Дейвид Лендър
Ваксината (12)

12.

Дени не можа да се отърси от усещането за обреченост. Успя да намери една закусвалня, седна в задната част, за да пие чай и да мисли. Беше се наплакала в задния двор на къщата от кафяви тухли. Сега се чувстваше вцепенена. Още не можеше да избяга от спомена за разстрела на Ричард, за пистолета в протегнатата ръка на убиеца. Когато Ричард падна назад, се чу звук, все едно някой беше изпуснал кесия с покупки на паважа. В съзнанието си тя отново видя сгърченото му тяло. Това беше различно от Магуайър, колкото и ужасно да беше неговото убийство. Беше спала с Ричард, не само му беше позволила да влезе в тялото й, но да проникне и в сърцето й. Той беше добър човек, а сега лежеше мъртъв.

Затвори очи и се опита да не мисли за него, но образите се връщаха отново и отново. Потънал в мълчание с вестник в скута, когато за пръв път го видя във влака. Споделящ нейния триумф в „Срещни се с пресата“. Как й се възхищаваше в леглото, след като се бяха любили. Спомни си, че се питаше какво ли означава за него и дали е готов да започнат връзка. В този миг вината се стовари отгоре й. Беше ги определил за странни съквартиранти. Той беше от другата страна на политическата барикада, човек, който си гледа работата, но си позволи да застане на нейна страна. Ако го беше оставила на мира, ако не го бе въвлякла, днес щеше да е жив. Добър човек, който сега беше мъртъв, и то заради нея!

Имаше чувството, че някой трие нервите й с гласпапир. Всичко, което беше подхванала през тези два дни, завърши катастрофално. Дени се разплака. Магуайър беше мъртъв. Убитият полицай в нейния апартамент. Маклоски — мъртъв. А сега и Ричард… Този луд синеок тип още дебнеше наоколо. Щеше да я намери и тя също да умре.

Точно в този момент, сякаш за да й се покаже, че нещата винаги могат да се влошат, видя по телевизията репортаж за мъртвата жена в стаята на Ричард в хотел „Уилърд“. Била „хладнокръвно“ пребита, както го описаха, без видима причина. Мъжът, Ричард Блум, на чието име се води стаята, бил изчезнал. Полицията щяла да съобщи повече подробности, когато ги има. Сцената се разигра отново пред очите на Дени. Жената с онази смешна шапчица, пистолетът в ръката й, умелите движения и тренираното й тяло.

Няколко часа по-късно Дени се премести в друго кафене „Старбъкс“. Това беше единственото, което можеше да направи. На 15-а северозападна улица тя отново се настани на една от масите в дъното и се замисли какво да прави оттук нататък. След като Ричард вече го нямаше, единственият човек, на когото можеше да се обади, беше Денис. Тя набра номера.

— Здравей, Дени се обажда.

Връзката прекъсна.

Тя набра отново. Включи се гласовата поща. Набра отново. Напразно. Как е възможно? Толкова по въпроса за общата им кауза. Дени включи своето блекбъри и намери адреса на Денис.

Таксито я стовари пред джорджтаунската къща от кафяви тухли на Денис. Тя натисна звънеца. Четири апартамента — по един на всеки етаж. Не беше лошо за жена, чиято мисия в живота бяха неправителствените организации.

— Да?

— Денис, аз съм Дени. Тук съм и вече не можеш да ми затвориш и да ме оставиш да се записвам в гласовата поща.

— Не съм искала нищо подобно — отговори Денис, очевидно уплашена. — Знаеш ли какво казаха за теб по новините?

— Същото, което повтарят през последните два дни. Ще ме пуснеш ли да вляза, или трябва да строша стъклото? — Бравата на входната врата забръмча.

Дени я бутна да се отвори.

— Да се каже, че това е ужасно, е чисто омаловажаване — посрещна я Денис, застанала вътре в антрето.

— И аз щях да го кажа.

Денис посочи на Дени кресло в хола и седна срещу нея.

— Исках да те попитам защо ми затвори, но това вече няма значение. Единственото, което ме интересува, е как мога да се свържа със Солсбъри. След това изчезвам и можем да се правим, че никога не сме се познавали.

