Дейвид Лендър
Ваксината (10)

10.

Дени и Ричард точно се приготвяха да обядват, когато се почука на вратата. Тя каза „Минутка!“ и отиде да надникне през шпионката. Видя пиколо — атлетична жена на трийсетина години с една от онези смешни шапки, които хотелските управи ги караха да носят. Отвори вратата.

— Да?

— Нося пакет за господин Блум.

— Благодаря. Аз ще го взема.

— Някой трябва да се разпише.

Дени се обърна към количката на румсървиса, за да вземе химикалката от сметката. В огледалото видя, че жената е затворила вратата и е извадила пистолет от джоба си. Дени почувства, че се задушава. Мили боже! С едно-единствено движение грабна каната с вода за чай от количката, завъртя се и запрати врящата течност в лицето й. Жената вдигна ръце нагоре и изпищя. Дени се протегна и с две ръце хвана пистолета в ръката й и го дръпна надолу. Нападателката сграбчи Дени за косата със свободната си ръка и блъсна главата й в пода. Ричард изскочи от спалнята и се втурна към тях. Вдигна гарафата и замахна с нея към главата на жената. Тя се търкулна встрани; ударът на Ричард се оказа къс. Дени се опита да откъсне палеца на жената от дръжката на пистолета, но тя го стискаше като менгеме. В този миг убийцата се опита да стовари каратистки удар по врата й. Дени изпадна в паника, вдигна двете си ръце, за да отбие удара, и една от китките й беше пронизана от остра болка.

Ричард стовари гарафата върху ръката на жената. Чу се изръмжаване и пукот на строшени кости. Тя се изправи наполовина, издърпвайки Дени със себе си, замахна с крак и подсече Ричард, който падна на пода. Дени дръпна изтръпналата си вече ръка от пистолета на нападателката и я стовари върху носа й. От него във всички посоки пръсна кръв.

Жената се усмихна подигравателно и се извъртя, за да блъсне лакът в лицето на Дени. В този миг Ричард, който се беше изправил, стовари гарафата върху челото на убийцата и тя рухна като чувал на пода.

Дени издърпа пистолета от ръката й и се вторачи в нея — тя лежеше на земята в безсъзнание. Ричард стовари гарафата още веднъж, втори път и трети път върху слепоочието на жената.

— Ричард! — извика Дени предупредително.

Той вдигна очи към нея, после стовари гарафата още веднъж върху главата на жената. След това попита:

— А ти добре ли си?

Тя кимна.

— Да се махаме оттук. — Той провери пулса на жената. — Няма повече да ни преследва. — Вдигна пистолета от пода. — Аз ще взема това.

* * *

Пистолетът беше малък, някакъв вид автоматично оръжие, което беше изненадващо леко. Ричард върна предпазителя на място и пъхна пистолета под колана на панталона си, откъдето можеше с лекота да го извади, ако се наложи. Отиде в спалнята и облече едно спортно сако, за да прикрие оръжието. Когато се върна, видя лицето на Дени: бузите зачервени, очите изхвръкнали, а устата — полуотворена. Дишаше на пресекулки. Той осъзна, че кръвта в ушите му пулсира, а сърцето му блъска в гърдите. Левият прасец го болеше там, където жената го беше ритнала, за да го повали.

Сложи ръце на раменете на Дени и попита отново:

— Добре ли си?

— Не бих казала. — Тя кимна към вратата. Ричард я отвори, показа глава навън, огледа коридора и в двете посоки, след това й махна да дойде при него.

— Да слезем по стълбището — каза тихо.

Сега зъбите й бяха стиснати, а изражението — решително. Щеше да се оправи. Там, откъдето идваше, наричаха онова, което Дени притежаваше, кураж. Заради начина, по който се беше вкопчила в пистолета и се бори с жената. А сега беше решителна като питбул.

Докато слизаха по стълбите, не разговаряха. Ричард вървеше напред. Той чакаше пулсът му да се нормализира, но това не се случваше. Току-що беше убил човек. Очевидно наемен убиец, но въпреки това си беше шок. Тогава осъзна, че дясната ръка го боли, а кокалчетата й са одрани от стискането на гарафената дръжка, докато я стоварваше върху главата на убийцата. Когато стигнаха партерната площадка, се обърна назад и погледна Дени.

— Готова ли си?

— Да.

