Дейвид Лендър
Ваксината (5)

5.

Старк се разхождаше напред-назад по улицата пред жилищната сграда, където се намираше апартаментът на Маклоски, в очакване на подходящия обект. Може би някой забързан бизнесмен или възрастна жена с бастун. Вече двайсет и пет минути крачеше близо до входа на закусвалнята „Лунен лъч“ на ъгъла и миризмата на печено агнешко дразнеше обонянието му, а вятърът вдигаше прах в очите му, въпреки че беше с очила. Подуването и зачервяването им беше попреминало, но прахолякът ги дразнеше и те не спираха да парят и сълзят. Най-сетне една петдесетинагодишна жена в бутиково костюмче слезе от такси с два куфара. Той изчака, докато тя закрачи по стъпалата, и тогава се втурна да й помага.

— Дайте да ви помогна. И аз съм в същата посока — усмихна й се. Носеше костюм и вратовръзка и посегна за куфарите й.

— О, много ви благодаря. Жалко, че не бяхте на тротоара пред Централна гара — таксиджията не ми беше от голяма полза.

— Удоволствието е мое. — Старк вдигна куфарите и влезе в сградата заедно с нея. Продължи да си бъбри с нея, докато жената махна на портиера. Влязоха в асансьора. Когато видя, че той натисна бутона за двайсет и четвъртия етаж, тя го помоли да свали куфарите й на двайсет и първия и след това да продължи пътя си. Старк слезе на двайсет и четвъртия етаж, след това взе другия асансьор надолу до седемнайсетия — етажа, на който живееше Маклоски. Сложи си ръкавиците и почука на вратата на 17Д.

— Трябва да говоря с вас за Дейвид Магуайър — каза Старк, когато Маклоски отвори вратата. Показа му и фалшивата полицейска значка.

Очите на Маклоски бяха широко отворени, устата му зейна от тревога.

— Никой не е звънял…

Старк бръкна под сакото и извади рюгера.

— Влизай. Веднага — нареди той. Маклоски се дръпна назад. Устата му беше отворена, а очите му помътняха. — Сам ли си?

Маклоски кимна.

Старк посочи с глава към центъра на апартамента. Маклоски се препъна в масичката за кафе и се стовари по гръб върху дивана. С усилие се изправи и седна. Старк седна на стола срещу него, но пистолетът продължаваше да сочи в гърдите на Маклоски.

— Ако се опиташ да викаш или направиш някоя глупост, ще те гръмна.

Маклоски кимна.

— Какво ти каза Магуайър, че ще даде на момичето?

— Нищо. Дори не знаех, че ще се среща с нея.

Маклоски облиза устни. Очевидно устата му беше пресъхнала. Беше в състоянието, в което Старк го искаше. Старк поизчака, после скочи на крака, отиде при Маклоски и притисна пистолета в лицето му.

Той започна да трепери.

— Не лъжа — прошепна.

Старк го удари по бузата с рюгера, а Маклоски падна на дивана и зарида като уплашено дете.

— Ще видим — каза Старк, отвори сакото, прибра пистолета в раменния кобур и извади ножа. — Изправи се и престани да се лигавиш.

Маклоски остана където беше и вдигна ръце, за да защити лицето си. Старк хвана китката му и сряза вътрешността на подлакътницата. Мъжът нададе рев и притисна срязаното място с друга си ръка.

— Точно така. Притисни мястото. Раната е повърхностна. Няма да умреш от загуба на кръв. Но ако не ми помогнеш… — Старк заби ножа в другата подлакътница. Още един писък, после мъжът вдигна крака и се сви на топка на едната си страна. Готов е. Да видим какво знае наистина.

— Добре. Отвори очи и ме погледни.

Маклоски се подчини.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Дени — заекна той. — Дени Норт идва при мен.

— И?

— Има флашка — потреперваше ситно и дишаше тежко, — която й дал Магуайър. Искаше да й помогна да разбере какво има на нея.

