Матю Куик
Наръчник на оптимиста (5)

Мога само да те обичам

Секретарката на д-р Пател изключва радиото още щом влизам в чакалнята. Става ми смешно, защото се мъчи да го прави небрежно, все едно няма да забележа. Докато внимателно завърта копчето, изглежда уплашена — като всички хора, които са виждали мой пристъп — сякаш не съм човешко същество, а някакъв див звяр.

След малко Клиф ме приема за втория ни сеанс и така ще бъде всеки петък през близкото бъдеще. Този път избирам кафявия цвят и двамата седим в кожените му кресла сред облаците и си приказваме колко много обичаме жените и „какъв купон са“ — това също е от изразите на Дани.

Клиф ме пита дали харесвам новите лекарства. Да — отговарям му, макар всъщност да не усетих какъвто и да било ефект, пък и вземах само около половината хапчета, които мама ми даваше през изминалата седмица — скривах по няколко под езика и ги изплювах в тоалетната, щом останех сам. Той ме пита дали съм изпитал някакви нежелани странични ефекти — задъхване, липса на апетит, сънливост, желание за убийство или самоубийство, безсилие, безпокойство, сърбеж, диария — и аз отговарям на всичко с не.

— Ами халюцинации? — пита той и лекичко се навежда към мен с присвити очи.

— Халюцинации? — повтарям.

Свивам рамене — не знам да съм халюцинирал; той обяснява, че ако бях, щях да знам.

— Кажи на майка си, ако видиш нещо странно или страшно — напомня ми той, — но не се безпокой, сигурно няма да получиш халюцинации. Много малък процент пациенти халюцинират при тази комбинация от лекарства.

Кимвам и обещавам да съобщя на майка, ако халюцинирам, но не вярвам да ми се случи, каквито и лекарства да вземам, особено като знам, че той не би ми дал ЛСД или нещо подобно. Разни по-слаби хора сигурно се оплакват от лекарствата си, но аз не съм слаб и владея ума си.

В сутерена съм и се хидратирам през триминутната си почивка между коремните преси на „Стомах Мастър 6000“ и упражненията за крака на лежанката. Изведнъж долавям ухание на масло, което няма как да сбъркам — рачешките закуски на майка ми; направо ми потичат лигите.

Толкова обичам рачешки закуски, че зарязвам упражненията, влизам в кухнята и заварвам майка ми не само да пече рачешки закуски (които представляват рачешко месо с масло и кашкавал върху английски мъфини), но и да приготвя домашната си пица с три вида месо — кюфте, салам и пилешко, както и от онези пикантни крилца, дето ги взема от „Биг Фудс“.

— По какъв случай правиш рачешки закуски? — питам я, изпълнен с надежда, защото помня, че ги печеше, само когато имахме гости.

Ники ги обожава и ако й предложиш, би омела и пълен поднос, а после на път за вкъщи ще се оплаква колко дебела се чувства, защото е яла твърде много. Едно време, когато бях груб, й казвах, че не желая да слушам оплакванията й всеки път като преяде. Но следващия път, когато Ники прекали с рачешките закуски, ще й кажа, че изобщо не е яла много и тъй или иначе е твърде слаба; и даже напротив — трябва да качи някой и друг килограм, защото обичам жените да изглеждат женствено, а не като „Госпожица Шест часа — една стрелка нагоре и една надолу“ — друг израз, който научих от Дани.

Така се надявам рачешките закуски на мама да бележат края на изпитателния срок и Ники да дойде в къщата на родителите ми. Това би била най-хубавата изненада за добре дошъл, която майка би могла да ми организира и понеже знам, че мама винаги се старае да прави хубави неща за мен и брат ми, се подготвям след малко да се събера с Ники.

Сърцето ми бие поне петдесет пъти през няколкото секунди, докато мама отговори на въпроса ми.

— Тази вечер Орлите ще играят със „Стийлърс“ в предсезонен демонстрационен мач — обяснява ми тя. Това ми се вижда много странно, защото мама винаги е мразела спорта и едва ли знае, че футболният сезон започва наесен, камо ли пък кои отбори играят в даден ден.

— Брат ти ще дойде да гледате мача с баща ви — уточнява мама.

Сърцето ми забива още по-бързо — не съм виждал брат си от малко след началото на изпитателния срок. И той като баща ми каза някои направо ужасни неща за Ники при последната ни среща.

— Джейк страшно иска да те види, а и знаеш колко много баща ти обича Орлите. Нямам търпение трите ми момчета отново да се съберат пред телевизора като в доброто старо време.

Майка ми се усмихва толкова пресилено, че очаквам пак да избухне в сълзи, затова се обръщам и слизам обратно в сутерена да правя юмручни лицеви опори, докато мускулите ми загорят и вече не си чувствам кокалчетата.

Щом ще имаме семейно събиране, сигурно няма да ми позволят да ида да тичам в обичайния час, затова си нахлузвам чувала за боклук и тръгвам по-рано; бягам покрай домовете на приятелите си от гимназията; покрай „Свети Йосиф“, католическата църква, където ходех; покрай гимназия „Колингсуд“ (випуск ’89 е върхът!) и покрай къщата край парка, където живееха баба и дядо, преди да умрат.

