Матю Куик
Наръчник на оптимиста (17)

Главата на Тифани се носи над вълните

Рони идва да ме вземе с минивана си с три редици седалки. Тифани вече се е настанила до столчето на Емили, та се налага аз да седна най-отзад. Нося футболна топка и чанта, в която мама ми сложи хавлия, резервни дрехи и обяд, макар да й казах, че Рони ще вземе багети от местния деликатесен магазин.

Мама, разбира се, не може да се въздържи да не застане на верандата и да ми маха, все едно съм петгодишен. Вероника, седнала на предната седалка, се надвесва над Рони и се провиква:

— Благодаря за цветята и виното!

Майка ми приема това като покана да дойде до минивана да си поговорят.

— Как ти се струват дрехите, които взех за Пат? — пита мама, когато застава до прозореца на Рони.

Привежда се и дълго оглежда Тифани, но тя вече е извърнала глава и гледа през прозореца към отсрещната къща.

Облечен съм нелепо: яркооранжево поло, яркозелен бански и джапанки. Не исках да ги слагам, но знаех каква врява щеше да вдигне Вероника, ако бях се появил по потник и шорти. Мама има общо взето същия вкус като на Вероника, така че я оставих да ме облече, пък и това й достави голямо удоволствие.

— Изглежда чудесно, госпожо Пипълс — уверява я Вероника и Рони кимва в съгласие.

— Здравей, Тифани — обръща се мама към нея и напъхва глава още по-навътре в колата, но Тифани не й обръща внимание.

— Тифани? — подканя я Вероника, но Тифани все така зяпа през прозореца.

— Виждали ли сте Емили? — намесва се Рони, излиза от колата, вдига Емили от столчето й и я подава в обятията на майка ми.

Гласът на мама става много чудноват, докато говори на Емили, а Вероника и Рони са ухилени до уши. Това продължава няколко минути и накрая Тифани най-после се обръща към тях и се сопва:

— Мислех, че днес ще ходим на плаж.

— Извинете, госпожо Пипълс — обажда се Вероника. — Понякога сестра ми е малко рязка, но май наистина е време да тръгваме, за да можем да обядваме на плажа.

Мама бързо кимва и, докато Рони закопчава Емили на столчето й, ми пожелава:

— Приятно прекарване, Пат.

Пак се чувствам като петгодишен.

По пътя към крайбрежието Рони и Вероника говорят на мен и на Тифани точно както говорят и на Емили — не очакват отговор и приказват неща, които спокойно биха могли и да ни спестят.

— Нямам търпение да пристигнем.

— Ще си прекараме страхотно.

— Какво да правим първо — да поплуваме, да се разходим по плажа или да поиграем футбол?

— Прекрасен ден.

— Вие двамата забавлявате ли се?

— Нямам търпение да хапна багети!

След двайсетина минути подобни празни приказки Тифани пита:

— Може ли да помълчим за малко?

И през остатъка от пътуването слушаме звуците, които Емили издава и които родителите й наричат пеене.

Прекосяваме Оушън Сити и минаваме по мост към плажа, който никога не съм виждал.

— Тук има по-малко хора — обяснява Рони.

Паркираме и после поставят Емили в нещо средно между проходилка и джип 4×4, бутан от Вероника. Тифани носи чадъра. С Рони поемаме грижата за хладилната чанта. Минаваме по дървено мостче над пясъчна дюна, покрита тук-таме с трева, и установяваме, че целият плаж е на наше разположение.

Не се вижда жива душа.

След кратък спор дали ще има прилив, или отлив, Вероника избира сухо място и се опитва да разпъне одеялото, а Рони закопава поставката за чадъра в пясъка. Вероника обаче среща известни трудности заради бриза, който постоянно обръща одеялото.

Бих помогнал на всеки друг, само не и на Вероника, защото не искам да ми се разкрещи, затова чакам инструкции, преди да предприема нещо. Тифани също чака, но Вероника не казва нищо и не моли за помощ.

Изглежда някой е изритал пясък във въздуха или нещо подобно, защото Емили изведнъж се разпищява и започва да си търка очите.

— Браво — обажда се Тифани.

Вероника веднага изтичва при Емили, кара я да мига, показва й какво да прави, но Емили само запищява още по-силно.

— Точно сега не съм в състояние да понеса и бебешки рев — добавя Тифани. — Накарай я да престане. Вероника, моля те, би ли я накарала…

— Помниш ли какво каза д-р Лили? Какво си говорихме тази сутрин? — Вероника хвърля през рамо сериозен поглед на Тифани и после пак насочва вниманието си към Емили.

— Значи ще говорим за терапевта ми пред Пат? Шибана кучка! — изкрещява Тифани, клатейки глава, и бързо се отдалечава.

— Боже — въздъхва Вероника. — Рони, би ли се погрижил за Емили?

Рони кимва мрачно, а Вероника хуква след Тифани с викове:

— Тиф? Върни се. Стига. Съжалявам. Много съжалявам.

Рони измива очите на Емили с минерална вода и след десетина минути тя спира да плаче. Разстиламе одеялото в сянката на чадъра и притискаме ъглите с хладилната чанта, с джапанките и сандалите, и супер проходилката на Емили, но Вероника и Тифани така и не се връщат.

Рони първо намазва всеки сантиметър от кожата на Емили със слънцезащитен крем, после тримата си играем край водата. Тя обича да тича подир отдръпващите се вълни. Обича да рови в пясъка, но трябва да я наблюдаваме, за да не вземе да го яде; струва ми се доста странно — кой ли пък би седнал да яде пясък? Рони влиза заедно с Емили в океана и известно време и тримата се носим върху вълните.

