Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (77)

75

— Боже мой — прошепнах при вида на светлините под нас.

Почти целият град Ню Йорк се намира в единия край на дълъг тънък остров, наречен Манхатън. Очертанията му бяха пределно ясни, тъй като извън тях земята мигом помръкваше. Артериите на града бяха обрамчени от ленивите перлени нанизи на уличните лампи. Имах чувството, че във всеки прозорец на всяка сграда грееше по една лампа.

— Тук има много хора — приближи се Зъба до мен.

Знаех какво си мисли — всички имахме склонност към клаустрофобия и параноя, когато бяхме сред много хора. Не само че Джеб непрекъснато ни повтаряше да не общуваме с никого по каквато и да било причина, а и винаги съществуваше рискът някой непознат изведнъж да се преобрази в Заличител.

— Божичко, божичко — повтаряше Ръч развълнувано. — Хайде да слизаме! Искам да мина по Пето авеню! И да ходя по музеи! — Обърна се към мен с грейнало от нетърпение лице: — Останаха ли ни някакви пари? Може ли да си купим нещо за ядене? И да влезем в някой магазин?

— Имаме малко пари, да — отвърнах аз. — Колкото да си купим нещо за ядене. Но не забравяйте, че сме тук, за да открием Института.

Ръч кимна, макар че явно половината от думите ми бяха минали покрай ушите й.

— Какъв е този звук? — попита Иги и се заслуша. — Музика. Под нас звучи музика? Защо я чуваме чак тук, горе?

Долу Сентръл парк представляваше голям и относително тъмен правоъгълник. На поляна в единия му край видях огромна тълпа хора, осветени от мощни прожектори.

— Предполагам, че има концерт — отговорих на Иги. — В парка. Концерт на открито.

— Ау, че хубаво! — обади се Ръч. — Може ли да идем? Моля те, Макс, моля те! Истински концерт!

Ако въобще беше възможно човек да подскача нагоре-надолу, докато лети, Ръч го постигна.

В парка беше доста тъмно. Долу имаше стотици хиляди хора. Дори и Заличителите биха се затруднили да ни открият в подобна блъсканица. Взех делово решение.

— Да. Трябва да се постараем да кацнем точно зад прожекторите, за да не ни видят.

Приземихме се тихо между няколко дебели дъба. Раздвижихме крака, прибрахме криле и нахлузихме якетата отгоре им. Уверих се, че всички сме заедно и поведох ятото към тълпата, като си придадох небрежен вид. Аз? Да летя? Не-е.

Музиката гърмеше невероятно силно. По-високите и от Иги колони бяха натрупани една върху друга по три. Имах чувството, че самата земя вибрира.

— Какъв е този концерт? — извика Иги в ухото ми.

Надникнах над десетките хиляди глави към издигнатата сцена. Благодарение на орловото си зрение различих музикантите без проблем. Както и надписа над тях: „Натали и Трент Тейлър“.

— Близнаците Тейлър — отговорих, при което повечето от останалите нададоха радостни възгласи. Харесваха близнаците Тейлър.

Смесихме се с тълпата. Ейнджъл не се отделяше от мен, стиснала с малката си ръчичка моята. Бяхме по-назад и не ни се налагаше да се тъпчем подобно на сардини като хората пред сцената. Мисля, че ако се бяхме наблъскали толкова нагъсто, без да можем да помръднем, всички щяхме да пощуреем. Иги качи Газопровода на конче и му даде запалката си, за да я вдигне във въздуха като хилядите хора около нас. Той се заклати в такт с музиката, развявайки пламъчето над себе си.

Когато ме погледна, на лицето му беше изписано такова щастие, че едва не се разплаках. Колко пъти го бях виждала така? Да речем, два? За осем години…

Изслушахме целия концерт на Натали и Трент. Покрай нас потекоха реки от хора, а ние се стопихме в сенките около дърветата. Клоните им бяха дебели и удобни. Литнахме горе и се настанихме на тях.

— Беше страхотно — рече Ръч развълнувано. — Не е за вярване колко много хора имаше, при това всичките на едно място… Ослушайте се само… Нито за миг, не става тихо. Чувам хора, коли, сирени, кучета… А вкъщи беше толкова тихо.

— Прекалено тихо — обади се Газопровода.

— Е, според мен е гадно — каза Иги сухо. — Когато е тихо, мога да преценя кое къде е — предмети, хора… Ориентирам се по ехото. Тук съм обграден от плътна, задушаваща стена от звук. Нямам търпение да се махнем.

— О, Иги, стига! — извика Ръч. — Тук е прекрасно! Ще свикнеш.

— Дошли сме, за да издирим каквото можем за Института — припомних и на двамата. — Съжалявам, Иги, но се надявам скоро да свикнеш. Ръч, не сме дошли да се забавляваме. Целта ни е да открием Института.

— Как ще го направим? — попита Ейнджъл.

— Имам план — рекох твърдо.

За Бога, кога ли щях да престана с всички тези лъжи.