Джули Гарууд
Идеалният мъж (37)

Тридесет и седма глава

Ели нямаше избор дали да замине за Хонолулу, или да си остане вкъщи. Агент Гудман й се обади и обясни, че двамата с нея трябва да вземат полета след четири дни. Той смяташе, че така Ели ще има достатъчно време да уведоми болницата, че ще отсъства поне седмица, а най-вероятно две.

— Какво ще стане, ако откажа да тръгна? — попита тя.

— Защо би отказала да отидеш в един от най-красивите градове на света? — попита Шон.

— Но ако все пак откажа? — настоя тя.

— Прокурорът ще издаде официална призовка и ще бъдеш принудена да заминеш. Не искаш да ги караш да се занимават с цялата тази бумащина, нали?

Явно нямаше избор. Оказа се, че лесно уреди отсъствието си от болницата, но за нея се оказа колосален проблем да измисли какви дрехи да си приготви. Ели нямаше достатъчно дрехи в гардероба си, които да й стигнат за една, камо ли за две седмици на Хаваите. Банският й — ако изобщо успееше да го намери — беше поне на десет години. Тя беше свикнала да носи хирургически костюм, а не парео и рокли на цветя.

Преглътна гордостта си, обади се на Ава и й обясни проблема си. Сестра й току-що се бе върнала от медения си месец, така че се държеше почти мило и идеята, че Ели я моли за нещо, й бе особено приятна. След като помърмори, че Ели има странна фигура — всъщност беше точно шести размер, с изключение на гръдната обиколка — тя се възползва от възможността да й даде съвети: каза й, че е прекалено надарена и трябва да се замисли за намаляване на бюста.

— Шегуваш се, нали?

— Ако го направиш, ще носиш четвърти размер — изтъкна Ава.

— Ще приличам на манекен от витрина.

— Дрехите стоят добре на манекените.

— Ще ти затворя.

— Не, не, чакай. Не мога да ти помогна, ако не приемеш малко конструктивна критика. Ще прегледам какво има в бутика и ще ти изпратя всичко необходимо, с изключение на бельо и нощници. Така че похарчи малко пари и си ги купи сама. Мама ми каза, че си изплатила голяма част от студентските си заеми с парите от наградата и че си превела двайсет хиляди на тяхната сметка. Имало голям спор, защото татко отказал да ги приеме, но мама надделяла с довода, че тези пари ще помогнат при отглеждането на внучето им.

— Те как приеха новината, че ще стават дядо и баба? — попита Ели.

— О, както можеше да се очаква. Отначало бяха шокирани, защото дойде от добрата близначка.

Ели се засмя.

— А сега?

— Сега са много развълнувани — каза Ава. — Татко вече търси бебешко креватче.

— О, боже, не му позволявай да го купува от разпродажба. Накарай го да купи нещо, което не е намалено.

Двете поговориха за Ани и за това от каква помощ ще се нуждае тя по време на бременността, после Ели каза:

— Оценявам, че ще ми помогнеш за дрехите. Прати ми сметката.

— Не забравяй да си купиш обувки, Ели. И, за бога, не пропускай аксесоарите. Сандали с каишки и равни обувки ще свършат работа с дрехите, които ще ти изпратя. Ще добавя няколко хубави чифта обици и гривни. И, Ели, обещай ми, че ще облечеш късата синя рокля, която ще ти изпратя. Точно в момента я гледам. Ще бъдеш зашеметяваща в нея. Обещавам ти.

— Добре. Обещавам… освен ако не е неприлично разголена.

— Закъсня. Вече обеща.

— Това значи ли, че е неприлично разголена?

— Не, просто има малко по-изрязано деколте. Ще изпратя всичко тази вечер, така че сега по-добре да затворя, за да започна да приготвям нещата, от които ще имаш нужда. Обзалагам се, че всички дрехи ще ти станат без допълнителни поправки.

След като затвори телефона, Ели провери колко е часът и реши да отиде до търговския център „Фронтенак“. Движението по магистралата беше много натоварено, затова тя мина по страничен маршрут през Клейтън и стигна за двайсет минути. Паркира пред „Нийман Маркъс“, влезе бързо и си купи бельо и нощници. Дори прояви разточителство и си взе един къс копринен халат. В магазина имаше разпродажба на обувки и Ели успя да си намери сандали, ниски обувки и разкошни червени обувки с висок ток, които не беше сигурна дали някога ще обуе. Реши да ги купи, защото бяха със седемдесет процента намаление и изглеждаха страхотно на краката й.

Дали не се превръщаше в копие на баща си, който купуваше нещата, защото са на сметка, независимо дали ще му свършат работа?

