Дейвид Лендър
Ваксината (4)

4.

След като Старк приключи разговора с клиента, пак се зае с очите си. Щом се зърна в огледалото, отново му се прииска да намери малката кучка. Очите му бяха червени и подути; разбира се, в никакъв случай не бяха толкова зле, както след трите години „разпити“ от ливанците, но все пак приличаха на отворени рани. Щеше да носи слънчеви очила, макар да не му бяха нужни, за частична маскировка. Трябваше така или иначе да промени външния си вид, след като хората го бяха видели в офиса, където елиминира Магуайър. Разбира се, и момичето беше видяло русата му къдрава коса. Ще се наложи да си обръсне главата.

Старк без бързане се зае да си промива очите с физиологическия разтвор, който бе купил от аптеката на една пряка от жилището си. Така му остана време да помисли. Какъв задник беше клиентът. Очевидно някакъв тъп богаташ, свикнал да нарежда на хората какво да правят. Един от онези типове, които се наслаждават да гледат как хорицата се посират, докато те лаят заповедите си. Никога нищо добро не се е получавало при пряк разговор с клиент, но в този случай Екзейвиър каза, че клиентът ще си намери друг изпълнител, ако не говори с него. Но в крайна сметка от разговора май беше изскочило нещо хубаво. Този тип щеше да пусне свой екип по дирите на момичето. Всяка информация, която би открил, щеше да стигне до Старк. Това означаваше по-малко препускане из Ню Йорк в преследване и икономия на собствени ресурси, за да я намери.

Колкото по-скоро свърши с това, толкова по-добре. Ако се разчуе, че е допуснал кучката да се изплъзне, ще му навреди. Откакто преди дванайсет години Старк бе започнал да работи на свободна практика, Екзейвиър беше неговият най-важен източник на проекти. Последното, което му трябваше, бе да изгуби неговото доверие.

Може би не трябваше толкова да се дърви на клиента. Следващия път, когато разговарят, ще успокои топката. Смекчаването на тона беше нещо, което научи, докато работеше за британците. Те бяха такива помпозни глупаци, че му беше трудно да си държи езика зад зъбите, когато започна да работи за МИ5 в борбата срещу тероризма. Обаче след като няколко пъти им се озъби (не по-заядливо от оплакванията, които редовно отправяше срещу ръководещия го офицер от ЦРУ в Ливан), те му обясниха, че ако не си затваря устата, ще го уволнят. Всеки специалист в неговата област, освободен от толкова важна агенция като МИ5, би имал сериозни затруднения да изкарва пари на свободна практика. Затова се научи да говори мило.

Старк приключи с плакненето на очите и се зае със следващия приоритет: почисти и смаза рюгера. Нямаше повреди, но заглушителят беше изкривен. Зае се с телефона и уреди Данте да намери друг заглушител. Остави телефона и седна на онова, което минаваше за диван. Никой не би могъл да нарече хотелската стая пищна, но беше чиста, не прекалено вехта и годна за живеене. Можеше да си позволи нещо по-удобно, но за какво да се главоболи? Неговият живот беше такъв. Скромни хотели, в които можеш да влезеш с кървящ нос или рани от шрапнел по лицето, без да привлечеш прекалено внимание. Беше по-добра от повечето места, на които бе пребивавал, особено когато беше базиран отвъд океана. Много по-добра. Завръщането обратно у дома в Щатите го бе накарало да се замисли. Видя, че хората живеят добре. Хората, които имаха нормална работа и водеха обикновен живот. Неща, за които не си разрешаваше да се замисля много-много, защото иначе щеше да изгуби остротата си. Но не можеше да има съмнение, че тук животът е по-лесен, и това му харесваше. Само че никога вече нямаше да се върне в Ричмънд. Сега, когато беше вече на трийсет и осем, повечето хора биха казали, че е остарял за занаята, но той нямаше намерение да се отказва. Самостоятелните удари бяха начин да продължава, защото бяха по-лесни от работата като професионален войник, така че можеше да удължи кариерата си. Не беше спал в хималайка от бойскаут. В армията също не му се беше налагало. И друго: заплащането в сравнение с това на свободна практика беше жалко.

