Дейвид Лендър
Ваксината (7)

7.

Дени се преоблече в своите дрехи в тоалетната на „Херц“ в Уилмингтън, докато Ричард наемаше кола. Направо не беше за вярване! Кошмарът, започнал предния ден, просто нямаше свършване. Гледката на тези сини очи и това белязано лице продължаваше да се натрапва на съзнанието й. Дишането й не се нормализира, докато не се озоваха на шосе 95 на път за Вашингтон с наетия „Форд Таурус“.

— Не знам какво да кажа освен „благодаря“, че ме измъкна от влака — каза Дени.

— И аз не мога съвсем да повярвам, че правя това — измърмори Ричард. — Обаче не можех да те оставя просто така.

— Този тип е кошмарен, нали?

— Десет по скала от дванайсет степени. Когато седях там и той опитваше бравата на тоалетната, отново ме порази колко налудничава е цялата история. И си казах: ако се измъкнем живи оттук, отиваме в полицията. — Той погледна към Дени. — Съгласна ли си?

— Мнението ми по този въпрос не се е променило — поклати тя глава. — Те още са по петите ми.

— Нуждаеш се от защита като свидетел.

— Притеснявам се да не ми скалъпят обвинение, защото не знам какво друго са измислили. Освен това онзи, който е наел убиеца, ще измисли как да ме докопа и като защитен свидетел. Дори не съм сигурна дали самият убиец не е ченге.

— Тогава какво ще правим?

— Ще идем във Вашингтон и ще се опитаме да разберем кой е виновен за убийството на Магуайър и защо. Аз продължавам да си мисля, че отговорът е в тази флашка.

— Обяви я пред обществеността. Ако смяташ, че индустрията не иска да се чуе за нея, направи я публично достояние.

— Забравяш, че не зная какво означават тези данни.

— Да, но ако ги изнесеш пред медиите, може да се появи някой, който да ги обясни.

— Ще бъда в по-силна позиция, ако сама успея да установя какво значат данните. Разполагам още с ден и половина, докато започнат изслушванията за ваксините. Ако не мога да ги разбера, преди времето да изтече, ще ги пусна в медиите.

— Времето може да изтече преди това. Какво ще стане, ако този тип отново те намери? Той знае за къде си се запътила.

— Вашингтон е голям град. Как ще ме намери?

— А как те намери в този влак?

Дени почувства как я побиват тръпки. Нямаше отговор на този въпрос. Единственият човек, който знаеше, че е тръгнала за Вашингтон, беше Джеймс, а не можеше да става и въпрос да каже на някого. Дори на полицията, ако се бяха свързали с него. Не беше казала на Маклоски, че отива във Вашингтон, но от техния разговор той би могъл и сам да стигне до това заключение. Тя почувства отново пристъп на паника. Ами ако са се добрали до Маклоски?

— Боже мили!

— Какво има? — подскочи Ричард.

— Трябва да се обадя по телефона. — Дени извади един от предплатените телефони, провери телефона на Маклоски на блекбърито си и го набра.

Някой вдигна още след първото позвъняване.

— Ало?

— Джон?

— Не е Джон. Господин Маклоски не може да се обади. Кой го търси?

Прониза я тревога.

— Какво се е случило? — Мъжът не отговори. — Кой сте вие?

— Госпожо, как се казвате? Аз съм детектив Ричард Нолън. — Дени отметна глава назад. О, не! Детективът от отдел „Убийства“, който я разпитва вчера сутринта.

— Джон добре ли е?

— Госпожо, как се казвате?

Дени прекъсна връзката. После се вторачи в телефона, сякаш той можеше да й отговори дали е вярно.

— Какво има? — попита Ричард.

Дени си пое дълбоко дъх. Насили се да не плаче.

— Току-що се обадих на Джон Маклоски, защото реших, че може той да им е казал, че съм тръгнала за Вашингтон. Мъжът, който вдигна, беше детективът от отдел „Убийства“, който вчера ме разпитва в офиса ми след убийството на Дейвид Магуайър. Маклоски му беше приятел. Всъщност той ме запозна с Магуайър. Мисля, че са убили и него.

— Мамка му — измърмори Ричард под носа си.

Ръцете на Дени трепереха. Помисли си за Гейб, представи си го как уплашен бяга от някого. Набра номера на мобилния телефон на майка си.

— Дени, направо се поболях от тревоги. Защо не се обади?

— Дълга история, но съм добре. Как е Гейб?

— Добре. Навън на пристана е, лови риба.

— Тревожа се за него и за всички вас. Джек с вас ли е?

— Да. Всички сме добре. Къде си?

— В кола на път за Вашингтон.

— Защо, за бога, си тръгнала натам?

