Джули Гарууд
Идеалният мъж (4)

Четвърта глава

Домът на Ели беше оскъдно обзаведен апартамент на една пресечка западно от „Кранстън“ и „Гленууд“. Намираше се само на девет километра от болницата и Ели се придвижваше бързо и лесно дотам. Апартаментът й беше на втория етаж на червена тухлена сграда, разположена между още две такива, на тиха уличка с дървета по тротоара. Построена през 40-те години на XX век, сградата още пазеше очарованието на онази отдавна отминала епоха, когато дори и най-малките апартаменти са имали високи тавани и красиви корнизи. Жилището беше просторно, но от него не се откриваше кой знае какъв изглед. Дневната й гледаше към кофите за боклук на задната уличка.

Нямаше нищо луксозно в апартамента, но все пак беше неин дом и тя се чувстваше добре в него. Всеки наемател имаше ключ за входната врата на сградата, която бе винаги заключена, и апартаментите разполагаха със солидни резета и шпионки на вратите. Човекът, който отговаряше за поддръжката на сградата, имаше ключове за всички апартаменти, което означаваше, че може да влезе във всеки един по всяко време, затова, без да я пита за позволението й, баща й беше инсталирал на вратата й втора брава, за която само Ели имаше ключ.

Ако някой я помолеше да опише дома си, тя можеше да се справи с една дума: безопасен. Или по-добре с две: минималистичен и безопасен. Почти всичко в апартамента й беше в скучния, но успокояващ кремав цвят. Стените, канапето, което бе купила за четирийсет долара от една разглезена домакиня в Честърфийлд, която беше решила, че й е омръзнало след шестмесечна употреба, фотьойлът, който онази жена добави безплатно към сделката, завесите, щорите — всичко беше в кремаво. Единственото нещо с различен цвят беше въртящият се стол, който й бе подарил един приятел. Той беше бежов.

Подът в целия апартамент беше дюшеме — една от причините Ели да наеме точно това място. Избелелите и износени дъски се нуждаеха отчаяно от циклене и лакиране, но младата жена ги харесваше така, защото смяташе, че недостатъците им са като очарователна патина. Освен това се почистваха много по-лесно от мокет.

Бе опитала да придаде някаква индивидуалност на жилището си. Беше си купила две ярки декоративни възглавнички от една среднощна разпродажба в „Мейсис“ и смяташе, че те освежават обстановката. С удоволствие би закачила на стените картини на съвременни художници, но не можеше да си ги позволи. Пазаруваше в евтини магазини, не в луксозни.

Беше купила бюрото си от „Гудуил“ само за петнайсет долара. Единият му крак бе значително по-къс от останалите три, но като изхвърляше боклука един ден, си намери парче от тухла, което пасна идеално, така че бюрото да не се клати. Освен това си беше купила красив червен лакиран поднос за два долара, който бе съвсем леко одраскан в два от ъглите, и една доста очукана масичка за кафе, която струваше седем долара. Като цяло бе изхарчила по-малко от сто долара, за да обзаведе дневната си, и два пъти повече за професионалното почистване на канапето и фотьойла.

В апартамента изобщо не беше обособена трапезария, което я устройваше идеално, тъй като нямаше мебели за нея. Широка арка отделяше дневната от спалнята. Ели бе проявила разточителство при покупката на красивото двойно легло с табли от тъмна череша и нов матрак. Леглото заемаше почти цялото пространство в малката ниша, изпълняваща ролята на спалня, и тъй като беше първото нещо, което всеки гост виждаше при влизане в апартамента й, тя реши да си купи красива завивка и скъпи чаршафи, независимо от цената. Намери ги на разпродажба, с шейсет процента намаление и в комплект с четири възглавници. Смяташе за забавно, че заради разпродажбата единственият останал цвят в магазина беше кремав. Леглото изглеждаше разкошно и тя с удоволствие се пъхаше между меките памучни чаршафи.

Банята беше изненадващо голяма, но кухнята бе толкова тясна, че побираше само един човек. Ели трябваше да се дръпне настрани, за да отвори вратичката на фурната. Кухненските уреди бяха нови, когато тя се нанасяше, а плотът бе достатъчен, за да отговаря на нуждите й.