— Още ли е у нея?

Маклоски закима, треперейки.

— Видя ли какво има на нея? Копира ли го?

— Не! — увери го той. — Казах й, че дори не искам да го видя. След като ми я показа, казах, че не мога да й помогна. Казах й да си върви. Кълна се!

Старк се наклони малко и заби ножа дълбоко в бедрото на мъжа. Той зави като вълк.

— Казах ти да не се опитваш да ме лъжеш!

— За бога, не лъжа!

— И това е всичко? Тя си тръгна?

— Да. Мисля, че ще отиде във Вашингтон.

— Защо там?

— Казах й, че не смятам за съвпадение, че Магуайър й е дал данните на флашката веднага щом тя спечели награда от филмовия фестивал „Трайбека“. — Той отново затвори очи. — И точно пред изслушванията в сената за ваксините. Не мисля, че е намерила друг начин да разбере какво има във флашката.

Старк го изчака да продължи. Когато не го направи, той попита:

— Това ли е всичко?

Маклоски отвори очи, кимна, после отново ги затвори. Старк взе една от възглавниците на дивана, вдигна я пред дулото на пистолета и простреля Маклоски три пъти в гърдите. Възглавницата не заглуши съвсем трясъка на изстрелите, затова той побърза да се измъкне от апартамента и хукна надолу по стълбите.

Когато се озова на улицата, извади мобилния телефон и се обади на клиента.

— Маклоски каза, че момичето имало флашка. Смята, че ще поеме за Вашингтон.

— Точно така. Нашите хора току-що са я засекли да се качва на влака на „Амтрак“ за Вашингтон.

— Качи ме на него.

— Твърде късно е. Тръгва след пет минути. Отиди на хеликоптерната площадка на 38-а улица. Ще уредя да те чака хеликоптер, който ще те закара до Филаделфия. Там можеш да се качиш на влака. — Клиентът затвори.

Старк махна на такси. Първокласно обслужване. Хеликоптер до Филаделфия. Този тип не е скръндза.

* * *

Дени стигна при влака за Вашингтон около десет минути по-рано. Трябваше да прекоси два вагона, докато намери празно място до мъж в костюм, в средата или края на трийсетте, в добра форма, тъмнокос. В скута му лежеше „Уолстрийт Джърнъл“, но той разсеяно гледаше през прозореца, очевидно в нищото. Дени седна и стрелна поглед към него, за да му кимне за „добър ден“, но той не обърна глава.

Ричард Блум току-що беше чул съобщението по високоговорителите, че тазсутрешният влак е с два вагона по-малко, когато една жена — видя отражението й в прозореца, седна до него. Подуши шампоан или някакъв друг продукт за поддържане на косата, сякаш току-що беше излязла от банята. Какво облекчение. Нямаше вид на малоумна тийнейджърка, която ще прекара цялото пътуване с мобилния телефон на ухото си. Днес имаше нужда от спокойствие и тишина. На път за гарата се беше отбил в апартамента на своя адвокат, където бе подписал последните документи за развода, и сега го връхлитаха сцени от живота им с Кейти, както от месеци не му се беше случвало. Трябваше да се досетя. Майк Бикфорд, неговият приятел, който сега беше заместник-председател на Банк ъв Америка и беше вербувал Ричард като директор на „Хелткеър Груп“, след като мина през същия процес преди около две години, му беше казал: „Ще си като луд около две години. Нищо не може да се направи“.

Искаше да си чете вестника с надеждата, че така ще заличи образите, но знаеше, че няма да се получи. Затова просто продължи да зяпа през прозореца и се видя как се промъква в банята онази сутрин преди година, докато Кейти беше още под душа, след като се беше върнала от Лос Анджелис. Последната спирка в обиколката от пет града на пътуващата трупа — кулминацията на шестмесечните усилия да се съберат дарения от един милиард долара за фонда за недвижими имоти на нейния клиент — един тип с Наполеонов комплекс. Арогантното джудже, с когото тя без съмнение бе прекарала нощта в хотел „Бевърли Хилс“, защото не беше вдигнала нито стационарния телефон в стаята, нито мобилния, докато в пет сутринта (по времето на Западното крайбрежие) той не престана да звъни.