— За да се опитам да разбера какво ми се случва. Обаче сега това не е важно. Притеснявам се, че хората, които ме преследват, могат да посегнат на Гейб, дори на теб и Джек. Моля те, обещай, че няма да ходите никъде другаде и няма много да се показвате.

— Това няма да е лесно. Не мога да държа Гейб затворен в къщата, особено без телевизор, след като му казах, че е счупен, за да не попадне случайно на новините, когато говорят за теб. А ако си в опасност, не мога да разбера защо продължаваш да отказваш да идеш в полицията?

Дени повиши тон:

— Вече сме обсъждали това. Няма да го дискутираме отново. Моля те, кажи на Гейб, че го обичам и ми липсва. По-нататък ще се обадя, за да поговоря с него. Чао. — Дени затвори, преди майка й да успее да отговори. Чувстваше как сърцето й блъска.

Джеймс. Дали са разбрали, че е прекарала нощта в неговия апартамент? Дали няма да посегнат и на него? Трябваше да го предупреди. Затова набра номера на мобилния му телефон.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, и все още съм на път за Вашингтон. А ти добре ли си?

— Да, защо?

Дени потрепери, когато отговори:

— Мисля, че са убили Джон Маклоски.

Джеймс нищо не каза.

Дени продължи:

— Тревожа се за теб.

Той продължаваше да мълчи.

— Моля те, бъди внимателен.

— Ще бъда, но повече се тревожа за теб. Дръж ме в течение.

Дени прекъсна линията и продължаваше да потреперва. Почувства как сълзите й напират. О, Джеймс! Никога нямаше да си прости, че го набърка в тази гадост.

Тогава се намеси Ричард.

— На около два часа път сме от Вашингтон. Какъв е твоят план?

— Преди да тръгнем от агенцията за коли под наем, оставих съобщение на моята приятелка Денис Уайлдмън, която е застъпник за безопасността на ваксините. Тя е във Вашингтон за изслушванията. Познава всички в политиката и хората от движението за право на избор. Ще й звънна отново, щом наближим Вашингтон. Тя може да има някои идеи. Поне за начало.

— Ти няма къде да отседнеш, нали?

— Така е.

— Може да останеш при мен в „Уилърд“. Ще помоля обслужването да качат походно легло.

Дени се приготви да протестира, но реши, че ще бъде глупаво. Ричард вече беше показал, че запазва хладнокръвие при криза. Тя имаше нужда от помощ и щом е готов да я предостави — прекрасно.

Известно време пътуваха в мълчание. Накрая пръв заговори Ричард:

— Онова дете във влака. Как го нарече?

— Беглец. Той е аутист. Някои от тях побягват веднага щом им се удаде възможност. Нещо като натрапчиво поведение. Бегълците ще излязат на платното, без ни най-малко да осъзнават опасността.

— Детето беше тийнейджър.

— Да. Майка му ще трябва да го гледа до края на живота си. Вероятно е започнал като щастливо нормално бебе, след това е бил напълнен с ваксини, докато един ден организмът му не е успял да се справя повече. След това е регресирал до състоянието, в което го видя. Толкова много съм виждала. Нормално дете. Рутинна ваксинация. Загуба на говор и след това тотален регрес. Направо да ти се скъса сърцето.

— Откъде знаеш толкова много за това?

— Новият ми документален филм е посветен на аутизма.

Казаното припомни на Дени средата на миналата седмица. Седеше в офиса към девет сутринта и гледаше заснетия по-рано материал за новия документален филм за аутизма. Подуши миризмата на гореща пластмаса от видеокамерата „Сони“ XD-VSX 201, загряла от часовете работа. Камерата захранваше чрез USB кабел видеомонитора. Осъзна, че цялото помещение е горещо. Видеомониторът излъчваше топлина, камерата също, горещина излъчваше и тялото й заради онова, което виждаше на екрана.

Тами, дъщеричката на Дженифър Нокс, на две годинки, се виждаше на екрана. Дени почувства как болка пронизва сърцето й, сякаш някой наливаше чисто страдание в него. Очите на Тами бяха впити в нищото, устата леко отворена, малкото й телце се тресеше. Това беше ангелчето на семейството на Дженифър — първото внуче от нейното поколение. Тя чу записа на гласа на Дженифър, който звучеше зад кадрите с Тами. „Тя беше кикотещо се и много подвижно детенце, което бъбреше и откакто се роди, доставяше радост на цялото семейство. Тази музика спря, след като за един ден й бяха проведени четири рутинни имунизации. Тами се вглъби в себе си. Изгуби говора си и способността да реагира.“

Сега на екрана се появи лицето на Дженифър.

