Дейвид Лендър
Ваксината (9)

9.

В 10:30 сутринта Старк се въртеше на задната седалка на наетия с шофьор „Линкълн Таун Кар“. Беше преполовил хотелите, където момичето и мъжът, който сега беше с нея, биха могли да отседнат. Вчера клиентът не му беше от голяма полза, защото знаеше по-малко от него. Затова Старк се остави на своите наблюдения и инстинкти. Докъм един на обед беше обиколил „Уилърд“, „Фор Сизънс“, „Риц Карлтън“ и „Плаза“, плати на пиколата и портиерите за информация, научи кога са на смяна, за да може да се свърже с тях, щом мине на проверка за резултатите. И четирите хотела вероятно бяха преговаряли с един и същи профсъюз, защото смените им бяха еднакви. Единствената смяна, която още не бе проверил, беше тази от десет сутринта до шест вечерта. Шофьорът спря пред „Фор Сизънс“ и Старк слезе пред навеса. Той извади листа от джоба си и провери имената на хопа и портиера от предишната смяна. След това потърка очите си.

Приближи се към един набит мъжага, застанал до въртящата се месингова врата.

— Здрасти — каза Старк.

— Добро утро, сър.

Старк спря.

— Карлос от предишната смяна каза ли ти за мен? Рони Ричардс?

— Не, сър.

— Няма нищо.

Старк протегна ръка.

Портиерът неохотно я пое.

— Рони Ричардс — представи се Старк. — Частен детектив. Работя по един деликатен въпрос. Семейна история.

— Разбирам.

— Ти, приятелю, как се казваш?

— Виктор.

— Е, Виктор, моят клиент смята, че жена му се чука нагоре-надолу. Нямам снимка, но тя е около метър и седемдесет, къса кестенява коса, леко щръкнала, с атлетично телосложение. Големи цици. Мъжът, с когото си мисля, че е, е висок около метър и осемдесет, също кестеняв, добре облечен. Със скъпи куфар и чанта.

— Звучи като всяка втора двойка, която влиза тук.

— Точно това каза и Карлос. Ще ти бъда благодарен, ако си държиш очите отворени. — Старк му подаде сгъната стотачка. — Ще получиш още една, ако ги забележиш и ми звъннеш. — Сега му подаде лист, на който беше написал номера на мобилния си телефон. — Виктор, беше ми приятно да се запознаем — каза Старк, докато минаваше през въртящата се врата, за да говори с пиколото.

Беше изненадан, че още нищо не е чул, нямаше дори фалшиви тревоги заради допълнителните пари, но все нещо щеше да изскочи. А може и клиентът най-сетне да се сдобие с информация. Беше сигурен, че ще намери момичето.

* * *

Медсън се върна в стаята си във „Фор Сизънс“ и се обади на Стайлс. Беше се успокоил дотолкова, че вече можеше да говори разумно, но още чувстваше гнева си, който продължаваше да кипи под повърхността. Тайно се надяваше, че Стайлс ще го ядоса, та да може да си го изкара на него.

— Трябва да се прегрупираме — започна той.

Стайлс се държеше така, сякаш Медсън нищо не беше казал, и отбеляза:

— Маклоски, изглежда, има полицейска охрана, защото никой не може да се доближи до жилището му. Нашите екипи откриха цивилни ченгета, които наблюдават сградата.

Какво толкова си се разтревожил за Маклоски, каза си Медсън, но не можеше да каже на Стайлс истината. Може би ченгетата имаха някаква следа и искаха засега да пазят убийството на Маклоски в тайна.

— Забрави за Маклоски. Убеден съм, че момичето е тук, във Вашингтон. Гледаш ли „Срещни се с пресата“?

— Разбира се.

— Включиха я чрез Скайп, но предчувствието ми подсказва, че е тук. — Медсън стисна зъби. Малката кучка. Стайлс не отрони и дума за „Срещни се с пресата“. Вероятно смяташе, че Медсън е бил наритан. — Какво друго имаш?

— След като момичето и мъжът са слезли от влака, намерихме представителството на „Херц“ в Уилмингтън, където мъжът, с когото тя сега пътува, е наел кола.

Медсън почувства прилив на адреналин.

Стайлс продължи:

— Направо няма да повярваш. Става дума за Ричард Блум. Открихме го по номера на кредитната му карта. Използвал я е да плати стая в хотел „Уилърд“. Сигурно са отседнали заедно.