Някогашният ми най-добър приятел ме вижда, докато притичвам покрай дома му на Вирджиния авеню. Рони тъкмо се прибира след работа и върви от колата към вратата на къщата. В този момент аз го подминавам на тротоара. Той ме поглежда в очите и след като отминавам, се провиква подире ми:

— Пат Пипълс? Ти ли си наистина? Пат! Ей!

Затичвам се още по-бързо, защото брат ми ще идва; Джейк не вярва в щастливия край и затова сега просто нямам емоционалните сили да се занимавам и с Рони. А и той нито веднъж не ни дойде на гости в Балтимор, независимо от многобройните си обещания. Ники казваше за Рони, че е под чехъл и жена му Вероника „държи социалния му живот на същото място, където държи и топките му — в портмонето си“.

Ники все ме убеждаваше, че Рони така и няма да ми дойде на гости в Балтимор и се оказа права.

Той не ме посети и на лошото място, но постоянно ми пишеше писма колко прекрасна била дъщеря му Емили — и предполагам все още е, макар да не съм я виждал, та да потвърдя писмата.

Заварвам колата на Джейк пред къщи — луксозно сребристо БМВ, което показва, че брат ми се справя добре по отношение на „тлъстите пачки“, както казва Дани. Прокрадвам се през задния вход и изтичвам горе да се изкъпя. След душа си обличам чисти дрехи, поемам дълбоко дъх и слизам в хола, откъдето долита говор.

Като ме вижда, Джейк млъква. Носи скъпи панталони на сиви райета и светлосиньо поло, достатъчно прилепнало да разкрие добрата му форма. На китката му има часовник с инкрустирани диаманти, който Дани би нарекъл „гъзария“. Косата на брат ми е пооредяла, но е гелосана и изглежда шик.

— Пат? — казва той.

— Казах ли ти, че няма да го познаеш? — намесва се мама.

— Приличаш на Арнолд Шварценегер.

Той стисва бицепса ми, което ми е противно, защото мразя да ме докосва друг, освен Ники. Все пак ми е брат, затова си замълчавам.

— Леле, направо си релефен! — добавя той.

Гледам в пода, защото помня какви ги наговори за Ники; още съм му бесен, но и се радвам да го видя след тази едва ли не безкрайна раздяла.

— Слушай, Пат, трябваше да идвам по-често в Балтимор, но от онези места ме побиват тръпки и… аз… не можех да те гледам така. Сърдиш ли ми се?

Донякъде още съм ядосан на Джейк, но изведнъж ми хрумва още една от фразите на Дани; толкова е подходяща, че нямам сили да я премълча и му я казвам:

— Мога само да те обичам.

За момент Джейк ме гледа все едно съм го ударил в корема. Премигва няколко пъти сякаш е на път да заплаче, след което ме прегръща с две ръце.

— Съжалявам — промълвява той и ме притиска в обятията си по-дълго, отколкото ми се иска — всъщност не е кой знае колко време, освен ако не става дума за Ники.

Джейк ме пуска и обявява:

— Нося ти подарък.

Вади от найлонова торбичка фланелка на Орлите и ми я мята. Улавям я и виждам номер 84 — разпознавам го като номер на уайд рисивър^[1], но името не ми е известно. „Номер 84 не беше ли онзи младок Фреди Мичъл?“, мисля си, но си мълча, защото не искам да обидя брат си, който е бил така добър да ми купи подарък.

— Кой е този Баскет? — питам за името на фланелката.

— Новобранецът Ханк Баскет? Той е сензацията на предсезона. Тези фланелки са голям хит във Филаделфия. И сега и ти си имаш такава за мачовете.

— За мачовете ли?

— Щом вече си вкъщи, ще си искаш някогашното място, нали?

— На „Вет“ ли?

— На „Вет“? — Джейк се засмива и поглежда майка ми. Тя изглежда уплашена. — Не, на „Линкълн файненшъл фийлд“.

— Какво е „Линкълн файненшъл фийлд“?

— В онова място не ви ли даваха да гледате телевизия? Това е домът на Орлите, стадионът, където любимият ти отбор играе вече три сезона.

Знам, че Джейк ме лъже, но не казвам нищо.

— Както и да е, мястото ти е до нашите със Скот. Сезонни билети, брато. Яко, а?

— Нямам пари за сезонни билети — отвръщам, защото в началото на изпитателния срок оставих на Ники къщата, колите и банковите сметки.

— Аз съм се погрижил — Джейк ме удря по ръката. — Може и да не бях добър брат през последните години, но сега като си вкъщи, ще компенсирам.

Благодаря на брат си, а мама пак заплаква. Плаче толкова силно, че се налага да излезе от стаята. Много странно — нали с Джейк се сдобрихме, а и сезонните билети за Орлите са страхотен подарък, да не говорим пък за фланелката.

— Облечи си фланелката на Баскет, братко.

Слагам я и изпитвам приятно чувство да нося зеления цвят на Орлите, особено пък на фланелка, избрана от Джейк специално за мен.

— Само почакай да видиш колко добро ще е тази година твоето момче Баскет — предупреждава ме Джейк по доста странен начин, все едно бъдещето ми е някак свързано с новобранеца на Орлите Ханк Баскет.