„Все едно че личността на Тами беше изсмукана за един миг.“ Дженифър се доближи към екрана. Ако самата Тами не можеше да отговори на Дени защо се е заела с този нов филм, очите на Дженифър със сигурност можеха. Разбитите мечти, отпечатъкът на несекваща мъка, отчаянието от несправедливостта се четяха в тях. Очите на Дени се насълзиха. Тя ги затвори, за да не заплаче. След това издиша, отново ги отвори и се насили да гледа, защото това ужасно и необяснимо нещо трябваше да бъде спряно.

Гласът на Ричард я върна в настоящето.

— Значи смяташ, че вината е във фармацевтичната индустрия?

— Убедена съм, че ваксините са основната причина за тази епидемия от аутизъм.

— Обаче нямаш доказателства, нали?

— Никой няма. Фармацевтичната индустрия отказва да се проведат нужните изследвания. Единственото, което прави, е да отрича.

— Извинявай, но не смятам, че си права.

— Колко изследвания можеш да посочиш, които браншът е провел за проверка на безопасността, след като веднъж ваксините са одобрени? Както и текущи изследвания за наблюдение и установяване на страничните ефекти?

Когато Ричард не отговори, тя продължи:

— Обаче това не попречи на Конгреса да даде на индустрията имунитет срещу съдебни преследвания от страна на родители на увредени деца. Точно затова е предстоящото изслушване. Конгресът обмисля да отнеме на бранша имунитета срещу съдебно преследване. Точно от това се страхувате вие, момчета, нали?

Ричард я стрелна с кос поглед.

— Много си агресивна, и то с човек, който си рискува кожата, за да те спаси. И ти предложи подслон. Забрави ли? Какви са тия глупости с „вие, момчета“?

Дени се облегна и въздъхна. Прав беше: много малко й трябваше да се развихри, щом станеше дума за ваксините. Може би преди малко наистина й беше спасил живота.

— Съжалявам — извини се тя. — Нямаш причина да ми помагаш толкова много, но ти въпреки това го правиш. Просто не мога да не се гневя. Заради всичко, което ми се случи през последния ден и половина. Заради фармацевтичните компании. В продължение на три години се борих с Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси, за да не трябва да дрогирам моя син Гейб, защото някаква училищна сестра идиотка му беше поставила диагноза синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност.

Ричард беше съсредоточил вниманието си върху пътя.

— Май добре се справяш с поддържането на този гняв у себе си.

— Много си прав. Той е едно от нещата, които ме карат да правя филми. А след последните трийсет и шест часа гневът си е съвсем на място.

Отново пътуваха известно време в мълчание. Най-накрая отново Ричард пръв наруши тишината:

— Ние сме доста необичайни съквартиранти, нали?

Дени го погледна. Кой беше този човек? Да, те бяха от двете страни на барикадата, но той й вярваше достатъчно, за да помага. Защо?

— Опитах се да разбера кой може да ме преследва и кой е убил Магуайър, полицая в апартамента ми и може би Маклоски. Единственото смислено обяснение е, че става дума за човек от бранша. А Магуайър работеше във „Фарма Интернешънъл“.

— Нали няма да започнеш пак с твоето „вие, момчета“?

— Вече се извиних. — Дени сложи ръка на рамото на Ричард. — Наистина съжалявам.

— Познавам Гроувър Медсън повече от пет години. Сключих първата си сделка с него, когато продадох една компания, която ние с моя партньор контролирахме, на „Бракстън Фармасютикълс“ по времето, когато той беше главен финансов директор. Беше, преди да се слеят с „Фарма Интернешънъл“. Не говори глупости и е много прям.

— Освен това е главен изпълнителен директор на най-голямата фармацевтична компания в страната.

— И от висотата на положението си е толкова искрено убеден в ползата от ваксините и лекарствата, колкото ти в тяхната вреда.

Дани се смръщи.

— Виждал съм го от нежната му страна. Той е баща и обожава дъщеря си. Не бих могъл да си представя, че нарежда някой да бъде убит.

— А ако човекът, който е наел убиеца, е от фирмата, а той не знае за ставащото?

— Няма нищо невъзможно.

— Ами ако ти не познаваш Медсън толкова добре, колкото си въобразяваш?

— Възможно е, но ти говориш за серия от убийства и заговор за скриване на информация, която може да навреди на бранша.

— Може би става дума за бранша като група. Имат асоциация, където обсъждат проблемите, нали? Всички главни изпълнителни директори се събират поне веднъж на тримесечие, за да планират пиар стратегиите, да говорят за политически дарения, да планират мръсните номера, с които подпомагат своите планове. Както правеха тютюневите концерни, преди да ги заковат с присъдата срещу тръстовете.

Той помисли малко.

— Да, имат браншова асоциация, както всички останали. Обаче си мисля, че прекаляваш. Пак да повторя, говориш за убийства и заговори. Наистина ли смяташ, че главните изпълнителни директори биха одобрили подобен план?