Макс й бе казал да не излиза от къщи и тя смяташе да направи точно това, след като се отбие в близкия супермаркет да напазарува хранителни продукти. Ядеше й се пилешко със зеленчуци по китайски. Само като си представяше храната, стомахът й започваше да се бунтува — нищо чудно, след като не беше яла нищо освен протеиновото блокче и портокаловия сок на закуска.

Покупките й напълниха три големи торби. Тя изпразни съдържанието им на плота в кухнята и си взе една ябълка, която изяде, докато прослуша съобщенията на телефонния си секретар. Имаше само две и те не изискваха спешни действия от нейна страна. Ели не искаше да харчи пари за стационарен телефон, но баща й бе настоял. Той не се доверяваше на мобилните телефони. Ами ако батерията й е изтощена точно когато тя има някакъв проблем? Как ще успее да се обади за помощ? Ели остави баща си да победи в този спор, защото не искаше той да се тревожи за нея.

След като провери колко време е минало, тя си взе душ, изсуши косата си и облече избелели дънки, розова тениска и джапанки. Дори се напръска с малко парфюм и си сложи гланц за устни, преди да се заеме с вечерята. Приготви количество за шест порции, като междувременно дъвчеше салата. Двамата агенти пристигнаха точно когато тя приключи с вечерята си.

Ели си изнесе една лекция наум, докато вървеше към вратата. Стегни се, не си тийнейджърка — напомни си. Този път щеше да се справи с всичко непринудено, по-точно да се справи с него непринудено. Без сърцебиене, без задъхване, само с небрежното: „Здрасти, как си?“. Нормално, повтори си тя. Щеше да се държи нормално.

Хубав план…

Отвори вратата и… бум! — сърцето й заби като лудо. Това беше направо невероятно, нямаше никакъв контрол над физическата си реакция спрямо този мъж.

Изражението му не й подсказа за какво си мисли той, но Ели бе сигурна, че не реагира със същото налудничаво сърцебиене при вида й. Пък и защо да го прави? Ако тя не беше потенциален свидетел на престъпление, той изобщо не би й обърнал внимание.

— Нещо мирише вкусно — отбеляза Макс, като мина покрай нея.

— Току-що приготвих пиле със зеленчуци по китайски.

— Да, и то мирише хубаво.

Бен чу коментара и подбели очи, преди да последва партньора си в апартамента.

Когато Макс се обърна, Макбрайд се взираше в Ели като вкаменен. Най-после Бен поклати глава и изгледа колегата си с обвинително изражение, на което Макс се ухили доволно. Може би трябваше да подготви Бен, но така щеше да се лиши от удоволствието да види това изражение на лицето му. Ели изглеждаше невероятно с пусната коса. Тесните дънки и тениска подчертаваха слабото тяло и дългите й крака и показваха някои извивки, които лекарската униформа беше прикрила. Тази жена бе съвършена.

Той огледа апартамента й и хареса и него. Беше семпло обзаведен, но с няколко цветни акцента, които го правеха уютен. Усмихна се, когато забеляза тухлата, пъхната под единия крак на бюрото. Няколко кашона си стояха неотворени в ъгъла, а на бюрото и стола имаше спретнати купчини от листи.

Ели затвори вратата и машинално заключи и двете брави. Протегна ръка на Бен Макбрайд, който й се представи. Не беше толкова висок и мускулест като Даниълс, но също имаше стегнато тяло и приятна усмивка, която веднага я предразположи. Бен се обърна към партньора си и поклати глава.

— Какво? — попита Макс.

— Можеше да споменеш…

— Какво да спомена? — попита Макс невъзмутимо.

Бен реши да не си играе игрички.

— Че е адски красива. — Бързо се обърна към Ели и добави: — Напомняте ми за жена ми. Тя е красива. Поне мисля, че все още е красива.

Ели го погледна озадачено.

— Не знаете ли?

— Всеки път, когато я видя, тя е в банята и повръща. Но да, сигурен съм, че още е красива.

Младата жена се засмя.

— Бременна е.

Той кимна:

— Да. Леле, колко вкусно мирише тук.

