Дейвид Лендър
Ваксината (2)

2.

Гроувър Медсън седеше в конферентната зала до огромния си колкото апартамент кабинет на петдесетия етаж в сградата на „Фарма Интернешънъл“ на 42-ра улица в Ню Йорк и се любуваше на небостъргача „Крайслер“ от другата страна на Лексингтън авеню. Заоблените арки от неръждаема стомана на шпила приличаха на ар деко скулптура — нещо отдавна изгубено от днешния скучен свят. Офисите на „Фарма“ се намираха в бездушна стъклена кутия. Медсън въздъхна и погледна отново в конферентната си зала. Съливан, новият началник на поделението „Ваксини“, разясняваше монотонно тазгодишните инициативи, свързани с ваксините срещу свински грип и пневмония. Нови инициативи — дрън-дрън. Днес всичко е опаковано в тези тъпи стратегически термини. Частично заради онези задници от „Макинси“, консултантската фирма по мениджмънт, която управителният съвет беше настоял да наемат и която от девет месеца се размотаваше тук.

Не можеше да разбере как като главен изпълнителен директор не беше сложил край на това. Всички тези човекочасове, пропилени в безполезен новоговор, вместо хората да не си пъхат носовете в чуждите дела и да вършат нещо полезно. Медсън се наведе напред.

— Гари, моля те, бъди кратък. Няма нужда да слушам за „въздействащи агенти“ и „клинични изпитания“. Просто искам да науча какво ще направиш, за да накараш майките да отидат в кабинетите на педиатрите и най-важното — в аптеките. И как ще ги накараш да сложат противогрипна ваксина на децата, на съпрузите си и на самите себе си, и то извън сезона.

— Ами, Гроувър… — Какво, по дяволите, става? Този тип се готвеше да си сложи наколенките заради него. Какво тогава щеше да прави пред управителния съвет? Или пред група инвестиционни анализатори? Медсън реши да му помогне.

— Нека те улесня. Нали знаеш малките стикери с формата на сърце и лозунга на тях: „Обичам любимото си същество достатъчно, за да го ваксинирам срещу грип“? Тези, които слагаме по табелите с обяви на аптеките от веригите „Уолгрийн“, „Райт Ейд“ и „Дуейн Рийд“ през есента, когато настъпи сезонът на грипа? Точно от това имаме нужда. Нещо, което да накара майките да се почувстват виновни, че не купуват противогрипна ваксина за децата, бащите, своите майки и така нататък. Както и извън сезона, за да можем да реализираме… колко допълнителен приход? — Медсън погледна към безименното мекотело от счетоводството, което Съливан бе довел със себе си.

Мекотелото имаше вид сякаш се дави със стрида.

— Един милиард и двеста милиона, ако организираме национална кампания.

— Точно за това водим този разговор — обясни Медсън. — Ще организираш това и ще стартираш през май. Така ще можеш сериозно да вдигнеш продажбите през второто тримесечие. Всички тези доставки на ваксина за аптеки, лекарски кабинети, клиники и болници вдигат оборота. С двайсет до двайсет и пет цента на акция — огромни пари.

Стайлс, финансовият директор, повдигна вежда, когато Медсън каза „двайсет до двайсет и пет цента на акция“, но не каза нищо.

Съливан гледаше Медсън с празен поглед, сякаш нямаше представа за какво говори.

Медсън продължи:

— Виж, знам, че по образование си химик, но в момента ръководиш най-големия бизнес с ваксини в сектора. Трябва да промениш напълно мисленето си. Това, което продаваш, не е много по-различно от шиткането на дезодоранти или шоколадови блокчета. Ако е дезодорант, трябва да накараш хората да се страхуват от своята смрад. При блокчето шоколад трябва да ги накараш да си мислят, че лошият човек може да се промени, след като си хапне шоколадче.

— Но ние продаваме здраве. Превенция на болести.

— Точно така. Ами продавай го. Ако трябва, хвани ги за гушите. Използвай страх, морална принуда — всичко каквото трябва. Например: „Искаш деветдесетгодишната ти майка да умре от пневмония, защото си прекалено стиснат, за да я заведеш в «Уолгрийн» да й сложат противогрипна ваксина за двайсет и пет долара“?

— Цената не е причина за съпротивата, а това, че сме извън сезона. Никой не си прави противогрипна ваксинация или пък срещу пневмония през пролетта.