Ричард отвори вратата и закрачи колкото може по-небрежно. Фоайето беше тихо, пет-шест души седяха в креслата и четяха или разговаряха. Пред регистрацията стоеше двойка, едно от хотелските пикола буташе количка с багаж. Ричард закрачи по-бавно, за да може Дени да го настигне, и се насочи към въртящата се врата.

Дотук добре.

Дени видя как един от мъжете, седнал на кресло в лобито, свали вестника си и впи поглед в очите й. Прониза я страх и тя се вкопчи в подмишницата на Ричард. Той не я погледна, но кимна, за да покаже, че споделя страховете й, и мълчаливо ускори крачка. Мъжът стана. Друг мъж, седнал по-близо до вратата, остави някакво списание и също се изправи. Мили боже, те са ни поставили под наблюдение. Ричард бутна с ръка въртящата се врата и я последва. Пресякоха Пенсилвания Авеню Север и тръгнаха надолу по 14-а улица колкото може по-бързо, без да се втурнат да тичат.

— Най-малко двама души във фоайето. Следват ни — каза тя.

— Трима. Видях един до асансьора.

Пресякоха Конститюшън авеню.

— Давай към тълпата на Националната алея — предложи Дени. — Днес там се провежда митингът на „Ваксиниране по избор“. — Там тя и Ричард щяха да имат поне предимството на домакини — сред двайсет хиляди митингуващи, мнозина от които знаеха коя е Дени. Искаше й се да погледне назад към мъжете, но я беше страх. Картината как убийцата вади пистолет от куртката си се мярна в съзнанието й. Почти бяха стигнали до пряката на „Медисън Драйв“, откъдето можеха да пресекат и да влязат в Националната алея. Дени се втурна напред. Светофарът светеше червено. Ричард подвикна:

— Давай, следвам те.

Дени влезе в Националната алея и най-накрая погледна през рамо. Мъжете бяха тръгнали да пресичат улицата. Единият гледаше надясно с вдигната ръка, сякаш насочваше някого другиго, но тя не можа да види кого.

— Дава знак на някого — каза Ричард. — Сигурно има още. — Той хвана Дени за ръка и се гмурнаха в тълпата.

Тя се паникьоса, защото я теглеше право към центъра на навалицата. Мъжете сигурно имаха пистолети и биха могли да стрелят, когато ги настигнат, като вероятно ще се опитат да ги заобиколят от всички страни.

Колко ли са? Сега сред хората Дени почувства, че се събужда клаустрофобията й.

— Ричард, тук сме като мюрета.

Ричард се спря.

— Нямам представа колко са. Мисля, че това е единствената ни възможност да им избягаме.

Жената до нея възкликна:

— Дени? Дени Норт! Преди малко ви гледах в „Срещни се с пресата“. Чета блога ви. Гледала съм вашите филми.

Дени се обърна да я погледне. И сега какво?

— Да, вярно е. Това е Дени Норт — потвърди Ричард.

Какви ги върши той?

Ричард сниши глас:

— Щом знаете коя е тя, наясно сте, че има неприятности и че ни преследват. Трябва да я измъкна оттук. Далеч от хората, които я преследват.

Друга жена, която държеше дете за ръката, каза:

— Дени, знаем, че се опитват да ти скалъпят процес. — Двойка на средна възраст, която стоеше до жената, се приближи, за да заяви подкрепата си. След още петнайсет секунди около Дени се беше струпала тълпа.

Ричард я стисна за ръката.

— Дръж очите си отворени за онези тримата. С малко повече късмет тълпата ще ги забави и ще успеем да се измъкнем.

Дени се обърна и започна да оглежда тълпата. Миг по-късно видя единия от фоайето.

— Ето един! — изкрещя тя и го посочи. Тълпата се струпа пред мъжа и му препречи пътя. Той започна да разблъсква хората с ръце, но други заемаха местата им.

Тя видя друг от мъжете да си пробива път през тълпата.

— Ето още един от тях! — извика Ричард и го посочи с ръка. Хората се изправиха като стена пред него и дори го изблъскаха назад.

— Моля, направете място да минем! — извика Дени. — Все още ни преследват.

Тя чу как думите й се понесоха като ехо: „Дени Норт“. „По дирите й са!“ „Пуснете Дени да мине.“

В този момент Ричард се хвърли към един мъж, който бързаше към нея със стиснати зъби.

