Джули Гарууд
Идеалният мъж (12)

Дванадесета глава

Отначало Ели се чувстваше нервна заради завръщането си вкъщи. Сега това направо я ужасяваше.

Лежеше будна и се взираше в сенките на стената, които хвърляше уличната лампа до прозореца на стаята й. Бяха говорили до късно с Мили, а сега не можеше да заспи.

Стаята й беше точно каквато я бе оставила. Любимите й книги си стояха подредени на рафта над бюрото. Леглото й беше с познатия розов юрган. На бюрото все още стоеше цветната порцеланова лампа, която двете с Мили бяха открили на един битпазар. В гардероба имаше дрехи, които не бе носила от години, но които не можеше да изхвърли. Тази стая бе нейното убежище.

Отначало не беше така. Когато я доведоха у семейство Уийтли преди толкова много години, беше ужасена и несигурна какво бъдеще я очаква; но Оливър и Мили й дадоха онова, от което тя се нуждаеше най-много — сигурност и любов, както и достатъчно време да свикне с промяната. Те отвориха дома и сърцата си за нея и тя никога нямаше да може да им се отблагодари за щедростта и добротата. Когато беше в къщата им, се чувстваше защитена.

Уинстън Фолс обаче си оставаше истинският й дом. Не го посещаваше често през годините и затова обикновено нямаше търпение да се върне, за да види семейството си. Този път беше различно.

Бяха минали почти осемнайсет месеца от предишното й посещение в Уинстън Фолс, което бе приключило катастрофално. Тя бе завела годеника си — Джон Ноубъл, за да го запознае с родителите си и сестра си Ава. Всички харесаха Джон много — особено Ава — и всичко като че ли вървеше добре… до втория ден, деня, в който Ели внезапно прекрати годежа си и си замина сама.

Родителите й знаеха какво се беше случило — те бяха в дневната, когато Ели се качи на горния етаж и отвори вратата на стаята на сестра си. Естествено, бяха ужасени и възмутени. Ава настояваше, че не искала да нарани никого, но бе прекалено късно за извинения.

Майка им не знаеше какво да прави в тази ситуация. След като крачи напред-назад из къщата няколко часа, тя реши никога да не обсъжда неприятната случка. Баща им не искаше да бъде заставен да заеме нечия страна, така че реши да остави сестрите да се оправят помежду си. Той проведе един дълъг разговор с Ава и за него историята приключи.

Ели се чувстваше съсипана и наранена, но когато се върна в града и се прибра в апартамента си, вече бе простила на родителите си за това, че не бяха изхвърлили Ава от къщата. След като се успокои, тя осъзна, че не може да очаква от тях да изберат едната си дъщеря за сметка на другата. Изпита огромно съчувствие към тях, особено към баща си. Бедният човек бе понесъл толкова много заради нея. Веднъж му беше казала, че знае, че почти от раждането си все му е създавала проблеми, а той само се засмя и заяви:

— Ти, млада госпожице, правиш живота ми много по-интересен.

Тя не беше толкова сигурна. Знаеше, че не му е лесно с нея. На тригодишна възраст Ели вече четеше и можеше да решава прости математически задачи, а речникът й беше по-богат, отколкото на повечето възрастни. На пет години я бяха обявили за дете чудо. Това накара баща й да осъзнае отговорността си и да я предпази от прекомерна експлоатация. Тъй като беше професор във факултета по математика на местния университет, той успя да направи така, че Ели да не се чувства отегчена, като й уреди индивидуални уроци с професори по история, социология, английска литература, анатомия и всеки друг предмет, който привличаше вниманието й.

Родителите й се стараеха животът й да е възможно най-нормален, но това не беше лесно. Тя беше само на десет, когато постъпи в гимназията „Сейкрид Харт“. Социалният аспект на ученето в гимназия доста я затрудняваше, защото беше много по-малка от останалите ученици, но пък по-големите момчета я наглеждаха.

Баща й смяташе, че е успял да й осигури щастлив и що-годе нормален живот, докато не се появи Евън Патерсън. Патерсън обърна живота им с главата надолу и ги завлече в ада.

От мига, в който я видя на един летен лагер за напреднали ученици, седемнайсетгодишният Патерсън се вманиачи по Ели. Тя обаче не забеляза интереса му, докато той не започна да обикаля пред дома й. Малко по-късно започна да получава от него снимки и любовни писма. Когато ги показа на баща си, той се разтревожи, че толкова по-голямо момче от Ели проявява интерес към нея. Обади се на родителите на Евън, за да изрази опасенията си, но те му отговориха, че момчето е кротко и срамежливо и тъй като също е надарен ученик, както Ели, вероятно просто иска да покаже колко много се възхищава на академичните й постижения. Въпреки техните хвалби за сина им, баща й не се успокои и помоли двама нейни съученици да придружават Ели до училище и до дома й.

