Джули Гарууд
Идеалният мъж (1)

Първа глава

Първия път, когато разряза човешко гърло, й се догади. Втория път? Не толкова.

След като разряза още пет или шест, започна да усеща острието в ръката си като продължение на тялото си и да възприема всичко като напълно естествено. Вълнението отшумя, както и гаденето. Вече не усещаше пристъп на тревога, сърцето й не се разтуптяваше бясно. Не й призляваше от вида на кръвта. Тръпката си бе отишла, а при нейната професия това беше добрият вариант.

На д-р Елинор Катлийн Съливан, или Ели, както я наричаха близките и приятелите, й оставаха само четири дни до завършването на изтощителната специализация по хирургия в един от най-натоварените центрове за спешна помощ в Средния запад. Тъй като травматологията беше нейната специалност, тя със сигурност бе видяла достатъчно обезобразени и осакатени тела. От нея зависеше да ги възстанови, а като старши специализант имаше и допълнителната отговорност да обучава специализантите първа и втора година.

Спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ беше пълно от четири часа сутринта и Ели се надяваше, че довършва последната си операция за деня — зашиване на спукан далак. Тийнейджър, едва навършил разрешената възраст за шофиране, решил да провери колко може да вдигне камрито на родителите му, загубил контрол, колата се превъртяла няколко пъти край пътя и се приземила на покрив насред едно поле. За негов късмет, бил с колан и за още по-голям негов късмет, шофьорът, който карал на известно разстояние след него, видял всичко и веднага извикал линейка. Момчето беше докарано в спешното отделение достатъчно бързо, за да бъде спасено.

Ели оперираше, наблюдавана от трима специализанти втора година, които попиваха всяка нейна дума. Тя имаше вроден талант да обучава и за разлика от деветдесет процента от щатните хирурзи в болницата, не страдаше от прекомерно високо самочувствие. Беше невероятно търпелива със студентите и специализантите — докато те най-после успееха да разберат какво прави тя и защо. Не третираше никой техен въпрос като прекалено глупав или маловажен, отговаряше на всички и това бе една от причините те да я обожават, а в очите на мъжете фактът, че беше ослепително красива, също оказваше влияние. Тъй като тя бе талантлив хирург и всеотдаен преподавател, всички бъдещи лекари се бореха да попаднат при нея. Иронията в случая беше, че не подозираха, че тя е по-млада от повечето от тях.

— Този уикенд не си дежурна, нали, Ели?

Ели погледна анестезиолога — д-р Кевин Андрюс, който й зададе въпроса. Беше постъпил на работа преди шест месеца и от деня, в който се запозна с Ели, се опитваше да я уговори да излязат на среща. Флиртуваше съвсем откровено с нея, но същевременно бе много сладък. С руса коса, сини очи, висок и добре сложен, с очарователна усмивка, той успяваше да привлече погледа на почти всяка жена в болницата, но у Ели не предизвикваше дори и искрица интерес.

— Не съм, така е. Целия уикенд съм в почивка — отвърна тя. — Чарли, защо не затвориш ти — обърна се към един от стоящите наблизо специализанти.

— Разбира се, доктор Съливан.

— По-добре побързай — намеси се Андрюс. — Скоро ще го събудя.

Специализантът придоби паникьосан вид.

— Спокойно, Чарли. Той просто те дразни — усмихна му се тя.

— Вторник е последният ти ден в „Сейнт Винсънт“, нали? — попита Кевин.

— Точно така. Вторник е официално последният ми ден. По-нататък може да помагам временно, но още не съм обещала нищо.

— Значи може да решиш да се завърнеш за постоянно.

Тя не отговори.

Той не се отказа.

— Ще ти дадат всичко което пожелаеш. Само им кажи каква заплата искаш и каква работна седмица… Трябва да останеш тук, Ели. Тук ти е мястото.

Тя не се съгласи, нито възрази. Всъщност сама не знаеше къде й е мястото. Беше извървяла толкова тежък път, за да стигне дотук, че не бе имала време да помисли за бъдещето. Поне това извинение използваше за нерешителността си.

— Може би — съгласи се накрая. — Просто още не знам.

Тя застана до Чарли, наблюдавайки го внимателно, както квачка — пиленцето си.

