Дейвид Лендър
Ваксината (11)

11.

Сестрата на Синди, Бренда, пристигна в къщата край Туин Лейкс, за да гледа Гейб и Джек този следобед. По това време Синди вече беше решила, че крайезерната къща не е достатъчно безопасна, затова направи резервация за тримата в хотел „Фошер“ в Милфорд, на десет минути път оттам. Гейб нямаше да се дърпа — много си падаше по бургерите в бар „Луис“ на ъгъла до хотела. Почти веднага след като ги настани във „Фошер“, Синди потегли. Това означаваше, че ще бъде във Вашингтон около 18:00, като се имаше предвид, колко внимателно шофира. Беше пътуване, което никога не би предприела, ако не ставаше дума за спешен случай. Единственото хубаво в цялата работа беше, че поне кара своя собствен кадилак.

Беше обяснила на Бренда, че ще е в опасност дори във „Фошер“, защото онзи, който преследва Дени, може да реши да подгони семейството й. Бренда го прие стоически.

— Понякога се налага малката сестра да върне на голямата онова, от което се е налагало да се отказва, докато са расли заедно. — Тя прегърна силно сестра си, преди да се качи в кадилака. Дори я целуна през отворения прозорец по бузата, когато Синди вече седеше зад волана. Обикновено Бренда не обичаше да показва чувствата си. Това вдъхна на Синди усещането, че може би са изложени на по-голяма опасност, отколкото е предполагала.

* * *

Дени и Ричард седяха с часове в кафенето. Разговаряха, пиеха чай и мислеха. Започна да се смрачава.

— Трябва да намерим някой евтин мотел, където можем да платим в брой. Не искам повече да рискуваме да ни намерят чрез кредитната ми карта. След това ще се прегрупираме и ще планираме следващите си ходове.

— Имам четири предплатени карти „Виза“ на стойност двеста долара всяка.

— Прекрасно. Все едно са пари в брой.

— Добре, намираме мотел, после какво?

— Можем да стоим и да чакаме, може отново да опиташ във Федералната служба на специалния адвокат. Обаче трябва да им предложим нещо. Да останем на едно място е много опасно. — Ричард започна да натиска бутоните на мобилния си телефон. После показа дисплея с резултатите от браузъра. — Мотел „Бен Франклин“. Рекламират се с това, че не е нужна лична карта и приемат пари в брой. Искаш ли да прекараш нощта с проститутки, които ще блъскат таблите на креватите от двете ни страни?

— Ти си толкова романтичен, че не бих могла да ти откажа.

Отвън махнаха на такси. Ричард каза на шофьора името на мотела и започна да го упътва, но онзи махна с ръка.

— Човече, знам пътя.

В огледалото за обратно виждане Дени видя, че шофьорът я оглежда. Май Ричард не беше преувеличил какво може да се очаква от мотела. Но това нямаше значение. Макар че ги бяха открили в „Уилърд“, в „Бен Франклин“ едва ли щяха да ги намерят.

* * *

Когато два часа по-късно момичето и мъжът излязоха от кафенето и се качиха на таксито, Старк нареди на шофьора да го следва от разстояние.

— Не прекалено отблизо — предупреди го той. След това си нахлузи ръкавиците.

* * *

Таксито влезе в полукръглата бетонна автомобилна алея на 14-а северозападна улица. Тя беше гола — нямаше озеленяване — само бетонна автомобилна алея и до нея тротоар. Жълта алуминиева фасада, която обаче беше чиста. Дени слезе от таксито и видя един мъж да идва от паркинга.

