Матю Куик
Наръчник на оптимиста (28)

Изисквам първото място

— Първи въпрос — подхваща баща ми. — За колко тъчдауна ще подаде Макнаб срещу Светците?

Направо не вярвам, че наистина вечерям с баща си. Мама ми се усмихва, докато навива спагети около вилицата си. Дори ми намигва. Не ме разбирайте погрешно, доволен съм, че планът на мама сработи, и се радвам да ям с баща си, даже да разговаряме — и съм особено щастлив, че родителите ми пак се обичат — но също така познавам баща си и се боя как и една загуба на Орлите веднага би го върнала към цупенето. Тревожа се за мама, но решавам да се наслаждавам на момента.

— Десет тъчдауна — отсъждам аз.

Татко се усмихва, пъхва една малка наденичка в устата си, дъвче ентусиазирано и после поглежда към мама:

— Пат каза десет тъчдауна.

— Може и единайсет — добавям, само за да звуча по-оптимистично.

— Втори въпрос. Колко тъчдауна ще отбележи сензационният новобранец Ханк Баскет?

Да, наясно съм, Баскет отбеляза само един тъчдаун в първите си пет мача, но знам също, че тази вечер цялото семейство е много оптимистично настроено, затова отговарям:

— Седем.

— Цели седем? — усъмнява се баща ми, но се усмихва.

— Седем.

— Той казва седем, Джини. Седем!

А после пак се обръща към мен:

— Трети въпрос. В коя четвърт куотърбекът Дрю Брийз най-после ще получи сътресение на мозъка, след като страхотните защитници на Орлите са го мачкали през целия мач?

— Хм, този е труден. В третата четвърт?

— Грешен отговор — баща ми клати глава с престорено разочарование. — Верният е в първата четвърт. Четвърти въпрос. Кога ще доведеш вкъщи онази мацка, с която все търчиш? Кога ще представиш гаджето си на баща си?

След четвъртия въпрос татко натъпква устата си със спагети и започва да дъвче. Понеже не получава отговор, ме окуражава с лявата си ръка, рисувайки невидими кръгове с показалеца си.

— Не видя ли, че Пат откри сватбените си снимки и ги окачи в дневната? — намесва се мама с леко разтреперан глас.

— От Джейк разбрах, че вече си преживял Ники — казва татко. — И сега си падаш по оная Тифани. Не е ли вярно?

— Бихте ли ме извинили? — обръщам се към мама, защото малкият белег ме засърбява и имам чувството, че може и да избухна, ако не ударя челото си с юмрук.

Мама кимва със съчувствие в погледа, за което съм й благодарен.

Няколко часа вдигам тежести, докато желанието да се удрям най-сетне отминава.

Слагам си новата светлоотразителна жилетка от мама и излизам за нощно тичане.

Смятах тази вечер да отворя писмото от Тифани, понеже бях толкова развълнуван от вечерята с татко, но сега определено не съм в добро настроение и ще наруша правилата, ясно поставени от Тифани преди две вечери. Снощи се намирах в отлично настроение и за малко да го отворя, но не бяха минали четирийсет и осем часа.

Докато тичам, се опитвам да мисля за Ники и за края на изпитателния срок, от което винаги ми става по-добре. Представям си, че Бог се е обзаложил с мен и ако тичам достатъчно бързо, Той ще ми върне Ники, затова през последните три километра спринтирам. След малко тичам толкова бързо, чак не е за вярване — по-бързо от всяко друго човешко същество досега. Представям си как Бог ми казва да измина последния километър и половина за под четири минути — нещо, почти невъзможно, но ще се опитам заради Ники. Затичвам се още по-бързо и когато ми остава само една пресечка, чувам в главата си как Бог отброява: „Пет… четири… три… две…“. Десният ми крак стъпва на първата бетонна плочка от алеята на родителите ми и в този миг Бог казва: „Едно“ — значи съм успял, стигнал съм вкъщи, преди Бог да каже: „Нула“. Толкова съм щастлив. Невъзможно щастлив!

Качвам се на горния етаж: вратата на родителите ми е затворена, затова се изкъпвам и се пъхвам под завивките. Вадя плика от Тифани изпод дюшека. Дълбоко си поемам дъх. Отварям писмото. Докато чета няколкото напечатани страници, в ума ми бушуват противоречащи си емоции и ужасни нужди.

Пат,

Прочети това писмо от начало до край! Не взимай решение, докато не си го прочел цялото! Не го чети, ако не си сам! Не го показвай на никого! Когато го прочетеш, го изгори — незабавно!