— Ами тогава ги попитай дали искат майките им да се задушат от течността в дробовете си през май, защото са прекалено тъпи, за да разберат, че пневмонията не знае, че не е септември. Нито грипът. На вирусите не им пука за календара. Те убиват през цялата година. Точно това трябва да им продадеш.

Съливан се мръщеше.

— Малко преувеличаваш, а, Гроувър? — подхвърли Стайлс.

— Не приемайте всичко буквално — отговори Медсън. — Не ви пиша сценарий, но това е подсъзнателното послание, което трябва да предадете. Ние сме производител на ваксини номер едно в страната, най-важната компания в Националната програма за имунизация. Националната агенция за контрол и предотвратяване на заболяванията, Националният здравен институт, Федералната агенция по лекарствата очакват от нас да поемем водачеството и да покажем на останалите фармацевтични компании как се работи. Гари, съзнавам, че не си по маркетинга, но аз те назначих на тази работа и ще трябва да увеличиш яко темпото.

Съливан гледаше объркано.

— Справям се с работата си, Гроувър. Смятах, че става дума за отчет на напредъка, а не за пълномащабна стратегия.

— Тогава научи нещо от тази среща. Не мога да си позволя… ние не можем да си позволим да вършим нещата стъпка по стъпка. Вече е април, а сме обещали на правителството да разгърнем тази кампания за ваксиниране през май. Така че залавяй се здраво.

Стефани Дунън, личната секретарка на Медсън, отвори вратата, през която се влизаше от кабинета му в неговата конферентна зала, и вдигна във въздуха една бележка.

— Продължавай — каза той на Съливан. — Обади ми се, когато можеш да ни осигуриш постепенно нарастване до двайсет и пет цента на акция през второто тримесечие. Ако не те чуя до седмица, ще предположа, че не можеш да го направиш, и ще намеря някого, който може. — Медсън стана и тръгна към отворената врата. Погледна бележката, която му подаде Стефани, влезе в кабинета си и вдигна телефонната слушалка.

— Здрасти, моето момиче. Какво има?

— Здрасти, тате. Имам нужда от съвет.

Пак тая сватба. Защо майката на булката не се погрижи за тези незначителни подробности? Той вдигна рамене. Защото Реджина е момиче от филаделфийската аристокрация и прекарва цялото си време в благотворителните си организации.

— Разбира се. Какво става?

— Мама казва, че сватбената торта не бива да бъде по-висока от Джефри, защото иначе ще изглежда нисък на снимките.

На Медсън му се прииска да каже: „Джефри си е нисък“, но се сдържа. Не искаше да разстрои Лорън и знаеше, че би било несправедливо към Джефри, вероятно защото никой не беше достатъчно добър за неговото малко момиченце. Тя беше най-хубавото нещо, което бе направил в живота си, а той беше правил доста неща.

— Майка ти винаги обмисля нещата. Нали не искаш нещо да отвлича вниманието от теб и роклята ти — двете звезди на празненството?

— Благодаря ти, тате. Съжалявам, че те откъснах от работата ти.

Медсън се отпусна доволен на мястото си. Когато Лорън се роди, се беше заклел, че винаги ще отделя време за нея. Още си спомняше как я беше държал като бебе. Как ходеха с хеликоптера да гледат „Янките“ на живо. Как я заведе на всички единайсет стадиона за бейзбол в страната за мачовете на „Янките“. По един на година. От десет до двайсет и една години. Тя беше единствената причина да продължи да живее във Филаделфия, като всеки ден ходеше на работа в Ню Йорк с хеликоптера, след като сливането на „Бракстън Фарма“ с „Фарма“ го издигна на поста главен изпълнителен директор. Не взе апартамента в Ню Йорк, докато Лорън не отиде в колежа. А сега се женеше за един нисък тъпак и вероятно вече щеше да я вижда само по празниците.

Когато Медсън се върна в конферентната зала, Съливан и екипът му си бяха тръгнали. Вътре седеше само Стайлс, който го чакаше, за да докладва за финансовото положение и да прегледа сценария му за видеоконференцията по повод печалбите от тримесечието с акционерите и анализаторите на ценни книжа.

— Кой те ядоса? — попита Стайлс.

— Това е част от занаята — отговори Медсън, докато сядаше.

