Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (68)

66

Два часа по-късно язовирът Мийд изплува пред очите ни, а с него и стръмната скала, осеяна с огромните птици, които ни бяха спасили. Благодарни, че всички отново сме заедно, кацнахме на тясната тераса.

Ейнджъл едва не падна на хладния прашен под на пещерата. Клекнах до нея и я погалих по косата.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — каза тя, а по бузата й се търкулна една сълза. — Знаеш ли какви неща ми правиха, Макс! Ужасни, ужасни, ужасни.

— Никога не бих те изоставила — отвърнах със свито от болка сърце. — Никога не бих позволила да останеш в плен при тях. Първо ще трябва да ме убият.

— Те почти успяха — разхлипа се тя.

Прегърнах я. Прекарахме така доста време.

— Това не бива да се променя, никога — каза Иги. — Всички трябва да сме заедно.

Погледнах Зъба. Беше се облегнал на стената, с лице към каньона. Усети погледа ми и се обърна. Вдигнах лявата си ръка в юмрук. С намек за усмивка той се приближи и сложи своя юмрук върху моя. Един по един останалите се присъединиха. Извадих дясната си ръка изпод косата на Ейнджъл и потупах ръцете им.

— Просто… благодаря ви — казах.

Ръч ме изгледа с известно учудване. Така де — вярно, че не бях най-сантименталният човек на Земята. Държах на семейството си и се стараех да съм мила с тях, но не прекарвах времето си в обяснения колко ги обичам.

Може би трябваше да променя това.

— Искам да кажа — опомних се, — че случилото се ме накара да осъзная колко голяма нужда имаме един от друг. Нуждая се от всички ви. И ви обичам. Но ние не сме петима, или трима, или двама. Ние сме шестима.

Зъба се беше втренчил с изключителен интерес в маратонките си. Иги нервно потропваше с дълги бледи пръсти по крака си. Малките обаче разбраха какво имам предвид.

Ръч обви шията ми с ръце:

— И аз те обичам, Макс! Обичам всички ни.

— Аз също — обади се и Газопровода. — Не ме интересува дали живеем в къща или на скала, или в колиба от кашони. Домът е там, където сме всички заедно.

Прегърнах го, а той се сгуши в мен с грейнало лице.

Не след дълго всички потънахме в сън и се събудихме през нощта от валящия силен дъжд — чудо, предвид че бяхме в пустинята. Наредихме се на ръба на терасата и оставихме капките да се сипят отгоре ни, за да отмият кръвта, прахта и спомените. Въпреки че носът ме болеше дори от досега с капките, те ме изпълниха с усещане за чистота. Разперих ръце към небето и потръпнах от студ.

Докато треперех така, Зъба ме стисна леко за раменете. Погледнах го. Очите му тъмнееха като пустинното небе.

— Джеб знае къде живеем — казах тихо.

— Не трябва да се връщаме там — кимна Зъба. — Явно трябва да си потърсим нов дом.

— Да — отвърнах замислено аз.

Затворих клепачи и отворих леко уста. Вдишах хладния, освежен от дъжда въздух и отворих очи.

— На изток — заявих уверено. — Отиваме на изток.