Достатъчно. Отвори ноутбука си, влезе в интернет и започна да проверява къде може да е момичето. Дори този кратък поглед, който хвърли на апартамента й, бе достатъчен да разбере, че има дете. Тя няма да бъде толкова тъпа да се върне там или да позволи на детето да се върне, обаче ако успее да измисли къде може да е, например при роднини наблизо, щеше да е някакво начало. Избърса очите си. Нямаше скоро да престанат да сълзят. Мамка му, ужасно пареха.

* * *

Дени продължи по 82-ра улица в западна посока. Когато стигна до Медисън авеню, осъзна къде отива: Парк авеню 638. Тя попи познатата гледка на гранитната арка около входната врата, зеления навес, който продължаваше и над тротоара. Беше необичайно по това време на следобеда Ейнджъл да не стои отстрани на въртящата се врата. Особено в пролетен ден с лек ветрец като днешния. Знаеше, че той обича движението по Парк авеню: такситата, които минаваха с надути клаксони; среброкосите съседи, които разхождаха своите болонки и пудели; както и минувачите, които идваха да го зяпат като една от институциите на Парк авеню и се закачаха с него.

Дени бутна въртящата се врата от месинг и орех, влезе във фоайето и видя Ейнджъл зад бюрото на пиколото. Лицето му се разтегна в усмивка.

— Госпожице Дени — поздрави я той.

Стори й се, че топлината му изпълни сърцето й.

— Здрасти, Ейнджъл! Как си?

— Прекрасно, госпожице Дени. Радвам се да те видя. Нямаше те известно време.

— Да, може би твърде дълго.

След пет минути разговор с Ейнджъл за неговата съпруга и децата Дени се качи на асансьора. Изпита вина, че това място я кара да се чувства напълно у дома. Стигнала горе, извади ключовете от джоба, отключи вратата и колебливо я отвори. Запита се дали след шест седмици ще забележи присъствието на друга жена и се зачуди как ли ще реагира, ако се окаже така. Затвори вратата зад себе си достатъчно шумно, за да може който е в апартамента да чуе. Или поне онзи или онези, които бяха на първия етаж на двуетажното жилище.

— Има ли някого? — извика тя.

Никакъв отговор. Влезе във фоайето и инстинктивно понечи да остави ключовете си на издадения плот, обаче дръпна ръката си и ги пъхна отново в джоба. Забеляза цветята във вазата: лилии от Казабланка. Джеймс знаеше, че Дени ги обича. Вероятно бяха начин да остави вратата отворена за нея. Сега беше неин ред да се усмихне. Цветята бяха много трайни. Джеймс беше романтичен, но винаги практичен.

Чувствата я заляха. Пет години. Беше най-дългото време, прекарано с някой мъж. Пет години на смях, спорове, разнежване, плач, чукане и порастване… Тя се разплака. Отпусна се на килима, скри лице в дланите си и се разрида неудържимо. Раменете й се тресяха, а риданията отекваха из апартамента. След десет минути вдигна глава и избърса лицето си. О, Джеймс! Нима плачеше за него? Или заради този ужасен ден? Изправи се, пое си дълбоко дъх и пое нагоре към стълбището.

Изкачи се до главната спалня и си взе горещ душ — имаше чувството, че го прави за пръв път. Хавлията й още висеше на вратата на банята. Влезе в гардероба и намери спретнато подредени своите блузи, ризи, поли и джинси.

От тази гледка сърцето й се сви. Животът, който имаше и все още можеше да има, но вече си беше отишъл. В този миг почувства как я залива чувство за вина.

Излезе от гардероба, отиде при леглото, вдигна телефона от нощното шкафче и набра номера.

— Шарлът, Дени се обажда. Той там ли е?

— Дени. — Гласът на помощничката на Джеймс се сниши до шепот. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Той е на среща на горния етаж в конферентната зала. Ще видя дали мога да се свържа с него.

— Не, моля те, недей. Кажи му, че съм се обаждала, и го помоли да ми звънне, щом се освободи.