— Направи шевовете стегнати.

— Да, доктор Съливан.

— Значи понеделник е последният ми шанс да те отведа в рая? — попита със закачлив тон Андрюс.

Тя се засмя:

— В рая? Миналата седмица искаше да разтърсиш цялата ми вселена. А сега ще ме водиш в рая?

— Гарантирам ти го. Мога да ти покажа писмени отзиви от доволни клиентки, ако желаеш.

— Няма да стане, Кевин.

— Няма да се откажа.

Тя въздъхна:

— Знам.

Когато провери последния шев, тя разкърши раменете и врата си, за да прогони умората. Беше в операционната от пет сутринта, което означаваше, че е прекарала надвесена над пациенти единайсет часа. Колкото и да бе тъжно, това не беше рекорд за нея.

Чувстваше се изцедена, схваната и напрегната. „Едно бягане в парка ще раздвижи мускулите ми — реши тя, — а може и да ме ободри.“

— Знаеш ли какво ще облекчи схванатия ти врат? — попита Андрюс.

— Чакай да отгатна. Пътуване до рая?

Една от сестрите се изкикоти.

— Той е много настоятелен, доктор Съливан. Може би трябва да се предадете.

Ели свали ръкавиците си и ги пусна в контейнера до вратата на операционната.

— Благодаря, Мегън, но мисля, че вместо това ще отида да потичам. — Тя отвори широко вратите, развърза хирургическата си маска и свали шапката си, при което русата й коса се разпиля по раменете.

Двайсет минути по-късно дежурството й беше официално приключило. Ели облече дрехите си за спортуване — избелели червени шорти и бял потник. Пристегна маратонките си, завърза косата си на конска опашка, пусна айпода си в единия джоб и мобилния телефон — в другия, и беше готова. Докато вървеше по лабиринта от коридори към изхода, избегна директния маршрут през спешното, за да не я извикат за още някой случай.

В спешното пациентите никога не спираха да пристигат. Освен обичайните спешни случаи — катастрофи, инфаркти, трудови злополуки — постоянно постъпваха и голям брой жертви на престъпления. Повечето от тях бяха млади мъже. Бандите вилнееха в района източно от магистралата и се държаха, сякаш стрелбата помежду им е някакъв вид нощен спорт. Тъй като „Сейнт Винсънт“ беше с най-голямата травматология в Сейнт Луис, всички тежки случаи пристигаха при тях. Уикендите бяха истински кошмар за персонала. На моменти, особено през горещите летни месеци, покрай стените се образуваше редица от носилки на колела, всички с пациенти с белезници, закопчани за парапета, чакащи да бъдат оперирани. Редовно се налагаше да викат допълнително полицаи, за да наблюдават пациентите с белезници и да внимават членовете на съперничещи си банди да не се озоват близо един до друг.

Ели стана член на клуба „Сто“, когато извади стотния си куршум. Тя не гореше от желание да се присъедини към този клуб, но никога нямаше да забрави пациента, от когото извади стотния куршум. Младият мъж беше само на двайсет години, а това бе третото му прострелване. Ели не можеше да забрави безхаберието му, студените му, празни очи. Бяха почти безжизнени — като на труповете в моргата. Мисълта, че зашиваше раните на тези момчета, за да могат те да се върнат към насилието на улицата, разбиваше сърцето й и при всяка операция тя се молеше този път жертвата да си извади поука, да започне нов живот. Това беше наивна надежда, но тя въпреки всичко се вкопчваше в нея.

Както всички други преуморени и зле платени специализанти и лекари, Ели оперираше пострадалите от насилието тела. Но никога не беше ставала свидетел на престъпление… до днес.

Беше горещ и влажен късен следобед. Двама студенти настигнаха Ели точно когато тя пое по дългата километър и половина пътека в Кеймбридж Парк — огромна зелена площ в близост до болницата. Тъмни дъждовни облаци бяха надвиснали над главите им, докато тичаха задъхани. След първия километър и двамата студенти се отказаха, но Ели бе твърдо решена да пробяга още поне един, преди да спре. Докато тичаше, мислено си съставяше списъци. Трябваше да свърши милион неща, преди да се отправи към дома си в Уинстън Фолс.

