Матю Куик
Наръчник на оптимиста (43)

Най-добри намерения

Пат,

Мина доста време, надявам се достатъчно.

Ако още не си разкъсал това писмо, моля те, прочети го докрай. Както вече научи, на този етап от живота си съм много по-добра в писането, отколкото в говоренето.

Всички ме мразят.

Знаеш ли, че брат ти дойде у нас и заплаши да ме убие, ако опитам да се свържа с теб? Звучеше напълно искрен и ме уплаши… достатъчно, че досега да не посмея да ти пиша. Дори моите родители ме укоряват, задето се престорих на Ники. Според терапевтката ми има риск предателството ми да се окаже непростимо и тъй като повтори думата „непростимо“ безброй пъти, разбирам колко силно е разочарована от мен. Но истината е, че го направих за твое добро. Да, надявах се веднъж като затвориш тази страница и преодолееш Ники, да ми дадеш шанс — особено след като сме толкова страхотни танцови партньори, и двамата обичаме да тичаме, семейното ни положение е подобно и — да си го кажем — и двамата се борим с всички сили да останем в действителността. Имаме много общи неща, Пат. Все още вярвам, че не попадна в живота ми случайно.

Обичам те и затова ще ти кажа нещо, което съм споделяла единствено с терапевта си. Малко е извратено, но се надявам да го приемеш. Отначало не смятах да ти го разкривам, но реших, че положението няма как да стане още по-лошо и в момента малко откровеност може да се окаже полезна.

Не знам дали ти е известно, че Томи беше полицай. Работеше в полицията на Медоусвил и беше нещо като съветник в гимназията. Така през половината си работно време съветваше и работеше с проблемни тийнейджъри, а през другата половина си беше нормално ченге. Казвам ти го, защото е важно да разбереш, че Томи беше добър човек. Не заслужаваше да умре и смъртта му напълно доказва колко случаен и прецакан, и произволен е животът, докато не намериш някого, който да му придаде смисъл, та било то и временно.

Както и да е, Томи много го биваше с тийнейджърите и дори организира клуб в гимназията, целящ да обърне внимание на проблема с шофирането след употреба на алкохол. Много от родителите смятаха, че клубът намира извинение на непълнолетните да пият, защото не беше клуб срещу употребата на алкохол от непълнолетни, а клуб срещу шофирането след употреба на алкохол, та се налагаше Томи да се бори да не го затворят. Томи ми каза, че много гимназисти пиели всеки уикенд, а мнозина от родителите в града нямали нищо против това. Но най-странно ми беше друго: децата отишли при него и го помолили да основе клуба, защото се тревожели да не би някой да пострада или да загине, ако приятелите им не престанат да шофират след купоните. Можеш ли да си представиш тийнейджър да говори така с ченге? Такъв си беше Томи, хората му се доверяваха веднага.

Така че Томи организираше срещи и дори направи караоке вечер за учителите — учениците плащаха, за да чуят любимите си учители да изпълняват нашумелите хитове. Томи умееше да убеждава хората да правят подобни неща. Аз ходех на тези събития; Томи стоеше на сцената с всички онези тийнейджъри и пееше и танцуваше с другите учители; беше убедил всички да си сложат разни откачени костюми — и родителите, и учениците, и директорите бяха усмихнати до уши. Човек не можеше да се сдържи, защото от Томи се лееше положителна енергия. И на тези събития винаги изнасяше речи — изброяваше факти и статистики за шофирането след пиене.

Всички слушаха Томи. Всички го обичаха. Толкова много го обичах, Пат.

Нещо странно у Томи беше, че все му се правеше секс. Постоянно искаше да се любим. Още щом се прибереше от работа и ми налиташе. Всяка сутрин ме будеше и ме натискаше. Трудно успявахме да си довършим вечерята, без ръцете му да се плъзнат по краката ми под масата. И когато Томи си беше вкъщи, нямаше начин да изгледам нещо по телевизията докрай, защото дойдеха ли рекламите, веднага ме поглеждаше по онзи начин. Бяхме много диви и през първите десет години от брака ни обожавах това. Но след десет години нонстоп секс малко взе да ми омръзва. Искам да кажа… животът не е само секс, нали? Така че една ясна слънчева сутрин, след като току-що се бяхме любили под кухненската маса, чайникът засвири, така че станах и налях две чаши.