— Ричард Блум? — Медсън усети тази новина като удар под пояса. Един от неговите инвестиционни банкери…

— Правилно си чул. Едно от нашите момчета. Шеф на „Хелткеър Груп“ при Банк ъв Америка.

— Каква е вероятността момичето да го е познавало от по-рано?

— Вероятно става дума за случайна среща. Нашите хора в Уилмингтън ни казаха, че Блум пътувал с жена. Вече съм изпратил екип, който покрива „Уилърд“.

Мозъкът на Медсън работеше на високи обороти, за да обхване всичко. Стайлс беше прав. Да попадне на Блум е било чиста случайност. Обаче това със сигурност повдигаше определени въпроси. Блум знаеше за Медсън толкова, колкото всеки на Уолстрийт. Което не беше много. Въпреки това беше ужасно. Медсън каза:

— Ще имаме нужда от стратегия как да вземем данните от момичето, когато го намерят. Тя вероятно няма да иска да ги предаде.

— Смяташ ли, че ще ни е от полза, че е с Блум?

— Не виждам как. — Медсън се сети, че си е уговорил среща с Блум в понеделник следобед, след като даде показания пред комитета. Само ако момичето, а сега и Блум, стигнат толкова далече. Медсън искаше отговорът му да бъде друг. Той харесваше Блум. Срещнаха се, когато преди пет години купи от него „Рейфър Текнолъджис“ — производител на медицинско оборудване. След като Милнър падна мъртъв от сърдечен удар, Блум се оказа достатъчно умен да разпарчетоса империята му на стойност седем милиарда долара, като систематично разпродаваше парчетата в добре организирани наддавания. Ричард бе откровен и прям човек за работа. Затова Медсън продължи да работи с него и след като отиде в Банк ъв Америка.

— Мислех си, като са заедно, може да ни е от полза — повтори Стайлс.

— Как?

— Например можеш да се обадиш на Ричард и да го попиташ дали момичето е с него?

— Тъпа идея. Знаем, че е с него.

— Беше.

— Добре, може да е при него, може и да не е, но ако се обадя на Ричард, само ще я подплаша, че знаем къде е, и тя отново ще побегне нанякъде. Предпочитам да си мисли, че не знаем къде се намира.

— Блум вероятно не знае коя е тя. А ако знае, смяташ ли, че ще й помага? Полицията още я издирва.

Медсън усилено мислеше. Защо да се главоболи за всичко това? Изпълнителят просто щеше да гръмне момичето и да прибере данните. А при създалите се обстоятелства вероятно ще гръмне и Блум. След като му хрумна това, се почувства като пълен боклук. Мамка му, каква бъркотия.

— Обсъдете с екипа как ще вземем данните от момичето, щом го намерим.

* * *

Стайлс остави слушалката с бръмнала глава. Мамка му, какво става? Той беше събрал многоброен екип, организирал преследване на национално равнище, а момичето се появява — или поне така изглеждаше — под носовете им. Вероятно е с мъж, на когото Медсън щеше да се обади, без да се замисли, ако дъщеря му поиска билети за мач на „Янките“.

Като главен финансов директор Стайлс винаги беше информиран за разписанието на Медсън, когато е на път, и затова знаеше, че в програмата му влиза и среща с Блум в понеделник следобед. Ако Медсън му се обади в неделя следобед по мобилния телефон, това не би събудило някакви подозрения. Медсън, когото той познаваше, щеше да му звънне без церемонии за някой брънч или поне чаша кафе само за да го погледне в очите и да разбере какво става. Беше възможно Блум да спомене, че пътува с нова приятелка.

В това просто нямаше смисъл. Нямаше логика и в онова, което му каза частният детектив, който се беше качил на влака за Вашингтон: как някакъв тип с бръсната глава и белези от акне се появил във влака след Филаделфия и търсел момичето. Откъде се беше взел? Дали Медсън не провеждаше отделна акция? На Стайлс не му харесваше как му говори Медсън — все едно е отново главен счетоводител с тригодишен стаж в „Бракстън Фарма“. Бяха екип от дълго време и начинът, по който Медсън действаше, не съответстваше на мъжа, който познава. Не съответстваше и на отношенията им. За пръв път, откакто се познаваха, Медсън търсеше да си го изкара на него.