— Наистина ли се налагаше да смачкаш Гари толкова жестоко? Ти го назначи само преди месец!

— А той още не се е разчевръстил.

— Гари е добър. Дай му малко време.

Медсън се загледа в Стайлс. На петдесет и нещо, но повече приличаше на седемдесетгодишен. Зализана назад коса от шейсетте. Син костюм и задължителната бяла риза. Плюс шибаната смешна папийонка. Съвършеният номер две на главния изпълнителен директор. Без задни мисли. Казва направо какво мисли, но може да си държи устата затворена, когато се налага. И умен според обстоятелствата. Медсън познаваше Стайлс от двайсет години — още от времето на „Бракстън Фарма“. Имаше му доверие. Дори нещо повече — разчиташе на него. Той смекчаваше склонността му към изблици. Повече от един път Стайлс му беше казвал, че той е съвестта, която Медсън не притежава. Винаги държеше пълна черната каса, в която можеше да бръкне, когато е нужно да се повишат приходите за тримесечието, ако спаднат под предсказаните от Уолстрийт. Обаче никога не беше казал на Медсън на колко възлизат тези резерви. И беше прав да не му казва, защото, ако знаеше, Медсън щеше да ги изразходва до цент само за едно тримесечие, за да подхранва егото си и славата, която би си спечелил в медиите, като прецака всички предсказания на Уолстрийт и се наслади на краткия връх в цената на акциите им на борсата. Да, имаше доверие на Стайлс. Непоклатимият. Никой, никой не смееше да говори с Медсън така, както Стайлс си позволяваше. Заради което Медсън обикновено го слушаше.

Обаче главната причина да държи Стайлс през всички тези години беше, че той можеше да си държи устата затворена.

— Управителният съвет доста ме натиска — отговори Медсън. — Вече две тримесечия печалбите са ниски и онези от Уолстрийт не са доволни. А и никой от нас няма да забогатее от опциите си за акции, ако продължава така. С петдесет процента печалба преди облагане с данъците поделение „Ваксини“ е нашата голяма бяла надежда. Гари трябва да положи усилия за всички нас.

Стайлс го гледаше с безизразния си поглед на финансист. Онзи, който питаше: какво друго те тормози?

Медсън се подчини.

— Макийн ме призова в понеделник да свидетелствам в изслушването за ваксините в неговия сенатски комитет.

— Е, и? Та ти си рок звезда и можеш да надговориш и омотаеш всекиго от онези типове. Мисли за това като възможност за реклама в най-гледаното време.

Медсън кимна. Ако Стайлс знаеше… Но не можеше да сподели това с него. Той стисна ръце под плота на масата.

Половин час след започване на брифинга за неговия сценарий, по време на видеоконференцията за печалбите, му се обади Екзейвиър. Когато чу личния си телефон да звъни, той помоли да бъде извинен за няколко минути и влезе в кабинета си.

— Нашият човек е успял.

Медсън издиша.

— Обаче не знаем дали първо не й е предал нещо.

— На момичето? — Малката шибана самодоволна природозащитничка.

— Да.

— А вторият екип?

— Разговаряли са с нея, но са били прекъснати от идването на полицията.

— Последващи действия?

— Нашият човек ще се заеме пряко с момичето.

Медсън замълча.

— Нещо друго?

— Не.

На Медсън му се дощя да беше организирал това сам, за да не трябва да слуша от друг за станалото и да тълкува всяка дума. Обаче Екзейвиър му осигуряваше допълнителна възможност да отрича, ако случайно се стигне дотам. Въпреки всичко, ако информацията му беше точна, това беше ситуация, която си заслужаваше риска лично да участва. Не можеше да има по-големи проблеми от сега.

* * *

Следващите три часа на Дени бяха изядени от цивилните детективи. Поне й позволиха първо да отиде да се измие. Когато се върна, трябваше да ги помоли да отворят един от прозорците — от миризмата на кръв и другата, която те наричаха кордит, й се повдигаше. Даде им описание на убиеца: сини очи, белези от акне, руса къдрава коса, причините: как беше преследвала Магуайър за интервю и как той организирал тази среща. Задаваха й въпроси, подобни на онези, задавани от агентите на ФБР, но не толкова предизвикателно. Към края на разпита Нолън, който беше шефът, я попита дали някога е виждала цивилните, които първи бяха дошли на местопрестъплението. Тя забеляза, че той не ги нарече агенти.