— Пилешко със зеленчуци — обясни тя отново. — Има предостатъчно и е още топло. Искате ли да…

Не си направи труда да довърши въпроса, защото и двамата мъже бяха вече в кухнята. Макс се оглеждаше за чинии, а Бен опитваше късче пилешко. Погълнаха ястието до последното парченце зеленчук, а през това време Ели подреди малко дневната си. Бюрото й бе отрупано с купчини листове, както и столът. Трябваше да ги прегледа лист по лист и да реши кои са за унищожаване и кои трябва да се запазят. Тя бързо премести купчината от стола върху бюрото. Не изглеждаше съвсем стабилна, но ако никой не се блъснеше в бюрото, нямаше опасност листовете да се разпилеят.

Двамата агенти оставиха празните си чинии в мивката и дойдоха при нея. Когато се изправиха насред хола, пространството й се стори още по-малко. Ели отиде до канапето и седна. Бен се настани на въртящия се стол и се обърна с лице към нея.

— Благодаря, Ели. Храната беше страхотна. Не знаех, че съм толкова гладен.

Макс обиколи стаята, сякаш я оглеждаше. Изглеждаше напрегнат, съвсем различен от човека, когото бе срещнала по-рано и който бе толкова спокоен и непринуден.

— Нуждаете ли се от нещо, агент Даниълс? — попита тя.

— Макс — напомни й той. — Не, просто забелязах, че няма нищо закачено на стените.

— Няма.

— Как така?

— Всичко, което харесвам, е прекалено скъпо, а нямам желание да си закачам плакати. Писнало ми е от тях от студентските години.

— Значи си бедна — констатира Бен.

Тя се засмя:

— Да.

— Мислех, че лекарите изкарват много пари — вметна Макс.

— Някои да — съгласи се тя. — Но също като мнозина от колегите ми, аз имам да изплащам значителен студентски заем.

— Не ти ли плащат от болницата? — попита Макс рязко.

— Плащат ми.

— Явно немного.

— Точно казано.

Той обиколи стаята като животно в клетка, което търси как да се измъкне. Ели имаше чувството, че й е сърдит поради някаква причина, но се опитва да го прикрие.

— Ами снимки? Знам, че имаш семейство. Не харесваш ли близките си? — попита я намръщено.

— Харесвам някои от тях и да, имам снимки, просто са опаковани в кашони.

— Защо са опаковани?

— Защото напускам „Сейнт Винсънт“ във вторник.

Бързите въпроси продължиха и накрая тя вече се чувстваше като заподозряна, а не като свидетел. Подразнена, Ели започна да отговаря също толкова бързо.

— Онези кашони в ъгъла стоят там от доста време. Потънали са в прах. Защо?

— Защото не съм добра домакиня — отвърна тя невъзмутимо.

— Не си ги отваряла изобщо? — Въпросът му прозвуча като обвинение.

— Не, не съм.

— Защо?

— Предпочитам да съм готова.

— Готова за какво?

— Да си събера нещата и да се махна за нула време — отговори рязко тя.

— За къде заминаваш?

Тя сви рамене:

— Не знам.

Той престана да крачи и застана точно пред нея, което я накара да се почувства крайно смутена. Как изобщо й бе хрумнало, че той е спокоен и непринуден? Започваше да си мисли, че може да признае нещо само за да го накара да спре да я разпитва.

Бен я наблюдаваше, поразен от агресивното поведение на Макс. Ако беше сам с партньора си, щеше да го попита какво, за бога, му става. Държеше се, сякаш се кани да забие нокти в нея.

— Сигурно имаш някаква идея какво искаш да правиш — настоя Даниълс.

— Нямам — сопна се тя. — Трябва ли ти още някаква лична информация за мен?

Като видя възмущението на Ели и осъзна, че е говорил, сякаш я върти на шиш, той промърмори:

— Май не съм много добър в празните приказки.

Това бяха празни приказки?

— Без майтап — обади се Бен.