* * *

Медсън се опита да се обади отново на Екзейвиър.

— Ало?

Този тип не си падаше много по разговорите.

— Опитах да се свържа с теб — обясни Медсън. — Изпълнителят не успя и искам някой друг да поеме работата.

Чу как Екзейвиър се изкашля, за да прочисти гърлото си. Това беше най-голямата проява на емоции от негова страна, на която досега беше ставал свидетел.

— Проблем ли има? — попита той.

Какво друго би могло да бъде. Минаха два дни, а най-добрият му човек не можеше да свърши работата. Досадната малка кучка с големите цици продължаваше да се разхожда наоколо с неговите данни в джоба! Обаче Медсън си замълча и отговори сдържано:

— И така може да се каже. Изглежда момичето два пъти е видяло изпълнителя. Нуждая се от ново лице, което тя не може да познае, за да се свърши работата.

Екзейвиър дълго не продума. Най-накрая каза:

— Изненадан съм. Искаш сегашният изпълнител да бъде изтеглен от задачата?

— Не, няма да навреди, ако продължи да търси момичето. Просто не искам да попадне на новия й приятел. Разбираш ли?

Отново настъпи пауза.

— Разбрах.

— Добре. Момичето и мъжът, с когото пътува, са отседнали в хотел „Уилърд“ във Вашингтон. Мъжът се казва Ричард Блум. Запомни ли?

— Да.

— Накарай новия човек да свърши бързо работата.

* * *

Дени се обади на майка си от „Уилърд“. Преди връзката да се осъществи, тя остави съзнанието й да отплува към къщата край Туин Лейкс. По това време на годината — малко преди Деня на загиналите във войните^[1] — в неделя сутрин нямаше да има лодки в езерата. Спомни си как с баща й излизаха с кануто, миризмата на боровете, миризмата на мухъл от брезента на спасителната жилетка. Сега сезонът не беше за риболов, но пък прекрасен за разпускане, да чувстваш как мускулите на ръцете и гърба ти се свиват и разтягат, докато се оттласкваш с греблото. Тя щеше да гребе по същия начин с Гейб, като управлява кануто от задната седалка, както беше правил баща й с нея. Нямаше да чуват нищо друго освен плисъка на водата, песните на птиците от брега и шумоленето на вятъра в короните на дърветата.

— Ало? — Вдигна майка й.

Другите сетива на Дени бяха пълни с езерата и сега, когато чу гласа й, направо я заболя сърцето.

— Здрасти, мамо.

— Дени, заради теб ще получа някой инфаркт.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано. Извинявай, че последния път бях толкова лаконична. Обаче отбелязвам напредък и съм добре. Вие как сте?

— Добре. Почакай, Гейб е до мен.

Само миг по-късно Гейб я поздрави:

— Здрасти, мамо. — Равнодушен. Сякаш беше прекалено голям, за да му липсва мама, макар че вече бяха минали ден и половина.

Дени почувства как й се свива гърлото. Деветгодишните…

— Здрасти, скъпи. Липсваш ми. — На всяка клетка от тялото ми.

Гейб мълчеше, затова Дени попита:

— Забавляваш ли се?

— Аха, но телевизорът се скапа.

— Да, развали се — натърти тя. — Нали не тормозиш баба си?

Чу го да въздъхва.

— Не.

— Ще се върна след ден-два. Тогава ще се позабавляваме. Искаш ли?

— Съгласен.

— Би ли дал телефона обратно на баба ти? Обичам те, Гейб. Липсваш ми.

След миг майка й попита:

— Какво става?

— Тази сутрин бях в телевизията. Участвах в „Срещни се с пресата“. Дебатирах с главния изпълнителен директор на „Фарма“ за ваксините. Мъж на име Гроувър Медсън. Справих се добре. Можеш да се гордееш с мен.

Майка й не отговори.

— А един човек, който е част от нашето движение „Ваксиниране по избор“, а някога е работил във фармацевтична компания, ми помага да разгадая една екселска таблица, която може да ни помогне да разберем какво става. Човекът, когото убиха в офиса ми, ми я даде точно преди да бъде застрелян. Той работеше в компанията на Гроувър Медсън. Мисля, че всичко случило се може да е свързано с Медсън.

Майка й пак не отговори. Това означаваше, че кипи и скоро ще избухне.

Дени продължи:

— Мисля, че скоро ще имам нещо, с което мога да ида в полицията.