— Мисля, че няма да е зле да ограничим секса до еди-колко пъти седмично — казах.

Никога няма да забравя изражението му. Сякаш го бях простреляла в корема.

— Нещо не е наред ли? — попита ме. — Греша ли някъде?

— Не. Нищо подобно.

— Какво има тогава?

— Не знам. Нормално ли е да правим секс по няколко пъти на ден?

— Не ме ли обичаш вече? — попита Томи с онзи израз на обидено момченце, който още виждам, като затворя очи вечер.

Разбира се, казах на Томи, че го обичам повече от всякога, но просто искам малко да намалим секса; искам да си говорим повече, да се разхождаме и да си намерим нови хобита, та сексът пак да стане нещо специално.

— При толкова много секс магията някак се губи.

Помня, че по някаква странна причина предложих да тръгнем на уроци по езда.

— Значи смяташ, че магията се е изгубила? — промълви той и този въпрос се оказа последното, което някога ми каза. „Значи смяташ, че магията се е изгубила?“

Помня колко дълго му говорих след това, уверявах го, че ще правим колкото секс иска и това е било само предложение, но той беше наранен. През цялото време ме гледаше с подозрение, все едно му изневерявам или нещо такова. Но не му изневерявах. Просто исках да позабавим нещата, за да ценя секса повече. Само исках да му кажа, че не бива да се прекалява с хубавите неща. Но очевидно го бях наранила, защото преди да успея да му обясня, той стана и се качи горе да се изкъпе. Излезе, без да каже довиждане.

Бях на работа, когато ми се обадиха. Помня само как ми казаха, че Томи е пострадал и е откаран в болница „Уест Джърси“. В болницата заварих десетина мъже в сини униформи — полицаи навсякъде. Блясъкът в очите им ми казваше всичко.

По-късно научих, че в обедната си почивка Томи отишъл до Чери Хил Мол. В патрулката му намерили чанта на „Виктория’с сикрет“, пълна с дамско бельо — всичко в моя размер. Докато се връщал към Медоусвил, спрял на магистралата да помогне на възрастна жена, чиято кола се развалила. Томи повикал влекач, но жената била много притеснена и той останал до прозореца й да й прави компания, докато чака. Томи все си приказваше така с хората. Патрулката била паркирана зад него със запалени фарове, а той стоял на ръба на аварийната лента на магистралата. Някакъв шофьор, който пил на обед, си изпуснал мобилния телефон и когато се навел да го вдигне, завъртял кормилото надясно, прекосил две ленти и…

Заглавието в местния вестник гласеше: „Полицай Томас Рийд — основател на клуба на гимназия «Медоусвил» против карането в нетрезво състояние — убит от пиян шофьор“. Беше толкова иронично, почти забавно по един садистичен начин. На погребението му присъстваха страшно много полицаи. Децата от гимназията превърнаха моравата ми в жив паметник; стояха на тротоара със свещи и цветя. Отказвах да изляза, но през първите вечери тийнейджърите ми пееха толкова мило, хор от тъжни, прекрасни гласове. Приятелите ми носеха храна, отец Кари ми говореше за рая, родителите ми плачеха с мен, а Рони и Вероника останаха при мен през първите седмици. Но аз мислех само за едно: Томи умря с мисълта, че вече не искам да правя секс с него. Изпитвах такава вина, Пат. Исках да умра. Все си мислех, че нямаше да отиде до „Виктория’с сикрет“ през обедната си почивка, ако не се бяхме скарали, и така никога нямаше да мине покрай старицата в повредената кола и нямаше да загине. Изпитвах такава вина. Все още се чувствам толкова виновна.