— Цял ден се опитвахме да се свържем с теб. Видяхме снимката ти в новините. Колко страшно…

— Бях си изключила мобилния. — Изведнъж почувства пристъп на безпокойство. — Моля, кажи на Джеймс, че може да ме намери в апартамента.

Джеймс така и не се обади. След час направо се прибра. Дени чу ключа му в бравата. Вече се беше облякла и се втурна надолу по стълбите, защото не искаше да я намери в спалнята. Обаче успя да стигне само до стълбищната площадка и замръзна там с една ръка на перилото, докато той вдигаше очи към нея. Представи си, че Джеймс я вижда като героиня от холивудските филми от четиридесетте години. Но тя не искаше това. Обаче започнеше ли да слиза бавно, щеше да разтегне времето и това щеше да бъде жестоко. Затова остана на мястото си да го изчака.

Виждаше чувствата, изписани по лицето на Джеймс, надеждата в неговите очи. Виждаше как учестено се повдигат и спадат гърдите му. В един миг, когато го видя да спира в подножието на стълбището, нейните собствени чувства преляха. Усети парене в гърдите и забеляза, че е затаила дъх. Беше решила да започне, като му обясни всичко отначало с думите, които бе използвала шест седмици по-рано и оттогава непрекъснато си повтаряше наум. А сега единственото, което бе в състояние да направи, беше да стои на мястото си и да чака той да изтича нагоре и да я вземе в прегръдките си. Зарови лице в шията му, но след няколко дълбоки вдишвания си възвърна самообладанието.

— Моля те, само ме прегръщай — поиска тя.

Дени се събуди в спалнята за гости на Джеймс и изпита задоволство, че не бяха правили любов. Прекалено сложно е. Чу го да кълца нещо в кухнята долу — приготвяше вечеря. Точно както някога. Тя се претърколи и погледна часовника: 16:00. Търкулна се обратно, легна по гръб и въздъхна. Разочарована ли беше от себе си? Не. Нямаше намерение да се връща при него. Непочтено ли беше да дойде тук и да го помоли за помощ? Сцените от изминалия ден, този ужасяващ ден, нахлуха в съзнанието й. Почини си.

Джеймс стоеше с гръб към нея, когато влезе в кухнята. На плота в средата стоеше отворена бутилка бургундско и две пълни чаши. Той се обърна.

— След деня, който си прекарала, сметнах, че ще искаш да хапнеш нещо, преди да поговорим.

Дени се качи на едно от високите столчета около плота в средата на кухнята и обхвана чашата си с две ръце. В този миг осъзна, че не е яла нищо от закуската насам.

— Храната е хубаво нещо, както и разговорът.

Той се обърна отново към печката.

— Имам чувството, че се нуждаеш от юридически съвет — отбеляза и сложи две пържоли в тигана.

Пред пет години беше срещнала Джеймс на откриването на изложба в Музея за естествена история. Събитие със скъпи билети, на което тя беше поканена, защото братовчед й го беше спонсорирал. Беше отишла с Бърни Шуарц, нейния шейсет и пет годишен приятел, с когото работеха в магазина на „Поло Ралф Лорен“ на площад „Ривърсайд“ в Хакенсак. Сблъскаха се с Джеймс Макфарлин, един от по-добрите клиенти на Бърни. Макар с Бърни да работеха заедно от три години в „Поло“, се беше случило така, че никога не беше срещала Джеймс. След час тримата си тръгнаха заедно от изложбата и вечеряха приятно в „Буат ан Буа“ в Горен Уест Сайд. Дени беше впечатлена. Джеймс поръча виното. Разбираше от храна и й помогна в избора. Освен това приличаше на моделите на „Поло“, а граматиката, дикцията и образованието му съответстваха на външния му вид. Беше партньор в „Джоунс и Дей“ — една от най-големите американски адвокатски кантори в областта на корпоративното право, специализирана в сливания и покупко-продажба на фирми. Дени си спомни, че се присмя на себе си заради това — нищо нямаше значение освен факта, че носеше „Пърпъл Лейбъл“, беше забавен, имаше нежни ръце и добри очи. Виното не я интересуваше и вероятно само майка й би обърнала внимание на граматиката и речника му.