Макс забеляза, че лицето на Ели става все по-намръщено, и почти усети парването от искрите, които блестяха в очите й. Щеше да се засмее, ако тя не изглеждаше толкова раздразнена. Когато я видя за пръв път, му се беше сторила съвсем различна. Разбира се, бе забелязал, че е красива сексапилна жена, с която с удоволствие би си легнал. В това нямаше нищо необичайно. Но после се възхити колко умело се бе справила с Шон Гудман. Беше толкова спокойна и самоуверена, докато се занимаваше с него. Може би това беше част от работата й, но добротата й изглеждаше съвсем искрена. После, когато се бе върнала в болницата, за да оперира Шон, Макс бе забелязал още черти, които му направиха впечатление. Не само че искаше да я вкара в леглото си, той й се възхищаваше. А когато му беше погодила шегата на стълбището, демонстрирайки чувството си за хумор, бе осъзнал, че много я харесва… и я желае. В това нямаше нищо необичайно.

Обаче видя всичко в различна светлина, когато се запозна с историята й. Нещо се промени, осъзна той. Пак я желаеше — това не се беше променило — но изпитваше непреодолима нужда да я защити. След като беше прочел досието й, което бе съвсем малка част от това, което тя бе преживяла, Макс изпитваше огромно съчувствие към нея. Знаеше, че по онова време тя се е чувствала безсилна, без никакъв контрол над случващото се с нея. Това чувство му бе добре познато и затова искаше да й помогне колкото е възможно повече. Ели бе преживяла достатъчно. Не й трябваха още проблеми. А ако дадеше показания…

Макс не отговори на въпроса й. Вместо това я изненада, като седна на канапето до нея. Беше толкова близо, че ако тя помръднеше, щеше да се залепи за него. Ели се обърка. Какво правеше той? Имаше свободен чудесен фотьойл, на който можеше да седне, но той бе предпочел канапето. Какво означаваше това? Тя не знаеше как да реагира. Дали трябваше да се дръпне? Не искаше, но трябваше ли? Точно когато се питаше какви са мотивите му, Макс извади диктофон от джоба си. Аха. Сега й стана ясно. Той седна до нея, за да може да запише целия разговор. По дяволите!

— Бен, готов ли си да започваме? — попита Макс.

— Разбира се — отвърна Бен. — Аз съм по-неопитният агент — обясни на Ели той. — С единайсет месеца. — Завъртя се на стола си и неволно блъсна бюрото, с което предизвика лавина от листове, които се разпиляха по пода.

Ели се втурна да ги събира.

— Тук е ужасно разхвърляно, знам, но нямах време да ги сортирам. Сигурно повечето са за изхвърляне.

— Аз ще се оправя с тях, Ели. Ти върви да седнеш. — Той събра няколко листа, подравни ги и ги струпа на купчина до стената. — Нали може да стоят на пода?

— Може — усмихна се тя.

Макс грабна друга купчина листи, които се крепяха несигурно на бюрото, и ги затисна с дебел учебник по анатомия.

— Какво е това? — Макбрайд държеше няколко листа, стегнати с телбод.

— Какво е? — попита партньорът му.

— Ограничителна заповед.

— Така ли? — Като погледна Ели, Макс отиде до бюрото и взе листовете от него. Точно както очакваше, ограничителните заповеди бяха срещу Евън Патерсън. Бързо ги прелисти и ги подаде на Бен.

Макбрайд прегледа документите, а Ели мълчеше и се молеше той да не ги прочете подробно.

— Кой е Евън Патерсън?

— О, това са стари неща — каза тя.

— Аха — съгласи се Бен. — Кой е той?

Младата жена имаше чувството, че няма да успее да смени темата. Бен беше от ФБР, което означаваше, че е трениран да задава въпроси така, че да получава отговори, но тя предпочиташе той да не я пита повече за това. Беше й трудно да говори за Евън Патерсън, беше й трудно дори да мисли за него. Искаше този кошмар да си остане в миналото.

Тя се върна на канапето и издърпа една възглавница в скута си.

— Две години учих в средно училище „Сейкрид Харт“. И той учеше там.

— После той ли се премести или ти? — попита Бен с любопитство.

— Първо аз… това беше преди много време.

Макбрайд погледна партньора си, защото беше сигурен, че той също е забелязал неохотата на Ели да говори по този въпрос.

— И къде се премести след това? — попита Бен, мислейки си, че тя е постъпила в някоя друга гимназия или е станала частна ученичка, за да избегне контактите с Патерсън.

Ели се поколеба, преди да отговори:

— Постъпих в колеж.

Бен се наклони на стола си. Смущението й беше очевидно.

— Значи си умница, а?

Тя се усмихна.