Питам дали трябва да се безпокоим за Вероника и Тифани, но Рони ме успокоява:

— Не. Просто провеждат терапия някъде на плажа. Скоро ще се върнат.

Не ми харесва как натъртва думата „терапия“, сякаш това е нещо абсурдно, но си замълчавам.

След като изсъхваме, се излягаме на одеялото — Рони и Емили на сянка, аз — на слънце. Бързо се унасям.

Отварям очи и виждам лицето на Рони до моето: спи. Някой ме потупва по рамото; обръщам се и виждам, че Емили е заобиколила одеялото. Усмихва ми се:

— Пап.

— Остави татко да спи — прошепвам, вдигам я и я нося до водата.

Известно време копаем с голи ръце малка дупка във влажния пясък, но после Емили става и хуква подир пяната на отдръпваща се вълна, като се смее и сочи.

— Искаш ли да поплуваме?

Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.

Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да писка и да се смее, и да пляска с ръчички всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо не ме е правило толкова щастлив.

Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си — така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.

Издигаме се.

Спускаме се.

Щастливи сме.

Толкова сме щастливи.

Но внезапно някой запищява.

— Пат! Пат! Паааат!

Обръщам се и виждам Вероника да тича по плажа с все сили, а Тифани да се влачи далеч зад нея. Тревожа се, да не би да им се е случило нещо, затова тръгвам към тях.

Сега вълните са доста големички и се налага да сваля Емили от раменете си и да я притисна към гърдите си, за да е в безопасност, но скоро и двамата се добираме до плитчините, през които тича Вероника.

Приближавам. Вероника ми се вижда силно разстроена. Емили се разплаква и протяга ръце към майка си.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — разкрещява ми се Вероника, когато й подавам Емили.

— Просто плувам с Емили — обяснявам й аз.

Писъците на Вероника изглежда са събудили Рони, защото и той дотичва при нас.

— Какво става?

— Позволил си на Пат да влезе с Емили в океана? — нахвърля му се Вероника и по начина, по който произнася името ми, става очевидно до каква степен не желае Емили да остава сама с мен, защото си мисли, че бих могъл някак да я нараня — нещо толкова несправедливо, особено след като Емили се разплака чак когато чу нейните викове: с други думи именно Вероника разстрои собствената си дъщеря.

— Какво си й направил? — пита ме Рони.

— Нищо — свивам рамене аз. — Само плувахме.

— А ти какво правеше? — обръща се Вероника към Рони.

— Изглежда съм заспал и…

— Боже Господи, Рони. Оставил си Емили сама с него?

Вероника натъртва на „него“ по ужасен начин, Емили плаче, Рони ме обвинява, че съм сторил нещо ужасно на дъщеря му, слънцето изгаря голите ми гърди и гръб, Тифани гледа — внезапно ме обхваща чувството, че ще се пръсна. Определено усещам как се задава един от моите пристъпи, затова, преди да съм избухнал, правя единственото, което ми идва наум: избягвам надолу по плажа далеч и от Вероника, и от Рони, и от Емили, и от плача, и от обвиненията. Тичам с всички сили и изведнъж осъзнавам, че и аз плача, навярно защото просто си плувах с Емили и беше толкова приятно, и се стараех да бъда добър, и си мислех, че съм добър, а разочаровах най-добрия си приятел, и Вероника ми се разкрещя, и не е честно, защото толкова се стараех, и докога ще продължава този проклет филм, и колко още трябва да се бъхтя, за да стана по-добър, и…

Тифани ме подминава.

Изтичва покрай мен по-бърза от вятъра.

Изведнъж само едно нещо е от значение — да я изпреваря.

Забързвам се и я настигам, но тя набира скорост и известно време тичаме един до друг, а после аз достигам онази непостижима за жените скорост и се втурвам пред нея, и запазвам тази само мъжка бързина за около минута, преди да намаля и да й позволя да ме настигне. Дълго време тичаме рамо до рамо на плажа, без да продумаме.

Сякаш минава цял час, преди да се обърнем, и още един, докато видим чадъра на Рони и Вероника, но преди да стигнем там, Тифани се хвърля в океана.

Следвам я — притичвам право между вълните — и солената вода охлажда кожата ми след дългото бягане. Скоро се оказваме прекалено навътре, за да стоим прави, и главата на Тифани се носи сред вълните, вече значително успокоени. Лицето й е леко загоряло, а косата й виси тъмна и мокра, и естествена, а на носа й виждам лунички, които не се забелязваха сутринта. Плувам до нея.

Една вълна ме повдига, спускам се от другата страна и с изненада установявам колко близо едно до друго са лицата ни. За секунда Тифани толкова ми напомня за Ники, не ме обзема страх да не я целуна, без да искам, но, за щастие, Тифани се отдалечава на няколко метра от мен.

Краката й се показват над водата и тя се носи, с глава обърната към хоризонта.

Обръщам се по гръб, гледам линията, където небето и водата се сливат, вълните ме люшкат и с Тифани дълго време се носим един до друг, без да продумаме.

Най-после се връщаме при одеялото. Емили спи, налапала юмручето си, а Вероника и Рони лежат на сянка, хванати за ръце. Когато се надвесваме над тях, те присвиват очи и ни се усмихват, все едно преди малко не се е случило нищо лошо.

— Как беше тичането? — пита Рони.

— Искаме да се прибираме — отговаря Тифани.

— Защо? — Рони се надига. — Даже не сме обядвали още. Пат, наистина ли искаш да се прибираш?

Вероника мълчи.

Поглеждам към небето. Няма и едно облаче. Само синьо.

— Да — потвърждавам и след малко вече сме в минивана на път за Колингсуд.