Денис пусна съчувствената, изпълнена с любов усмивка, която познаваше от години.

— О, Дени, това е някакво недоразумение.

На Дени не й се участваше в театъра.

— Не, не е — възрази тя. — Аз съм загазила повече, отколкото смятах, и стана ясно, че мога да разчитам на много малко хора. Както вече казах, помогни ми да се свържа със Солсбъри и веднага ще те освободя от присъствието ти.

Денис се размърда на мястото си.

— Опита ли се да му звъннеш?

— Денис, стига глупости. Не само ти не ми вдигаш.

Денис наведе очи към пода. Сега цялото й майсторство за спонтанни мигове сякаш я беше напуснало.

— По новините казаха, че ти и твоят приятел Ричард сте убили хотелското пиколо в стаята ви в „Уилърд“.

— Знаеш, че това не е истина.

Денис разпери ръце.

— Откъде бих могла да знам каквото и да било? Намирам всичко това за плашещо и смущаващо. И не знам в какво да вярвам. — Тя я погледна умолително.

Жалка работа.

— Не искам да се забърквам!

Дени изобщо не я слушаше.

— Солсбъри — беше единственото, което каза.

— Щом не ти вдига, значи не иска да говори с тебе.

Дени стана.

— Знам, че имаш адреса му. Животът ми е изложен на опасност. Трябва да стигна до него. Така че, ако не искаш да стигнем до караница, която неминуемо ще те свърже с мен, предлагам бързо да ми го дадеш.

Дени се вторачи в тези вдъхващи вяра очи и видя, че се сепнаха. Денис прекоси хола до бюрото си като наказана ученичка. Натисна няколко клавиша на компютъра, след това записа адреса на лист хартия и го подаде на Дени, избягвайки погледа й. Дени го взе, погледна адреса и без да каже нищо, излезе на улицата и повика такси.

* * *

Изнемощяла и гладна, Дени реши да спре някъде за вечеря. Центърът на Джорджтаун беше оживен от студенти. Безгрижни младежи, чиито гласове и шумен смях цепеха въздуха и се смесваха с ароматите на разнообразните ястия, които се носеха от ресторантите. Минувачи пресичаха насам-натам кръстовищата. Дени беше забравила какво означава да се забавляваш. Тя мина край ресторантите по главната улица, докато не намери гръцка закусвалня на 36-а улица.

Намери си място до нещо, което приличаше на авариен изход, откъдето ясно се виждаше входната врата. Поръча си салата.

После, когато се качи в таксито, на което махна, шофьорът я попита:

— Госпожо, адресът е на две преки от тук. Да се возите ли искате, или да походите?

Тя избра да походи и лесно откри жилищната сграда на Солсбъри на 34-а улица. Беше седем или осеметажен блок в края на една странична улица, малко по-надолу от квартала, в който живееше Денис. Апартаментът на Солсбъри се намираше на четвъртия етаж. Тя натисна звънеца на 7В, но отговор не последва. След това опита 7Г. Женски глас попита:

— Кой звъни?

— Аз съм.

Трябваше да опита още три пъти, преди някой да отвори вратата.

Когато стигна до апартамента на Солсбъри, почука колкото можа по-тихо на вратата, като внимаваше да застане точно пред шпионката.

— Госпожо Норт?

— Да, аз съм.

— Моля, вървете си.

— Господин Солсбъри, няма да си ида. Трябва да говоря с вас за данните.

— Страх ме е.

— Няма да ви нараня.

— Може би, но вашето присъствие тук ме излага на опасност.

— Данните са съдбоносни, ако показват това, което си мисля. Освен това те са единственият шанс да се спася. Мога да ги използвам, за да получа защита от Федералната служба на специалния съветник.

— Службата на специалния съветник не можа да защити Джон Маклоски. От полицията съобщиха, че бил убит в апартамента си.

— Нямам нищо общо с това.

— А какво ще кажете за пиколото в хотелската стая на вашия приятел?