— И беднячка.

— Обаче много умна? — настоя Бен.

— Чудо — обади се Макс. — Шефът на хирургията й вика Чудо. — Обърна се към нея: — Това идва от дете чудо, нали?

Младата жена не изглеждаше доволна, че Макс бе споделил тази информация с партньора си.

— Само още един въпрос. Къде е Евън Патерсън сега? — попита Бен.

— Не знам. Ако се върне в Уинстън Фолс, където живеят родителите ми, баща ми ще ме предупреди. — Тя вдигна възглавницата и я притисна към гърдите си.

На Макс му беше ясно, че тя мрази да говори за Евън Патерсън. Беше очевидно.

— Аз ще проверя къде се намира той — каза й.

— Защо? — намръщи се тя. — Защо ще проверяваш?

Защото знам какво ти е причинил — помисли си той.

— Ще се чувстваш по-спокойна, ако знаеш точно къде се намира той, не смяташ ли?

— Разбира се, но…

— Но какво?

— Баща ми има приятели във ФБР. Никой от тях не успя да открие Патерсън. Мислиш ли, че ти ще можеш? Мислиш ли, че си по-добър от тях?

Дали си даваше сметка, че повтаря въпроса, който шефът на хирургията й бе задал?

Той реши да отговори подобно:

— Абсолютно. По-добър съм.

Тя изведнъж се сети.

— И ти си арогантен като мен.

— Когато се отнася до работата ми, да. — Продължи да се взира в красивите й очи и попита: — Искаш ли да го намеря… или не?

— Да, моля, но… — Понечи да каже нещо, после се отказа. — Благодаря.

— Чакай — обади се Бен. — Патерсън просто е решил да напусне града или нещо се е случило?

Тя въздъхна. А смяташе, че обсъждането на този въпрос е приключило.

— Да, нещо се случи и той беше изпратен в „Стоктън“, поне за известно време.

— Какво е „Стоктън“?

Макс отговори вместо нея:

— Психиатрична болница, в която настаняват престъпници. Патерсън нападнал Ели и едва не я убил. Прочети докладите, оттам ще научиш всичко.

Тя се намръщи на Даниълс и каза:

— Знаел си за Патерсън, преди Бен да види ограничителната заповед, нали? — Преди той да отговори, продължи: — Разбира се. Боже мой, колко време мина? Четири? Пет часа, откакто се срещнахме?

— Повече.

— Откъде се сдоби с тази информация толкова бързо?

— Има я в досието ти.

Тя притисна длан към шията си.

— И всеки може да я прочете? — попита, ужасена.

— Не, не всеки. — После я попита, намръщен: — Какво значи, че Патерсън бил изпратен в „Стоктън“ за известно време?

— Това не го ли пишеше?

— Не. Кажи ми. — Говореше с предишния тон, сякаш я въртеше на шиш.

— Родителите на Патерсън са много богати и успяха да уредят прехвърлянето му в една частна клиника. И познай какво? В крайна сметка му позволиха да излиза от болницата всеки уикенд.

— След като е опитал да те убие? — възкликна Бен.

О, боже, не искаше да повтаря цялата история с всички подробности. Пое си дълбоко дъх.

— След като Патерсън ме изоставил в безсъзнание… всъщност мислел, че съм мъртва…

— И? — попита Бен, когато тя се поколеба. Този път гласът му прозвуча по-меко.

— Той беше избягал. Полицията и ФБР не успяха да го заловят веднага. Така че баща ми, с помощта на двамата агенти от ФБР, с които се беше сприятелил, реши, че аз трябва да се скрия.

Макс допълни историята, за да я разбере Бен:

— Кучият син я преследвал повече от година. Дори опитал да я отвлече два пъти, но тя успявала да се измъкне. Нямал намерение да се откаже, докато не я убие.

Ели продължи:

— Щом бях готова за изписване от болницата, баща ми ме докара тук. Един от приятелите му ни запозна с едно семейство, мъж и жена на име Уийтли. Те поеха грижите за мен. И двамата бяха учители и много мили хора. Нямаха свои деца и отвориха дома си за мен. — За пръв път, откакто бе започнал този разговор, тя се усмихна. — Не знаеха какво да правят с мен.