— Ей! — изкрещя Ричард. Вдигна двете си ръце към раменете на човека. — Хванете го! — Тълпата го сграбчи, докато се бутаха с Ричард, повали го на земята. Дени го видя хвърлен по лице в тревата, а двама мъже го държаха за ръцете, притискайки с коляно кръста му. След малко чу полицейски свирки. Полицията беше дошла. Ричард продължаваше да я влачи напред. Стигнаха до „Джеферсън Драйв“ от другата страна на алеята и поеха към една пряка, където намериха „Старбъкс“. Седнаха на маса в задната част на кафенето. Дени видя една жена да излиза от тоалетната и се втурна вътре. Заключи вратата зад себе си и избухна в сълзи.

* * *

— Откъде се взеха тези мъже? — попита Дени. Ричард беше донесъл две чаши чай.

— Предполагам от същото място, откъдето и жената, която се опита да те убие в хотела.

— Как са ни открили?

— Може би чрез кредитната ми карта. Тези типове сигурно разполагат със сериозна организация. Мъжът във влака трябва да ме е идентифицирал по някакъв начин или са открили кой съм в агенцията за коли под наем и оттам са получили номера на кредитната ми карта. Ако някой ми беше казал, че това ще се случи, изобщо нямаше да му повярвам. Но така или иначе се случи. По някакъв начин.

Няма ли край тази история, запита се Дени. Днес за пореден път се сети за Гейб и колко безсилна се чувства да му осигури безопасност. Тези тревоги може и да не съответстваха на онова, което бе преживяла през последния час, но нейните собствени беди само увеличаваха страховете й за момчето. Както и за майка й, Джек и Джеймс.

Как може да се освободи? Как може да ги освободи? Който и да е по петите й, беше неумолим.

— Тези хора разполагат с невероятни възможности.

— Трябва да променим нашия план — каза Ричард.

Очите на Дени още пареха от плача, обаче сълзите бяха отмили напрежението.

— Какво предлагаш?

Той се наведе към нея.

— Снощи в хотела направих едно проучване. Съществува федерална програма за разобличители. Службата на специалния съветник^[1] има задачата да защитава свидетелите правно и физически. Защитавали са Маклоски, когато е съобщил за „Мириъд“. Имат гореща линия, работеща денонощно. Вече е време.

Дени беше твърде изтощена и уплашена, за да възразява. Тя само махна с ръка.

— Току-що се опитаха отново да те убият. Проследиха ни от хотела.

— Няма нужда да ми обясняваш какво става, защото сама го преживях.

— Ако Службата на специалния съветник реши, че разполагаш с основателна информация за закононарушение, може да получиш статут на федерален свидетел и защита. Моето мнение е, че трябва да идеш там и да разкажеш случилото се, онова, което научи от Солсбъри, и да покажеш флашката. Могат да използват тази информация, за да стигнат до човека, който стои зад тези нападения, и да те защитят или дори да те скрият, докато е нужно.

— Добре. Как да го направя?

Ричард натисна няколко клавиша на своето блекбъри, след това й го подаде, за да разгледа информацията в неговата търсачка. Дени извади от джоба си един от мобилните телефони, след това влезе в тоалетната, за да проведе разговора.

— Ало, свързахте се със Службата на специалния съветник. Казва се Кенет Олсън. Специалният съветник с удоволствие ще ви помогне. Какво мога да направя за вас? — Дени очакваше указания кое число да натисне. — Ало? Мога ли да ви помогна?

О! Женският глас, който отговори на обаждането й, беше на жив човек!

— Трябва да говоря с някого от федералната програма за свидетели.

— Слушам ви. — Сега гласът на жената стана наперен и оживен.

— Разполагам с информация за голяма корпоративна измама, както и за извършени убийства, за да бъде прикрита. Както и за опити за убийство, включително срещу мен.

Жената замълча, после попита:

— Какво става?

— Първо, с кого разговарям?

— Анджела Стивънс. Аз съм адвокат. Зная как функционира Службата на специалния съветник, нейните стандарти и права, имам и пряка връзка с кабинета на господин Олсън в зависимост от случая. — Сега звучеше твърдо, в потвърждение на това, за което се бе представила. — Може би е най-добре да дойдете и да поговорим. Тогава ще решим дали случаят заслужава вниманието на специалния съветник.

Дени наостри уши. Само това й липсваше — някой бюрократ или в този случай — начинаещ адвокат, който смята, че знае какво прави, а вместо това ще осигури на нея и Ричард куршума.

