Матю Куик
Наръчник на оптимиста (34)

Писмо №5, 3 декември 2006 г.

Скъпа Ники,

В нощта, след като „Тенеси Тайтънс“ унищожиха Орлите на родна земя — мач, в който Донован Макнаб си разкъса кръстните връзки и това сложи край на сезона му, а по всяка вероятност и на кариерата му — Андре Уотърс се застреля. Съзнавам, че не ти пука за това, но като тийнейджър обожавах Уотърс — беше един от любимите ми играчи. Той представляваше важна част от отбраната на зелените. Викаха му Мръсния Уотърс, защото получи безброй глоби за груба игра. В детството ми Уотърс бе бог за мен. Джейк изтърси, че Уотърс сигурно се е самоубил, като е видял слабата игра на Орлите срещу Титаните, но това никак не беше смешно. Баща ми не говори с никого, защото е разстроен от контузията на Макнаб, която най-вероятно ще унищожи надеждата на Орлите да влязат в плейофите. Новият ми любим играч Ханк Баскет вече не получава много пасове и загуби топката, докато правеше някакви глупави хитринки на мача срещу „Инди Колтс“, загубен от Птиците този уикенд. И, разбира се, на всичкото отгоре дойде и твоето писмо.

Та сега си мисля, че това е моментът във филма ми, когато нещата изглеждат съвсем безнадеждни. Налага се постоянно да си напомням, че всички филмови герои минават през такъв мрачен период, докато намерят щастливия край.

Трудно ми беше да чакам отговора ти цели две седмици. Стана ми много мъчно от писмото ти и през последните двайсет и четири часа писах и пренаписвах отговора си поне сто пъти.

Не знам дали Тифани ти е прочела откъса от дневника ми, където описвам кабинета на терапевта си: там има две кожени кресла — черно и кафяво. Терапевтът ми оставя пациентите да си изберат къде да седнат и така разбира в какво настроение са. Напоследък все избирам черното.

Прочетох някои части от писмото ти на Клиф — така се казва терапевтът ми. Той не знае за участието на Тифани, защото съм й обещал да не разгласявам пред никого, че тя е нашата свръзка. Отказах да отговоря на Клиф, когато ме попита как съм се свързал с теб. Надявам се, нямаш против да чета някои твои думи пред терапевта си. Много е странно. Клиф все намеква да потърся връзка с Тифани. Знам, че в момента Тифани ти чете това писмо, затова тази част ще е малко неловка за всички ни, но Тифани ще трябва да го преглътне, защото работата на свръзката е такава, а аз изпълних своята част от сделката, като танцувах толкова добре.

Според Клиф в момента ние с Тифани имаме много допирни точки, а с теб нямаме нищо общо, защото сме на различни места. Аз го разбрах в смисъл че ти си в Мериленд, а аз в Ню Джърси, но той искал да каже друго: аз още се боря да възвърна психичното си здраве, а ти си стабилна психически. Попитах Клиф защо настоява да започна връзка с човек, още по-нестабилен психически и от мен, и отговорът му гласеше: понеже ти никога не си могла да ми оказваш нужната подкрепа и затова бракът ни се е разпаднал. Много му се ядосах, особено като се има предвид, че аз съм виновният, но той твърди как ти си ми позволила да стана такъв — никога не си ме поставяла на място и си ме оставяла да те наскърбявам толкова дълго. А Тифани нямало да ми разреши подобно нещо и приятелството ни е основано на взаимна потребност и стремеж да станем по-добри чрез физически упражнения и танци.

С Тифани сме големи приятели и аз силно ценя всичко, което тя прави за мен в момента. Но тя не си ти. Още те обичам, Ники. А любовта не може да се контролира или променя.

Мама ми взе от обществената библиотека на Колингсуд „Спасителят в ръжта“. Холдън Колфилд много ми допада и силно му съчувствам, защото е добро момче и винаги се стреми да прави добрини на сестра си Фиби, макар и все да се проваля, както когато купи на Фиби онази плоча, но я счупи, преди да й я даде. Хареса ми и как все се тревожеше какво правят нюйоркските патици през зимата. Къде отиват? Но най-ми хареса краят, когато Холдън заведе сестра си на въртележката и тя яздеше кончето и се опитваше да стигне златния пръстен. Холдън си мислеше: „Страхувах се да не падне от проклетия кон, но не казах нищо и не се намесих. Ако децата искат да стигнат златния пръстен, трябва да ги оставиш и да не казваш нищо. Ако паднат, ще паднат и толкоз, но ако им кажеш нещо, става лошо“. Докато четях тези редове, се сетих за думите ти за второто ми детство и как един ден трябва да „изляза от сутерена“. Но после си помислих, че опитите ми да стана по-добър и танците ми с Тифани бяха като протягането към златния пръстен — към теб. Ники, ти си моят златен пръстен. Дори и да падна от проклетата въртележка, трябва да те стигна, нали така?

Искам да те видя. Искам да говорим очи в очи. Само веднъж. След това, ако не желаеш никога повече да ме видиш, ще го преживея. Само ми дай един шанс да ти покажа колко съм се променил. Само един шанс. Само една среща. Моля те.

С обич,

Пат