Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (60)

58

Да запомня: да изключим въздушните възглавници на следващата кола, която откраднем.

Проблемът с въздушните възглавници е, че когато се ударите в нещо с деветдесет-сто километра в час, те се раздуват толкова мощно, че буквално ви залепят за седалката и дори могат да ви счупят носа. Какъвто явно беше случаят с тази, заключих аз и се опитах да спра рукналата от носа си кръв.

— Как сте? — обадих се слабо.

— Аз съм добре — каза Зъба до мен.

Предпазният колан беше ожулил врата му и едва не го беше обезглавил.

— И аз съм добре — обади се Ръч от задната седалка с детски уплах в гласа.

Обърнах се да я огледам. Беше пребледняла, с изключение на челото, почервеняло на мястото, където се беше ударила в седалката на Зъба. Когато видя окървавеното ми лице, се опули ужасено.

— Потече ми кръв от носа — побързах да я успокоя. — От главата винаги тече много кръв. Виж, вече почти спря.

Лъжа.

— Станах на кайма — изстена Иги. — Кайма с нервни окончания. Кайма, която всичко я боли.

— Ще повърна — обади се Газопровода.

Лицето му беше бяло като платно, а устните — бледи.

Тряс!

Около нас полетяха стъкла. Подскочихме и прикрихме лица с ръце. Видях как един пистолет удря прозореца, а после нечии космати ръце с остри нокти отвориха вратите.

Нямахме време дори да ритнем някого — извлякоха двама ни със Зъба навън и ни хвърлиха на земята.

— Бягайте! — изревах аз, след което върху носа ми се стовари нов удар. Поех насечено дъх.

Вдигнах поглед точно когато задните врати на микробуса се отвориха и Иги и Газопровода се изстреляха във въздуха. Грейнах, обзета от чиста радост, след което се задавих от топлата кръв, която изпълни устата ми.

Изплюх я. Заличителите нададоха яростен рев и откриха огън по момчетата. Иги и Гази обаче продължаваха да се издигат. Да, да, да!

Издърпаха ритащата и пищяща Ръч от задната седалка на микробуса и я блъснаха на земята до мен. В очите й блестяха сълзи. Пресегнах се и я прегърнах.

Един Заличител заби италианския си ботуш ръчна изработка в мен. Ау!

— Хоп! Ти гониш — изкиска се Ари.

Останалите избухнаха в смях и затанцуваха чудовищен танц от вълнение и радост.

— Човек ще каже, че не искате да се върнете на Училище — продължи той, оголи острите си като бръснач пожълтели зъби и ме покапа със Заличителска слюнка.

Заличителите бяха петима, ние — трима. Бях учудващо, необичайно силна за ръста си, но Ари беше с около седемдесет килограма по-тежък от мен, а и ме натискаше в челото с ботуша си. Мечтаех си за един изстрел — един смъртоносен изстрел, който да му пръсне мозъка.

Спогледах се със Зъба. Очите му бяха мрачни и безизразни. Погледнах Ръч. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но предвид, че лицето ми приличаше на касапница, не постигнах ободряващия ефект, на който се бях надявала.

В този миг чухме ужасяващото бръмчене на приближаващ се хеликоптер, а Заличителите размахаха ръце и се разкрещяха.

— Колко трогателна сцена — извика ми Ари. — Всички се прибираме у дома. Като в доброто старо време.