След няколко седмици се върнах на работа, но всичко в ума ми се беше преобърнало. Вината ми се превърна в нужда и изведнъж ме обхвана ужасен копнеж за секс. Така че започнах да се чукам — с всеки мъж, който беше навит. Беше достатъчно само да го погледна по онзи начин и след няколко секунди вече знаех дали ще ме изчука. И докато го правеше, затварях очи и си представях, че е Томи. За да бъда отново със съпруга си, се чуках навсякъде. В кола. В гардеробната в службата. Зад някой храст. В обществена тоалетна. Навсякъде. Но в съзнанието ми винаги беше под кухненската маса, а Томи се беше върнал при мен и му бях казала, че сексът не ми е омръзнал и ще правя любов с него колкото поиска, защото го обичам с цялото си сърце.

Бях болна. А и нямаше недостиг на мъже, готови да се възползват от болестта ми. Навсякъде беше пълно с мъже, които с удоволствие биха изчукали една психичноболна жена.

Разбира се, това доведе до уволнението ми, до терапията и до много изследвания. За щастие не пипнах никаква болест, но с готовност ще се изследвам отново, ако някога това се окаже на дневен ред между нас. Но дори и да бях хванала СПИН или нещо такова, пак щях да смятам, че си е струвало, защото имах нужда да затворя тази страница. Имах нужда от опрощение. Имах нужда да изживея фантазията. Имах нужда чрез чукане да изкупя вината си, за да разсея мъглата, в която бях потънала, да почувствам нещо, да почувствам каквото и да било и да започна живота си отново. И откакто с теб станахме приятели, започнах да градя живота си наново.

Трябва да призная, на официалната вечеря на Вероника гледах на теб само като на лесна плячка. Преценявах те в глупавата ти фланелка на Орлите и реших, че лесно ще те накарам да ме изчукаш и да си представя, че си Томи. Не го бях правила отдавна. Вече не исках да правя секс с непознати, но ти не беше непознат. Беше подбран от собствената ми сестра. Беше сигурен мъж, с когото Рони се мъчеше да ме нагласи. Така че смятах да започна да спя с теб редовно, само за да си фантазирам отново за Томи.

Но когато ме прегърна пред къщата на родителите ми и плака с мен, нещата се промениха — драматично. Отначало не разбирах, но докато тичахме заедно и ядяхме зърнена закуска на вечеря, и отидохме на плаж, и станахме приятели — просто приятели, без секс, който да усложнява нещата — ми беше приятно по начин, по който не бях очаквала. Просто ми беше приятно да съм с теб, дори и да не си казвахме нищо.

Разбрах, че имам чувства към теб, когато нещо в мен започна да се свива при всяко споменаване на Ники. Ти никога няма да се събереш с жена си — беше повече от очевидно, затова се обадих на майка ти, напих я в местния бар и тя ми разказа всичко за теб. Ти не ме видя, но аз стоях в алеята, когато тя се прибра натряскана и ти й помогна да си влезе. Аз я закарах до вкъщи. След случилото се с Томи не близвам алкохол. Оттогава с нея се срещаме всяка седмица, Пат. Тя се нуждаеше от приятелка; изпитваше потребност да си говори с някого за баща ти. А аз я изслушвах. Отначало само я използвах за информация, но сега май наистина сме приятелки. Тя нямаше представа за писмата от името на Ники и известно време след коледния епизод ми беше много сърдита, но знае за това писмо — очевидно, след като тя ти го предаде. Тя е много силна и милостива жена, Пат. Заслужава нещо по-добро от баща ти, както навярно ти заслужаваш нещо по-добро от мен. В това отношение животът е странен.

Написах онези писма с надеждата да ти помогна да затвориш страницата, както аз някак успях да го сторя чрез случаен секс след смъртта на Томи. Моля те, повярвай, че започнах цялата история със свръзката, едва след като се убедих в твърдото решение на Ники да не говори с теб при никакви обстоятелства. Вероятно никога няма да можеш да ми простиш, но искам да знаеш, че имах най-добри намерения… и още те обичам по моя си смахнат начин.

Липсваш ми, Пат. Наистина. Може ли поне да бъдем приятели?

Тифани