Ричард отиде до мивката в тяхната баня, вдигна тоалетната чантичка на Кейти, все още неотваряна от пътуването, и я отнесе в спалнята с парещо гърло и блъскащо сърце, докато се протягаше да извади кутията с диафрагмата й. След това, макар да знаеше отговора, но изглежда искаше да се татуира в мозъка му, той мина през мазохисткия ритуал да отвори кутийката, за да се увери, че диафрагмата е била с нея по време на пътуването. Дори се подигра на себе си: Какво, да не си мислиш, че ще вземе само кутийката и ще остави диафрагмата вкъщи? Сега се виждаше как отнася тоалетната чантичка обратно в банята и я оставя на мивката, след това излиза и затваря вратата. И през цялото време чува как пулсът му блъска в ушите.

Той се обърна и се вторачи във вестника.

— Престани! — измърмори под носа си. Видя жената до него да го поглежда удивена. Погледна я и вдигна рамене. — Още няма девет, а вече си говоря сам. Днес ще бъде дълъг ден.

Тя се усмихна.

— Искате ли част от вестника за четене? — предложи той.

— Благодаря. Нямах време да мина и да си купя.

Ричард измъкна изпод „Уолстрийт Джърнъл“ „Ню Йорк Таймс“. Жената изглеждаше облекчена, когато видя „Таймс“.

— Само спортната страница ще е достатъчна. — След това добави. — И втората част. Обичам да чета коментарните страници.

— Ще се сменим след час.

Изглеждаше странно. В края на двайсетте и началото на трийсетте. Миньонче. Късата прическа май не й отиваше много. Той насочи вниманието си отново към своя вестник.

След няколко минути думите на страницата се разтопиха и се превърнаха в кинопреглед за Кейти и него, седнали на верандата в тяхната къща в Саут Хемптън. Лицето на Кейти, сковано и ъгловато като някаква посмъртна маска, която бълваше окастрени изречения.

— Обичам те, но не мога да живея с теб. — Когато тя продължи, Ричард почувства вцепеняваща тежест, сякаш някой беше стъпил на гърдите му. — Не зная как другояче да се изразя и не мога да ти опиша какво преживявам. — В главата на Ричард се мярна: какво преживяваш ти, но не каза нищо. Бяха женени от шест години, през които и двамата зарязаха инвестиционното банкиране: тя, за да започне ново списание с двама приятели от Харвардското бизнес училище, а той, за да сключва сделки заедно с Харолд Милнър — най-големия артист на своето поколение във фирменото завземане. Шест месеца преди засадата в Саут Хемптън Кейти вече беше напуснала списанието и се бе върнала отново в банкирането.

Влакът най-сетне потегли и сега Ричард щеше да има какво да гледа през прозореца. Обаче образите не се махнаха. Прах. Пепел.

— Ядрени отпадъци — каза той на глас. След това извърна глава от прозореца.

— Ето, отново го направихте, а още няма девет и половина — обади се жената. После протегна ръка към него: — Казвам се Дениъл. Дениъл Джексън.

— Ричард Блум. — Той отвърна на ръкостискането й.

— Май вашият ден започва както моя вчера.

— Да, бил съм и по-добре. На път към гарата се отбих в апартамента на моя адвокат, за да подпиша документите за развода. Причината вчера да не отида в кантората беше, че провеждах интервю за работа с момиче, от което научих, че чичо му бил свещеник. Излезе, че е същият, който ни бракосъчета. Представяш ли си! Вчера се страхувах да не ме удари гръм, когато отида в центъра да ги подпиша.

Дениъл се изсмя.