След като почнаха да излизат, Джеймс й каза, че не може да повярва на късмета си. Момиче на двайсетина, слабо като балерина, с цици като на модел за бански, които стърчаха срещу него от копринената рокля, в продължение на три години му е било под носа и той най-сетне го беше открил. Трябваха му още няколко седмици, за да й каже, че наскоро се е разделил с жена си и се е изнесъл от дома им в Садъл Ривър, а сега живее в апартамент в Ситито.

Дени беше очаквала лекция от страна на майка си, че излиза с мъж, четиринайсет години по-голям от нея, обаче единственото, което тя каза, след като се запознаха, беше: „Като изключим баща ти, това е най-красивият мъж, когото съм виждала“.

По това време Дени беше по средата на битката с Отдела за младежта и семейните услуги за Гейб и все още живееше в Хакенсак. Джеймс играеше ролята на съветник за местния адвокат на Дени. Дори неговите познания и опит се оказаха недостатъчни, за да спечели тази битка. Обаче той беше основната причина да мине невредима през минното поле на нюйоркската Служба за закрила на децата. Оказа се, че има връзки и в училището „Мърсър“, които помогнаха за приемането на Гейб. На Дени й беше трудно да се справя с голямата си благодарност към него. Тази благодарност направи още по-труден отказа й, когато преди шест седмици Джеймс й предложи брак, а тя отговори, че не е сигурна дали е готова за подобно обвързване. Два дни по-късно му каза, че смята за най-добре да се разделят.

Тя погледна през плота над остатъците от вечерята им към Джеймс и се запита защо ли бяга от него. Не беше заради Гейб. Той й Джеймс веднага се бяха харесали и Гейб дори се разбираше с неговите две момчета. Парите също не бяха проблем: Джеймс можеше да си позволи което и да е частно училище за Гейб. Може би причината беше, че вече е планирал целия им бъдещ живот с логичния си ум, така както подготвяше нужната информация за някой клиент, и тя се страхуваше, че ще бъде погълната жива.

— И какъв е следващият ти ход? — попита Джеймс.

Дени изпита облекчение. Каза „твоя“, а не „нашия“. Или беше приел раздялата, или бе осъзнал, че сега не му е времето да я натиска да се върне при него.

— Мисля за това, откакто си тръгнах от Маклоски.

— Откакто си тръгнах от кантората, не съм гледал новини, но съм сигурен, че още си в тях.

— Това не са петнайсетте минути слава, за които се надявах.

— Всичко ще утихне, ако просто отидеш в полицията.

В съзнанието й отново проблесна мъжкото лице с белези от акне.

— Страх ме е.

— Мога да им се обадя, да им кажа, че съм твоят адвокат и да те обявят за защитен свидетел. Нещо повече, първо мога да кажа нещо пред медиите, за да се вторачат в случая, така че да бъде трудно някой да те доближи.

— Маклоски каза, че могат да ме пипнат по всякакъв начин, докато информацията не е станала известна на обществото. — Тя почувства как я полазват тръпки. — Ще ида да видя какво има на тази флашка. — Качи се горе в спалнята и я извади от джоба на сакото. Джеймс я беше последвал и отидоха в неговия кабинет. Пъхна я в слота на компютъра. Оказа се, че единственият файл е екселска таблица. Сърцето й блъскаше.

— Това прилича на редици със сурови данни — измърмори Джеймс.

Дени превъртя страницата надолу.

— Стотици, а може би хиляди. — Превъртя наляво. Нямаше обяснения — само редици числа, разделени със запетайки. Надеждите й помръкнаха. А сега какво? Погледна към Джеймс.

— Не мисля, че Маклоски щеше да разбере нещо повече, ако ги беше видял. Съмнявам се, че без помощта на Магуайър, който можеше да го разтълкува, някой ще знае какво означават те.

— Не мога да приема това.

— Нямаш друг избор.

— Според Маклоски не е случайно, че Магуайър дойде при мен, след като спечелих „Трайбека“ за „Дрогирането“ и сенатското изслушване за ваксините е само след няколко дни. Може да е нещо важно за изслушването?

