Джули Гарууд
Идеалният мъж (6)

Шеста глава

Това не беше най-ужасната покана, която Ели бе получавала. В интерес на истината, дори не можеше да се класира в първата десетка. Все пак беше странна и оставаше въпросът: Макс наистина ли я бе поканил на вечеря? Тя си повтори мислено разговора им няколко пъти и реши, че не я бе поканил. Беше й наредил.

Може би това не беше истинска среща. Сигурно Бен щеше да бъде с него. Двамата бяха в Сейнт Луис за кратко и се нуждаеха от човек, който познава града, за да ги заведе в някой добър ресторант. Да, сигурно беше това.

Всеки път, когато се сетеше за случилото се, тя се разсмиваше. Макс бе оставил визитката с телефона си на масичката й за кафе. Можеше да му се обади и да отмени вечерята, но не го направи. Вместо това следобеда прекара цял час, преглеждайки жалкия си гардероб, изпробва куп различни дрехи и накрая се спря на черно-бяла лятна рокля с широка пола и деколте лодка. Роклята беше дълга до средата на коляното и с вталена горна част. Ели реши да обуе новите си миналогодишни черни балеринки. Освен тях, разполагаше само с джапанки или маратонки. Изобщо не помисли за обувките с висок ток, които бе сложила на банкета в болницата предния месец. Тогава краката я боляха цяла седмица, след като бе носила обувките едва няколко часа.

Би си сложила и някакво интересно бижу, но не притежаваше никакви. Имаше едно сребърно сърце, което баба й й подари за осемнайсетия рожден ден, но верижката му бе скъсана и не беше намерила време да я занесе на поправка.

Среса косата си и я остави пусната, сложи си грим, парфюм и лосион за тяло… и толкова.

В седем беше готова и той се появи навреме. Погледна я изненадано, когато тя му отвори вратата, сякаш очакваше да види друг човек.

— Добре изглеждаш — каза й.

Той също изглеждаше добре. Беше се подстригал и избръснал. Все още видът му бе доста стряскащ — помисли си тя, — но това вероятно се дължеше на факта, че бе висок над метър и осемдесет и здрав като канара. Сигурно не можеше да изглежда по друг начин. Черен панталон, светлосиня риза с навити ръкави и разкопчана яка и пистолетът… неизменният пистолет на кръста.

Макс затвори вратата и изчака тя да заключи и двете брави. Ели пусна ключовете в чантата си и се отправи към стълбището.

— Бен ще дойде ли? — попита тя.

Той се усмихна.

— Обикновено с по двама мъже наведнъж ли излизаш?

Тя се обърна.

— Значи това е среща?

Стигнаха до колата, която беше взел под наем, нов джип. Отвори й вратата и отговори:

— Нещо такова.

Преди тя да успее да поиска обяснения, той смени темата:

— Направих резервация за седем и половина, но ми се струпа доста работа и не успях да изтегля упътване как се стига до ресторанта. Ти знаеш ли пътя? Или да го търся в джипиеса?

— Знам пътя. Какво значи „нещо като среща“?

— Хайде да оставим деловите разговори за след вечерята.

Делови? Що за работа беше това? Значи не беше среща. Този извод я доведе до въпроса: Добре, какво искаше той? И след като беше нещо като среща по работа, защо не бе довел и Бен?

Може пък и да разбера — реши тя.

— Какво прави партньорът ти тази вечер?

— Работи. Постъпи много мило, като помогна на жена му. Адисън доста се тревожи.

Ели се усмихна.

— Да, знам. Вече получих три есемеса от нея.

— Не е зле. Три за колко време? За двайсет и четири часа?

— Не, три за един час — поправи го тя. — До единайсет часа снощи вече бяхме първи приятелки. Тя е много приятна. Малко невротична заради бебето, но мога да я разбера.

— Ще я харесаш, ако се запознаете на живо.

— Вече я харесвам. Разговарях с нея около час днес следобед.

