Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (9)

7

Всъщност кошмарът, който сънувах, не се различаваше особено от истинския ми живот. С приятелите ми наистина бяхме живели в смрадливата дупка, наречена Училището. Бяхме творение на учени, на Белите престилки, присадили ДНК от птици в човешките ни гени. Джеб навремето също носел бяла престилка, но ни съжалил и ни отвлякъл оттам.

Бяхме деца птици, ято от шестима. Заличителите искаха смъртта ни. А сега шестгодишната Ейнджъл беше в ръцете им.

Поредният мах напрегна мускулите на двуметровите ми криле. Завих рязко и се понесох след джипа. С бърз поглед назад се уверих, че Ръч е скочила след мен от скалата, следвана от Иги, Газопровода и Зъба. Спуснахме се стремително надолу към колата в стегната формация. Зъба отчупи сух клон от едно дърво, пикира отвесно и удари предното стъкло на хамъра.

Возилото поднесе, а един от прозорците се отвори. Отвътре се показа дуло на пушка и по стволовете около мен затрещяха куршуми. Въздухът се изпълни с мириса на горещ метал и барутен дим. Скрих се между дърветата, без да изпускам колата от поглед. Зъба отново блъсна по стъклото. Куршумите вече свистяха и през другите прозорци на колата. Зъба разумно се издигна на безопасно разстояние.

— Ейнджъл! — извиках аз. — Тук сме! Ще те спасим!

— Напред! — викна Зъба и аз видях поляна на около двеста метра пред нас. Между дърветата бегло различих зеленикавия силует на хеликоптер. Хамърът подскачаше бясно по изровения път. Спогледах се със Зъба и той кимна. Трябваше да се възползваме от момента, в който щяха да преведат Ейнджъл от колата до хеликоптера.

Всичко обаче се случи изключително бързо. Хамърът неочаквано наби спирачки и поднесе в калта. Вратата се отвори с трясък и отвътре изникна един Заличител. Зъба се спусна към него, но отскочи с вик, а от ръката му потече кръв. Заличителят се втурна към хеликоптера и се метна през отворения люк. Втори Заличител слезе от колата, оголи огромните си жълти кучешки зъби и запрати нещо във въздуха. Ръч извика, сграбчи Иги за ръката и двамата се понесоха шеметно нагоре. Пред тях гръмна граната и във въздуха полетяха парчета метал и дървесна кора.

Перката на хеликоптера набираше скорост. Спуснах се между дърветата. Нямаше да позволя да отмъкнат мъничето ми. Нямаше да я върнат на онова място.

Ари се стрелна навън, понесъл чувала с Ейнджъл.

Устремих се към хеликоптера с кипнала от страх и отчаян гняв кръв. Ари метна чувала с Ейнджъл през вратата му и скочи вътре — беше изключително пъргав. Хвърлих се нагоре с яростен рев и се хванах за едната ска за приземяване. Металната тръба беше нагорещена от слънцето и твърде дебела, за да се задържа само с ръка. Преметнах лакът отгоре й и се опитах да се закрепя.

Мощната въздушна струя от перката едва не прекърши крилете ми. Прибрах ги, а Заличителите се закикотиха, взеха да ме сочат и затръшнаха стъклената врата. Ари взе пушка и я насочи към мен.

— Ще ти доверя една тайна, стара дружке — извика ми. — Объркала си се — ние сме от добрите!

— Ейнджъл — прошепнах аз и очите ми се напълниха със сълзи.

Ноктестият пръст на Ари се сви около спусъка. Щеше да го направи, а мъртва нямаше да съм от полза за никого.

С разкъсваща болка в сърцето проумях, че трябва да се пусна. Преди да полетя стремително надолу, една малка рошава руса главичка се подаде от чувала.

Мъничето ми… Летеше към гибелта си.

И към неща, далеч по-ужасни от гибелта — повярвайте ми.