Всичко, което майка й каза, беше:

— Сигурна ли си, че си в безопасност?

Дени си помисли дали да не й каже, че е пътувала с мъж, който сега й помага, но реши, че е лоша идея.

— Така мисля. — Но усети свиване в стомаха, което потвърждаваше, че лъже.

— Знаеш какво мисля по въпроса. Мога ли да те намеря на този номер?

— Да.

— Къде си отседнала?

— Засега в хотел. Добре съм. Честна дума.

— Обичам те.

— Обичам те — отговори Дени и много й се дощя да я прегърне. Затвори с усещането за някаква странност. Беше очаквала, че майка й ще й се нахвърли. Не беше характерно за нея да остави Дени да се измъкне толкова лесно. След това осъзна кое беше не по-малко странно. Не само нямаше словесен водопад от майка й, но бяха пропуснати и полезните съвети. Днес на Дени й се искаше да ги чуе, за да може после на спокойствие да отсее бисерите, които майка й неизбежно пускаше. Да, определено нещо не беше наред и тя отново усети как стомахът й се свива на топка.

* * *

Синди свърши разговора с Дени, потънала в мисли. Погледна към Гейб, който беше забил нос в рисунката си на кухненската маса. В хола Джек свиреше на китара. Тя излезе на верандата, опря ръце на потъмнелите дъбови перила и си пое дълбоко дъх, попивайки гледката на езерата. Ароматът на печен бекон в далечината се смесваше с уханието на боровете. Кръвта й бушуваше, а сърцето й блъскаше в гърдите от мига, в който Дени беше произнесла онова име.

Гроувър Медсън. Име, което от години не беше чувала, макар да бе следила напредването му в кариерата. Когато се срещнаха, той следваше в медицинското училище на Пенсилванския университет, а тя посещаваше курсове по биоетика, като част от сестринския курс. Замисли се за него: обсебен човек с амбицията да остави следа на този свят. Преследваше всичко със същия плам и страст, с които тичаше подире й. Ако бе вярно, че той е мъжът, който преследва Дени, тя беше в страшна опасност.

Чуваше как Джек продължава да дрънка на китарата, обърна се и видя Гейб на масата, погълнат от рисунката. На кого да се обади? Кому би могла да се довери да ги гледа? Защото трябваше да замине и да се види с Медсън, за да разбере наистина ли той преследва Дени и да го спре. Беше сигурна, че макар да бяха минали толкова години, той пак нямаше да може да я погледне в очите и да излъже.

Тя се върна в кухнята, за да се обади на сестра си Бренда.

* * *

Медсън се обади на изпълнителя. Беше решил, че е разумно да се увери, че той и новият човек на Екзейвиър няма да се сблъскат и да прецакат работата.

— Нещо ново? — попита, когато изпълнителят вдигна.

— Още не, но работя по въпроса. Те са в един от четирите скъпи хотела.

— Кое те кара да мислиш така?

— Мъжът, с когото е, беше добре облечен. Носеше чанта за компютър „Ермес“ и куфар на колелца от същата марка. Това са скъпи вещи. Значи не е човек, който ще отседне в мотел или стая под наем.

Медсън изстина.

— И кои са хотелите според теб?

— „Уилърд“, „Фор Сизънс“, „Риц Карлтън“ или „Плаза“.

По дяволите. Този тип не беше глупав. Може би не беше чак толкова лоша идея изпълнителят да налети на новия човек на Екзейвиър. Най-важното беше да се върнат данните, а как ще стане това, изобщо не му дремеше. Може би нямаше да е зле да остави на новия правото на първия изстрел.

— Мислим, че са в „Риц Карлтън“.

— Защо смятате така?

— Защото нашите хора откриха в Уилмингтън, че от наелите коли в посока Вашингтон само един е имал резервация в тукашен хотел — „Риц Карлтън“.

— Как се казва човекът?

— Ричард Блум.

— Веднага се залавям.

— Още нещо: след около половин час започва голям митинг на Националната алея. Насочен е против ваксините, затова предполагаме, че може би момичето ще участва. Това е доста смело предположение, но си заслужава да се провери.

— Ще отида там, щом проверя в хотела. — След тези думи изпълнителят затвори.