Мили боже, колко лепкаво горещо беше. Влажността бе толкова висока, че имаше чувството, че бяга в сауна. Потта се стичаше по врата й, а дрехите бяха залепнали за тялото й. Приятелката й Дженифър, сестра в педиатрията, която минаваше напряко през парка, за да стигне до входа на болницата, извика на Ели, че е луда да тича в такава жега. Ели й махна с ръка и продължи. Може и да беше луда, но толкова рядко успяваше да намери време за спортуване, че не можеше да си позволи да е придирчива към температурите.

Младата жена чу тихи възгласи откъм футболното игрище от северната страна на улицата, а когато зави зад ъгъла, видя играчите — ученички от гимназията, които тичаха по терена. Големият брой зрители на трибуните й подсказа, че мачът е важен.

Администрацията на болницата, управителният съвет и куп адвокати бяха опитали да спрат изграждането на футболното игрище. Те искаха да купят земята, за да построят още един огромен паркинг, и Ели се радваше, че бяха загубили битката. Също като пътеката за бягане и малката детска площадка в южната част на парка, футболното игрище бе достатъчно отдалечено от болницата, така че колкото и шум да вдигаха играчите и публиката, пациентите не биваха обезпокоени.

Ели харесваше американския футбол, баскетбола и европейския футбол — в този ред. Обичаше да гледа всякакви мачове. Възхищаваше се на грацията, ловкостта и финеса на играчите, може би защото самата тя не притежаваше нито едно от тези качества. Беше непохватно дете, никога не беше тренирала никакъв спорт, но майка й я бе записала на балет. Когато не се мъчеше да пристъпва на палци, за да изпълнява балетните стъпки, тя четеше. Чувстваше се повече от добре с книгите си. Леля й Вивиан често я наричаше книжен червей.

Днес обаче нямаше време да гледа никакви мачове, напомни си тя. Имаше прекалено много работа за вършене. Върна се към списъка със задачите, които трябваше да отхвърли, преди да потегли към дома на родителите си за сватбата на сестра си. О, боже, как не й се ходеше на тази сватба. Искаше й се да има още една седмица, в която да се подготви психически за това изпитание, но после си призна, че никакво време не може да я подготви за прошепнатите коментари и съчувствените усмивки на роднините и приятелите. Кой можеше да ги вини? В края на краищата сестра й — Ава, се женеше за бившия годеник на Ели. Щеше да бъде седмица на безкрайно унижение, реши младата жена. Но тя беше силна, нали така. Можеше да се справи.

— И още как — прошепна си.

А за капак и Евън Патерсън. Само като си помислеше за него — и стомахът й се свиваше. Дали щеше да се осмели да се появи в Уинстън Фолс? Боже, дано не! Но ако той се появеше, трябваше ли тя да издейства поредната ограничителна заповед, макар че си отиваше у дома едва за няколко дни? Усети как се напряга и се насили да се успокои. Вече беше възрастна, можеше да се справи с всичко, което се изпречеше на пътя й. Дори и с маниак, каза си. Освен това бе сигурна, че Евън не се е върнал в Уинстън Фолс. Ако се беше мярнал там, баща й щеше да я предупреди.

Ели не искаше да се тревожи за Патерсън сега, нито да мисли за сватбата. Вместо това се съсредоточи върху непосредствената задача. Още половин километър и после приятен хладен душ. Извади слушалките от джоба си и тъкмо се канеше да включи айпода си, за да изслуша лекцията за някои нови процедури при торакотомия, когато чу гърмеж.

Ели спря на място. Гръмотевица? Погледна към смръщеното небе точно когато отекна нов пукот, после трети и четвърти, в бърза последователност. Дали някоя светкавица не беше улучила трансформатор? Това би обяснило гърмежите… само дето изобщо не се виждаха светкавици.

Изстрели? Най-вероятно. Въпреки големия брой куршуми, които бе извадила от пациентите си, Ели никога не беше чувала звука от огнестрелно оръжие. Шумът бе дошъл отнякъде пред нея. Тя погледна надясно към футболното игрище. Там не се забелязваше паника. Мачът си продължаваше, така че вероятно грешеше. Но ако не бяха изстрели… какво беше тогава?

Минаха пет или шест секунди от първия пукот. Ели отново посегна към слушалките си. Добре, явно бе сгрешила.