— Някой го е направил. Досега преброих три трупа, а аз самата два пъти на косъм се измъквах на грозния като смъртта наемен убиец. Освен това у мен е флашката, която ми даде човек, когото застреляха пред очите ми. — Дени направи пауза. — Кой е председател на индустриалната асоциация?

— Гроувър Медсън.

— Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

— Кой е отчаян?

— Какво би станало с индустрията — по дяволите, забрави бранша — какво би станало с „Фарма Интернешънъл“ или с лично с Медсън, ако изгубят имунитета си срещу съдебни дела заради програмата за имунизация? Или ако излезе информация, която да свързва ваксините с увредените деца. Или с аутизма? Бих казала, че това може истински да го отчае.

— Хвърляш обвинения без всякакви доказателства.

— Дейвид Магуайър работеше по ваксините и знаеше, че следващият ми филм ще бъде за аутизма. Точно затова исках да взема интервю от него. Той ми даде тези данни и го убиха заради тях. Това не те ли прави поне малко подозрителен?

— Определено повдига някои въпроси.

— Ако този сценарий е верен, това не би ли дало пълно основание на Гроувър Медсън да действа?

— Правиш твърде прибързано заключение, че Гроувър Медсън е социопат.

— Нещо по-лошо. Тъмната страна на Силата.

Ричард не отговори и продължи да шофира.

* * *

Пристигнаха пред „Уилърд“ в ранния следобед. Ричард се регистрира. Краката на Дени потъваха в дебелите ориенталски килими, които поглъщаха и заглушаваха гласовете, отекващи във високите тавани и махагоновите ламперии. В асансьора призна:

— Ще ми липсват подобни пътувания. Джеймс винаги ме водеше в първокласни хотели. „Трити Палас“ във Венеция, „Крийон“ в Париж. Докато бях малка, „Мариот“ беше най-хубавият, в който отсядахме.

— Човек би си помислил, че баща ти е натрупал пари, докато е играл.

— По негово време заплащането е било нищо в сравнение с днес, но все пак е бил добре. Обаче, когато са се срещнали с мама, идеята му за управление на парите била да осребри чека със заплатата и да пъхне балата в задния си джоб. След като се оженили, тя винаги контролирала връзките на кесията и независимо колко много е изкарвал татко, мама не била готова да пилее.

Ричард вдигна рамене.

— Аз бих могъл да живея без това.

Изглежда, сякаш е роден тук, помисли си Дени. Красив в спортното си сако, а вратовръзката му още си беше непоколебимо на мястото със съвършен възел и трапчинка. Силни ръце. Сети се за целувката във влака и изпита желание да го хване под ръка.

— Да, но от време на време е приятно да се чувстваш обгрижвана.

Петнайсет минути след като влязоха в стаята си, пристигна Денис Уайлдмън.

— Дени! — Извика тя и я взе в прегръдките си. — Не мога да повярвам. Колко ли ужасни са били последните дни за теб! Добре ли си?

— Да. Отчасти благодарение на Ричард. — Тя се обърна към него. — Това е Ричард Блум — нов приятел, който ме взе под крилото си. Ричард, запознай се с Денис Уайлдмън. Денис е председател на „Ваксиниране по избор“ — най-голямата неправителствена организация в страната, която се бори за правото родителите да избират дали да имунизират децата си. Също така е активна във „Векът на аутизма“.

— Един от синовете ми е аутист — обясни Денис на Ричард.

Дени винаги се впечатляваше от уравновесеността и способността й да говори импровизирано за многобройните си каузи. Докато разказваше, ръцете й не спираха да се движат, излъчвайки енергия и решителност.

— Утре следобед „Ваксиниране по избор“ организира митинг. Очакваме да дойдат двайсетина хиляди души. Точно тук, пред националния паметник и сградата на Капитолия. — Тя се обърна към Дени и продължи: — Имаме дузина оратори и успяхме да убедим и Робърт Ф. Кенеди-младши също да каже няколко думи.

— Много вълнуващо — зарадва се Дени.

— Това е реалният шанс нещо да се придвижи. Ще имаме сериозно медийно отразяване. Членовете на сенатския комитет ще гледат нашия митинг до започването на изслушването. — Тя седна. — Стига вече за това. Дени, хайде да поговорим за твоето положение. Ти каза, че може би ще успея да помогна.

Дени извади флашката от джоба си.

— Дейвид Магуайър ми я даде миг преди да бъде убит.

Очите на Денис се разшириха и тя сложи ръка пред зейналата си уста.

— Вярно, той беше убит пред теб.

— Може би са го убили заради това — продължи Дени обясненията. — Ричард има приятел, който е цар на статистиката и който смята, че данните са някакво статистическо уравнение, което може да докаже причинна връзка между две променливи величини. Вероятно данните са събирани в продължение на месеци или години, за да се докаже дали причинната връзка се засилва или отслабва. Обаче няма никакви етикети, така че не знаем за какво става дума. Аз се надявах, че може би ти ще успееш да помогнеш.