Не обясни по-подробно, но Бен и Макс не настояха за подробности.

— Грижеха се добре за мен — продължи тя. — Живях с тях, докато завърших колежа, докато следвах медицина и първите години от специализацията ми.

— А сега завършваш специализацията си — заключи Бен.

— Не, нея я завърших преди време. Сега приключих втората си специализация, която е травматология. Приключихме ли с темата за Патерсън?

Бен кимна:

— Почти. Един последен въпрос. Само ми кажи кога е бил освободен Патерсън?

— През последните десет години ту го пускаха, ту го прибираха в психиатричната клиника. Преди около шест месеца татко чул, че Патерсън е изчезнал. Адвокатите трябваше да го държат под наблюдение, както и приятелите на баща ми, но никой от тях не бил информиран за освобождаването му. — Тя сплете пръсти и добави: — Няма да говоря повече за това. Дойдохте, за да запишете показанията ми за стрелбата, забравихте ли? Защо не започнем?

Макс кимна на Бен, който придърпа стола си към масичката за кафе и каза:

— Добре, да започваме. Хайде, включи на запис, Макс.

Макбрайд съобщи датата, часа, мястото и имената на присъстващите в стаята, после попита:

— Доктор Съливан, видяхте ли как прострелват агент Шон Гудман?

— Да.

— Разкажете ни какво се случи от момента, когато сте напуснали болницата. Доколкото разбрах, сте излезли да потичате. Така ли? Защо не започнете оттук.

Сега, когато темата за Патерсън бе изоставена, Ели можеше да си поеме дълбоко дъх, без да има чувството, че гърдите й са стегнати в менгеме. Опита да разкаже възможно най-точно какво беше видяла и после търпеливо отговори на куп въпроси. Не й беше толкова трудно да опише мъжа, който беше стрелял по агент Гудман, колкото странната жена, но подчерта, че вероятно не би могла да идентифицира когото и да е от двамата в съдебната зала.

— Той погледна право към мен, но беше със слънчеви очила. Забелязах потта по лицето му. Очилата се плъзнаха по носа му и видях очите му, но само за секунда, после той насочи оръжието към мен и аз се хвърлих на земята.

— Опиши ми го — помоли Бен.

— Беше висок около метър и осемдесет. Носеше кафяво яке и черен панталон.

— А жената?

— Цялата беше облечена в черно. Черен панталон, черна блуза. Беше по-ниска от него. Около метър шейсет и осем и приблизително шейсет килограма.

— Забеляза ли нещо друго, свързано с нея?

— Изглеждаше странно. Носеше черна перука, която се бе накривила. А очите й не изглеждаха истински.

— Какво означава това?

— Имаха някакъв неестествен блясък. Да. Определено носеше контактни лещи — добави тя бързо, за да не прозвучи налудничаво. — Всичко се случи толкова бързо, а и те не бяха обърнати към мен през повечето време.

Бен внимателно я преведе през въпросите. Той изглеждаше спокоен, но Ели бе сигурна, че това е само за да я накара да се отпусне. Знаеше от опит, че когато има ранен полицай или федерален агент, градът преминава в режим на обсада, докато нападателят или нападателите не бъдат заловени. Шон Гудман беше не само техен приятел, той беше и колега. И да приемат случилото се с него спокойно? Нямаше начин.

— Ами агент Гудман? Той ги е видял — отбеляза Ели.

Бен кимна:

— Така е.

— Шон е видял мъж и жена, които крачат бързо към улицата. Не сме сигурни дали е зърнал лицата им, преди да бъде прострелян, и както сама каза, те очевидно са опитали да променят външността си — обясни Макс.

— Ако беше успял да ги доближи… — започна Бен.

Ели поклати глава и го прекъсна:

— Ако ги беше доближил повече, куршумът щеше да причини много по-големи поражения, особено ако бе уцелен в гърдите. Такива рани са… тежки.

— Той защо не е носел жилетка? — попита Бен Макс. — Знаеш ли?

— Гудман е стоял в буса, но когато е излязъл, е трябвало да си я сложи на секундата. Фарбър и Станли са били свалили своите — добави той. — Смятали са, че всичко е приключило. Може би и Шон си е помислил същото.

— Да, може би — кимна Бен.