Когато остави мобилния телефон, Медсън се усмихна. Щеше да отнеме доста време на изпълнителя да установи, че Блум не е отседнал в „Риц Карлтън“. След това веднага ще отиде на митинга. Ако новият човек на Екзейвиър я изпусне в хотела, може би изпълнителят щеше да извади късмет на митинга.

* * *

Старк току-що беше затворил телефона, когато той започна отново да звъни.

— Ало, Екзейвиър, мой човек — поздрави Старк.

— Здрасти. — Връзката направи пауза. — Някакви затруднения ли имаш с клиента?

Какво? На Старк му трябваха няколко секунди да се окопити. Не беше очаквал подобен въпрос.

— Не, всичко е наред. Просто ще отнеме малко повече време от очакваното.

— Само проверявам.

— Защо ще го правиш?

— Защото поиска допълнителна единица.

Мамка му. Старк реши, няма смисъл да се преструва, че знае какво става.

— Във Вашингтон?

— Да. За момичето и мъжа, с когото сега пътува. Вашингтон е голям град и може би е решил, че двама души ще я открият по-лесно, отколкото сам човек.

— Може би — съгласи се Старк и затвори.

Само това ми трябваше. Екзейвиър беше неговият най-добър източник на доходи, а сега клиентът прецака това. Тази задача се бе оказала много повече от главоболна. Излезе, че е кофти за бизнеса. От туй нагоре сега имаше и нова единица в сделката. Трябваше да намери момичето и да сложи край на тази гадория. Стисна стола до бюрото и го запрати срещу стената.

* * *

Телефонът на Медсън започна да звъни, докато се опитваше да намери мача в справочника на кабелната телевизия. Бяха го заровили някъде дълбоко и човек трябваше да бъде упорит като магаре, за да го открие. Погледна екранчето. От къщи. Мамка му. Включи телефона.

— Здравей, скъпи — поздрави Реджина.

— Здравей, мила. Още съм зает тук във Вашингтон. — Сякаш имаше някакво значение какво е казал. Тя не даваше пет пари с какво се занимава. Обаждаше се, защото имаше нужда от нещо. Медсън си пое дълбоко дъх и реши да не обръща внимание.

— Разбира се, скъпи, сигурна съм в това. Ще ти отнема само минутка, мили. Можеш ли да звъннеш на Лорън? Отново ми задава въпроси за сватбата.

— Разбира се. Ще се оправя с нея.

Медсън се опита да си спомни какво го беше накарало да се ожени за тая куха лейка. Още на двайсет и седем беше престанала да бъде секси. Не можеше да си представи какво ли е да имаш жена, която наистина обичаш, която те подкрепя или поне те разбира като другар. Преди да се обади на Лорън, си сипа чаша кафе. Напоследък вече не му се удаваше да говори много често с нея, а за него това беше като тоник. Особено след като е говорил с Реджина. Нещо, за което си заслужаваше да живее, след като през останалото време му се налагаше да слуша жена си.

— Здрасти, тате!

— Здравей, принцесо. Майка ти каза, че имаш нужда от съвет.

Медсън се надяваше, че този път не става дума за нещо просто. Имаше нужда от нейното присъствие. От опит знаеше, че колкото по-дълго разговаря с нея, толкова по-лесно ще съживи спомените си. На стадиона на „Янките“. Джетър, който й даде автограф в тунела на път за скамейката на отбора. Торе, който й се усмихна и я щипна за нослето.

— О, тате, не е толкова важно. Не смятах, че мама ще ти досажда за това. Не е нещо, с което да не мога да се оправя.

— Сигурен съм, но вече съм ти подръка.

— Става дума за това, че имаме пет шаферки и едната отпадна. Казва, че е болна, но малко ме съмнява. Имаме петима мъже — шаферът и разпоредителите. Така че или трябва да намеря нова шаферка, или да се отърва от единия разпоредител.

Медсън направо не можеше да повярва на ушите си. И Реджина му се е обадила заради това? Не е могла да се оправи с това?

— А ти какво искаш да направиш?

— Харесва ми сватбата такава, каквато е. Обаче това означава, че трябва да намеря нова шаферка. Но няма да е лесно толкова късно, пък и ще трябва да й направим и рокля.

Хилядарка е нищо за роклята. Щом е за Лорън, на кого му пука?

— Това ли е всичко?

Лорън въздъхна.