— Нищо не разбирам от статистика — поклати Денис глава.

— Обаче познаваш много хора от общността на борците срещу ваксините, включително и неколцина съмишленици от фармацевтичната индустрия. Магуайър изследваше ваксини и беше готов да участва в моя бъдещ документален филм за аутизма. Да предположим, че тези данни са проучване, което може да докаже връзка между ваксините и увредените деца. Кого би помолила за съвет по този въпрос?

Денис подпря брадичка на ръката си — прекалено театрално, помисли си Дени.

— Познавам двама души, които преди години са се занимавали с изследвания на ваксини. И двамата са пенсионери. Един от тях е активен член на „Ваксиниране по избор“ и съм сигурна, че ще участва в митинга. Мисля, че мога да се свържа с него преди това. Може да хвърли един поглед на тези данни.

— Може ли да му се има доверие? — намеси се Ричард. — Не забравяй, че Дени е в опасност.

— И полицията продължава да ме издирва — вметна Дени.

— Ако му кажа какво може да означават тези данни, той ще обещае всичко, само за да може да ги види.

Дени се насили да прогони усещането си за победа. Не бързай толкова, каза си тя. Изправи се и попита:

— Кога смяташ, че можеш да се свържеш с него?

— Трябва да се върна в хотела и да погледна в списъка с членове на „Ваксиниране по избор“, за да извадя телефонния му номер. Ако успея да го намеря, можем да се видим по-късно през деня или довечера.

— Съжалявам, че те откъсвам от плановете ти. Сигурна съм, че имаш куп задачи преди митинга.

— Дени, ако излезе, че това е, което си мислиш, че е, то може да предизвика фурор при изслушването и да обърне с главата надолу дебата за имунизирането в страната. — Денис направи пауза. — Има нещо, което искам да обсъдя с теб. Нещо, което само ти можеш да направиш за движението.

— Какво?

— Пред нас се отваря страхотна възможност. Познавам един от продуцентите на „Срещни се с пресата“ и ме поканиха утре сутринта да дебатирам ваксинирането с Гроувър Медсън.

— Невероятно!

— Искам ти да отидеш вместо мен. Ще разполагаме с петнайсет минути в националния ефир.

Дени почувства как лицето й пламна.

— Не мога да го направя.

— Никой не е по-подходящ от теб. Ще направим щура реклама. Имейли, есемеси, блогове, Фейсбук и Туитър. Това ще удвои и дори утрои зрителите.

— Аз?

— Не осъзнаваш ли медийното внимание, което си привлякла? Убийството на Магуайър, убийството на полицая и ти самата — носител на награда от фестивала „Трайбека“, както и фактът, че бягаш от убиеца и от полицията? Това си е национална новина. Всички в движението те познават, гледаха филмите ти на конференцията „Аутизъм — как да спасим децата“, следят блога ти, четат коментарите ти на сайта „Векът на аутизма“. Хората не вярват, че си убийца. Смятат, че се опитват да ти скалъпят процес, защото Магуайър ти е казал нещо, което може да повлияе при тези изслушвания.

— Полицията ме издирва и бягам от убиец.

— Пресата може да те защити като източник на информация.

— Как могат да ме защитят при участие в телевизионно предаване, което се излъчва в цялата страна?

— Ще те включат от Скайп чрез разделен екран. От едната страна ти, от другата Медсън в студиото. Това вече масово се практикува, особено в новините.

— Няма да искат — поклати Дени глава. Това е лудост. Денис беше агресивна, но това наистина бе възмутително.

— Шегуваш ли се? Да не мислиш, че ще предпочетат мен вместо теб? Вече ти казах, ти си национална новина. Много ще им хареса. Не могат да бъдат обвинени, че дават подслон на беглец, защото няма да знаят къде си. А те просто си вършат работата на журналисти.

— Никога няма да се съгласят.

— Нали ти казах, познавам продуцента. Тя хареса идеята.

— А какво казват нейните началници? — намеси се Ричард.

— Още не ги е питала. Първо иска да получи съгласието на Дени.

Дени почувства замайване. После й се стори, че не може да си поеме дъх.

— Ченгетата ще проследят адреса на интернет протокола.

— На моя компютър има програма, която скрива адреса, като използва прокси сървър — каза Ричард. — Мога да ги накарам да си помислят, че си в Швейцария или където се сетиш.

— Денис, дори да исках, не мога да го направя. Аз не съм като теб. Не мога да седя пред камерата и спокойно да говоря. Особено по телевизията. Никога не съм участвала в предаване.

— Има първи път за всичко.

— Но аз не познавам материята като теб.