— Ами момчетата, които изтичаха на улицата, за да спрат линейката? Те трябва да са видели бягащата двойка — вметна Ели.

— Не са видели лицата им. — Макс отново звучеше раздразнено.

— Целият парк беше пълен с хора. Някой друг дали не е…

— Вече проверихме — изръмжа той и изключи диктофона.

Тя му се намръщи.

— Винаги ли си толкова навъсен и кисел?

Изненадан от въпроса й, той повтори:

— Навъсен и кисел?

— Да, днес е доста кисел — вметна Бен.

— Глупости!

Ели се засмя, остави възглавницата настрани и се изправи.

— Ще си взема диетична кола. Вие двамата искате ли нещо?

— Да, и аз бих изпил една — обади се Бен.

Тя се обърна към Макс:

— Не трябваше да те наричам кисел. Имаше тежък ден. Приятелят ти беше прострелян, а доколкото разбрах, планът да заловите онези двамата се е провалил. — Отправи се към кухнята и добави: — Естествено е човек да бъде кисел.

— Да, той иначе е голям веселяк. — Бен се засмя на лъжата си. Мобилният му телефон завибрира и той бързо прочете есемеса. — Ей, Ели, може ли един медицински въпрос?

Тя надникна откъм кухнята.

— Разбира се. Какво искаш да питаш?

— Какво означава, ако бременна жена има всички симптоми на проблеми с храносмилането?

Помисли, че той се шегува, докато не видя колко загрижен е погледът му, когато вдигна очи от екрана на телефона си.

— Означава, че има проблеми с храносмилането.

Той не беше убеден. Прочете симптомите на жена си на глас, поясни, че тя е бременна в четвъртия месец и че е направила спонтанен аборт при първата си бременност точно когато е била в четвъртия месец.

Ели посегна към телефона си.

— Как се казва тя?

— Адисън.

— Дай ми мобилния й телефон.

Облегна се на вратата и започна да пише есемес със светкавична скорост.

Бен беше искрено впечатлен.

— Много си бърза.

Тя се усмихна.

— Не ми е за пръв път.

Ели даде на жената на Бен някои препоръки как да се справи с лошото храносмилане и завърши есемеса, като написа на Адисън, че може да й задава въпроси, когато нещо я тревожи.

— Благодаря — кимна Бен, когато Ели приключи. — Тя се тревожи много.

Младата жена му даде номера на мобилния си телефон.

— Ако нещо те притеснява, и ти можеш да ми изпратиш есемес.

Когато се върна с напитките, подаде една на Бен и седна обратно до Макс.

— Шон ще има ли неприятности за това, че не е носил бронежилетката си?

Макс й отговори:

— Той вече имаше неприятности. Беше прострелян.

Ели не питаше за това, но реши да не задълбава.

Макс отново включи записа.

— Бен, имаш ли други въпроси към Ели?

— Не, мисля, че приключихме засега — отвърна той. — Все пак ти не планираш някакви пътувания, нали? Не се каниш да заминаваш за Европа?

— Забрави ли уточнението, че съм бедна, което направихме по-рано?

Той се засмя.

— Вярно. Значи Европа не е на дневен ред.

— Ще пътувам до Уинстън Фолс за една сватба следващата седмица, но дотогава ще бъда тук, а и винаги можете да ме откриете на мобилния телефон.

Макс отново изключи записа точно когато Бен попита:

— Къде е Уинстън Фолс?

— В Южна Каролина.

— Семейството на Ели живее там. Това е родният й град — обясни партньорът му.

— Колко често пътуваш дотам?

— Рядко.

— А ще пътуваш ли някъде след сватбата?

— Ще се върна тук… за известно време.

— Мисля, че това е достатъчно — обяви Макс и понечи да се изправи.

Ели постави ръката си върху коляното му, за да го спре.

— Сега е мой ред да задам някои въпроси — каза тя.

— Това не се прави така — отвърна той.

Тя не обърна внимание на коментара му.

— Те защо са били в парка?

Бен й отговори:

— ФБР ги следеше от предишния случай, който обаче не стигна до съда, и когато чухме за покупката, им заложихме капан. Двамата с Макс искахме да ги пипнем на място.

— Каква покупка? На наркотици?

— Оръжия. Модерни оръжия.