Някога обхваща ли те чувството, че живееш в барутен погреб, а пускаш искри?

Е, нямаше какво да направя, за да си върна Томи и неспособността да приема смъртта му ме държа болна цели две години — но тогава ти се появи в живота ми. Защо? Отначало си мислех: „Бог ми изпраща нов мъж, за да заеме мястото на моя Томи“ и това ме подлудяваше, защото Томи не може да бъде заменен (нищо лично). Но като те слушах как говориш за Ники, осъзнах, че Бог те е изпратил при мен, за да ти помогна да стигнеш края на изпитателния срок. Това щеше да бъде моята мисия. Затова се заех с нея.

„Какво?!“, чувам те да възкликваш в момента. „Как би могла приятелката ми Тифани да сложи край на изпитателния срок?“

Е, това е частта, която по всяка вероятност ще те вбеси.

Готов ли си, Пат? Подготви се.

Говорих с Ники по телефона — често. Всяка вечер през последните две седмици. Взех номера й от Вероника, която — чрез разговорите на Рони с майка ти — е давала на Ники информация за теб още откакто са те затворили за постоянно в здравното заведение в Балтимор. Роднините ти, оказва се, са забранили на Ники да събира информация за теб — имали са право да го направят, защото Ники се развела с теб, след като те приели в психиатрията. Знам, че тази новина сигурно страшно ще те разстрои. Съжалявам, но вече е време нещата да се кажат направо. Не си ли съгласен?

Така, следващата част също е неприятна. Ники е успяла да се разведе с теб, защото си извършил престъпление; сега не го помниш, но няма да ти кажа какво е било, защото може би си го блокирал от паметта си умишлено; най-вероятно не си психически подготвен да се справиш с плашещата реалност. С моя терапевт д-р Лили имаме теория, че ще си спомниш как си извършил престъплението, когато си психически и емоционално готов за това. Ники получила развода, както и всичките ви авоари, а в замяна някой друг снел обвиненията си срещу теб. Разбира се, тази сделка те изпратила на лошото място за неопределено време за „рехабилитация“. По онова време ти си се съгласил на всичко това, а терапевтът ти д-р Тимбърс, преценил, че си „здрав психически“, но скоро след като те затворили, си загубил и паметта си, и разсъдъка си.

Не ти разказвам всичко това от лошотия — тъкмо обратното. Помни, Бог ми възложи да ти помогна да сложиш край на изпитателния срок. Оказва се, че Ники много е искала да се свърже с теб. Липсваш й. Това не значи, че иска пак да се ожените. Държа да си наясно с това. Тя не е забравила какво си сторил — извършеното престъпление. А и малко се бои от теб, страхува се да не си й ядосан и да търсиш отмъщение. Но е била твоя съпруга години наред и иска да види, че си добре, а може дори пак да станете приятели. Обясних на Ники за твоето желание да се съберете. Честно казано, твоето желание е много по-силно от нейното. Но никога не се знае какво може да стане, ако пак започнете да общувате.

Два проблема. Първо: след като си извършил престъплението, Ники е взела ограничителна заповед срещу теб, така че на практика е незаконно да се свържеш с нея. Второ: родителите ти — като твои представители, а вероятно и като отмъщение — са взели ограничителна заповед срещу Ники с твърдението, че всякакъв контакт с нея би застрашил психичното ти здраве. Ето защо е незаконно и тя да се свърже с теб. Въпреки това Ники би искала да общува с теб, ако ще и само за да позаглади нещата между вас. Разяждана е от вина. Тя получи всичките ти пари и вещи, а ти прекара години в психиатрия, нали?

И така. Стигаме до същината на въпроса. Предлагам да ви бъда свръзка. Двамата ще общувате чрез мен и няма да имате неприятности. Ти ще можеш да пишеш писма на Ники — по едно на две седмици. Аз ще ги чета на Ники по телефона. Тя ще ми диктува отговорите си, също по телефона, аз ще ги печатам на лаптопа си, ще ги принтирам и ще ти ги давам.

Пат, ние сме приятели и аз ценя високо нашето приятелство. Независимо от това сигурно разбираш в колко опасна позиция ме поставя предложението ми. Ако решиш да го приемеш, ще се изложа на риск пред закона, а и приятелството ни ще бъде застрашено. Трябва да те информирам, че няма да бъда ваша свръзка безплатно, но ти предлагам сделка.

Какво искам ли?

Помниш ли като ти казах, че те проучвам?