— Баламосваш ли ме? Ти си човекът, който знае най-много за ваксините. Не познавам друга като теб. Защо смяташ, че ти се обаждам с въпроси? От три години правиш документални филми и събираш информация като за енциклопедия. Знаеш всичко, което ти е нужно.

Дени се отпусна обратно на мястото си, защото главата й се маеше.

Денис скочи на крака.

— Помисли по въпроса. Зная, че ще се съгласиш, защото е за каузата. — Тя прегърна Дени, както си седеше безмълвна на креслото. — Ще ти звънна веднага щом свърша с пенсионирания учен. — Протегна ръка към Ричард. — Приятно ми беше да се запознаем. — После тръгна към вратата, без да чака да я изпратят.

— Радвам се, че не й каза с какво си вадя хляба. Сигурно щеше да се хвърли да ми прегризе гърлото. Много е напориста — засмя се Ричард.

Дени усещаше лицето си като ронливо. Дори само мисълта, че ще участва в предаване, я караше да се задъхва. И да дебатира не с кого да е, а с Гроувър Медсън. Той ненапразно беше като реклама на фармацевтичната индустрия. Умееше здраво да хапе, докато си оставаше хлъзгав и любезен. Тя щеше да се озове в положението на защитник от училищен отбор, изправен срещу нападател като Фил Симс в най-добрите му години.

— Обичам Денис, но както сам видя, не се стеснява да притиска хората — каза тя.

— Така е, но трябва да признаеш, че е права. Ако искате да постигнете промяна, изправянето ти срещу Медсън е нещо наистина драматично.

— Вярно е, но той ще ме смачка като хлебарка.

— Как така? Ако е вярно онова, което каза Денис, че наистина познаваш тематиката, защо трябва да се страхуваш?

— Аз правя документални филми. Не дебатирам с изпълнителни директори по телевизията. Някои хора лесно застават под прожекторите, но моето място е зад камерата.

— Може би вече е дошло време да застанеш пред нея. Разполагаш с всичко нужно тук на място и това ще бъде единствената ти възможност да покажеш своята гледна точка.

* * *

Мъжът, който този следобед застана пред вратата на хотелската стая, беше отвсякъде минималист. Ричард беше на партера в бар „Раунд Робин“ за среща със свой клиент, когато мъжът почука плахо на вратата. Дени отвори и се озова пред нисък човек, шест-седем сантиметра по-нисък от нея, с увиснали рамене и извинително изражение на лицето. Изглеждаше седемдесет и няколко годишен.

— Госпожо Норт?

— А вие трябва да сте Уолтър Солсбъри?

— Точно така.

— Моля, влезте.

Солсбъри влезе с притиснати до тялото ръце, сякаш се страхуваше да не заема прекалено много място. Затътри се към едно от креслата, обърна се и погледна Дени въпросително, сякаш искаше разрешение да седне.

— Моля, седнете — покани го тя.

Боже мили! Значи това е специалистът на Денис? Беше звъннала преди час и я заля с поток от думи колко била сигурна, че Солсбъри ще „разгадае шифъра“. Дрън-дрън.

— Благодаря, че дойдохте. Разбрах, че Денис ви е казала за данните, с които разполагам?

— Да — отговори той и я изненада с баритона си на възрастен човек. — Разбрах, че може да има нещо общо с един изследователски проект, в който участвах, когато още работех.

— Елате да хвърлите едно око. — Дени тръгна към бюрото в другия край на стаята, върху което стоеше лаптопа на Ричард и на екрана се виждаше отворения файл. — Говори ли ви нещо?

Солсбъри седна зад бюрото, сложи очилата си, като преди това грижливо ги почисти. Беше едновременно смешно и изнервящо. След няколко хъмкания каза:

— Това е файл с данни. — Вдигна очи, сякаш очакваше Дени да се зарадва на това заключение.

Стига бе!

— Имате ли някакъв представа какво съдържат колоните и редовете?

— Аз се надявах вие да ми кажете!

— Госпожо Норт, аз съм учен и през ум няма да ми мине да правя предположения.

Чиста загуба на време!

Солсбъри продължи:

— Обаче мога да ви кажа, че начинът, по който са подредени данните, съвпада с онзи, който щяхме да използваме по мое време за излагане на анализ на линейна регресия. — Той превъртя таблицата надясно. — Виждат се десет колони. — Вдигна таблицата нагоре. — Според обобщението в края на таблицата са направени 35 752 наблюдения.

— Какво значи това според вас? — попита Дени.

Той посочи с пръст:

— Виждате ли този луфт от пет реда между данните?

— Да?

— Мисля, че разделя две групи данни. Тестова група и контролна група. И двете измервани в продължение на десет периода.

— Значи може да е проучване на въздействието на лекарства върху група хора или деца?

— Госпожо Норт, напомням ви, че съм учен. Но, да, точно на това ми прилича и на мен. Някога участвах в подобно проучване. Прекратено от асоциацията преди пет години.

