Матю Куик
Наръчник на оптимиста (10)

Не знам как е прието

Вдигам тежести в сутерена, навличам си чувала за боклук и отивам да тичам петнайсет километра. После вземам душ, пръскам във въздуха от одеколона на татко и минавам през облачето, както ме научи мама, когато бях в гимназията. Слагам си дезодорант, обувам си новите кафяви панталони и фланелката на Ханк Баскет.

Питам мама как й се струвам и тя възкликва:

— Много си хубав. Толкова си хубав! Но дали да носиш фланелка на Орлите на вечерно парти? Защо не сложиш някоя от ризите, които ти купих от „Гап“, а може и да вземеш някое поло от баща си.

— Няма нужда — отговарям с уверена усмивка. — Според д-р Пател е добра идея да нося тази блуза.

— Така ли? — засмива се мама и ми подава букет цветя и бутилка бяло вино от хладилника.

— Какво е това?

— Дай ги на Вероника и й благодари от мое име. Рони ти беше верен приятел. — Мама пак има вид, че ще заплаче.

Целувам я за довиждане и, прегърнал цветята и виното, тръгвам надолу по улицата и прекосявам Найтс Парк до къщата на Рони.

На вратата ме посреща Рони по риза с вратовръзка, та си помислям, че д-р Пател може и да е сбъркал и в крайна сметка не съм облечен подходящо. Но Рони поглежда новата ми фланелка, прочита името на гърба — може би, за да се увери дали не нося някаква демодирана фланелка на Фреди Мичъл — и възкликва:

— Ханк Басет е човекът! Откъде намери негова фланелка толкова рано? Страхотна е! — От което ми става много по-добре.

Следваме аромата на месо през елегантната им дневна и елегантната им трапезария до кухнята, където Вероника храни Емили. С изненада виждам, че тя далеч не е новородено бебе.

— Ханк Баскет пристигна — обявява Рони.

— Кой? — пита Вероника, но се усмихва, виждайки виното и цветята. — Pour moi?

За момент се взира в подутата ми буза, но не казва нищо, за което съм й благодарен. Подавам й подаръците от мама и Вероника ме целува по здравата буза.

— Добре дошъл у дома, Пат — с което тя ме изненадва, защото звучи искрено. — Поканих още един човек на вечеря, дано да нямаш нищо против — добавя. Намига ми и после вдига капака на единствената тенджера на котлона. Разнася се ухание на топъл доматен сос и босилек.

— Кого си поканила? — питам.

— Ще видиш — отвръща тя, без да вдига поглед от соса, който бърка.

Преди да успея да добавя още нещо, Рони взима Емили от високото й столче и я подканва:

— Запознай се с чичо Пат — прозвучава ми странно, докато не се усещам, че говори за мен.

— Кажи здравей на чичо Пат, Емили.

Емили ми махва с малката си ръчичка и аз я поемам в обятията си. Тъмните й очи изучават лицето ми и тя се усмихва като че ли одобрително.

— Пап — сочи носа ми малката.

— Виждаш ли колко умно е моето момиче, чичо Пат? — пита Рони и гали копринената черна косичка по главата на Емили. — Вече научи името ти.

Емили мирише на морковеното пюре, с което са омазани бузите й, преди Рони да ги избърше с мокра кърпичка. Трябва да призная, че Емили е сладко дете, и веднага ми става ясно защо Рони ми написа толкова много писма за дъщеря си и защо я обича толкова много. Замислям се как един ден и ние с Ники трябва да имаме деца и ми става толкова хубаво, че целувам Емили по челото, сякаш е бебето на Ники, а аз съм бащата. И после целувам челото на Емили отново и отново, докато тя започва да се киска.

— Бира? — предлага Рони.

— Не бива да пия, вземам лекарства и…

— Бира — повтаря Рони и след малко пием бира на верандата му, а Емили седи в скута на баща си и пие разреден ябълков сок от бутилка.

— Приятно е да пием заедно — Рони чуква бутилката си „Юнглинг“ в моята.

— Кой друг ще идва на вечерята?

— Тифани, сестрата на Вероника.

— Тифани и Томи? — питам, като си спомням съпруга на Тифани от сватбата на Рони и Вероника.

— Само Тифани.

— А Томи къде е?