— Имате предвид хората от ФБР?

Нолън не отговори. Дени се запита дали да му каже за флашката. Най-накрая той каза:

— Сега ги проверяваме.

Когато чу това, тя стигна до извода, че не иска да му казва за флашката в джоба си. Вместо това заяви, че се прибира у дома веднага щом свършат с нея. Днес нямаше да може да свърши никаква работа. Нолън отговори, че искат да видят имейлите, които си беше разменяла с Магуайър от нейния лаптоп, както и служебния й компютър. Щяха да пратят някого в апартамента й да го вземе. Тя им даде адреса.

Дени стигна до сградата на 88-а улица между „Бродуей“ и „Амстердам“, в която беше нейният апартамент. Беше мърляво място с тесни коридори, пожълтяла боя и стоватови крушки. Независимо че беше добре за безопасността, тя мразеше стерилния им блясък. В сградата винаги имаше нещо, което се нуждае от ремонт. Коридорите бяха постоянно прашни. Госпожа Дженкинс, хазяйката, не връщаше телефонните обаждания по-рано от една седмица. Дени беше започнала да мете и мие коридора на техния етаж, защото не искаше Гейб да си мисли, че живее в пълна дупка. Щеше й се да може да направи нещо повече за него. Джеймс беше предложил, но не това беше отговорът.

Погледна часовника. 12:30. Имаше предостатъчно време да вземе гореща вана, преди Франческа да вземе сина й от училище и да го доведе. След това си спомни за прослушването на Гейб днес следобед за някаква реклама. Значи докъм шест нямаше да се прибере. Изпита усещане за клаустрофобия и отвори един от прозорците. Седна, опипвайки флашката в джоба на сакото си. Нямаше търпение да види какво има в нея.

Някой звънна отдолу. Звукът я накара да подскочи. Погледна инстинктивно в кухненския бокс, където на плота стоеше лютивият спрей. Този пръскаше на около седем метра. Майка й я беше осведомила за това, когато й го подари за новото жилище в Ню Йорк.

Дени отиде при домофона. Охранителната камера показваше полицай, застанал пред входната врата.

— Полиция.

Тя натисна бутона за отключване на вратата.

Старк с униформа на нюйоркски полицай отвори вратата. Преди няколко минути беше видял момичето да влиза тук и сега искаше да свърши по-бързо работата. Огледа улицата, преди да влезе, и видя една патрулка да пълзи по платното, сякаш шофьорът търсеше адрес.

Дени седна да изчака идването на полицая. В това време някой натисна отново външния звънец. Тя погледна на улицата и видя, че ченгето още стои там. Какво му става на този човек? Отново натисна бутона за отключване на вратата.

Когато Старк слезе от асансьора на петия етаж, първата му работа беше да огледа коридора. На етажа имаше само шест апартамента. Ако започне да вика, имаше голяма вероятност да няма кой да я чуе. Стига толкова грешки, каза си той. Измъкна рюгера и го притисна към страната си. Щеше да свърши с нея, да я претърси и да обърне жилището наопаки, за да провери дали Магуайър не й е предал нещо.

Когато почука, тя веднага отвори и го изненада малко. Видя как се ококорва, а устата й зейва широко. Той вдигна пистолета в мига, когато тя блъсна вратата, и едва успя да пъхне дулото между касата и нея. Можа да я подпре с рамо и да я отвори. Щом я затвори зад гърба си, видя жената да тича през апартамента към кухненския бокс. Тя грабна флакона с лютив спрей, протегна го пред гърдите си, които се повдигаха тежко, и вторачи в него пламнал поглед._ Сякаш това може да ме уплаши, застанал тука с рюгера._ Каза си, че няма защо да бърза, и провери заглушителя. Беше получил силен удар от вратата. Изглеждаше леко изкривен, затова реши да го отвие. Не биваше да рискува куршумът да заседне там, където се завиваше в цевта.

— Къде е? — попита я той, докато развиваше заглушителя.

Момичето започна да крещи.

— Помощ! Помощ!

Достатъчно. Приключвай с това. Старк вдигна очи. Мамка му! Струя лютив спрей се стрелна през помещението към лицето му.