— Не мисля.

Жената замълча. После, когато заговори отново, прозвуча раздразнено.

— Не можем да ви помогнем, ако сама не си помогнете.

— Няма да остана жива, ако не получа всеобхватни уверения от вас.

— Не мога да ви дам всеобхватни уверения, докато не разбера за какво говорите.

— Именно за това става въпрос. Какво точно искате да чуете от мен, преди да успеете да ме убедите, че можете да помогнете? Защото аз няма да дойда, освен ако не получа въпросните уверения. Преследват ме и стрелят по мен. Знаете ли какво е усещането?

Анджела Стивънс, начинаещ раздразнен адвокат, не обърна внимание на въпроса й.

— С кого разговарям?

— Казвам се Дени Норт. Моят филм „Дрогирането на нашите деца“ току-що спечели наградата за най-добър документален филм на фестивала „Трайбека“ в Ню Йорк. На другия ден, значи преди два дни, мъж на име Дейвид Магуайър, който според мен се готвеше да разобличи федералната програма за имунизация, беше убит пред мен. Преди това успя да ми предаде флашка, която според мен свързва Националната програма за имунизация с епидемията от аутизъм в страната. След като Магуайър беше убит, направиха опит да ме убият в моя апартамент, след това там беше убит полицай, после убиха един разобличител на фармацевтичната индустрия, направиха опит да ме убият в хотелска стая във Вашингтон и друг опит на Националната алея. Не се шегувам. Някой много иска да ме убие. Вероятно, за да вземе данните, които Магуайър ми даде. Смятам, че зад тези опити се крие фармацевтичната индустрия. Мисля, че човекът, отговорен за всичко случило се, е Гроувър Медсън. Главният изпълнителен директор на „Фарма Интернешънъл“. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Е, какво можете да направите за мен?

Анджела Стивънс не отговори веднага. Накрая попита:

— Госпожо Норт, с какви доказателства разполагате?

— Имам флашката. Намерила съм бивш изследовател от бранша, който в този момент обработва данните. Той е работил върху проучвания на ваксините в продължение на пет години, преди проектът да бъде прекъснат. Проучването обхващало всички производители на ваксини в бранша. Започнало да показва взаимна зависимост между ваксините и аутизма. Затова са го прекратили.

— И вие притежавате тези данни?

— Суровите данни. Изследователят ги обработва в момента.

— Още не разполагате с неговите резултати?

— Още не.

— Кога ще ги получите?

— Не съм сигурна. Обаче междувременно се опитват да ме убият. — Дени закрачи из малкото помещение, стиснала в ръка мобилния телефон.

— Тогава елате тук.

— Вече ви казах. Няма да дойда, докато не ми гарантирате защита.

Стивънс отново замълча.

— Ще разговарям със специалния съветник и ще ви се обадя да ви кажа нашия отговор.

— Госпожо Стивънс, това са глупости. Кажете на Олсън, че вероятно в течение на следващите два часа ще бъда убита, освен ако се скрия или той се съгласи да ме защити. Кажете му, че имам информация, която сочи за заговор в една от най-големите индустрии в тази страна. Така че свалете си наочниците и си свършете работата. Тук моят задник се пече на огъня, а вие сте правителствена служба, която трябва да работи за мен.

Гневът на Дени се оказа напразен. Стивънс каза:

— Госпожо Норт, ще се свържа със специалния съветник и после ще ви се обадя. Предполагам, че мога да ви намеря на номера, който виждам.

— Да.

По дяволите. Разговорът можеше да мине и по-добре. Дени излезе от тоалетната.

— Предполагам, че не е минало добре — отбеляза Ричард, когато видя лицето й.

— И така може да се каже. Не обещават нищо без конкретни доказателства.

— За какво?

— За всичко.

— Можем да ги пратим да видят трупа в стая 721 в „Уилърд“.

— Не такива доказателства. Трябва да се свържем със Солсбъри и да видим докъде е стигнал с данните на Магуайър. — Тя набра номера на Солсбъри, но никой не отговори.

— Лош късмет.

Ричард тъкмо отвори уста да каже нещо, когато телефонът на Дени започна да звъни.

— Ало?

— Госпожо Норт? — попита Солсбъри.

— Господин Солсбъри, точно се опитах да се свържа с вас.

— Знам. Видях номера, но съм предпазлив.

— Разбирам, аз съм под известен натиск тук, така че докъде стигнахте с данните на Магуайър?

