Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (104)

102

Дробовете ми щяха да се пръснат. Познато ли ви е? След около шест пресечки забавихме ход. Изглежда никой не ни следеше, в трафика нямаше полицейски коли, нямаше и следа от Заличители. Главата ми пулсираше и ме болеше здравата. Имах чувството, че имам нужда да си почина — от живота си.

Внезапно Газопровода се обърна и измлати една пощенска кутия.

— Ама че гадост! — развика се той. — Нищо не се получава както трябва! Непрекъснато някой ни пречи! Макс има проблеми с главата, Ейнджъл загуби Селесте, всички сме гладни — писна ми! Писна ми от всичко!

Смаяна затворих зяпналата си уста и се приближих до него. Сложих ръка на рамото му, но той я блъсна встрани. Останалите се скупчиха около нас — не беше обичайно Гази да се изпуска така. Той беше малкият ми храбрец.

По дяволите.

Ятото ме гледаше в очакване да кажа на Газопровода да се опомни и да се стегне.

Пристъпих напред и го дръпнах в прегръдките си. Облегнах чело в неговото и просто го стиснах в обятията си. Пригладих светлата му коса с пръсти и усетих, че гърбът му потръпва.

— Съжалявам, Гази — промърморих. — Прав си. Наистина всичко е отвратително. Знам, че понякога е трудно. Кажи какво да направим, за да се почувстваш по-добре? — Кълна се, че ако беше казал: „Да се нанесем в Риц“, щях да го направя.

Той подсмръкна, поизправи се и избърса лице в мърлявия си ръкав. Обещах си, че скоро ще купя нови дрехи за всички. Нали бях госпожа Банкерката.

— Наистина ли? — каза той с плахо детско гласче.

— Наистина.

— Ами, тогава искам просто… просто да седнем някъде и да се наядем до насита. Не да ядем в крачка, искам да седнем, да си починем и да се нахраним.

Взрях се сериозно в очите му.

— Мисля, че можем да го уредим.