— Аааа! — изрева той. Очите му горяха. Не можеше да вижда. Той се втурна към мястото, където я беше видял за последно, а зад гърба си чу тропот от бързи стъпки и шума на отваряща се врата.

Старк разбра, че се беше промъкнала край него и излязла от апартамента, но в момента това въобще не го вълнуваше. Единственото, което искаше, беше да спре ужасното парене, което сякаш щеше да стопи очите му в орбитите им. Намери кухненската мивка и пусна водата. Заплиска очите си. Сега започна да вижда форми с лявото си око. Потърка очите с ръце. Вече виждаше форми с дясното и размазани образи с лявото. Обаче и двете още пареха толкова силно, сякаш кучката беше забила клечки за зъби в зениците му. Чу стъпки в коридора, после някой влезе в апартамента. Вдигна очи. Ченге.

— Добре ли си? — попита полицаят. Едва сега Старк си спомни, че носи униформата на нюйоркската полиция. — Човече, какво, по дяволите, се случи? — Мъжът прекоси помещението и се приближи до него.

Старк нямаше нужда някое ченге да налети на него по погрешка. Видя дървената стойка с кухненски ножове, измъкна единия, обърна се и с рязко движение преряза гърлото на полицая. Когато мъжът се свлече на колене, захърка и започна да му изтича кръвта, Старк заби ножа в сърцето му. Намери рюгера на пода, където го беше изпуснал, и бързо излезе от жилището. Взе асансьора до мазето, намери задната врата близо до контейнера за отпадъчна хартия и бързо се измъкна и тесния пасаж между сградите.

Каква каша. Беше го страх да се качи на метрото, без да е сигурен как изглежда, затова махна на такси. Смъкна се на седалката зад шофьора и му каза да кара към Централната гара. Сърцето му блъскаше, но не от напрежение. Беше ужасно ядосан. Това момиче беше беля. Дори клиентът да не иска да плати за нея, щеше да й види сметката. Мамка му. Очите му още горяха като посолени рани.

 

 

Дени отвори вратата към приземния етаж и огледа фоайето за хора. Нямаше никого. Сърцето й блъскаше в гърдите, тя дишаше на пресекулки. Прекоси фоайето и излезе през входната врата на улицата. Видя паркираната на втора линия пред сградата патрулка. Съучастник на убиеца или истинско ченге? А може би самите полицаи са убийците? Тя слезе по стъпалата и пресече 88-а улица, престори се, че се чеше по бузата, за да скрие лицето си. Когато стигна ъгъла с „Бродуей“, стрелна поглед през рамо и видя, че патрулката още стои там и около нея няма никакво движение. Започна да брои. Едно, две, три… Опитваше се да крачи нормално, да запази спокойствие, докато се увери, че е извън полезрението на патрулката. След това се затича.

* * *

Синди Джексън изчака да остане последна на излизане от страничния параклис до главния храм „Света Троица“ в Хакенсак, където току-що беше свършила обедната панихида за съпруга й Рей. Не изчакваше, защото се чувстваше особено пълна със Светия Дух или разкаяна, макар да беше занесла една от кутиите със сладки при олтара за подаване. Всъщност беше ядосана, както винаги ставаше на този ден. Беше гневна на Господ, защото й беше отнел Рей. Не беше честно. И независимо как гледаше на случилото се, как се молеше, разговаряше с отец Алън, никога нямаше да бъде честно и тя никога нямаше да успее да го преодолее. Дори сега, когато Рей вече го нямаше и Бог беше единствената голяма опора в живота й, Синди смяташе за редно да Му е малко ядосана през този единствен ден от годината, независимо дали това беше позволено на добрия католик, или не.

Тя се облегна на скамейката, като смяташе, че останалите ще решат, че се моли. Обаче размишляваше. Мислеше за Рей — едър жизнен човек на петдесет, не мъж, а мъжище. Бивш ляв защитник на „Ню Йорк Джайънтс“, еднократен носител на Суперкупата за победа над „Бронкос“ през осемдесет и първа, който умря на зъболекарския стол от упойката, докато му вадеха мъдрец. Каква ирония. И какво прахосничество.