Преди тя да успее да зададе нов въпрос, мобилният му телефон иззвъня. Ели се обърна към Макс и в този момент осъзна, че ръката й е още върху коляното му, затова бързо я дръпна.

— Какво значеше това, че предишният случай не е стигнал до съда?

— Свидетелите не можаха да дадат показания.

— Не можаха или не поискаха?

— Не можаха.

Тя не настоя за повече обяснения, а попита:

— Какво се обърка в парка?

— Много неща.

След като изчака няколко секунди, Ели осъзна, че той няма да й каже нищо повече. Затова опита с друг въпрос:

— Бен каза, че ФБР са ги следили, значи знаете кои са те.

— Да.

— И?

Той не отговори веднага и тя го побутна с крак. Това толкова го изненада, че й се усмихна.

— Да не би току-що да ритна федерален агент?

— Не, побутнах го леко. Подготвям се да ритам.

— Калвин и Ерика Ландри.

— И защо това беше толкова голяма тайна?

Той се засмя и Ели се зарадва, че напрежението изчезна от лицето му за момент.

— Никога не съм ги чувала — добави тя.

— Не съм мислел, че си. Те по принцип не действат в този район. Имали сме други сблъсъци с тях. Всъщност ги преследваме от доста време. Знаехме за сделката, която трябваше да се осъществи в парка, и се надявахме да ги заловим в момента на предаването на стоката. За жалост, те се измъкнаха, преди да успеем да ги идентифицираме. Затова свидетелите на стрелбата са толкова важни. Прекалено много агенти работят по този случай от твърде дълго време.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти в Сейнт Луис ли живееш? Просто съм любопитна кой е ангажиран с този случай — добави бързо, за да не прозвучи, сякаш задава прекалено лични въпроси.

Макс се изправи, пъхна диктофона в джоба си и отвърна:

— От шест години живея в Хонолулу.

Ели не разбра защо тази новина я натъжи толкова, но беше факт. Почти не познаваше този мъж и той определено не бе никак подходящ за нея. Но в него имаше нещо… Истината беше, че никога не бе изпитвала такова мигновено привличане към друг мъж, дори към бившия си годеник, макар че не й се искаше да признае този факт.

Всичко беше толкова объркващо. Тя не търсеше връзка с Макс, но все пак искаше ли да може да има такава, ако пожелае? Изобщо не проумяваше какво става.

Явно нивата на хормоните в мозъка й не бяха в нужното съотношение и затова физическата й реакция спрямо Макс беше толкова силна — реши тя. Точно така. Ендорфините й бяха прекалено много. Вероятно едната причина за дисбаланса беше недоспиването, а другата — фактът, че бе работохоличка без никакви социални развлечения.

Имаше и друга теория: беше луда, просто луда.

Бен завърши разговора по телефона и се облегна на рамката на вратата, отпивайки от колата си. Макс се изправи.

— Да вървим.

— Ще включим ли Ели в списъка на свидетелите? — попита Макбрайд.

Макс поклати глава.

— Агент Хюс взема решенията, забрави ли? Ако името на Ели се озове в онзи списък, знаеш какво ще се случи.

— Да, но ние двамата можем да го предотвратим.

— От Хонолулу? Няма начин.

Какво да предотвратят? — зачуди се Ели. Изчака Макс или Бен да й обяснят, но и двамата замълчаха.

— Казвам ти, че Хюс ще иска да…

Макс го прекъсна:

— Казах не. — Отиде до вратата и отключи.

Бен се обърна да остави колата си на кухненския плот и се отправи към вратата, която Макс държеше отворена.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна повече — каза Ели, малко озадачена от внезапното им тръгване.

— Няма проблем. — Макс понечи да затвори вратата, но рязко спря. Няколко секунди остана неподвижен, сякаш водеше някакъв вътрешен спор, после попита: — Има ли някакви добри ресторанти наоколо?

— Ако харесвате италианска кухня, трябва да отидете в Хил. Там има страхотен ресторант, казва се „Трелис“. Много ще ви хареса. Не държат на официално облекло. Има хора с костюми, има и по къси панталонки.

— Добре. Ще дойда да те взема утре вечер в седем.

Той затвори вратата, преди тя да успее да реагира.

— Чакай… какво?