— Браво, умен човек, съумял да избяга от Божия гняв.

— Да, обаче си мисля, че той винаги си отмъщава. Със сцени от брака, които непрекъснато ти проблясват в ума. Може да ми отиде денят в опити да си прочистя главата.

— Значи „ядрените отпадъци“ се отнасяха за това?

— Разголвам се с тези вътрешни монолози.

— На мен също ми се е случвало.

— Защо в такъв момент човек си спомня само лошото?

— Защото в подобен момент ще боли още повече, ако си спомняш хубавите мигове. — Очите й огледаха лицето му, сякаш искаше да го разгадае. Изглеждаше прекалено млада за тази мъдрост.

— Твоят скоро ли беше?

Тя поклати глава.

— Преди осем години. — Гласът й беше безизразен. Очевидно това бе болезнена тема.

Ричард отново заби нос в своя вестник.

* * *

Дени се зарови в спортните страници на „Таймс“ и направо се забрави. След половин час надникна над вестника и видя, че Ричард още е погълнат от „Уолстрийт Джърнъл“.

— Готова ли си за размяна? — най-накрая попита той.

— Моля, ето ти „Таймс“, но за съжаление няма какво да прочета в твоя „Уолстрийт Джърнъл“.

— Добре, аз ще си взема първата част обратно. Още не съм чел коментарите. Макар да съм „костюмар“, тяхното мнение ме интересува.^[1]

Дани прехвърли през главата си първия им разговор.

— Аз не съм те наричала „костюмар“, нали?

— Не, но се четеше по лицето ти.

— Или си параноичен, или си много чувствителен.

Тя видя как лицето му омекна. Част от напрежението, което беше забелязала по-рано, сякаш се оттече. Сега изглеждаше по-привлекателен. Устните му бяха изваяни, а линията на брадичката — волева. Лицето му не беше подпухнало, което означаваше, че се храни умерено и не пие прекалено. Още много отдавна Дени се бе научила да внимава за тези признаци. Това беше видяла в Джеймс — човек, който не прекалява. Сега се смееше сама на себе си. Защо забеляза този непознат? Защото беше красив като картинка, а кафявите му очи я гледаха по начин, който подсказваше интерес. В този миг тя осъзна, че прекалено дълго го беше оглеждала и без да има такова намерение, между тях бяха прехвърчали искри.

Почувства някаква буца в гърдите си. Неудобство или желание? Погледна надолу към вестника в скута си, след това го погледна в очите, докато той продължаваше да я наблюдава. Тогава продължи:

— Може би по малко от двете. Малко параноя съвсем не е нещо лошо, нали?

Да, наистина изглежда добре.

Той кимна.

— Виждам, че си голяма фенка на спорта. Повечето мъже, които познавам, не отделят толкова време за резултатите.

— Татко беше фен на „Янките“. Заедно следяхме мачовете и резултатите.

— Впечатлен съм.

— Трябва да ме видиш по време на футболния сезон. Играта наистина ме завладява.

— „Джетс“ или „Джайънтс“?

— Ти бъзикаш ли се? Дори след като се преместиха в Ню Джърси, продължиха да наричат стадиона „Джайънтс“.

— Предполагам, баща ти също е бил фен на „Джайънтс“.

— И така може да се каже. — Тя се хвана, че се усмихва самодоволно.

Той се облегна назад, без да откъсва очи от нея.

— Ще ми кажеш ли и на мен, за да се посмея?

— Няма нищо за криене. Работата е там, че татко е играл за „Джайънтс“.

В очите му просветна разпознаване.

— Дениъл Джексън. Трябва да идва от Рей Джексън?

— Да.

— В кариерата си е участвал в двайсет и първата Суперкупа. Беше голяма работа. Тогава е спечелил пръстена си.

Дени почувства, че я изпълва гордост.

— Точно така. Онова, което Парсълс беше научил за атакуващи защитници и защитата, той използва за атаките на отбора. Татко беше неговото тайно оръжие отляво, където през този сезон трябваше да защитава Симс.