Рони дълго отпива от бирата си, поглежда залязващото слънце и накрая съобщава:

— Томи почина преди известно време.

— Какво? — възкликвам, понеже не бях чул нищо за това. — Боже, съжалявам да го чуя.

— Гледай да не го споменаваш тази вечер, става ли?

— Разбира се — обещавам и отпивам няколко големи глътки от бирата си. — Как умря?

— Кой как е умрял? — пита женски глас.

— Здрасти, Тифани — поздравява Рони и внезапно до нас на верандата се материализира Тифани. Носи черна вечерна рокля, обувки на високи токчета и диамантена огърлица, а гримът и прическата й ми се струват прекалено перфектни — сякаш се престарава да изглежда привлекателно, както понякога правят старите жени. — Нали помниш Пат?

Изправям се и се ръкуваме. Става ми много странно от начина, по който Тифани ме поглежда в очите.

Прибираме се в къщата и след малко общи приказки с Тифани се оказваме сами в двата противоположни ъгъла на канапето в дневната, докато Вероника приключва с готвенето, а Рони слага Емили да спи.

— Много си хубава тази вечер — казвам, когато тишината започва да става неловка.

Преди изпитателния срок никога не правех комплименти на Ники и това, мисля, наистина нараняваше самочувствието й. Хрумва ми, че сега не пречи да се упражнявам да правя комплименти на други жени, така че да ми дойде естествено, когато Ники се върне. Но Тифани наистина изглежда добре, макар да се е престарала с грима. Тя е няколко години по-голяма от мен, но тялото й е във форма, а дългата й, черна коса е като коприна.

— Какво е станало с бузата ти? — пита Тифани, без да ме поглежда.

— Фитнес инцидент.

Тя не вдига поглед от ръцете си, скръстени на скута й. Ноктите й са кърваво червени.

— Къде работиш сега? — питам, въобразявайки си, че този въпрос не е рискован.

Тя сбърчва нос, все едно съм пръднал.

— Преди няколко месеца ме уволниха.

— Защо?

— Има ли знамение? — пита тя, след което става и отива в кухнята.

Допивам втората си бира и чакам Рони да се върне.

 

 

Вечерята е елегантна, има свещи и луксозни чинии, и сребърни прибори, но е доста неловко, защото ние с Тифани не обелваме и дума, а Вероника и Рони говорят за нас все едно ни няма.

— Пат много си пада по историята. Знае всичко за всеки един американски президент. Давай. Питай го нещо — предлага Рони.

Тифани така и не вдига поглед от чинията си и Вероника обяснява:

— Сестра ми се занимава с модерни танци и след два месеца има рецитал. Да я видиш само как танцува, Пат. Прекрасно е. Боже, иска ми се да можех да танцувам като сестра ми. Всички ще ходим на рецитала й, нали и ти ще дойдеш?

Кимвам внимателно, когато Тифани ме поглежда очаквателно, и си мисля, че трябва наистина да отида, за да се упражнявам да бъда мил. Пък и Ники сигурно би искала да отидем на танцов рецитал, а аз имам желание отсега нататък да правя нещата, които Ники харесва.

— С Пат ще тренираме заедно — обявява Рони. — Вижте го само колко е як. Засрамва ме. Добре ще ми дойде да се затворя с теб в сутерена, Пат.

— Тифани обича морето, нали, Тиф? Ние четиримата трябва да заведем Емили на плаж някой уикенд през септември, след като тълпите се изнесат. Може да си направим пикник. Обичаш ли да ходиш на пикник, Пат? Тифани много обича. Нали, Тиф?

Рони и Вероника обменят факти за гостите си в продължение на почти петнайсет минути и когато най-после млъкват за миг, питам дали някой знае, че са взривили „Вет“ и за моя изненада и Рони, и Вероника потвърждават: били го съборили преди години, както каза и баща ми. Това ужасно ме тревожи, защото нямам никакъв спомен за подобно нещо, нито пък за годините, които уж са минали оттогава. Искам да попитам преди колко време се е родила Емили, защото помня, че скоро след раждането й получих писмо и снимка от Рони, но ме хваща шубето и не питам.

— Мразя футбола — заявява Тифани. — Повече от всичко на света.

И след това известно време всички ядем в мълчание.