И тогава проехтяха писъците.

Всичко се случи страшно бързо. За броени секунди Ели видя пред очите й да се разгръща сцена като на забавен кадър.

В далечината няколко мъже, облечени с тъмносини тениски и бронежилетки с яркожълт надпис ФБР, се появиха като от нищото и се разпръснаха ветрилообразно, тичайки към дърветата в центъра на парка. Хората се разбягаха във всички посоки. Писъците се смесиха с радостните възгласи откъм футболното игрище, където очевидно играчите и зрителите не подозираха какво става. Един мъж изтича от площадката към улицата, хванал за ръце две малки момчета. Децата определено не можеха да бягат в крак с него, така че бащата ги грабна на ръце и продължи напред. Няколко човека, които се разхождаха спокойно из парка, сега побързаха да се дръпнат встрани от суматохата, както и три момчета, които си подхвърляха фризби. Едно от тях изтича на улицата точно пред линейка, връщаща се в болницата. Линейката спря рязко и момчето заобиколи до отворения страничен прозорец, викайки нещо на парамедиците, като сочеше към дърветата.

Изведнъж мъж и жена, хванати за ръка, привлякоха вниманието на Ели. Те крачеха бързо към нея по пътеката за бягане. И у двамата имаше нещо необичайно. Мъжът имаше дебел мустак, носеше тъмни очила, бейзболна шапка, нахлупена ниско на челото, и кафяво яке с качулка, закопчано до врата — странно решение при трийсетградусовата жега. Дали се беше опаковал така, за да се опази от дъжда, който щеше да дойде с наближаващата буря? Мъжът погледна през рамо. Вратът му лъщеше от пот. Жената изгледа Ели право в очите. Нейната странна външност беше не по-малко стъписваща. Имаше къса черна перука, леко накривена на главата й, изпод която се подаваха няколко дълги кичура коса. Очите й бяха в толкова наситен, неестествен нюанс на зеленото, че изглеждаха, сякаш жената си е сложила от онези контактни лещи, които се носят на Хелоуин. Когато се доближиха на около трийсет метра от Ели, двамата завиха към улицата.

Някой извика нещо към тях със заповеден тон. Един от агентите от ФБР, които се бяха разпръснали сред дърветата, се появи и се отправи към странната двойка. Жената пусна ръката на мъжа и побягна, а той се забави и извади нещо от джоба на якето си. Когато се обърна рязко с лице към агента, който му викаше, Ели видя пистолета. Преди да успее да реагира, мъжът стреля два пъти. Първият куршум уцели агента, и то с такава сила, че тялото му отхвръкна назад, преди да се строполи на тревата. Вторият куршум не порази целта. Ели се хвърли на земята в мига, когато стрелецът се завъртя и насочи пистолета към нея. Той не натисна спусъка, а побягна към улицата и скочи в една кола, която веднага потегли с бясна скорост.

Линейката тъкмо се бе насочила към мястото, посочено от момчето, но след изстрелите бързо смени посоката си. С включени сирени тя сви рязко и едва не блъсна знака за вход към спешното отделение на болницата. Продължи към простреляния, като си проправяше път сред тълпата, движеща се към булеварда.

Ели скочи на крака и побягна след нея. Мислите й препускаха. Кои бяха дежурните хирурзи тази вечер? Едмъндс и Уолмър, сети се тя, беше ги видяла и двамата в болницата. Добре.

Агентът беше на доста голямо разстояние от стрелеца, но куршумът бе поразил торса му. Ели нямаше представа колко тежко ранен е той, но си помисли, че ако успее да го стабилизира, ще издържи до операционната.

Линейката прекоси поляната за нула време и спря на няколко метра от ранения. Двама парамедици изскочиха веднага. Ели ги разпозна: Мери Лин Скот и Ръсел Пробст. Ръсел отвори задната врата и издърпа носилката, а Мери Лин грабна голямата оранжева чанта с принадлежности за спешна помощ, втурна се към ранения и коленичи до него. Когато Ели стигна до мястото, четирима въоръжени агенти го бяха наобиколили. Единият стоеше приведен до мъжа, говореше му и опитваше да го успокои, а другите трима го гледаха загрижено.