Първият път, когато Патерсън установи личен контакт с Ели, беше по време на обедната почивка в училище. Тя беше излязла на двора, седеше на една пейка до фонтана и ядеше ябълка. Патерсън се появи изневиделица. Каза й, че трябва да говори с нея, защото тя не отговаря на писмата му. Изглеждаше нервен и възбуден. Ели опита да прикрие страха си, докато му казваше, че трябва да спре да й пише, но думите й само го разгневиха още повече. Когато Евън сграбчи ръката й, тя изпищя. Учителката, която наблюдаваше училищния двор, веднага опита да го спре, но Патерсън беше едър за възрастта си и много силен. Той събори учителката и опита да завлече Ели нанякъде.

Помощта дойде от най-неочаквания човек — Спайк Бенет, или градския хулиган, както го наричаха монахините. Той постоянно създаваше някакви проблеми и се гордееше с това. Не бяха го изключили от гимназията само защото баща му беше дарил голяма сума пари и защото монахините обичаха да се борят за загубени каузи. Те бяха твърдо решени да го променят, но засега не постигаха особен успех. Момчето ругаеше, постоянно си търсеше белята и обикновено се биеше просто за забавление. Но в онзи ден Спайк се превърна в герой за Ели. Той събори Патерсън на земята и освободи момичето. Евън го заудря, но Спайк извика на Ели да бяга надалеч.

Ели не го послуша. Хвърли се върху Патерсън и започна да го налага с юмруци. Дотичаха и други ученици и се наложи трима от големите ученици да удържат Евън, докато пристигнат полицаите. Спайк беше откаран в болницата, за да му направят няколко шева.

Тъй като Патерсън не беше причинявал никакви проблеми до този момент, съдията бе благосклонен. Той разпореди психиатрична оценка и задължителна терапия в продължение на шест месеца. Бащата на Ели обаче не бе доволен от това решение. Той се обърна към властите и издейства ограничителна заповед. На следващата седмица учебният график на Ели се промени, тя напусна гимназията и започна да посещава часове в университета, за да не може Патерсън повече да я доближи. Оказа се, че кошмарът й едва започваше.

Ограничителната заповед не свърши никаква работа. Патерсън продължи да следи Ели. Обожанието му се превърна в тормоз, а тормозът прерасна в заплахи. Въпреки всички предпазни мерки, които родителите й предприеха, Ели все още бе уязвима и Патерсън намираше начини да се доближи до нея достатъчно, за да я нападне. Повдигаха му обвинения, но адвокатите му всеки път успяваха да издействат терапия вместо присъда. Като се изключеше ограничителната заповед, полицаите не можеха да сторят нищо друго, за да защитят Ели. Родителите й правеха всичко възможно, за да я опазят, никога не я оставяха сама, когато не беше вкъщи. Но дори и това не помогна в ужасния ден, когато той най-после я отвлече и преби почти до смърт.

Най-накрая затвориха Евън Патерсън, но майка й и баща й научиха, че има голяма вероятност той да бъде преместен в частна психиатрична клиника — родителите му можеха да си го позволят — и да възвърне свободата си много по-рано от очакваното. Така че бащата и майката на Ели взеха най-трудното решение в живота си: да отделят дъщеря си, да я скрият от маниака. Един приятел от ФБР им помогна да открият семейство Уийтли, които живееха на хиляда и триста километра разстояние. Бащата на Ели бе доволен, защото и двамата Уийтли бяха учители. Бяха добри, сърдечни хора и се оказаха божи дар за момичето.

Когато изписаха Ели от болницата, майка й я придружи до семейство Уийтли и остана там, докато дъщеря й повъзстанови силите си и посвикне с новите си настойници. През следващите няколко години Ели можеше да се връща у дома само за кратки посещения, и то след като родителите й се уверяха, че Патерсън не е на свобода. Въпреки че цената на самолетните билети се оказа тежко бреме за финансите на семейството, тя си струваше възможността да прекарат дори и малко време с дъщеря си. Нещата обаче се промениха радикално, когато Патерсън бе преместен в поредната психиатрична клиника, в която получи правото да излиза през уикендите. Това означаваше, че Ели не може да се завръща у дома.

Баща й не искаше тя да се чувства изолирана от семейството и в продължение на няколко години говореше по телефона с нея всеки ден. Също и майка й. С Ава и Ани поддържаха връзка по имейла и с есемеси.

Накрая животът и образованието се намесиха властно. Ели избра за своя професия медицината, и то травматологията, което означаваше безкрайни часове работа в болницата. Вече не беше възможно да водят дълги разговори. Само набързо здравей, обичам те, чао. За Ели това бе достатъчно.

Тя обичаше семейството си и обикновено се радваше на всяка възможност да се види с тях, но този път завръщането у дома бе различно. След ужасната случка при предишното й посещение, сега не знаеше какво я чака. Щяха ли да се надяват да бъде весела и развълнувана заради отпразнуването на най-щастливия ден в живота на сестра й?

Ами Патерсън? Мисълта за него никога не я напускаше напълно. Дали я търсеше? Дали щеше да се появи някой ден? След като той бе изчезнал, страховете на Ели се засилваха. Къде беше той? И какво ли планираше?