Тя кръстоса крака и забеляза, че той се загледа в тях. Бяха спрели на знак стоп, но Макс сякаш не бързаше да потегли.

— Когато приключиш с огледа на краката ми, завий наляво.

Мъжът изобщо не се смути.

— Краката ти изглеждат страхотно — каза й. — Гладен съм. Далече ли е ресторантът?

— Не — отвърна тя и се обърна към него. Макс имаше красив профил. Квадратна челюст, страхотни скули. Всичко в него излъчваше сила и я караше да се чувства в безопасност, но пък и само пистолетът и значката му можеха да свършат същата работа. Все пак Ели усещаше, че у него има много повече от това, което външността му показва, и нямаше търпение да разбере какво се крие зад тези проницателни очи. — Как е в Хонолулу?

— Красиво. Там винаги е красиво, но градът е постоянно претъпкан. Защо не дойдеш да видиш лично?

— Не мога да карам сърф — подразни го тя.

— Това не е задължително изискване, за да те пуснат.

— Ти можеш ли?

— Да карам сърф ли? Не.

— Струва ми се забавно — отбеляза тя. — Бих искала да посетя Хонолулу някой ден. Климатът там много ми допада, особено през януари, по време на ледените бури и снегове тук. Каза, че живееш там от шест години?

— Точно така.

— А къде си израснал? Със сигурност не в Хаваи.

— Нима? Защо смяташ така? — попита той и я погледна за момент.

— Прекалено си… — Понечи да каже „стегнат“, но размисли и вместо това добави: — … строг. Готово, пристигнахме. Ресторантът е точно зад ъгъла. Паркингът е отзад.

Една кола потегли точно в този момент и Макс зае мястото й. Отвори вратата на Ели и я изчака да обясни изказването си за него, но тя само се усмихна, слезе на тротоара и се отправи към входа на ресторанта. Той не можеше да не забележи лекото поклащане на ханша й.

Настигна я.

— Строг, а?

— Не точно строг, просто в теб има нещо…

— Така ли? Ами ако ти кажа, че съм израснал в Лос Анджелис?

— Не, не мисля.

Той се засмя.

— Ти си луда. Знаеш ли го?

— Нима? В Лос Анджелис ли си израснал?

— Не, но…

— Разбира се, че не си. Хората там са много по-спокойни и непринудени.

— Ели, тези твои категорични определения…

Двамата влязоха в ресторанта и той промърмори:

— Мразя тълпите. — Хвана я под ръка и я заведе до мястото, където елегантно облечена жена стоеше с книгата с резервации.

— Масата ви ще бъде готова всеки момент, господин Даниълс — каза тя с любезна усмивка. — Ако искате, изчакайте на бара и аз ще ви повикам.

Макс зави към бара и видя, че и там е пълно с хора. Забеляза свободно столче на края на бара и тъкмо постави ръката си на гърба на Ели, за да я насочи натам, когато един едър мъж с жизнерадостно лице извика на младата жена през помещението. След като си проправи път до тях, той прегърна сърдечно Ели и я целуна по двете бузи.

Собственикът на ресторанта — Томи Греко, беше бивш боксьор и носът му бе чупен повече от веднъж. Говореше се, че на ринга бил безмилостен, но в живота беше мил човек, кротък и благ. Нищо не можеше да го изкара от нерви, освен може би добавянето на прекалено много чесън към любимите му пилешки шишчета.

Той пусна Ели от прегръдката си и й прошепна:

— Приятелят ти носи пистолет.

— Също и значка — отвърна тя.

После отстъпи назад и представи двамата мъже един на друг.

— Чух за стрелбата — каза Томи на Макс. Сетне се обърна към Ели и добави: — Чух също, че ти си оперирала агента, който бил ранен.

— Томи, как научи, че аз съм го оперирала? — попита тя. Знаеше, че в новините бяха съобщили за инцидента, но името на лекаря, извършил операцията, не беше споменато никъде.

