Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (83)

81

Вътре в библиотеката беше страхотно. Никой от нас не беше попадал на подобно място, така че се оглеждахме като прости селянчета — каквито и бяхме.

— Мога ли да ви помогна? — рече един млад мъж, седнал зад полиран дървен плот. Погледът му беше леко неодобрителен, но явно нямаше намерение да изтръгне гръкляна на някой от нас, затова реших, че не е Заличител.

— Да — пристъпих напред.

Опитах се да си придам сериозен обигран вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишен мутант, който никога не е попадал в библиотека.

— Бих желала да потърся информация за един институт, който, мисля, е в Ню Йорк — засиях насреща му с наистина лъчезарна усмивка и той премигна. — За съжаление, не знам цялото му име, нито къде точно в града се намира. Мога ли да ползвам някакъв компютър за подобна справка? Или някаква база данни?

Мъжът ни огледа един по един. Ейнджъл пристъпи до мен, хвана ме за ръка и му се усмихна сладко като… ами, да, като същинско ангелче^[1].

— На четвъртия етаж — каза мъжът след кратка пауза. — В залата до главната читалня има компютри. Безплатни са, но трябва да се запишете.

— Благодаря ви много — отвърнах и отново се усмихнах.

Изнесохме се към асансьорите.

Газопровода натисна четворката.

— Каква омайница само — обади се Зъба, без да ме поглежда.

— Моля?

Не разбрах какъв беше проблемът, но той не каза нищо повече.

Понесохме се нагоре, въпреки че усещането в тясното пространство не беше приятно. Когато вратите на четвъртия етаж се отвориха, по челото ми беше избила пот. Изскочихме навън, сякаш бяхме под налягане.

На мига намерихме дълга маса с компютри и инструкции как да търсим в интернет. Трябваше единствено да се запишем на пропуска. Подписах се със замах като „Ела Мартинес“, а служителят ми се усмихна.

И това беше последното лъчезарно нещо в следващия час и половина. Двамата със Зъба опитахме каквито варианти се сетихме и открихме милион институти — както в Манхатън, така и в целия щат Ню Йорк, — но никой от тях не даваше признаци да е нашият. Личният ми фаворит? Институт за реализиране на вътрешния потенциал на вашия домашен любимец. Ако някой може да ми обясни що за чудо е това, нека ми пише.

Ейнджъл беше легнала в краката ни под масата и си мърмореше тихичко. Ръч и Газопровода играеха на бесеница на парче хартия. От време на време избухваха спорове, тъй като и двамата не можеха да напишат правилно и собственото си име.

Иги беше седнал неподвижно. Знаех, че се ослушва за всеки шепот, всяко проскърцване на стол, всяко прошумоляване на плат в залата, и изгражда невидима карта на заобикалящата го среда.

Въведох поредната инструкция за търсене, след което за мой потрес образът на екрана на компютъра се разкриви и блокира. През него се заниза поредица оранжеви букви: грешка, грешка, грешка. Накрая екранът угасна и се изключи.

— И без това скоро ще затварят — каза Зъба.

— Не може ли да преспим тук? — рече Иги предпазливо. — Толкова е тихо. Харесва ми.

— Ами, не мисля — отвърнах аз и се огледах.

Не бях усетила, че повечето хора си бяха тръгнали — бяхме сами в залата. С изключение на една охранителка в униформа, която тъкмо ни беше видяла. Запъти се към нас, но нещо в нея, в съвършено овладяната й походка, включи вътрешния ми сигнал за тревога.

— Да се разделим — промърморих и издърпах Иги от стола му.

Изскочихме от залата, намерихме стълбите и се втурнахме надолу с всички сили. Очаквах Заличителите да ни връхлетят всеки момент, но когато излязохме навън в сумрака на късния следобед и се спуснахме по каменните стълби, след нас нямаше никого.