Най-високият от тримата скриваше ранения от очите й. Той й хвърли бегъл поглед и се сопна:

— Не ти трябва да виждаш това. Върни се на мача си.

Да се върне на мача си? Той сериозно ли говореше?

Ели се канеше да възрази, когато един от парамедиците вдигна глава, забеляза я и извика:

— О, слава богу! Доктор Съливан.

Агентите я изгледаха скептично и после бавно се дръпнаха настрани, за да й направят място да мине. Мери Лин й хвърли чифт ръкавици и Ели ги нахлузи, докато коленичеше до мъжа, за да оцени състоянието му. Ризата му беше подгизнала от кръв. Тя внимателно повдигна компреса, който Мери Лин притискаше към рамото му, видя пораженията и веднага се зае да спре кървенето. Нареждаше със спокоен тон на Ръсел и Мери Лин какво да правят, за да й помогнат. Пациентът беше в съзнание и тя не искаше той да изпадне в паника.

— Много ли е зле? — попита я той.

Тя си имаше правило никога да не лъже пациент. Обаче това не означаваше да бъде и безпощадно искрена.

— Зле е, но съм виждала и доста по-тежки случаи.

Ръсел й подаде клампа и тя откри източника на кървенето. Куршумът не беше излязъл от тялото, но бе причинил страховита входна рана.

Щом Мери Лин го включи на система, Ели й кимна да пусне вливането.

— Как се казваш? — попита тя и се зае с раната.

— Шон… Шон… по дяволите, не помня фамилията си. — Клепачите му затрептяха от усилието му да остане в съзнание.

Агентът, който стоеше коленичил до него, каза:

— Гудман.

— Да, точно така — потвърди Шон с още по-слаб глас.

— Помниш ли да си алергичен към нещо? — попита Мери Лин.

— Само към куршуми. — Шон се взираше в Ели през полузатворените си клепачи. — Вие лекар ли сте?

— Да — кимна тя и му се усмихна окуражаващо. Приключи с обработването на раната и се отпусна върху петите си.

— Доктор Съливан е хирург в травматологията — обясни Ръсел. — Ако са те простреляли, тя е човекът, който би искал да те оперира. Тя е най-добрата в болницата.

— Добре, вече е стабилизиран. Можете да го откарате. — Ели свали ръкавиците си и ги пусна в контейнера, който Мери Лин отвори пред нея.

Изведнъж Шон сграбчи ръката й с изненадваща сила.

— Чакайте…

— Да?

— Искам да се оженя за Сара. Ще я видя ли отново?

Тя се наведе към него.

— Ще я видиш, спокойно. Но първо ще отидеш в операционната, за да извадят куршума от тялото ти. А сега заспивай. Така ще е по-добре. Хирургът ще се погрижи за теб.

— Кой е дежурен тази вечер? — попита Ръсел.

— Едмъндс и Уолмър — отвърна Мери Лин.

Шон продължи да стиска ръката на Ели.

— Искам да ме оперирате вие. — Не й даде възможност за отговор, а продължи да стиска ръката й, насилвайки се да остане буден, докато повтори: — Той каза, че сте най-добрата. Искам вие да ме оперирате.

Тя постави дланта си върху неговата и кимна:

— Добре. Добре, ще го направя.

Младата жена се изправи и се дръпна назад, за да могат парамедиците да вкарат Шон в линейката, но се блъсна в нещо масивно. Стори й се, че се е ударила в гранитен блок. Агентът, който й бе казал да се върне на мача си, сега й препречваше пътя с широките си твърди гърди. Той постави за момент ръце върху раменете й, за да й помогне да възвърне равновесието си, после я пусна. Не се дръпна, за да й направи път, но и тя не отстъпи.

— Доктор Съливан, ще дойдете ли с нас? — извика Ръсел.

— Не, тръгвайте. Той е стабилизиран.

Ръсел затвори вратите, скочи зад волана и линейката потегли.

Ели се обърна към агента, който стоеше коленичил до Шон:

— Има ли други ранени?

Гранитната стена зад гърба й отговори:

— Не ранени, а мъртви. — Съобщи го съвсем невъзмутимо.

— Не са от нашите — обясни другият агент. — Убитите са издирвани за престъпления.