— Не съвсем. Вероятно мама затова ти се е обадила. Джефри и аз се скарахме. Здравата. Тате, без да се обиждаш, но вие мъжете сте като децата. Всичко, което сторих, беше да предложа да се откажем от единия разпоредител. Джефри побесня, развика се, че те са най-добрите му приятели и така нататък, и така нататък. От вчера не ми говори. — Тя се засмя, но по тона й се разбра, че е разстроена. — Не те будалкам.

— Искаш ли да поговоря с Джефри?

— Не, за бога!

— Да ти помогна ли да намериш друга шаферка? — Още щом го каза, се зачуди как би могъл да го направи.

— Това ще оправи положението, но аз мога да…

— Няма защо да се тревожиш, момичето ми. Аз имам повече приятели, отколкото подозираш. Може дори да намеря момиче, на което роклята да стане.

Лорън се изкиска.

— Не мисля. Тя е размер 46 и гръдна обиколка 40D…

Мамка му. Излиза, че трябва да намери някоя дребна крава, която да може да стои права в розов шифон.

* * *

Дени се събуди до Ричард в леглото. След като бе приключила разговора с майка си, се бяха преместили от дивана в спалнята, където задоволиха страстта си. Сега огледа стаята и попи видяното: слънцето, което нахлуваше отвън и очертаваше квадрат на паркета, ориенталския килим и леглото. Не беше прекалено луксозно, но определено не бе „Мариот“. Ричард още спеше. Тялото му беше полуголо. Тяло на защитник. Никога не беше спала с футболист, но си мислеше, че само тренировъчният режим може да създаде подобно изваяно тяло като това на Ричард. През последните пет години той беше единственият мъж, с когото беше правила любов. Разбира се, като изключим Джеймс.

Тя смъкна завивката, наслаждавайки се на хладния въздух от климатика.

Очите на Ричард вече бяха отворени и той се възхищаваше на тялото й. Тя се наслади на този миг.

— Колко си красива — усмихна се той.

— Благодаря. — Тя го целуна. — Харесва ми как ме гледаш.

Той се усмихна влюбено.

Дени се търкулна към него и опря глава на ръката си.

— Това беше едно неочаквано удоволствие.

— Не знам защо не си го очаквала.

— Мога ли да се надявам на него и занапред?

— Питах се същото преди малко. Има една стара приказка, че смъртната опасност създава неразрушими емоционални връзки.

— Убежище по време на буря?

— Нещо такова.

Той я гледа известно време замислено.

— Във влака те попитах дали си се развела наскоро. Каза ми, че било отдавна, но все още не ми изглеждаш успокоена. Спомена и бивше гадже.

Дени въздъхна.

— Синът ми беше на една, когато бившият ми съпруг реши, че единственото, което иска, е да участва във финалния мач. Заби се в младежкия отбор на „Колорадо Рокис“. Добър защитник е, но в най-добрата си година направи 220 точки. И досега не е изпратил на сина си издръжка. Не съм го чувала от шест години.

Той се засмя.

— Жена ми… бившата, направи нещо подобно. И тя удря здраво с бухалката през около 350 дни в годината, и то за власт. Един ден се събуди и престана да аматьорства с новото списание, което бяха започнали, подстрига си косата, свали пет кила, обнови гардероба и поведението си. Или по-скоро се върна към старото си поведение, когато за пръв път я срещнах и се кълнях, че тя ще бъде най-младата жена, която някога е ставала изпълнителен директор на Уолстрийт. Върна се в „Морган Стенли“, където работеше, преди да я срещна. Някои от приятелите ми на Уолстрийт ми казват, че я наричат Жената дракон^[2].

Дени безмълвно наподоби „леле“.

— Всъщност първия път, когато го чух, донякъде ми помогна. — Ричард се размърда. — И свикнах с тази мисъл. Човек продължава напред, като си казва, че днес просто е кофти ден. — Дени се съгласи. Той продължи: — Изглежда си оцеляла след своето собствено преживяване. Но сигурно не е било лесно да си самотна майка.

— Имах помощ. Живеех в един и същи град с мама. Но работех най-различни неща, за да мога да свързвам двата края. Когато Гейб беше още дете, превърнах апартамента си в дневни ясли. Имам неколцина приятели в модната индустрия, които ми намериха работа. Бях подходяща моделка — нося сутиен размер 36С — като вадят нова колекция, им трябват хора, на които дрехите да стават. Плащат прекрасно, и то само за няколко часа работа. Същото е да си модел на обувки. Нося стандартен номер — 37. Това е размерът на всички мостри, които се създават. Гейб също работи като модел. Прави го, откакто стана на три. Вече си е събрал прилична сума за университета. Така че нещата не бяха чак толкова зле.

