Джули Гарууд
Идеалният мъж (5)

Пета глава

Оказа се изненадващо лесна работа да открият коя е била русокосата бегачка на пистата.

Във всички новини показваха репортажи от района на болницата, който гъмжеше от агенти на ФБР. Всяка местна телевизия пусна материал за простреляния агент и издирваните престъпници. Коментарите в болницата относно инцидента не стихваха. Персоналът, доброволците, дори пациентите имаха желание да говорят за случилото се. Някои даже разкрасяваха впечатленията си.

Уилис Когбърн знаеше как действат клюките и се възползва от това. Облечен като разносвач от местен цветарски магазин, той влезе в болницата, понесъл цвете в саксия с картичка за агент Шон Гудман. Беше късно следобед и фоайето бе празно, ако не се брояха неколцината доброволци, които кръжаха край регистратурата в очакване да помогнат на всеки, нуждаещ се от съдействие.

Един възрастен белокос джентълмен, който според табелката на гърдите му се казваше Роланд, провери номера на стаята на пациента, записа го на листче и го залепи към яркочервената панделка, с която бе декорирана саксията, преди да я постави върху количката с други цветя, очакващи да бъдат разнесени до получателите им.

Не се наложи Уилис да пита къде се намира Шон Гудман. Трябваше само да завърже разговор с доброволеца и като се наведе леко напред, успя да зърне номера на стаята.

— Как е агентът? Надявам се, че ще се оправи — попита Уилис със съчувствие.

— Почти като нов е — обясни Роланд. — Един от санитарите ми каза, че вече са го преместили от интензивното в самостоятелна стая. Може дори да го изпишат вдругиден.

— О, радвам се да го чуя. — Когбърн поклати глава и добави: — Голяма суматоха е имало тук, а? Вие бяхте ли дежурен?

Възрастният мъж кимна енергично.

— И още как, но не видях нищо от стрелбата, слава богу. Дори не чух изстрелите.

— Всъщност как точно е станало?

Роланд нямаше търпение да сподели това, което бе чул, и когато завърши разказа си, един друг доброволец — Бил, допълни фактите:

— Аз чух, че мъж и жена бягали от федералните и внезапно мъжът се обърнал и стрелял по агента, който бил най-близо до тях.

Роланд се отпусна на близкия стол и подпря лакти на облегалките му.

— Да, и аз така чух.

— Заловили ли са мъжа и жената? — попита Уилис, макар да знаеше отлично отговора.

— Не — отвърна Бил.

— Но ще ги заловят — вметна Роланд. — И когато това стане, двамата ще отидат зад решетките за дълго време. Няма да им се размине с лека присъда, след като са стреляли по федерален агент.

— А знаете ли защо ФБР са преследвали онези двамата? — запита Когбърн и се подпря небрежно на плота, сякаш разполагаше с цялото време на света.

— Чух, че била някаква операция тип „ужилване“ — отвърна Бил припряно. — Продавали оръжия или наркотици, нещо такова.

Роланд поклати глава.

— Аз пък чух друго. Една от секретарките на регистратурата ми каза, че някой от охраната й споменал, че онези двамата продавали държавни тайни.

Преди двамата мъже да подемат спор, Уилис насочи разговора в друга посока:

— ФБР знаят ли кого точно издирват?

— Агенти от ФБР обиколиха целия район, опитваха да съберат информация, търсеха свидетели — обясни Роланд.

— Майлс от рентгена ми каза, че раненият агент бил достатъчно близо, за да ги идентифицира, ако се наложи.

— Чудесно — кимна Уилис. — А знаете ли какво чух аз?

— Какво? — попита Роланд.

— Че на пътеката за бягане имало някакво момиче, което май видяло цялата случка. Някой каза, че била ученичка, която правела обиколки.

Роланд изсумтя.

— Никакво момиче не е имало на пътеката. Това е нашата доктор Съливан. Тя прилича ли ти на ученичка, Бил?

— Разбира се, че не. По-скоро на студентка.

— Тя от кое отделение е? — попита Когбърн.

— От хирургията — отвърна Бил. — Точно тя извади куршума от агента. Имал е късмет, че тя се е паднала наблизо, когато са го ранили.

— Разбира се — съгласи се Уилис. — А нямало ли е други свидетели?

— Ако е имало още някой достатъчно близо, за да види мъжа и жената, ФБР със сигурност ще го открият. Разпитаха всички хора в района.

— Точно така — кимна Роланд. — Спряха и мен, когато идвах на работа следобед, за да ми зададат някои въпроси.

След още няколко минути разговор Уилис Когбърн се отправи към колата си. Беше паркирал зад болницата, за да не го види никой, че не кара бус с емблемата на цветарския магазин. Щом се качи в колата, веднага се обади по телефона.

Без да губи време с поздрави, каза направо:

— Ще изпишат Гудман не по-рано от другиден. Той е в стая четиристотин и дванайсет, можеш да го държиш под око, в случай че решат да го пуснат по-рано. Запомни, Джордж, не правим нищо, докато Кал не ни даде зелена светлина. Просто бъди в готовност.

— Разбра ли кое е момичето?

— Да.

— Добре тогава, да действаме. Колкото по-бързо, толкова по-добре, така знам аз.

— Не решаваш ти. Знаеш инструкциите. Аз я прибирам по същото време, когато ти хващаш Гудман. Кал не желае никакви отклонения от плана. Иска нещата да станат едновременно.

— Кал не знае със сигурност дали Гудман или момичето могат да идентифицират него или Ерика — изтъкна Джордж.

— Той е предпазлив човек — отвърна Уилис. — Никога не рискува и ни плаща достатъчно щедро, за да изпълним желанията му.

— Така е — съгласи се Джордж. — Но няма да получим остатъка от парите, докато не свършим работата, а както ти казах, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Колко пъти да ти повтарям? Чакаме неговия сигнал — едва не изкрещя Уилис. — Нали си бил в армията, за бога. Прояви дисциплина. Трябва да си свикнал да изпълняваш заповеди. Не си и помисляй да дразниш Кал. Включих те в тази работа, защото си малкият ми брат, Джордж, но аз съм заложил главата си. Не прецаквай нещата. Ако изпълниш всичко точно, той ще поиска да те използва отново и всеки път ще печелиш все повече пари, докато станеш от хората, които получават редовни поръчки, като мен. Бъди търпелив.

За нещастие, Джордж не беше никак търпелив.