Дени почувства прилив на адреналин.

— Какво проучвахте?

— Аз работех върху ваксини. Тествахме нови адюванти.

Дени горе-долу знаеше за какво става дума. Адювантът е съставка на ваксината, която стимулира реакция на имунната система срещу болестта, от която ваксината трябва да защитава.

Солсбъри продължи:

— Поне това беше обявената причина за проучването. „Фарма Интернешънъл“ финансираше по-голямата част от работата и накрая я прекрати. Така и не разбрахме защо. По онова време работех за малка фирма, която нямаше средства да продължи изследването, така че се отказахме и толкоз.

Лицето на Дени посърна.

— Само това ли?

— Само това мога да ви кажа сега, докато не взема старите данни от къщи. Между нас казано — той сниши глас и отново се превърна в плахия човек, който влезе в стаята, — не биваше да ги задържам, но сега мога да ги извадя. Може бе ти ще ни помогнат.

Сърцето на Дени заблъска.

— Колко бързо можете да ги донесете?

Дребният човек вдигна рамене.

— Колко бързо мога да пресека града до улица М Северозападна и 34-та улица?

Дени даде на Солсбъри един от предплатените телефони и го изпрати до вратата, като му обеща да плати таксито до жилището му и обратно. Тя седеше неспокойно върху дивана, когато Ричард се върна в стаята от срещата си с клиента, ухаещ на пури.

— Няма да повярваш какво се случи току-що — подхвърли тя. После му разказа за срещата със Солсбъри.

— А защо не е донесъл неговите данни направо? — ядоса се Ричард.

Дени вдигна рамене.

— Да го беше видял. Държеше се като герой от второразреден шпионски филм. Изненадана съм, че изобщо предложи да донесе данните, които има.

— Може нищо да не излезе. Този човек ми се струва несериозен.

— Защо си толкова отрицателно настроен?

— Не съм. Просто съм реалист. Ако притежаваше важна информация, не смяташ ли, че отдавна щеше да я е огласил?

Дени почувства пристъп на гняв, но реши да не отговаря.

Ричард продължи:

— Мисля, че е най-добре да започнеш да свикваш с идеята, че утре сутринта ще дебатираш с Гроувър Медсън, и да се подготвиш.

Това беше прекалено.

— Значи сега и стратегии измисляш за мен?

— Уха! Я се успокой. Опитвам се да помогна. Часовникът тиктака, полицията те издирва, психопатът търси двама ни и всеки човек, с когото контактуваме, увеличава риска за нас. Освен това виждам възможност да спечелиш точки, като разчистиш тази бъркотия и изложиш своята теза в хода на дебата с Медсън.

— А какво ще кажеш за риска, на който ще се изложа? — Дени скочи на крака със свити на юмруци длани. — Или да кажа „нас“, след като, изглежда, и ти си се загрижил за своята сигурност?

— Нямам ли право? Трябва ли да ти припомням, че съм в това положение, защото ти помогнах? И колкото по-дълго се криеш от полицията с този убиец по петите ти, толкова по-дълбоко се набърквам аз.

— Тогава защо просто не си тръгнеш? — извика Дени.

Ричард се изсмя. Тя стисна зъби.

— Една от причините е, защото това е моята стая. — Той отиде при нея, взе я в обятията си я целуна.

Дени прихвана врата му с една ръка и придърпа главата му надолу за още една целувка. Почувства пристъп на желание и притисна хълбоците си в него.

— Не спирай — прошепна тя.

* * *

— Кожата ми се протри в мокета — оплака се Дени.

— И моята — засмя се Ричард. — Ти, изглежда, наистина си много отдадена на тези номера от общежитията. — Погали я по косата, легнал до нея с преплетени в нейните ръце и крака. — Тук има напълно оправено легло. Не можа ли да изтраеш дотам?

— Ти си този, който ми се нахвърли в средата на стаята.

— Не съм очаквал, че ще ми разкъсаш дрехите и ще ме тръшнеш на земята.

— О, защо просто не млъкнеш — каза тя и го целуна. Усети вкуса на пурата, която бе изпушил по време на срещата с клиента, но въпреки това беше прекрасен. Той се любуваше на гърдите й. Това я накара да го пожелае отново.

Пред вратата се чу шум, след това плахо почукване.

— Мисля, че Солсбъри се върна — прошепна тя.

— Нали каза, че първо щял да се обади?

Дени вдигна рамене.

— Занеси дрехите ни в спалнята. Можеш ли да ми подадеш една хавлия? — Тя се изкикоти, чувствайки се като гимназистка, чиито родители за малко не са я заварили с вдигната пола.

* * *

Дени отиде до вратата.