Имаше четири пораснали деца, мъж, който не се забъркваше в глупости, дори при гостуванията на „Джайънтс“ или след това като водещ на спортни предавания. Добре, не получи къщата от кафяв камък на Бруклинските хълмове, но какво от това? Беше тийнейджърската мечта на дъщерята на френско-канадски хлебар от Коби Хил в Бруклин. Тази мисъл я накара да се усмихне. Миризмата на тамян от панихидата стигна до ноздрите й, а тишината в параклиса я обгръщаше със спокойствие. Свали обувките с високи токове и отпусна краката си върху хладния гранитен под, както правеше някога като момиче в Коби Хил. Прониза я носталгия, която премина в тъга. Нейният баща също почина млад. И като най-голяма, тя трябваше да се включи и да помогне в отглеждането на Мери Клер и Бренда, докато майка й въртеше хлебарницата. Не беше по-различно от заемането на мястото на Рей в отглеждането на техните деца. Беше направила всичко по силите си и единствената й болка беше Джек с неговите проблеми с наркотиците и алкохола.

Синди се обърна и видя последните богомолци да си тръгват. Въздъхна и след това, като добра християнка, отправи признателността си към Божията милост за даровете, които бе получила в живота си, изправи се и тръгна да благодари на отец Ален.

След това на паркинга избърса няколко сълзи от очите си. Оцени външния си вид в огледалото — все още впечатляваше с фигурата си, макар да беше вече на петдесет и една. Тясното сако подчертаваше големия й бюст, най-добрия й атрибут, и тясната талия. Това я накара да си помисли, че Рей би се гордял с нея. Мисълта предизвика далечна тръпка при спомена как я прегръщаше и поставяше ръцете си върху гърдите й — неговите магически ръце. Но тези дни бяха минало. Тя отвори вратата и се качи в кадилака.

* * *

Когато влезе във френската сладкарница на 38-а улица и „Бродуей“, Дени все още дишаше тежко, макар да беше спряла да тича още преди пет минути и стигна дотук със спокоен ход. Седна на една от масите в ъгъла на бистрото, но на първия ред, сгушена до бара с неговите редици от кранове. Вътре миришеше на изветряла бира, а подът лепнеше от нея. Но тук беше тъмно и мястото й не се виждаше нито от витрината, нито от входната врата. Тя сложи ръцете си една върху друга на масата, без да е сигурна треперят ли или не, докато поръчваше зелен чай на келнерката и се опитваше да не изглежда така, сякаш току-що е оцеляла при опит за убийство. Този синеок мъж имаше пистолет, дълъг цял лакът, поне докато на цевта беше онова нещо, което трябва да е било заглушител. Егати заглушителя. Спомни си шума, който вдигна, когато простреля Магуайър. Прозвуча както бомбичките, които като дете по-големият й брат Джордж хвърляше в кофата за боклук на съседа, слагаше капака и гледаше как го изхвърлят на три метра височина. Ако не се беше сетила за лютивия спрей, сега щеше да е мъртва като Магуайър. И Господ да благослови треньора Стивънс, че толкова държеше на двигателната култура по време на ежедневните тренировки по гимнастика в гимназията. Ако не бяха те, никога нямаше да може да изпълни това упражнение: да прескочи от място креслото, да се приземи и претърколи, за да избегне размаханите към нея ръце на убиеца.

Тя вдигна длани. Не трепереха, но още усещаше адреналина във вените си. Тази сутрин беше видяла как убиват човек, а малко по-късно едва не убиха и нея. Убиецът беше същият мъж, който дойде в апартамента й, но този път преоблечен като полицай. Как беше научил къде живее? Ченгетата ли му бяха казали? Дали той беше ченге? Дали полицаят, който седеше в патрулката пред нейния блок, беше истински или съучастник на убиеца? Трябваше да реши какво ще прави, но в момента отиването в полицията не й се струваше правилно. Не и докато не разбереше някои неща.

Кой беше наредил убийството на Магуайър? Кои бяха тези фалшиви агенти на ФБР? Какво й беше предал Магуайър? Затова ли го убиха — за да не може да й го даде? Изглеждаше логично. Кой би имал причина да убие Магуайър, а сега и нея? Дали убиецът я преследва, защото го беше видяла? Или защото неговите шефове знаеха какво притежава и искаха да си го върнат?