— Тогава трябва да го представиш на обществеността. Занеси го в полицията и им кажи. Може да се появи някой, който да каже какво е. А може да е кодирано и някой да успее да го разшифрова. Обаче каквото и да правиш, трябва да идеш в полицията, защото си в опасност.

Стомахът на Дени се сви на топка.

— Това може да ме изложи на много по-голяма опасност. — Тя се обърна пак към числата на екрана. — Маклоски каза, че Магуайър от години работел върху нещо. Това трябва да е резултатът.

— Да, но без нещо да ти подсказва за какво се отнася, не може да се разтълкува.

Дени го чуваше, но всъщност не го слушаше.

— Това означава ли нещо за теб?

— Аз съм корпоративен адвокат. Числата не са моята силна страна. Това е загуба на време. Полицията е по петите ти, както и онзи убиец. Позволи ми да се обадя тук-там и да те заведа на безопасно място.

— Отивам във Вашингтон — отговори Дени.

— Какво?

— Отивам във Вашингтон. Изслушването пред сената е в понеделник. Тези данни трябва да имат нещо общо с ваксините. Магуайър е убит, защото индустрията не иска те да повлияят на изслушването.

— Дени, филмите ти са едно. Това не е твоят кръстоносен поход…

— Напротив. — Тя усети пристъп на енергия. — Това е нещо важно, което трябва да направя. Магуайър знаеше, че рискува живота си, за да ми предаде тази флашка. Пое риска, но загуби. Дължа му това.

— Престани да се грижиш за чуждите проблеми, заеми се със своите.

— Какво означава това?

— Престани да се правиш на болногледачка за всички. Помисли малко. Когато Джек наистина излезе от релси, ти беше тази, която взе две седмици отпуска, за да го заведеш в онази ибогаинна^[1] клиника, за да го откачат от болкоуспокояващите. Когато кучето на сестра ти се загуби, ти остана будна половината нощ, за да ровиш в Гугъл за кучешки приюти в Сейнт Огъстин, направи плакати „Изгубено куче“ със снимката на Купър и ги изпрати по куриер във Флорида. Ами майка ти? Винаги казваш, че тя е крайъгълният камък на семейството…

— Така е. Да не си посмял…

— … обаче ти си тази, която зарязва всичко на минутата и хуква да й помага. Не сестра ти, не по-големият ти брат, нито пък Джек, който не може нищо да направи за нея.

— Къде ще ни отведе това? — Дени впи очи в него, усещайки как у нея се разгаря гняв. Защо е тази лекция?

Обаче той не спираше:

— А какво да кажем за всички онези хора, които ти се обаждат или ти пращат имейли в службата? Не можеш да свършиш и половината от собствената си работа, защото прекарваш по-голямата част от деня в проучване на болести и лекове за онези, които не могат да си платят прегледа при доктор О.

— Какво искаш да кажеш? — Дени стискаше зъби.

— Искам да кажа, поне веднъж се погрижи за себе си.

— Точно това правя.

— Така ли? Нямаш представа какво има на флашката и това може да те убие.

— Не мога да мисля за това.

— А Гейб? За него какво ще кажеш?

Тя почувства паника, после пристъп на гняв. Това е удар под пояса.

— Престани да се опитваш да ме манипулираш.

— Само се опитвам да ти втълпя малко разум.

— Гейб е на сигурно място.

— Може би. Но какво ще прави, ако трябва да порасне без майка, защото я е пречукал някой луд, макар че е можела да го избегне?

— Престани! Имам нужда от подкрепата ти, а не да се опитваш да ме плашиш. Отивам във Вашингтон и точка.

* * *

Стайлс настоя Медсън да дойде в неговия кабинет на брифинга за постигнатото в края на деня. Медсън не виждаше какво значение има къде ще се срещнат, но въпреки това отиде. Когато влезе, разбра защо. Стайлс беше превърнал конферентната зала до кабинета му в команден център. Две бели дъски стояха в единия край на конферентната маса; карта на Ню Йорк Сити и околностите с карфици по нея висеше в другия край. Ноутбуци, листове с подложки и клипсове, моливи и химикалки бяха подредени пред всеки стол около масата. До някои от тях бяха сложени чанти за документи и папки. По масата бяха разхвърляни наполовина изпити кафета и смачкани опаковки, а вътре миришеше на гимназиална спортна зала.

