Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (130)

128

Онемях. Погледът ми пробяга по стъклото и се спря на малка клавиатура на нивото на очите. Приближих се и я натиснах по онзи невинен начин, който казваше „без да искам“.

Стъклената стена се отвори и ние влязохме на пръсти. Нервите ни бяха опънати до крайност.

Наистина, това бяха деца мутанти, които спяха в различни по форма и размери клетки. Връхлетяха ме спомени за ужасяващото ми болезнено детство и усетих, че има опасност да изпадна в паника. За около минута бях забравила за главоболието, но сега то се върна и главата ми взе да пулсира, сякаш мозъкът ми се канеше да избухне.

Ейнджъл тъжно се взираше в една клетка. Застанах до нея. От стотиците експерименти само ние и Заличителите бяхме излезли успешни — поне доколкото знаех. Двете малки създания, които спяха на пода на клетката си, очевидно бяха ужасяващ провал и вероятно нямаше да изкарат още дълго. Част от органите им бяха извън тялото. Бъбреците, червата, сърцето. О, горките деца!

— Това е ужасно — прошепна Зъба.

Обърнах се. Стоеше пред едра котка, приличаща на сервал или маргай^[1]. Досега не бях виждала живо животно в лабораториите. Докато се чудех какво търси котката тук, тя се събуди, премигна сънено, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Преглътнах няколко пъти. Очите й бяха човешки. Когато се вгледах по-отблизо в лапите й, видях под ноктите й човешки пръсти. Света Богородице!

Обърнах се. Ейнджъл четеше табелката на друга малка клетка. Подобният й на куче обитател явно сънуваше, че тича.

— Здрасти, куче — прошепна Ейнджъл. — Здрасти, кученце. Приличаш на Тото. От „Магьосникът от Оз“.

Отидох при Ръч, която стоеше вцепенена до една клетка.

Надникнах.

Създанието вътре имаше криле.

Дадох знак с поглед на Зъба и той се приближи. Когато видя детето птица, въздъхна и поклати глава. За миг в очите му прочетох истинска тъга и съчувствие. Прииска ми се да го прегърна. Разбира се, не го направих.

— Нали знаеш, че не можем да спасим всички — каза ми той предпазливо.

— Не забравяй, че от мен се очаква да спася целия свят — прошепнах. — Мисля да започна от тези тук.

Браво на теб, Макс — обади се Гласът. — Това е разликата между теб и Зъба.

Да не си посмял да кажеш нещо лошо за Зъба — помислих в отговор. — Той обикновено е прав. Вероятно е прав и сега.

Кое е по-важно — да си прав, или да постъпиш правилно? Това е един от най-трудните уроци.

Добре, няма значение. В момента съм доста заета.

— Започвай да отваряш клетките — прошепнах на Иги, който го прошепна на Газопровода, а той предаде нататък по веригата.

Отворих една клетка и внимателно побутнах създанието вътре.

— Приготви се да бягаме — прошепнах. — Ще те измъкнем.

Горкото дете вътре ме изгледа с неразбиране.

Няколко от съществата се бяха събудили. Стояха до решетките и издаваха странни звуци, каквито не бях чувала дотогава. Без да губим нито миг, отваряхме врата след врата. Накрая мнозинството затворници бяха свободни. Стояха пред клетките и гледаха входа на лабораторията с объркване и страх.

Голямото дете в една от клетките беше стиснало решетките. Нежните му черти загатваха, че може би е момиче. Имаше криле — виждах ги прибрани на гърба й. Беше по-голяма от другото дете с криле, което бяхме видели.

Бързо отворих вратата й. Чух глас и отскочих.

— Кои сте вие? Какво правите? — прошепна тя.

— Мястото на децата не е в клетки — отвърнах аз, а след това казах по-високо: — Хайде, всички, да се махаме от тук.