— Минутка. — Надникна през шпионката. Беше Солсбъри. Взе хавлията от Ричард и я облече, след което отвори вратата.

— Моля, заповядайте.

Солсбъри влезе в стаята и огледа Дени от главата до петите.

— Извинявайте, че ме сварвате неглиже. Точно се готвех да си взема душ.

— Аз трябва да се извиня, че първо не се обадих.

— Намерихте ли данните?

В отговор Солсбъри извади флашка от джоба си.

Дени посочи към компютъра на Ричард, който още стоеше отворен на бюрото. Солсбъри прехвърли файла. Пулсът на Дени се ускори. Наведе се към екрана. Файлът на Солсбъри приличаше на този, който Магуайър й беше дал. Разликата беше, че имаше редове с имена в долния ляв край на първата колона и най-отгоре на всяка колона имане наименование: първата Т, втората Т+1 и така нататък.

— Проект „Епсилон“ — прочете Дени на глас.

— Това беше наименованието, под което се провеждаше това изследване.

— От какво са данните?

— На всеки ред има име на лице, което е било ваксинирано или не в зависимост от групата, към която се е числяло. Всяка колона представлява едно наблюдение. В моя файл се съдържат данни за пет години. А в този на Магуайър за десет. Както виждате, форматът на данните е един и същ. — Той се прехвърли от своя файл в този на Магуайър и обратно. — Във файла на Магуайър липсват имената на лицата и времевите периоди, през които са правени измерванията, но мисля, че можем да приемем, че всяка колона у Магуайър също представлява една година.

Дени вече дишаше учестено.

— Значи във вашия файл се съдържа липсващата информация от тази на Магуайър? Имената на всички лица и данните в продължение на още пет години?

Солсбъри въздъхна.

— За съжаление не е така. Щом файловете са различни, различни ще са и датите на събиране на информацията, както и имената на лицата под наблюдение. Моят файл се отнася за ваксинациите, провеждани с продукти на фирмата, за която работех. Този на Магуайър ще бъде за ваксините на неговата фирма, ако приемем, че това се съдържа в неговия файл. — Дени почувства, че губи надежда. — Вижте, по онова време работех за малка фирма. Ние имахме много по-малко наблюдения от тези във файла на Магуайър. — Той слезе в края на страницата. — 2672 наблюдения при мен срещу 36 000 във файла на Магуайър.

— Значи вашият файл няма да ни помогне да докажем каквото и да било — въздъхна Дени.

— Като учен трябва да кажа, че той нищо не доказва. Само ме кара да подозирам, че показва данните на „Фарма Интернешънъл“ от проучването „Епсилон“.

Ричард излезе напълно облечен от спалнята.

— Това е Ричард Блум — представи го Дени. — Той е приятел. — Солсбъри я погледна недоверчиво. — Всичко може да кажете пред него.

— Нещо? — попита Ричард.

— Нищо особено — поклати Дени глава. — Освен че, изглежда, данните на Магуайър са от едно изследване, в което е участвал и Уолтър, докато работел. Било организирано от асоциацията под наименованието „Епсилон“.

Солсбъри се съвзе и заговори:

— Беше проучване, което обхващаше всички членове на асоциацията. Привидно, за да се оценят адювантите, но всъщност, за да се изучат страничните ефекти от ваксините. Класически пример за контрол на група под наблюдение. Доколкото си спомням, участваха двайсетина производители на ваксини.

— И? — попита Ричард.

— След пет години беше прекратено. Данните за моята компания започнаха да показват някаква статистическа значимост, един коефициент на съотношение 0,62, който не беше достатъчен, за да се вземе окончателно решение.

Така, значи индустриалната асоциация е затворила кранчето, преди проучваното да е успяло да покаже нещо, с което да й навреди, помисли си Дени.

— Коефициент на съотношение 0,62 е достатъчен, за да оправдае по-нататъшно проучване, нали?

— Човек би си го помислил.

— Какви бяха резултатите за другите компании в проекта?

— Тези данни никога не бяха обявени. Научих чрез колеги учени, че техните резултати показвали същия коефициент на съотношение като този на нашата фирма.

— А данните на Магуайър? Какво показват те?

— Не съм ги обработвал.

— А можете ли?

— Разбира се. Като се добавят измислени имена към редовете с данни и приемем, че десетте колони представляват години.

— Десет години? Нали казахте, че е прекратен след пет години?

— Така е.

Ричард погледна към Дени.

— Възможно ли е Магуайър да не е спрял? Да е продължил изследването, събирайки данни? — Той се обърна към Солсбъри. — А вие какво мислите?

— Възможно е.

— Колко време ще ви трябва, за да обработите данните на Магуайър? — попита Дени.

Солсбъри помисли малко.

— До утре на обед.

Дени почувства прилив на енергия. Може би най-сетне, каза си тя.

— Моля ви, направете го!