— Виждам, че здраво си поработил — каза Медсън, комуто се искаше да поразведри малко нещата помежду им, като имаше предвид как се бяха разделили по-рано следобед.

Стайлс го погледна с безизразни очи.

— Работихме цял следобед по въпроса. Изпратих екипа да вечеря. Реших, че така ще имам възможност да си поговорим поверително. Ще се върнат след час и нещо и после можем отново да продължим колкото време е нужно. — Стайлс изчака Медсън да седне, преди да заеме мястото си. — Включил съм четири фирми — продължи той. — Две от тях са онези, които обикновено използваме за анализ на компании, другите две са по-специализирани за подобна работа. Вече сме пуснали сто и двайсет човека по улиците. А утре сутринта, ако имаме нужда от тях, можем да включим още петдесет-шейсет. — Стайлс замълча, очаквайки реакцията му.

— За какво са тези неща? — попита Медсън, като посочи белите дъски и картата.

— Два различни подхода. Хората с опит казаха, че трябва да работим според две предположения: първо, тя разполага с данните и второ — не разполага с тях. Ако предположим, че ги има, се опитваме да разберем къде би отишла и какво ще прави с тях.

— И? — попита Медсън нетърпеливо.

— Предполагаме, че ще занесе данните на някого, който може да ги разтълкува. Или ще отиде при медиите. Или ще ги направи обществено достояние чрез интернет. Може да иде и при ченгетата.

— Ченгетата? Казах ти, че е бегълка. Те смятат, че е убила полицай в апартамента си.

Стайлс примижа, както правеше, когато сборът не излиза.

— Нашите момчета откриха, че на ченгето е прерязано гърлото и кухненски нож е забит в гърдите му. Не вярват, че четиридесет и пет килограмова жена може да го е извършила, дори да е имала нужното самообладание. Освен това не могат да разберат какъв мотив би могла да има. Нашите контакти в нюйоркската полиция казват, че ченгето е отишло там да вземе лаптопа й, за да могат да проверят кореспонденцията с Магуайър. Намерили са компютъра в апартамента.

— Е, и?

— Заради това са решили, че най-вероятно не тя е убила полицая. След като помисли малко, вероятно ще реши, че няма какво да губи, и ще се предаде на ченгетата.

Медсън се опита да не покаже какво мисли, но едно неприятно усещане заля цялото му тяло.

— Как можем да попречим на това да се случи?

Медсън знаеше, че Стайлс не е глупав и разбира, че той не иска тази информация да стане известна на обществеността. Стайлс кимна:

— Работим по въпроса. Вече преровихме кабинета на Магуайър. Не намерихме нищо спорно сред документите му или в компютъра, което може да й е дал. Обаче нашите техници продължават да проучват твърдия диск на машината. Вече имаме данните за разговорите, водени от служебния му телефон. Открихме, че в период от три седмици жената му се е обаждала петнайсет пъти. Сега проучваме мобилния му телефон, но това ще отнеме повече време.

— Това са много обаждания!

— Да. Едно от нашите момчета даже предложи да представим нещата така, все едно са имали връзка, която е завършила лошо, и тя е забъркана в убийството му, и да подхвърлим това на ченгетата.

Медсън завъртя очи.

— Не е ли малко постно?

— Човек никога не знае. Той казва, ако подхвърлим това на пресата и тя го чуе, ще й попречи да иде при ченгетата.

— Добре, а по-нататък?

— Да се върнем на първото ни предположение, че разполага с данните. Нашите момчета не виждат как бихме й попречили да се обърне към медиите или да ги пусне в интернет, така че не прахосваме ресурсите си за това. За сметка на това се опитваме да разберем при кого би отишла да й помогне в тълкуването.

— Някакви предварителни идеи?