Каза си, че не си купува нови дрехи, за да впечатли Макс. Разбира се, че не. Дрехите й трябваха, защото бе решила, че отново ще започне да ходи по срещи и да има някакъв социален живот извън болницата. Щеше да се научи да се забавлява, дори и това да я убиваше. Кога за последен път беше ходила на клуб? Преди година. По-скоро преди три години, осъзна, изненадана. А дори и тогава си беше тръгнала малко след началото на купона. Беше предпочела леглото си пред това да подскача на оглушителната музика.

В четвъртък сутринта се върна в магазина, за да вземе дрехите, които бе оставила за дребни поправки. Беше си намерила красиво вталено лятно сако „Армани“ и панталон и пола, които си подхождаха с него. Ако трябваше да се яви в съда, и двата варианта бяха съвсем подходящи. Беше помолила да увият дрехите в тънка хартия, така че просто отвори куфара си и направо ги сложи вътре.

Мили настоя да я закара до летището и през повечето време тя поддържаше разговора.

— Не каза нищо за Макс — отбеляза Мили.

— Вече не ме интересува.

— Аха — каза възрастната жена, а Ели долови усмивката в гласа й.

— Минаха почти три седмици, Мили, а не съм чула и дума от него. Просто замина и ме забрави, така че аз правя същото. Аз му казах да не се привързва към мен.

— И той те послуша.

— Да.

— Но твоите причини да се държиш на разстояние се промениха, нали? — попита Мили. — Животът ти вече не е извън контрол. Патерсън е мъртъв. Това не променя ли положението?

Ели не отговори на въпроса, а само каза:

— Той живее в Хонолулу, а аз — тук.

За късмет на младата жена вече бяха стигнали до летището и Мили не можа да продължи с въпросите си.

Шон я чакаше при изхода за техния самолет. Ели се изненада, че местата им са в първа класа, и се запита колко ли струват билетите им. Със сигурност обаче нямаше нищо против това разточителство. Седалките бяха много по-широки, отколкото в икономичната класа, и имаше повече място за краката. Ели си носеше лаптопа и възнамеряваше да прочете няколко медицински списания и може би дори да изгледа мача за Суперкупата от 2000 година, който си бе изтеглила. Смяташе, че ще й бъде забавно да види отново как Кърт Уорнър отвежда „Сейнт Луис“ до победата.

— Ще пристигнем в Хонолулу в осем вечерта, което е полунощ наше време — съобщи й Шон.

— Макс и Бен ще ни чакат ли на летището? — не се сдържа да попита тя.

Той поклати глава.

— Двамата са в Мауи. Мисля, че ще се върнат оттам утре.

— А какво са правили през тези три седмици? — запита тя небрежно.

Всъщност бяха минали две седмици и пет дни, но реши, че ако каже точно колко дни са изминали, Шон ще разбере колко много се е затъжила за Макс.

— Работиха под прикритие в склада през повечето време. Дълги часове всеки ден, облечени в мръсни дрехи — обясни й. — Обаче си струваше. Пипнаха семейство Ландри точно в момента на осъществяване на сделката с оръжията.

— Да, чух. Жената на Бен ми изпрати есемес с тази новина.

— Утре следобед е изслушването за представяне на доказателства. Адвокатите на Ландри ще опитат да отхвърлят обвиненията. Те настояха за предварително изслушване.

— Ландри пуснати ли са под гаранция?

— Не — отвърна Шон. — Адвокатите им ще опитат да уредят и това. Ще се постараят да ги измъкнат.

Ели се замисли колко усилено бяха работили Макс и останалите, за да пратят семейство Ландри зад решетките. Сега техните скъпоплатени адвокати щяха да опитат да отхвърлят всички обвинения. Беше малко вероятно съдията да не потвърди обвинението в незаконна търговия с огнестрелни оръжия, след като семейство Ландри бяха заловени по време на деянието. Опитът за убийство, от друга страна, не беше толкова лесен за доказване. Ели предполагаше, че като част от сделката, Уилис Когбърн трябва да свидетелства срещу Ландри. Той можеше да започне на чисто и тя се зачуди дали Когбърн щеше да се възползва от втория шанс, дали щеше да опита да стане примерен гражданин, който спазва законите? Изпитваше известни съмнения. Какъв можеше да стане от наемен убиец? Продавач? Нямаше да му е лесно.

Замисли се за Карлос Гарсия. Той също бе получил втори шанс и тя се надяваше мъжът да взема правилните решения оттук нататък и да доживее до старини с жена си и детето.

Реши да се разсее от грижите, като изгледа мача за Суперкупата. Шон се наведе над страничната облегалка и го изгледа заедно с нея.

Когато пристигнаха в Хонолулу, Ели нямаше търпение да протегне краката си. Чакаше ги шофьор, който ги откара до хотела им. Стаята й беше чудесна. Имаше балкон, от който можеше да види океана, ако се наведеше напред и погледнеше наляво. Отвътре чуваше плясъка на вълните и този успокояващ шум я приспа.