— Това беше наемен убиец, изпратен да ни ликвидира и да прибере флашката с данните.

— Къде е вашият приятел?

Дени почувства как сърцето й прескача.

— Чака ме на няколко преки оттук. Господин Солсбъри, щом се тревожите, да си говорим в коридора ви излага на по-голяма опасност, отколкото ако ме пуснете да вляза. — Миг по-късно той отвори вратата и отстъпи назад, без да я изпуска от очи. И в дома си бе предпазлив в движенията си, както в „Уилърд“. Апартаментът беше претъпкан с джунджурии, мебели и сувенири — всички спретнато подредени. Тя долови миризмата на нещо готвено. — Няма да ви бавя.

— Наистина не искам да се забърквам повече. Надявам се, че разбирате.

— Може ли да седна? — Дени посочи дивана.

Той се настани на кресло от другата страна на масата.

— Можем ли да поговорим за данните? — попита тя.

Солсбъри кимна.

— Преди не ви казах, защото нямам право, но запазих всички данни от проекта „Епсилон“. Това ще рече данните за петгодишен период от всички двайсет производители на ваксини. Сравних петгодишните данни за „Фарма Интернешънъл“ и тяхното съответствие — първите пет колони във файла, който ви е дал Магуайър.

Дени почувства новината като токов удар. Магуайър сигурно беше имал това предвид, когато бе говорил за „правилната страна“ малко преди да го застрелят. Но не правилната страна на проблема, а дясната^[1] страна на екселската таблица. Сигурно е трябвало да изпрати имената на децата от проучването в първата колона — „лявата страна“ — по имейла или е планирал да й ги предостави в отделен файл.

— Това означава, че файлът, който Магуайър ми даде, съдържа данни за децата в частта на „Фарма“ от проучване в продължение на десет години?

— Не мога да намеря друго обяснение. Пет колони с данни за 27 432 реда съвпадат точно и в двата файла.

— И вие ги анализирахте?

— Да.

Дени се наведе към него, сякаш това щеше да го накара да се разбърза.

— И какво открихте?

— Регресивният анализ на Магуайъровия файл показва коефициент на корелация 0,83 между ваксинираната група и разстройства от спектъра на аутизма: това ясно свързва ваксините с аутизма.

Дени имаше чувството, че не е чула добре.

— Какво казахте?

— За ваксинираните деца в групата на Магуайър е 5,3 пъти по-вероятно да развият разстройства от така наречения аутистичен спектър, отколкото децата, които не са били ваксинирани през този десетгодишен период на проучване.

На Дени й се зави свят.

— И фармацевтичната индустрия е покрила това?

— Не точно. Нали помните, че коефициентът на корелация при данните от петгодишното проучване беше 0,62, когато от бранша решават да прекратят проучването?

— Значи смятате, че са подозирали къде ще ги отведе това проучване?

— Не мога да правя предположения по този въпрос, но коефициентът расте с всяка изминала година.

Дени се замисли.

— Това е логично. Колкото по-дълго продължава проучването, толкова повече ще нараства вероятността да се диагностицира заболяване от така наречения аутистичен спектър.

Солсбъри се усмихна одобрително.

— Това е солидна хипотеза, извлечена от данните.

Дени скочи на крака.

— Трябва да занеса тези данни в Службата на специалния съветник.

— Госпожо Норт, те не са моя собственост и не бива да са у мен.

— Разкриването на подобна информация, независимо дали може да я притежавате или не, е причината за съществуването на федералната програма за защита на разобличителите. — Дени импровизираше, но от друга страна, беше сигурна, че е точно така. — Вие и аз, ние двамата, носим отговорност тази информация да стане известна на всички.

Солсбъри също се изправи. Той потисна една усмивка, сякаш очакваше тя да го отведе там, където искаше.

— В един момент ще искат да научат откъде са дошли данните.

— Източникът може да остане анонимен.

— Надявам се. — Солсбъри извади друга флашка от чекмеджето на бюрото и я подаде на Дени. — Технологията е забележителна. Тази събира шестнайсет гигабайта данни. — Тя я прибра в джоба на якето си и дръпна ципа.