— Да, точно в тази Суперкупа. Доколкото си спомням, Симс беше обявен за най-ценен играч с удивителни постижения…

— Двайсет и два или двайсет и пет точни паса, двеста шейсет и осем ярда и два тъчдаун паса. Симс никога не би могъл да го постигне, ако татко не му пазеше гърба.

— След този мач баща ти се пенсионира, нали?

— Да. Бил е на трийсет и три и вече е усещал болки от травмите. Но дори да не е бил още в упадък, казваше, че никога не би могъл да надмине тази победа. Няма нищо по-добро от това да си тръгнеш, докато си още на върха. Така казваше. След това коментираше за Си Би Ес. Правеше анализите.

— Спомням си. Той беше най-добрият. — Ричард, изглежда, долови чувствата й. — Колко време мина, откакто е починал?

— Вчера станаха точно седем години и още боли. — О, татко! Почувства как й се свива гърлото.

— Съжалявам.

— Благодаря. Той беше велик баща. — Тя погледна към вестника в скута си, после отново вдигна очи към Ричард. — Мама организира панихида на всяка годишнина от смъртта му. А вече две години подред аз я пропускам. — Заля я вълна от разкаяние.

— Случват се такива неща, когато човек има много работа.

Дени си обеща, че ако се измъкне от това положение, повече никога няма да пропусне панихида за баща си.

— Да, така е, но и много зависи от това какви приоритети имаш.

Ричард не отговори и известно време пътуваха в мълчание. Малко по-късно попита:

— Какво ще правиш във Вашингтон?

За миг Дени почувства объркване. Не си беше приготвила никакъв отговор.

— Всяка година идвам да се полюбувам на цъфналите череши, да си отдъхна и да разгледам забележителностите. Изкарах няколко трудни седмици и имам нужда от това. А ти какво ще правиш?

— Срещи с клиенти днес и в понеделник. Аз също реших да се измъкна от града и да си дам почивка през уикенда. — Той замълча и след малко добави, сякаш току-що му беше хрумнало: — Щом пътуваш сама, можем заедно да разгледаме някой музей.

Тя осъзна, че няма представа какъв е нейният план. И сега се попита какво очаква да постигне, освен да задоволи неясната представа, че отговорите на нейните въпроси се намират във Вашингтон. Когато той попита: „Нали не се натрапвам?“, Дени осъзна, че го гледа мълчаливо. Разсмя се.

— Не, съвсем не. Просто не очаквах да кажеш нещо подобно. Имам среща с една приятелка, но разполагам с много свободно време. Да, това ще бъде приятно.

— А къде ще отседнеш?

Ето ти още един проблем. Нямаше и най-малка представа къде ще се подслони.

— В една дупка, за която едва ли си чувал. Пътувам евтино.

— И с малко багаж — подхвърли той.

Тя го погледна объркано.

— Всъщност нямаш никакъв багаж.

Дени почувства, че се изчервява.

— В Европа се научих на рутината в общежитията. Вечер си изпираш бельото и го просваш да изсъхне до сутринта. Трябва да опиташ някой път. Действа много освобождаващо.

— Не, благодаря. Още в университета се отучих от това. Затова ще отседна в „Уилърд“. — Той се усмихна. — Там получаваш стая със собствена баня, легло и всичко останало. Дори има ресторант на партера. Така че ако не ти се ядат сандвичи с фъстъчено масло заедно с другите студенти, готов съм да те почерпя една истинска вечеря.

За миг Дени си каза, че идеята не е добра, но после вдигна рамене.

— Когато наближим Вашингтон, ще се обадя на приятелката ми. Не мисля, че е планирала нещо за тази вечер. Ако не е, с удоволствие ще приема. Благодаря за поканата.

Тогава той попита:

— Дениъл, какво работиш?