Съзнанието й не беше достатъчно ясно дори за да се сети за най-важните въпроси, какво да кажем да намери отговорите им. Погледна колко часа показва блекбърито й — поне не го беше забравила. 12:40. Погледна надолу, за да види как е облечена. Високи до коленете жокейски ботуши „Ралф Лорън“ — първата й покупка с отстъпката за служители в предишната й работа за „Поло“ — флагмана на модната компания. В тях бяха напъхани джинси, носеше риза и върху нея сако. В джоба си имаше само две кредитни карти, дебитната на нейната банка, малко дребни и шофьорската книжка. Всички бяха стегнати с ластик. Тя ги извади и преброи парите в брой. Трийсет и седем долара. Повече от обикновено. В другия джоб бяха ключовете й, малко центове и балсам за устни.

Дойде келнерката с чая. Дени отпи, затвори очи и си пое дъх. След минута и нещо вече беше по-спокойна. Добре. А сега мисли. Какво да правя?

Първият приоритет беше Гейб. Франческа щеше да го доведе едва след края на прослушването му към шест. Обзе я ужас. Това не може да стане. Убиецът сигурно наблюдава апартамента. Ще трябва да се обади на Франческа да го доведе някъде другаде. Поне докато успее да реши какви ще са следващите й стъпки. А полицията? Тя поклати глава. Не сега. Не и докато наоколо обикалят разни фалшиви агенти на ФБР, а някакъв тип в полицейска униформа се опитва да я убие.

Къде би могла да иде? Замисли се за Джеймс. Като се има предвид сегашното им положение, щеше да е подло да му се обади и да го помоли за помощ. Той, разбира се, щеше да я подслони, щеше да направи каквото може, за да й помогне. Все още я обичаше — и точно това беше причината да не иска да се възползва от него. Освен ако не можеше да измисли нищо друго. Боже мили. Някакъв откачалник обикаля наоколо и се опитва да я убие. Джеймс ще я разбере. Няма защо да се прави на толкова добра.

Обаче по-важното беше да разбере какво става. Откъде да започне? Пъхна ръка в джоба на сакото и усети хладната повърхност на флашката. Ако успее да се добере до компютър, може да види какво има в нея и да намери някои отговори. Магуайър вероятно беше убит заради това. Когато разбере какво има на флашката, ще стане ясно кой не иска това да се разкрива.

Сети се за Джон Маклоски — приятеля на Магуайър, който го бе запознал с Дени. Човекът, който разобличи своя работодател. И запозна приятеля си с жената, която му помогна да разгласи своята история. Нямаше нужда да си пада по теорията за конспирацията, за да събере две и две. Магуайър се беше опитал да разобличи своята компания, но те го изпревариха и му запушиха устата. Но дали беше възможно „Фарма Интернешънъл“, една от най-големите фармацевтични компании в света, да поръча убийството на свой служител само за да му попречи да разкрие някаква тайна? Знаеше, че повечето от нейните приятели, които приемаха за истина всички смахнати теории за заговори в интернет, щяха да го повярват. Обаче тя не беше толкова сигурна.

На телевизора, който беше закачен над бара, се видя кадър от входа към кабинета на доктор О. Тя се приближи, за да може да чува. Водещият разказваше за поредица странни събития в Горен Уест Сайд. Всичко започнало с убийството на доктор Робърт Магуайър, биолог във „Фарма Интернешънъл“, в сградата, където се помещавал кабинетът на доктор Юри Орловски на 79-а улица и „Бродуей“, в девет сутринта. А след няколко часа само на няколко преки от това местопрестъпление, на 88-а улица между „Бродуей“ и „Амстердам“, в апартамента на Дени Норт, служителка на доктор Орловски, която станала свидетелка на първото убийство, бил убит полицай.

На екрана се появи снимка на младото ченге. Това не беше типът, който се вмъкна в апартамента й. Мамка му, какво става? Водещият продължи. Полицията издирва госпожица Норт — в този момент Дени почувства пристъп на паника, когато на екрана изскочи собствената й снимка — като възможен свидетел по случая.

Тя сведе глава, за да скрие лицето си от бармана. Върна се при своята маса, остави три долара на плота, обърна се и излезе от заведението. Не знаеше къде отива, но беше сигурна, че не в полицията. Знаеше какво означава „възможен свидетел“. И като се има предвид случилото се, не беше за учудване, че я представят като човек, забъркан в убийството на полицая и може би дори на Магуайър. Усещаше погледите на хората по улицата. Извади мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране на майка си.