— Хайде, детенце, знаеш, че научавам всичко, което се случва в този град.

Заведе ги до една маса, отделена от останалите в тиха ниша.

— Тази вечер вие двамата получавате специалната маса — съобщи той. После повдигна вежди и добави: — Така ще се радвате на уединение.

Томи разгъна платнената салфетка и я разстла в скута й.

— Приятно ми беше да се запознаем, агент Даниълс. Да се грижите добре за моето момиче, чувате ли? Тя каза ли ви как се запознахме?

— Не — отвърна Макс.

— Накарайте я да ви разкаже за играча на голф, който дойде с приятелите си преди време. Малко след откриването на ресторанта. — Внезапно Томи забеляза друг свой познат край входа и се отправи да го посрещне с разтворени обятия.

След като останаха отново сами, Ели бе твърдо решена да попита Макс защо я е поканил на вечеря, но дойде сервитьорът, за да запише поръчките им за питиета. Когато мъжът се отдалечи, тя се обърна отново към агента.

Но преди да успее да зададе въпроса си, той каза:

— Бут.

— Моля?

— Бут, Монтана. Там съм роден и израснал.

Тя плесна с длан по масата.

— Разбира се, сега всичко ми е ясно.

— А на мен — нищо — възрази той.

Как можеше да му обясни? Реши, че е невъзможно. Но сега го разбираше. У него имаше някаква необуздана енергия и тя я усещаше. Точно така. Той беше див и необуздан като пейзажите в Монтана.

Макс я гледаше, сякаш е загубила ума си, и Ели осъзна, че трябва да овладее въображението си.

— Почти съм сигурна, че не ме покани на вечеря, за да ти покажа един от добрите ресторанти в града. За какво искаше да говорим?

— Нека първо да вечеряме. Какво ще ми препоръчаш?

— Охо. Избягваш темата, което означава, че не е приятна.

Той обаче умееше не по-зле от нея да сменя темата.

— Защо Томи ти вика детенце?

— Той ме запозна с някои от приятелите на баща си, които се оказаха всичките над осемдесетгодишни, и за тях аз явно бях като дете. Томи първо ми викаше детето лекар, което между впрочем не ми харесваше. Казах му го и той спря. И ти не си го помисляй.

Макс се засмя.

— Няма. И отбележи, че изобщо не те възприемам като дете. Просто първия път, като те видях, почти не те огледах. Забелязах само шортите и косата, вързана на опашка. — И краката, добави мислено той, дългите, съвършени крака. — Когато те гледам сега — продължи и очите му се приковаха в нейните, — виждам всичко друго, но не и дете.

Ели усети как кръвта нахлу в главата й и сърцето й отново затуптя бясно. Бързо взе менюто и се престори, че го разглежда. Погледна Макс крадешком след няколко секунди и видя, че той още се взира в нея, но сега на лицето му бе изписано загрижено изражение.

— Време е да ми обясниш защо сме тук — каза тя и остави менюто на масата.

— Права си — призна той и се наведе напред. — Това не е нещо, което обикновено правя, но…

Доловила колебанието му, Ели се разтревожи.

— Просто ми кажи — настоя тя.

— Това ще си остане между теб и мен, става ли?

— Добре, става.

— Не променяй разказа си.

— Кой разказ?

— За това, което си видяла при стрелбата — обясни той. — Не променяй нищо в него.

— Защо да го правя? — попита тя озадачено.

— С напредването на това разследване сигурно ще бъдеш разпитана отново — или от полицията, или от ФБР, най-вероятно от агент Хюс. Той може да те подтикне или дори да те накара да си спомниш подробности, за които не си се сетила досега. Не казвай нито на него, нито на когото и да било повече от това, което разказа на нас с Бен, а именно че не си видяла двойката достатъчно добре и не можеш да ги идентифицираш.

Макс беше много сериозен, а тонът му — толкова настойчив, че Ели се зачуди защо й казва всичко това. Мислите й се върнаха на разговора, който бяха провели в апартамента й.