Тя почувства как я обхваща известна несигурност. Не искаше да разкрива коя е, но не можа да измисли какво да каже освен:

— Аз съм главен изпълнителен директор на един лекар, който продава витамини, уелнес продукти и лекове от алтернативната медицина. Също така продуцирам и режисирам документални филми, които неговата фирма финансира.

— О, впечатляващо. Каква е тематиката на тези филми?

Дени отново направи пауза, защото не знаеше какво да каже.

— Здравни проблеми. Последният ми филм се казваше „Дрогирането на нашите деца“ — за всички боклуци, които фармацевтичната индустрия днес набутва в децата ни. А ти?

Тя видя очите му да се присвиват леко, сякаш я беше разпознал.

— Аз съм инвестиционен банкер. Управлявам „Хелткеър Груп“ на Банк ъв Америка.

Дани почувства как стиска зъби, а тялото й се напряга.

— Значи аз съм врагът? — попита той.

— Кое те накара да си помислиш подобно нещо?

— Езикът на тялото ти.

— Костюмар с шесто чувство?

— Гърбът ти се изви като на уплашена котка. Между другото, да долавям подобни реакции е част от моя занаят.

Дени не знаеше какво да каже. Замълча, защото се чувстваше ужасно неловко.

— Каза, че ще се срещаш с клиенти?

— Да. Някои от тях ще участват другата седмица в изслушването пред сенатския комитет. Работя по няколко сделки с тях и това е добра възможност да ги хвана извън офисите им за срещи, на които истински могат да се съсредоточат.

— Познавам ли някого от тях?

Тя забеляза, че той май й се смее.

— Разбира се. Дени, всички в бранша са гледали филма ти. Привлякла си вниманието ни. — Дени почувства как стомахът й отново се свива. Ричард продължи: — Поздравление за наградата от „Трайбека“. В „Таймс“ имаше снимка от награждаването. Не те познах, докато не спомена, че правиш документални филми. Между другото, черешовите дървета ще цъфнат чак след няколко седмици. — Сега вече я гледаше настоятелно. — Моят най-важен клиент е Гроувър Медсън от „Фарма Интернешънъл“.

Дени се почувства зле. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Не трябваше в никакъв случай да му казва толкова много.

— Дарт Вейдър — каза тя.

— Да, сигурен бях, че това си мислиш за него. Впрочем гърбът ти отново се изви. — Кафявите му очи провеждаха дисекция върху нея, не я изпускаха. — Успокой се. Много хора слизат във Филаделфия. Тогава ще можеш да си смениш мястото — предложи той. — Обаче от онова, което видях по новините, струва ми се, че няма къде да отидеш. Искаш ли да поговорим за това?

Дени направо изгуби ума и дума от паника. Все едно я бе разсъблякъл на публично място. Осъзна, че отново го гледа вторачено, но сега забеляза, че очите му не са нито топли, нито студени. Когато мозъкът й отново заработи, се запита какво ли ще направи Ричард? Може би ще я предаде? Ще се изправи и ще извика кондуктора? Тя се наведе към него.

— Не е това, което си мислиш.

— Онова, което си мисля, няма никакво значение. Обаче полицията очевидно смята, че имаш нещо общо с убийството на полицая и може би дори си замесена в убийството на мъжа в офиса ти. Как се казваше?

— Дейвид Магуайър. Беше изследовател във „Фарма Интернешънъл“. Щях да взема интервю от него за следващия ми филм. — Споменът как Магуайър се затича към нея и бе повален от мъжа зад него направо я съкруши. Този ужасяващ пистолет. Същият, който държеше в ръка, когато влезе в апартамента й. Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Добре ли си? — Погледът на Ричард беше загрижен. — Ако не искаш, няма защо да говорим за това.

Дени не искаше, но като изключим Джеймс, той беше първият човек, с когото разговаряше за случилото се. За нея беше важно да се защити.