Трите ястия, обещани от Рони, се оказват бира, лазаня, гарнирана с аспержи на фурна, и лимонов пай. Всички са страхотни. Казвам това на Вероника — така пак тренирам за времето, когато Ники ще се върне — а тя отговаря:

— Да не би да очакваше друго?

Знам, че се шегува, но Ники би го използвала, за да докаже каква вещица може да бъде Вероника. Мисля си как, ако Ники беше тук, като се приберяхме, щяхме да си говорим в леглото, както едно време, когато и двамата бяхме подпийнали — и докато седя на масата на Рони, от тази мисъл ми става хем тъжно, хем приятно.

Привършваме пая и Тифани става с думите:

— Уморена съм.

— Ама ние едва приключихме вечерята! — възкликва Вероника. — Имаме игри…

— Казах, че съм уморена.

Настъпва мълчание.

— Е — въздъхва Тифани накрая, — ще ме изпратиш ли до вкъщи или не?

Отнема ми секунда, докато се усетя, че говори на мен, но откликвам бързо:

— Да, разбира се.

Щом ще се упражнявам да съм мил, няма какво друго да сторя, нали?

 

 

Вечерта е топла, но не е много задушно. С Тифани вървим цяла пресечка, преди да я попитам къде живее.

— При родителите ми, ясно? — сопва се тя, без да ме поглежда.

— О — осъзнавам, че сме само на около четири пресечки от къщата на господин и госпожа Уебстър.

— И ти живееш при родителите си, нали?

— Да.

— Значи няма какво да се дуеш.

Тъмно е и предполагам, че е около девет и половина. Тифани върви доста бързо на тракащите си високи токчета, скръстила ръце на гърдите си, и скоро се озоваваме пред къщата на родителите й.

Обръща се към мен и очаквам просто да ми пожелае лека нощ, но тя казва:

— Виж сега, от колежа насам не съм ходила по срещи и не знам как е прието.

— Кое как е прието?

— Видях как ме гледаш. Не ме баламосвай, Пат. Живея в отделна къщичка в задния двор и няма опасност родителите ми да ни налетят. Противно ми е, че дойде на вечеря с футболна фланелка, но може да ме чукаш, стига първо да изгасим лампата. Ясно?

Прекалено съм шокиран, за да отговоря и известно време просто стоим в тишина.

— Или пък не — добавя Тифани и избухва в сълзи.

Толкова съм объркан, че говоря и мисля, и се тревожа едновременно, без да знам какво всъщност да направя и да кажа.

— Виж, приятно ми беше с теб и те намирам за много красива, но съм женен — показвам й брачната си халка за доказателство.

— Аз също — отвръща тя и вдига лявата си ръка, на която проблясва диамант.

Рони каза, че мъжът й е починал, което я прави вдовица, а не омъжена, но премълчавам, защото се упражнявам да бъда мил, а не прям, както ме учиха на терапията, и което ще се хареса на Ники.

Става ми много мъчно, като виждам, че Тифани още носи брачната си халка.

И изведнъж Тифани ме прегръща, заравя лице в гърдите ми и размазва грима си по фланелката ми на Ханк Баскет. Не обичам да ме докосва друг, освен Ники, а и никак не ми се иска Тифани да ми цапа с грим фланелката, която брат ми така мило ми подари — фланелка с истински избродирани букви и цифри — но сам се изненадвам, като отвръщам на прегръдката на Тифани. Облягам брадичка на лъскавата й черна коса, долавям парфюма й и изведнъж и аз заплаквам, което много ме плаши. Телата ни се тресат заедно и от очите ни се леят сълзи. Плачем заедно поне десет минути и после тя внезапно ме пуска и се скрива тичешком зад къщата на родителите си.

Прибирам се и заварвам баща си пред телевизора. Орлите играят с „Джетс“ в предсезонен мач, за който не знаех. Той дори не ме поглежда, може би защото сега съм толкова лош фен на Орлите. Майка ми казва, че Рони се е обаждал, било важно и трябвало да му звънна веднага.

— Какво стана? Какво е станало с фланелката ти? Това грим ли е? — пита майка ми.

Не отговарям и тя ме подканва:

— Обади се на Рони.

Но аз си лягам и се взирам в тавана на спалнята си до изгрев-слънце.