— Сигурно за сина ти е било тежко без баща наоколо?

— И все още е. Обаче през последните пет години имах постоянно гадже. Наистина беше добър към Гейб. И той има деца горе-долу на същата възраст. Добре се разбираха. — От казаното сърцето й се сви. Боби и Джейми растяха около нея, все едно че бяха нейни деца. Липсваха й.

— Говориш в минало време.

— Да, защото наскоро скъсахме. Мисля, че една от причините да остана толкова дълго с него, беше Гейб. — Запита се дали и на Гейб му липсват Боби и Джейми? Разбира се.

— Лоши взаимоотношения?

— Не, напротив. Джеймс е добър човек. Той е успешен корпоративен адвокат, изкарва хубави пари, изглежда добре, внимателен е. Всъщност — добър улов. Обаче нещата се объркаха, след като ми предложи брак. Преди още да бях отговорила, той започна да разглежда списъците с имотите в Горен Монклер. Дори взе да звъни на познати от управителния съвет на „Монклер Кимбърли“, за да приемат Гейб в частното училище. Предполагам, че това ме извади от равновесие. Казах му, че не искам да се връщам обратно в Ню Джърси и да бъда футболна майка^[3].

— Както вече вчера отбелязах, не звучи като окончателно решен въпрос.

— Само в неговото съзнание. Той настоява, че се страхувам от обвързване. В момента така ми е добре.

Ричард не отговори. Изглежда размишляваше.

Дени пък си мислеше за своя коментар „убежище в буря“ и й се дощя да не го беше правила.

— Зная, че не бих могла да стигна толкова далеч без теб. И със сигурност не бих могла да участвам в „Срещни се с пресата“.

— Разбира се, че би могла. Просто имаше нужда от начален тласък. Вече си пред камерата. Изглежда ти хареса и си много добра в това. Каква беше приказката за учителите и критиците? Онзи, който може — действа, а този, който не може — дава акъл или критикува.

— Или снима документални филми? Май не си много любезен с хората, които правят документално кино, което мнозина смятат за форма на изкуство.

— Разбрала си ме погрешно. Исках само да кажа, че сега, вместо да си зад сцената, показвайки други хора, застанали на нея, си излязла отпред и защитаваш своята истина.

Дени се замисли върху чутото. Спомни си колко беше разочарована от себе си, че измърмори само „Благодаря ви!“, когато получаваше наградата от „Трайбека“. Беше прекалено уплашена, за да каже какво означава този приз за нея. Обаче тази сутрин, когато се изправи очи в очи с Медсън, на самата себе си се стори друг човек. Сложи ръката си върху тази на Ричард.

— Благодаря. И какво ще стане с нас, след като всичко това свърши?

— Както и преди казах, ние сме доста необичайни съквартиранти, нали? Нямах предвид буквално, но така или иначе, понякога се получава.

Дени го помилва по страната.

— Не е ли голяма ирония — аз, забъркана в тази каша, а ти работиш за силите на мрака? — Тя стрелна поглед над главата на Ричард към стената. Дали при подобни обстоятелства изобщо може да се получи нещо? — Какво точно правиш за Медсън?

— Аз съм един от неговите инвестиционни банкери. Предлагам му сливания, осигурявам финансиране за разширяване на бизнеса.

— Значи му помагаш да разширява империята си, докато аз правя всичко възможно да я унищожа.

— Да я унищожиш? Не виждам нещата по този начин.

— Бъркаш. Ако зависеше от мен, щяха да натикам цялата фармацевтична индустрия в някоя черна дупка.

— Защо?

— Разказах ти за моите мъчения с Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси. Загубих делото и копелетата щяха да ми вземат Гейб, ако не се бях съгласила да го дрогират. Не можеш да си представиш какъв ужас беше. — Сякаш някой стисна сърцето й. — Ти имаш ли деца?

— Не. Племенници и племеннички.