Е, искам да спечеля тазгодишното състезание „Танци срещу депресията“, а за това се нуждая от силен мъж. „Това пък какво е?“, чувам, че питаш. Ами, това е ежегодно състезание, организирано от филаделфийската психиатрична асоциация: то позволява на жени с диагноза клинична депресия да трансформират отчаянието си в движение. Целта уж е да се намали депресията чрез физически упражнения, но има и награди: за второ място съдиите връчват венец от цветя, а за първо — златен трофей. Две поредни години танцувах соло и печелех шибания венец, но тази година искам златния трофей. Тук се намесваш ти, Пат. Бог ми изпрати най-силния мъж, когото съм срещала в целия си живот; кажи сега, че това не е божествена намеса. Само мъж с твоите мускули е способен да изпълни поддръжките, които съм намислила — поддръжки, които ще ни спечелят наградата, Пат. Състезанието ще се състои в хотел „Плаза“ в града в събота, 11-ти ноември. Това ни дава по-малко от месец за тренировки. Аз вече знам танца, но ти ще започнеш от нулата, а и двамата ще трябва да упражняваме поддръжките. Това ще отнеме много време.

Съобщих условията си на Ники и тя иска да те насърчи да станеш мой танцов партньор. Било полезно да разшириш интересите си и винаги изпитвала желание да ходите на уроци по танци. Така че тя е за и държи да го направиш.

И още нещо: боя се, че в замяна на това да ви бъда свръзка, изисквам първото място. За твой късмет хореографията ми е първокласна. Но за да спечелим, ти ще трябва да се отдадеш на танца. Следват условията, които не подлежат на обсъждане.

Ако решиш да ми бъдеш партньор:

1. Ще се откажеш от Орлите до края на репетициите. Никакво ходене по мачове. Никакво гледане на мачовете по телевизията. Никакво обсъждане на Орлите с когото и да било. Никакво четене на спортните страници. Даже няма да носиш любимата си фланелка на Баскет.

2. Ще приключваш с фитнеса в два часа всеки ден, ще тичаш осем километра, после ще репетираме от 16:15 до 23:00 часа в делничните дни. През уикенда ще тренираме от 13:00 до 22:00 часа. Без изключения.

3. Ще се погрижиш поне 15 твои роднини и приятели да присъстват на танцовия рецитал, защото съдиите често се подвеждат от аплодисментите.

4. Ще правиш каквото ти наредя, без да задаваш въпроси.

5. Ще се постараеш да спечеля състезанието.

6. НАЙ-ВАЖНОТО: няма да казваш на никого за сделката ни. Може да обясняваш, че репетираме за танцово състезание, но на никого нито дума за изискванията ми и за това, че се свързвам с Ники от твое име — никога.

Изпълниш ли и шестте изисквания, ще бъда свръзка между вас с Ники и ще се опитам да сложа край на изпитателния срок, а после кой знае какво може да се случи между вас. Ако не успееш да изпълниш изискванията ми, боя се, че може никога повече да не говориш с Ники. Тя подчерта, че това е единственият ти шанс.

Свържи се с мен до 24 часа, след като вземеш решение. Прочети пак списъка и изискванията ми, запамети ги и после изгори писмото.

Помни, ако искаш да ти помогна, не споменавай пред никого, че контактувам с Ники.

С най-добри намерения,

Тифани

Цяла нощ препрочитам писмото отново и отново. Отказвам да приема някои части за истина — особено това, че съм извършил престъпление и Ники се е развела с мен — тези неща ме карат да си удрям челото с юмруци. Що за престъпление би ме поставило в това положение и кой е свалил всички обвинения, когато съм влязъл в неврологичното заведение? Разбирам Ники да се разведе с мен, задето съм лош съпруг, особено като се има предвид, че наистина бях лош съпруг. Но ми е трудно да повярвам за престъплението: какво толкова съм извършил, та да се стигне до такива драстични мерки. И все пак писмото на Тифани като че ли обяснява много — защо майка ми е свалила сватбените ми снимки и защо татко и Джейк наговориха онези ужасни неща за Ники. Ако наистина съм разведен, значи всички опити на роднините ми да изтрият Ники от паметта ми са имали за цел да ме защитят — пък и те не са достатъчно големи оптимисти, за да осъзнаят, че щом съм жив, все още имам поне теоретичен шанс да си върна Ники. А това, едва ли има нужда да ви обяснявам, е слънчевият лъч в това писмо.