Тя почувства прилив на адреналин. Той! Синеокият мъж, наемният убиец. Дени хвана Ричард за ръката и се завъртя на пети в автомобилната алея. Хукна към улицата, като продължаваше да държи Ричард за ръката. Ричард сигурно също беше видял мъжа, защото извика:

— Внимавай! — След това сложи ръка на кръста й и я тласна напред, сякаш да й придаде ускорение. Като че ли имаше нужда от това! Инстинктът за самосъхранение я изстреля, залитайки, на 14-а улица с размахани ръце. Когато стигна първата пряка, свърна рязко надясно като нападател, който се прави на защитник, наведе глава и спринтира. След като преполови улицата, стрелна поглед през рамо. Ричард беше на десетина метра след нея. Когато стигна следващата пряка, зави надясно и отново погледна назад. Сега убиецът беше на десетина метра зад Ричард. Тя видя пистолета в ръката му. Забави темпо точно когато убиецът наближи. Мъжът вдигна пистолета и стреля. Чу как куршуми рикошират в паветата и почувства как сърцето й се качва в гърлото. Чу Ричард да крещи: „Бягай!“, и го видя клекнал зад стълба на улична лампа. След това извади пистолета изпод колана, вдигна го в двете ръце и зае позиция за стрелба. Боже мой, какво прави той? Чу два бързи изстрела, видя как ръцете на Ричард трепват от отката. После се чу пукот от друго оръжие и Ричард падна по гръб. Очите й се замъглиха, не беше сигурна от какво. Може би от сълзи или паника. Изтича на булеварда и го прекоси в най-голямото движение сред вой на клаксони и свирене на гуми. Щом стигна до тротоара, видя, че убиецът я настига, тичайки по срещуположния тротоар.

Помощ! Зави наляво в една странична улица, тича, докато намери пасаж, и хукна по него. Намираше се на автомобилна алея покрай градина с ограда зад сграда от кафяви тухли. С ум, трескав от мисълта какво да направи, тя видя кофа за боклук, завлече я до стената, скочи на нея и се хвана за горната част на тухлената стена. Набра се и се озова горе, претърколи се странично и скочи в градината. А сега накъде? Когато се озова горе на оградата, разбра, че е безопасно да скочи: около нея растяха храсти, маркирайки края на ливадата в задния двор. Падна странично, съприкосновението със земята й изкара въздуха, но бързо се съвзе и пропълзя в храстите, за да се скрие. Насили се да диша тихо и зачака. Мина минута. Нищо. Още една. Пак нищо. Тя се съвзе и започна да проверява краката и ръцете си. Няколко охлузвания, но нищо счупено. Изправи се и огледа ливадата зад къщата. Ричард вече го нямаше, покосен на улицата. Почувства как очите й се пълнят със сълзи, но ги преглътна. Него го нямаше. Сега беше съвсем сама.

Седна отново между храстите и отпусна глава на коленете си. Чакаше и се ослушваше. След десет минути чакане, през които нищо не се чу, тя се изправи, но седна отново, съкрушена от залелите я чувства. Ричард вече го нямаше. Горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите й. Сърцето й се свиваше. Притисна ръка върху устата си, за да заглуши риданията. Раменете й потреперваха, докато плачеше, дишаше на пресекулки. Ричард го нямаше вече.

* * *

Старк дишаше тежко, когато стигна до страничната улица, в която се беше втурнало момичето. Огледа я в двете посоки. Нищо. Или беше спринтьорка от световна класа или се беше шмугнала в някой пасаж. Видя проблясващи светлини и чу сирени. Когато застреля мъжа, на улицата имаше хора. Сигурно имаше и свидетели. Той се обърна и тръгна нагоре по булеварда.

Когато направи една обиколка, за да се върне при мотела, на две преки от него видя няколко патрулки, но до самия мотел нямаше някакво необичайно оживление. Върна се при линкълна и се качи. Тук във Вашингтон се налагаше да намери източник за друг заглушител, защото рюгерът беше гърмял с трясъка на оръдие.