— Знаем, че Магуайър и Джон Маклоски бяха приятели. Жената също го познава и той е начело в списъка ни.

Маклоски. Този шибан копелдак, който се обърна срещу „Келердорн“.

— Открихте ли къде живее?

— Тук в града. Има го в телефонния указател.

— Нещо друго?

— Да. Още една възможност, ако данните са у нея. Ще замине за Вашингтон.

Медсън кимна. Разбира се, изслушването!

— И ще ги предаде направо на някого от комитета.

— Точно така. Върху това сме съсредоточили по-голямата част от ресурсите ни. Или ще шофира, или ще вземе автобуса или влака. Вече установихме, че няма кола. Ако не вземе назаем, ще трябва да наеме. — Стайлс се обърна към картата с карфиците по нея. — Ако искаш вярвай, но в Манхатън има само трийсет и една агенции за коли под наем. В останалите райони не са повече. Всички са отбелязани. Покрили сме и всичко, което заминава за Вашингтон. Полетите от летищата „Ла Гуардия“, „Кенеди“ и това в Нюарк. Автобусите от Пристанищното управление, влаковете от гара „Пенсилвания“.

Медсън гореше от желание да си върви, затова започна да се изправя. Стайлс вдигна ръка.

— Още секунда. Не стана дума за това какво смятат, че ще направи, ако не разполага с данните.

Медсън вече беше при вратата.

— Изобщо не ме интересува. Стив, добра работа си свършил. Продължавай все така — подвикна той през рамо. Опипваше телефона с предплатената карта в джоба си, нетърпелив да се върне по-бързо в кабинета си и да се обади на изпълнителя. Това шибано копеле Маклоски.

* * *

На следващата сутрин Дени отново се събуди в леглото за гости, а Джеймс беше клекнал до него облечен за излизане.

— Работя по сделка и трябва да отида в кантората. Щом не мога да те спра да ходиш във Вашингтон, поне мога да ти помогна. Оставих долу на шкафа плик с две хиляди долара в брой — това е максималната сума, която можеш да изтеглиш от банкомата за един ден. Предположението ти за твоя мобилен телефон е правилно — полицията и който те преследва могат да го проследят. Дръж го изключен, освен ако не става дума за нещо спешно. Ако си промениш мнението, знаеш къде да ме намериш. Обичам те!

Очите на Дени се насълзиха.

— Знаеш, че те обичам, нали? — каза тя.

Джеймс я погали по косата.

— Знам, но все още не те разбирам. — Той се изправи и тръгна към вратата. — Бъди внимателна!

— Ще бъда! — отговори Дени, но думите й бяха погълнати от бучката в гърлото. Какво не е наред с мен? Защо беше напуснала Джеймс? Дори след като го бе сторила, ето го него, прави всичко възможно да й помогне, да бъде в безопасност. И то след като не бе успял да я убеди да отиде в полицията вместо във Вашингтон.

На гара „Пенсилвания“ Дени плати в брой билета за влака на „Амтрак“ в 9:00 за Вашингтон. Погледна стенния часовник, след това излезе от гарата и започна да се оглежда за козметичен салон. Две преки по-надолу влезе в „Грижи за гривата“. Защо винаги избираха такива тъпи наименования? Седна на първия стол.

— Искам нов външен вид. Направете я много къса и хайде да я боядисаме тъмнокафява. Току-що скъсах с гаджето си.

Четиридесет и пет минути по-късно влезе в дрогерия от веригата „Дуейн Рийд“ и плати в брой четири мобилни телефона с предплатени симкарти с по един час време за разговори и четири талона за подаръци „Виза“ от по двеста долара всеки.

След това намери магазин за стоки на консигнация, където си купи чифт камуфлажни панталони, джинсова риза, маратонки и яке. Преоблече се в пробната и изхвърли найлоновата торба със собствените си дрехи в кофа за боклук на улицата. Хвърли поглед през рамо: обичаше тези ботуши за езда „Ралф Лорън“. Щяха да й липсват. И така, напред към Вашингтон. А по-нататък? Почувства спазъм на несигурност да пронизва сърцето й.