Естествено, не мога да бъда сигурен за нищо, след като нямам никакъв спомен за последните няколко години. Какво пречи Тифани да си е измислила цялата история, за да ме накара да участвам в танцовото й състезание? Напълно е възможно. Иначе никога не бих се съгласил да й бъда партньор, нищо, че сега се упражнявам да бъда мил. Осъзнавам вероятността писмото на Тифани да е номер, но шансът да се свържа с Ники е прекалено примамлив, за да го пропусна — той може да се окаже последният ми сгоден случай. Пък и щом Тифани споменава Бог, значи може и да разбира смисъла на изпитателния срок. Има логика и Ники да иска да взимам уроци по танци. Винаги е имала желание да танцуваме, но аз все отказвах. Мисълта в бъдеще да танцувам с Ники е достатъчна да ме накара да приема условието за три пропуснати мача на Орлите, включително домакинството срещу Джаксънвил. Представям си колко ще се ядосат баща ми, Джейк, а може би дори и Клиф, но после се замислям за възможността най-сетне да стигна до хепиенда на своя филм — да си върна Ники — и изборът става очевиден.

Слънцето изгрява, отварям прозореца на долната баня, изгарям писмото над тоалетната и пускам водата върху овъглените останки. След това тичам през Найтс Парк до къщата на семейство Уебстър и почуквам на вратата на Тифани. Тя отваря, облечена в червена копринена нощница, и ме гледа с присвити очи.

— Е?

— Кога започваме? — питам.

— Готов ли си да се посветиш изцяло? Да се откажеш от всичко друго? Дори от Орлите?

Кимвам нетърпеливо.

— Но не бива да пропускам сеансите в петък, защото ако не ходя на терапия, съдията ще ме върне на лошото място и тогава няма да можем да спечелим състезанието.

— Ще те чакам пред вас утре в два — казва Тифани и затваря вратата.

* * *

Първият етаж в апартамента на Тифани представлява танцово студио. Огледала покриват и четирите стени от пода до тавана, а на три от тях има перила каквито ползват балерините. Подът е настлан с паркет като на баскетболно поле, но без начертаните линии и с по-светъл лак. Таванът е много висок, сигурно има към девет метра; вита стълба в ъгъла води до жилището на Тифани.

— Поръчах да ми построят всичко това след смъртта на Томи — обяснява Тифани. — Използвах парите от застраховката. Харесва ли ти студиото ми?

Кимвам.

— Добре, защото това ще бъде домът ни през следващия месец. Носиш ли си снимката?

Отварям сака си и вадя снимката на Ники; показвам я на Тифани, а тя отива до уредбата зад витата стълба. Сваля от желязна кука на стената чифт слушалки — от онези, които ти покриват изцяло ушите като наушници — и ми ги подава. Имат много дълъг кабел.

— Сядай — нарежда ми.

Настанявам се на пода с кръстосани крака.

— Ще ти пусна песента, на която ще танцуваме. Важно е да се почувстваш дълбоко свързан с нея. Трябва да те трогне, да изпълни цялото ти тяло. Нарочно избрах точно тази песен. Идеална е и за двама ни, както ще чуеш след малко. Когато ти сложа слушалките, искам да се вгледаш в очите на Ники. Искам да почувстваш песента. Ясно?

— Нали не свири сопрано саксофон? — питам, защото, както знаете, Кени Джи е големият ми враг.

— Не — успокоява ме тя и слага слушалките на ушите ми.

Ушите ми потъват в подплънката. Със слушалките ме обзема чувството, че съм съвсем сам в това огромно помещение, въпреки че ако вдигна очи, ще видя Тифани. Стискам рамката в ръце, взирам се в очите на Ники и песента започва.

Пиано — бавно и тъжно.

Два гласа се редуват.

Болка.

Знам тази песен.

Тифани имаше право. Идеална е и за двама ни.

Песента тече, гласовете стават все по-емоционални и нещо ме пробожда в гърдите.

Текстът изразява точно чувствата ми, откакто ме изписаха от лошото място.

На припева вече плача, защото певицата изглежда изпитва абсолютно същите неща като мен, а думите й, емоциите й, гласът й…

Песента свършва със същото тъжно пиано, с което започна. Вдигам очи и осъзнавам, че Тифани ме е видяла как плача, и се засрамвам. Оставям снимката на Ники на пода и закривам лицето си с ръце.

— Съжалявам. Дай ми само секунда.

— Хубаво е, че песента те разплаква, Пат. Сега ни остава само да трансформираме сълзите в движение. Трябва да плачеш чрез танца. Разбираш ли ме?

Не я разбирам, но все пак кимвам утвърдително.