* * *

Медсън крачеше по коридора на „Риц Карлтън“ с лош вкус в устата. Причината не беше само в това, че отиваше да се срещне със Сенди Елисън, главния изпълнителен директор на „Келердорн“, и главните изпълнителни директори на останалите големи фармацевтични компании. Новият човек на Екзейвиър също се беше провалил. Веднага след това изпълнителят бе пропуснал на Националната алея и на всичко отгоре звучеше доста странно при последния им разговор. Какво ли си мисли този тип? Не се беше заяждал много с Медсън, но това го караше да се чувства още по-зле. Гневът на този тип тлееше под повърхността и кой знае в каква враждебност можеше да се излее. Ако изпълнителят си беше свършил работата, тази среща щеше да е много по-лесна.

Още от края на коридора Медсън подуши миризмата на пури, която се носеше от апартамента на Елисън. Вероятно и четиримата бяха запалили дългите си дебели пури. Най-големите шефове във фармацевтичната индустрия, а се убиват с рак. Проклети тъпаци. Това беше една от причините Медсън да не иска да домакинства на срещата в своя апартамент във „Фор Сизънс“.

Той почука. Елисън почти веднага отвори вратата с пура в ръката и тексаска усмивка на лицето.

— О, Гроувър, добре дошъл на нашето соаре — поздрави го той, наподобявайки френско произношение. — Или може би е по-точно да се каже твоето соаре, господин председателю? — Протегна му месестата си ръка. Беше едър като бик и почти толкова изтънчен.

— Сенди, за мен винаги е удоволствие — усмихна се Медсън и влезе.

— Наистина ли? Трябва да си видиш физиономията. Изглеждаш като човек, на когото са му свили най-милото.

Медсън завъртя очи. Всяка година ставаше все по-трудно да се държи мило с този задник.

— Здравейте, момчета — кимна той на Тим Мърфи от Ей Зет Тий, Рон Джейкъбс от „Алтънболън“ и Стивън Меркъл от „Меркъл Фарма“. Петимата бяха неофициалното браншово ръководство. Техните гласове движеха „Фармацевтичния кръг“, официалната асоциация, на основата на решения, които се взимаха на срещи като тази. Всички държаха чаша с питие в ръката, макар Меркъл да имаше вид, сякаш пие обичайната си напитка: газирана вода с малко лимонов сок. Джейкъбс вече беше понаправил главата.

Елисън предложи на Медсън питие.

— Засега ще пропусна — поклати той глава. — Благодаря все пак.

Всички седнаха и се настаниха удобно.

— Момчета, днес нямам много време. — Медсън направи пауза. — Просто исках да се видим заради изслушванията утре.

— Гроувър, за това разчитаме на теб — обади се Джейкъбс. — Ти си нашият таран.

— Повелител на медиите — добави Мърфи. Той стрелна поглед към Джейкъбс и Елисън.

— Освен ако не попадне на малки момиченца, които да му сритат задника. — Тримата избухнаха в смях. Меркъл както обикновено седеше с напълно безизразно лице.

Медсън ги остави да се налудуват.

— Вие сте банда идиоти — скара им се той. — Ако на някого от вас му се прииска пресата да го боде с вила като грешник, докато защитава бранша, да заповяда на моето място. — Огледа събралите се в стаята. — Аз искам да си поговорим точно за това момиче — Дени Норт. — Загледа Елисън и мълча, докато глупакът не престана да се хили.

— Както можахте да разберете от „Срещни се с пресата“, тя още е някъде навън. И каквото и да й е дал Магуайър, то още е у нея.

Елисън се ококори: шокиран и удивен тексасец.

— Нали каза, че си уредил нещата?

— Работя по въпроса, но хората ми още не са я намерили.

Меркъл се обади за пръв път:

— Магуайър ни беше добре познат. Той беше нашата връзка с теб по време на съвместния ни проект за ваксината срещу СПИН.

Медсън допълни:

— Той беше нашият човек, който се грижеше за всички съвместни проекти в областта на ваксините.

Елисън се наведе към него. Гласът му беше тих и заплашителен.

— От това, което чуваме, проблемът е по-голям. Знаеш, че онова, което е у нея, може да ни унищожи.