Тя се обърна и се озова с лице срещу гърдите на най-страховития мъж, когото бе срещала, а това не беше малко предвид чудовището, което бе шеф на хирургията на болницата. Този мъж обаче изобщо не приличаше на него. Беше висок и смугъл, плашещ, с гъста черна коса и пронизващи стоманеносиви очи. Широката му квадратна челюст беше покрита от поне еднодневна, а може би и двудневна брада. Имаше вид, сякаш не бе спал поне от двайсет и четири часа — състояние, което й бе твърде добре познато.

Ели усети как сърцето й прескочи един удар. Този мъж можеше да изплаши и зло куче. Но, боже, колко беше секси! Тя мислено се смъмри за тези наблюдения. Мъж със суров вид и телосложение на паметник, който можеше да разтопи и желязо с погледа си — това ли й се струваше секси?

Агентът, който беше коленичил, се изправи и протегна ръка.

— Аз съм агент Том Брадли. Шон Гудман е моят партньор. — Представи й двамата агенти вляво от себе си, а после и мъжа пред нея. — Агент Макс Даниълс.

Тя кимна.

— А сега ме извинете. Чакат ме в операционната. — Не изчака разрешението им, а се обърна и побягна към болницата.

Трийсет минути по-късно Ели пусна извадения от рамото на Шон куршум в металната ваничка.

— Опаковайте го и го предайте на някого от агентите, които чакат отвън. Знаете реда.

После започна истинската работа по ликвидиране на пораженията. С годините Ели се бе научила, че няма такова нещо като проста огнестрелна рана. Куршумите успяваха да нанесат сериозни поражения, преди да се спрат, но агент Гудман беше извадил късмет. Неговият куршум не бе засегнал никакви важни органи или нерви.

Щом затвори раната, Ели последва пациента до реанимацията, записа всичко необходимо в картона му и се върна да говори с тълпата, събрала се в чакалнята на операционната. Десетина души с мрачни изражения седяха и чакаха новини. Агент Даниълс стоеше прав, облегнат на стената и скръстил ръце на гърдите си. Погледът му се спря на нея, когато тя влезе в чакалнята, и сърцето й затуптя по-бързо. Знаеше, че изглежда ужасно. Свали шапката си и прокара пръсти през косата си. Защо, по дяволите, се опитваше да изглежда по-добре заради него, беше пълна загадка за нея, но все пак го искаше.

— Хирургът дойде — съобщи Даниълс.

Дребна млада жена скочи на крака и се втурна напред, последвана от агент Брадли и тълпа разтревожени роднини.

— Операцията премина добре — започна Ели и обясни какво бе направила, като се стараеше да не използва неразбираеми термини. — Очаквам да се възстанови напълно.

Сара, годеницата му, й благодари, разплакана. Тя се здрависа с лекарката и задържа ръката й.

— Можете да го видите след около час — каза й Ели. — В момента е упоен и няма да разбере, че сте при него — предупреди я. — Ще остане в реанимацията известно време, а после ще го преместят в интензивното. Щом сестрите от интензивното го настанят и поемат, ще изпратят някого да ви повика. Имате ли въпроси?

Една сестра с изтощен вид се появи на вратата.

— Доктор Съливан?

— Да?

— Може ли да погледнете госпожа Клайн? Тя е пациентка на доктор Едмъндс, но той е в операция.

— Веднага идвам.

Тя потупа ръката на Сара и се освободи от пръстите й.

— Добре. В такъв случай всичко е наред.

С ъгълчето на окото си забеляза, че агент Даниълс се усмихна, когато тя се обърна да си ходи. Пое по коридора и тъкмо щеше да завие зад ъгъла, когато той я настигна.

— Хей, докторке.

Тя се обърна. Глупавото й сърце пак запрепуска.

— Да?

— Ще трябва да говорим с вас за стрелбата. Ще се наложи да дадете показания.

— Кога?

— Например, след като проверите пациентката?

Тя не устоя на изкушението.

— Хм, не съм сигурна. Не бих искала да изпусна мача.

Засмя се, бутна вратите на интензивното отделение и изчезна вътре.

Макс Даниълс остана загледан след нея и на лицето му се прокрадна лека усмивка.

— По дяволите — прошепна той. — По дяволите!