— Както вече казах, аз съм предпазлив. Току-що видях по новините, че Джон Маклоски е бил убит. Аз подкрепям каузата, но се страхувам, че при създалите се обстоятелства не мога да ви помогна. — Дени долови примирението в неговия глас и усети как краката й се подгъват.

— Господин Солсбъри, имам нужда от вас. Ние имаме нужда от вас.

— Съжалявам, не мога да ви помогна — каза той и прекъсна връзката.

* * *

Медсън крачеше из хотелската стая, когато Стайлс му звънна на мобилния телефон.

— Гроувър, лоши новини.

— Казвай.

— Нашият екип е видял момичето и Блум да излизат от хотела. Проследили ги до Националната алея, но са ги изгубили в тълпата.

— Бъзикаш ли ме?

— Осем човека. Неколцина ги доближили на ръка разстояние, но тълпата се изправила срещу тях. Когато дошла полицията, арестувала четирима от нашите. Момичето и Блум избягали.

Това означаваше, че новият човек на Екзейвиър ги е пропуснал в хотела или ги е подплашил. Каквото и да бе станало, глупакът беше прецакал работата.

— Нещо друго?

— Засега нищо.

— Дръж ме в течение — нареди Медсън и прекъсна връзката. Мозъкът му работеше трескаво. Когато подплашените са избягали на алеята, изпълнителят или не е бил там, или също ги е пропуснал. Набра номера на изпълнителя.

— Ало?

— Къде си?

— На Националната алея сред тълпата. Онзи не беше в „Риц Карлтън“.

— Да, излезе, че бил отседнал в „Уилърд“. Очевидно с момичето. Били са подплашени да избягат на Националната алея. Видя ли нещо?

— Ако бях, нямаше ли да ти кажа?

Медсън се направи, че не го е чул.

— Имахме няколко човека, които са ги следвали, но те също са ги изгубили.

— Преди колко време?

— Петнайсет-двайсет минути.

— Ще се заема — каза изпълнителят.

* * *

Старк се загледа в телефона си, сякаш очакваше той да му даде нужните отговори. Мамка му, какво става? Клиентът каза, че момичето било „подплашено“ да избяга на алеята. Сигурно от новия човек, който Екзейвиър спомена. Ако клиентът е знаел, че момичето и мъжът са в „Уилърд“, защо не му е казал? Може би има вече трима души за случая и на всеки е казал да провери в различен хотел? Не, каза „хора“, които са я следвали. Големец като този разполага с всички пари на света, за да създава цели екипи за даден случай. Което не беше чак толкова странно. Странното бе, че клиентът не му беше казал. Нима този задник искаше напълно да го изолира?

Старк се върна в мотела и отвори лаптопа. Клиентът беше казал, че момичето може да отиде на митинга против ваксините на Националната алея. Потърси в Гугъл „против ваксини“ и „Вашингтон“ и излязоха няколко попадения за митинга на „Ваксиниране по избор“ на Националната алея и видеоклип от „Срещни се с пресата“ от тази сутрин. Пулсът му се ускори, когато видя на разделения екран отляво момичето, а отдясно — някакъв костюмар. Заглавието беше: „Дени Норт, авторка на документални филми, дебатира за ваксините с Гроувър Медсън, главен изпълнителен директор на «Фарма Интернешънъл».“ Мили боже! Старк пусна клипа и чу гласа на Медсън. Той беше. Клиентът. Гласът, поведението — не можеш да ги сбъркаш. Значи неговият клиент богаташ бил главен изпълнителен директор на „Фарма“!

Тази информация беше нещо, което си заслужаваше да скъта в паметта си, за да я използва по-късно като инструмент за натиск. Ако се наложеше, щеше да го притисне, за да не му резне прехраната чрез Екзейвиър. Той се засмя. Пипнах ли те, глупако!

Старк се запита: ако той е момичето, къде ще иде да се скрие, щом се страхува да се върне в хотела и трябва да убие време. Потърси в Гугъл „Старбъкс“. Дванайсет попадения в радиус на не повече от километър около Националната алея. Нямаше да навреди, ако ги провери. Започна да ги обикаля. В деветото кафене, дори без да влиза, видя момичето и мъжа, с когото беше. Върна се при своя „Линкълн Таун Кар“ и седна скрит зад оцветените стъкла, за да чака. Каза на шофьора да държи двигателя на празни обороти.