— Нямам нищо общо с това — каза тя, леко повишавайки тон. — С нито едно от убийствата. Дори не познавах Магуайър. Никога не бях го срещала. Няколко седмици разговаряхме по телефона, докато се опитвах да го убедя да даде интервю. Това е всичко.

Видя, че отново я гледа изпитателно, сякаш тя е някаква странност, която се опитва да разбере, за да може след това да я обясни другиму.

— Нали знаеш, че сутринта по новините не казаха това? — попита той.

Дени почувства едновременно нетърпение и очакване.

— Какво искаш да кажеш? — Тя осъзна, че е повишила тон и инстинктивно се е свила на мястото си.

— Казват, че ти и Магуайър сте били… имали сте връзка.

Сега тя изпита истински шок.

— Връзка? Искаш да кажеш любовници?

— Тази сутрин беше сред последните новини, затова не е попаднала в „Таймс“, но съм сигурен, че „Вашингтон Поуст“ ще я публикува. Нюйоркската полиция отговаря: „Без коментар“, но медиите предполагат, че е афера, която по някаква причина е завършила зле и…

Дени имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Направо не беше за вярване! Точно както беше казал Маклоски. Ще се докопат до теб по всякакъв начин. Почувства ръката на Ричард върху рамото си.

— Добре ли си? — почти прошепна той.

Тя поклати глава. Пое си още няколко пъти дъх и с облекчение усети как у нея се надига гняв, който щеше да й влее сили. Копелетата!

Тя погледна Ричард с присвити очи и каза през зъби:

— Джон Маклоски ми каза, че ще направите нещо подобно.

— Ние? — Той отдръпна ръка. — Не ме слагай в кюпа с хората, от които се страхуваш в параноичните ти бръщолевения.

— Параноични бръщолевения? Наистина ли смяташ, че съм способна да организирам убийството на любовника си пред мен? А след това да се прибера вкъщи и да убия полицай?

— Скъпа, та аз се запознах с теб преди по-малко от час. Нямам и най-малката представа на какво си способна!

Тя доближи лицето си на сантиметри от неговото и оголи зъби.

— Така ли? Значи смяташ, че седиш до една черна вдовица и психопатка? Която примамва лекари и учени да дават интервюта, като ги чука? А след това, когато е свършила с тях, наема професионални убийци да ги премахнат?

Ричард вдигна ръце в знак, че се предава.

— Слушай, дай да сложим нещата по местата им. Аз не съм ти враг. По случайност си изкарвам парите, като работя за хора, които не харесваш. Нямам представа какво е станало, какво ти се е случило и не искам да ти навредя. Изглеждаш ми мил човек и от работата ти знам, че искрено вярваш в това, което се опитваш да направиш. Обаче точно сега си в много кофти положение. И аз не искам да се набърквам в това.

Дени осъзна, че е стиснала юмруци, и разтвори ръце. След това се намести по-удобно.

— Съжалявам, че казах „вие“, обаче това, което току-що ми каза, е толкова странно, че единственото заключение, което ми идва наум, е, че някой се опитва да ми скрои обвинение и да ме убие. — Тя погледна Ричард в очите. — След като вчера Магуайър беше застрелян, мъжът, който го извърши, дойде в апартамента ми преоблечен като полицай и се опита да ме убие. Успях да избягам. Младият полицай, който е бил убит в апартамента, не е мъжът, който се опита да ме убие. Оттогава мисля само за това и единственото, до което стигнах, е, че убиецът на Магуайър го е убил, а сега се опитват да ми го лепнат.

Ричард сбърчи чело.

— Защо някой ще се опитва да те убие?

— А защо някой уби Дейвид Магуайър?

Дени не отговори на своя собствен въпрос, но беше сигурна, че знае отговора. Пъхна ръка в джоба и опипа флашката. Сега повече от всякога трябваше да разбере какво има на нея.

Ричард я гледаше недоверчиво и дори някак предпазливо. Може би си мислеше, че все пак е някаква откачалка. Дали ще я предаде?