— Не си ми разказал почти нищо за този случай и хората, които сте преследвали. Спомена, че се казвали Ландри, нали?

— Да.

— И каза, че от доста време опитвате да ги заловите.

— Когато Ландри дойдоха в Хонолулу и започнаха да действат там, двамата с Бен бяхме ангажирани със случая. Арестувахме ги и доказателствата срещу тях бяха железни. Разполагахме с трима свидетели, но както вече споменах, случаят така и не стигна до съда.

— Но не ми каза защо.

— Двама от свидетелите изчезнаха. Още ги издирваме, но без резултат.

— А третият?

— Блъснала го кола и умрял на място. Шофьорът на колата избягал.

Ели усети как по гърба й плъзват тръпки.

Макс я остави да осмисли чутото, преди да продължи:

— Трябват ни очевидци, които да свидетелстват срещу тях, хора, които могат категорично да докажат връзката им с престъплението. Но ако такива очевидци се появят, ще трябва да гарантираме сигурността им. Ето защо, ако разполагаш с достатъчно информация, за да свидетелстваш, вероятно ще бъдеш включена в програмата за защита на свидетелите…

— Не, не бих приела такъв вариант — каза тя.

— Знам как животът ти се е преобърнал напълно заради Евън Патерсън. Наложило се е да напуснеш дома и семейството си и да живееш отделена от тях през всичките тези години. Ако се наложи да влезеш в програмата…

— Няма да се наложи, никога не бих приела. Макс, прекарах половината си живот в криене — прошепна тя. — Мисля, че съм стигнала до предела си. Напоследък се чувствам като вледенена. Сякаш не мога да взема решение къде искам да живея, а идеята да подпиша договор, дори и за една година, ме плаши до смърт.

— Изчакваш, за да разбереш къде се намира Патерсън, нали?

Ели реши, че е време да признае истината.

— Точно така. Дори и в настоящия момент той контролира живота ми. Не искам да бъде така. А сега ти казваш, че може да се наложи да се скрия от тези Ландри. Не мога да се крия повече. Писнало ми е — заяви тя. — Абсолютно ми е писнало. Казах на вас с Бен, че не мога да идентифицирам никого от двамата. Това няма ли да гарантира сигурността ми?

Той кимна.

— Може би. Просто бъди внимателна… и не променяй показанията си.

— Добре — кимна тя. Гледа го замислено известно време, осъзнала каква загриженост бе проявил той в желанието си да я защити, после го попита: — Ти можеш ли да си навлечеш неприятности за това, че ми разказа как се е провалило другото следствие след изчезването на свидетелите?

— Не. Не ти разкривам някаква поверителна информация. Ако беше прекарала известно време, ровейки в интернет, можеше да научиш същото. Вестниците писаха за този случай.

— Мислиш ли, че двамата изчезнали свидетели са още живи?

— Не знам — поклати глава той. — Мисля, че може да са се изплашили, когато са чули за катастрофата с другия свидетел, и да са избягали, за да се скрият някъде.

Кой би могъл да ги съди? — помисли си тя. Пое си дълбоко дъх и отрони:

— Благодаря ти, че ми каза.

— Просто ми обещай, че ще внимаваш много.

— Обещавам.

Той взе менюто си.

— Готова ли си с поръчката?

— Не съм много гладна.

Макс изчете менюто и когато отново погледна Ели, тя се взираше в празното пространство, потънала в мислите си, като машинално въртеше с ръка лъжицата си върху масата. Съжали, че не бе изпълнил плана си да й разкаже за опасността след вечерята, но тя беше прекалено проницателна и го бе принудила да й разкрие истината още в началото. Чудесно се справи, Даниълс — укори се той. Седеше срещу една красива, сексапилна жена, а тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за опасността, която я грозеше. Твърдо решен да оправи настроението й, той рече:

— Кажи ми нещо.

— Какво?

— По ска̀лата от едно до десет как оценяваш срещата ни досега?