— Няма нужда да си ги държал след раждането или да си ги кърмил, за да разбереш как съм се чувствала тогава. Гейб е най-хубавото нещо, което съм направила. Ако утре умра, мога спокойно да кажа, че съм дарила на света един от най-прекрасните подаръци, които някога е получавал, и че съм направила поне едно забележително нещо в живота си — Гейб. — Очите й се напълниха със сълзи. — Можеш ли да си представиш как някой ми казва, че тъй като не съм съгласна с тях, ще ми отнемат центъра на моя свят? Моят Гейб? След това ме заплашваха, изкривяваха фактите, в продължение на три години ме съсипваха финансово, за да накарат най-накрая един безсърдечен съдия да го направи? — Тя се наклони към Ричард с напрегнати мускули и трепкащи ноздри. — Мразя тези копелета!

— Но това се е случило заради Отдела, а не заради фармацевтичните компании?

Изражението й стана сурово:

— Нищо подобно не би могло да се случи, ако производителите на лекарства не натрапваха стоката си на лекарите, училищата, болниците. Стигнало се е дотам, че те просто си измислят някое лекарство и започват да се чудят на кого да го пробутат. Дори налагат смешни и субективни критерии като тези за Синдрома за дефицита на внимание и хиперактивност, които са приложими за всеки. Ако детето ти не може да седи мирно, провиква се в клас, без да вдигне ръка — накратко, ако още не се е научило на самодисциплина или са го натъпкали със захарни закуски и сокове в стола, някоя училищна сестра може да използва половин дузина фалшиви критерии от библията на психиатрията — Диагностичен и статистически наръчник №5, и да го обяви за страдащ от този синдром. Без обективни психологически тестове. Без сканиране на мозъка, без физическа диагностика. Някаква училищна сестра без нужната квалификация, която е изгледала няколко образователни филмчета, предоставени от фармацевтичната индустрия. И нещата не свършват дотук. Психиатрите и производителите на лекарства продължават да си измислят нови диагнози за все нови категории и подразделения. Само един господ знае какво ще се случи, когато минем на ДСН №6. Плахостта психическо разстройство ли е? А скръбта? Трябва ли да лекуваме с лекарства тези обикновени личностни характеристики и опит? — Дени се вкопчи в крайчеца на чаршафа и започна да го усуква. — Всичко това се превърна в научен експеримент с химията на мозъка на нашите деца. Ние превръщаме ежедневния живот в някакво разстройство и започваме да го лекуваме, като отнемаме правата на родителите. Сториха същото с брат ми Джек. С години го дрогираха заради свръхактивност. Майка ми беше милосърдна сестра и е вярвала във всички тия глупости, докато не видяла какво са му причинили. А сега вече е наркоман. Най-накрая успя да се откачи от обезболяващите, но сега е на адерал^[4] с рецепта и купува всякакви успокоителни, които може да докопа на улицата. Не успява да се задържи на работа. На двайсет и седем още живее при майка ми! Няма спестявания, няма гадже, няма живот. Копелетата го съсипаха и колкото и да се опитвахме, не можахме да го откачим. Сънувам ужасни кошмари, че го намирам мъртъв на някаква алея.

Ричард я наблюдаваше, може би в очакване да се изприказва, може би в размисъл, че са доста странни съквартиранти. Най-накрая стана от леглото.

— Спомням си онази въздържана жена, седнала като мишка до мен във влака. Не знам какво се е случило с нея. Може би някой е пуснал оса в гащите й или пък цяла фармацевтична компания? — Той се усмихна. — Мисля, че вече е време да се обличаме. Ще се обадя на обслужването по стаите и ще поръчам обяд.

На Дени й се искаше да го дръпне обратно в леглото и да започнат всичко отначало, но мигът бе отлетял. Тя се търкулна по гръб, чу Ричард да говори с румсървиса по телефона. Зарови в душата си: чувстваше се някак освободена, изненадана, че не изпитва вина пред Джеймс. Беше толкова чуждо, но въпреки това толкова приятно да те прегръща и целува друг мъж. През живота си беше имала толкова малко любовници. Страстта, която изпитваше, истинска ли беше, или ставаше дума само за похот? Запита се какво ли изпитва Ричард? Дали значеше нещо за него? Отказваше да повярва, че не е така. Не й приличаше на типовете, които си падат по случайните връзки. Очевидно беше наранен от бившата си жена и все още страдаше. Дали обаче бе готов да започне нова връзка? Дали тя беше жената, с която би го направил? А тя самата дали го иска? Може би.