Матю Куик
Наръчник на оптимиста (40)

Мад Нипър

Събуждам се: дъждът е спрял, но аз още треперя. Сядам; болка пробожда цялото ми тяло. Палтото ми го няма. Кожените ми обувки ги няма. Всичките ми пари ги няма. Коженият ми колан го няма. Новият часовник от мама за Коледа го няма. Докосвам лице и пръстите ми почервеняват.

Оглеждам се и виждам, че съм на тясна уличка, пълна с паркирани коли. Редици долепени къщи от двете страни. Някои прозорци са заковани, много от верандите и стъпалата се нуждаят от ремонт, а уличните лампи не светят — явно са счупени с камъни — от което целият свят изглежда потънал в мрак. Намирам се в лош квартал, без пари, без обувки и без ни най-малка представа къде съм. Част от мен иска да остана да лежа на тротоара завинаги, но се страхувам да не би лошите хора да се върнат да ме довършат и преди да успея да помисля, съм на крака и куцукам по платното.

Десният ми бедрен мускул е схванат и не мога да си сгъвам дясното коляно.

Една от къщите е украсена за Коледа. На верандата са изобразени яслите с пластмасови Йосиф и Мария — и двамата чернокожи. Приближавам към Младенеца: мисля си, че е по-вероятно да ми помогнат хора, които празнуват Коледа, отколкото такива без украса, защото в Библията Исус казва, че трябва да помагаме на хора без обувки, които са били набити и ограбени.

Най-сетне се довличам до украсената къща и става нещо странно. Вместо да почукам на вратата, докуцвам до черните Йосиф и Мария, защото искам да разгледам яслите и да видя дали и Младенеца е черен. Схванатият ми крак крещи от болка и се предава точно когато стигам яслите. Облегнат на едно коляно и две ръце, установявам, че малкият Исус между Йосиф и Мария действително е чернокож и освен това е включен в тока — тъмното Му лице грее като кехлибар и от гърдите Му блести ярка бяла светлина.

Докато гледам Младенеца с присвити очи, осъзнавам, че ме нападнаха, защото проклех Бог, затова започвам да се моля и да се извинявам. Разбирам какво ми казва Бог — трябва още да поработя над характера си, преди да ми позволи да сложа край на изпитателния срок.

Пулсът ми тупти толкова силно в ушите, че даже не чувам отварянето на входната врата и приближаващия се по верандата мъж.

— К’во правиш с яслите на леля Джасмин? — пита ме мъжът.

И когато се обръщам, Бог ми дава знак, че е приел извинението.

 

 

Когато доведоха Дани на лошото място, той не говореше. Също като мен, а и като всички останали, и той имаше белег, но неговият беше много по-голям и на тила — ярка розова резка в афроприческата му. Около месец той само си седеше на стола до прозореца на стаята, а терапевтите идваха и си отиваха обезсърчени. Ние с момчетата се отбивахме да го поздравим, но докато му говорехме, Дани продължаваше да зяпа през прозореца, та го мислехме за един от онези хора с толкова тежка мозъчна травма, дето си остават зеленчуци до края на живота — малко като съквартиранта ми Джаки. След около месец обаче Дани започна да яде в столовата заедно с нас, посещаваше музикалните сеанси и груповата терапия и дори отиде на няколко организирани екскурзии до магазинчетата на пристанището и мачовете на „Ориълс“ на „Камдън ярдс“. Очевидно разбираше какво му се говори и беше съвсем нормален. Просто не говореше.

Не помня колко време отне, но след време Дани проговори, а аз се случих първият, с когото заговори.

Едно момиче от някакъв тузарски колеж в Балтимор дойде, за да пробва с нас нещо, наречено „нетрадиционно лечение“. Трябваха й доброволци за сеансите, защото още не беше истински терапевт. Отначало се отнесохме скептично, но когато тя дойде да ни убеждава, бързо ни спечели с момичешката си фигура и сладко, невинно лице. Беше много мила и доста привлекателна, така че всички правехме каквото ни каже с надеждата да остане — всички пациенти в лошото място бяха мъже, а сестрите бяха супер грозотии.

През първата седмица студентката ни караше да се оглеждаме в огледало, за да се опознаем: струваше ни се доста идиотско. Казваше неща от рода на: „Изучавайте носа си. Гледайте го, докато наистина го опознаете. Гледайте как мърда, когато вдишате дълбоко. Оценете чудото на дишането. Сега вижте езика си. Не само върха, но и отдолу. Изучавайте го. Помислете за чудото на вкуса и говора“.

Но един ден ни раздели на случайни двойки, накара ни да седнем един срещу друг и да се вгледаме в очите на партньора си. Настояваше да го правим дълго време — беше доста откачено, защото в стаята цареше пълна тишина, а и обикновено мъжете не се гледат продължително в очите. После тя ни каза да си представим, че партньорът ни е някой, който ни липсва, или когото в миналото сме наранили, или роднина, с когото не сме се виждали от дълги години. Каза ни да търсим този човек в очите на партньора си, докато той не се появи пред нас.

Продължителното взиране в чужди очи се оказа нещо доста силно. Ако не ми вярвате, опитайте сами.

Естествено, започнах да виждам Ники, което беше странно, защото гледах в очите Дани, а Дани е сто и деветдесетсантиметров афроамериканец и ни най-малко не прилича на бившата ми жена. И въпреки това докато зениците ми бяха приковани в неговите, сякаш гледах право в очите на Ники. Аз пръв заплаках, но ме последваха и други. Студентката дойде при нас, каза ми, че съм смел и ме прегърна, което беше мило. Дани не каза нищо.

Същата нощ се събудих от грухтенето на Джаки. Когато отворих очи, ми трябваха няколко секунди да се осъзная и после зърнах Дани, надвесен над мен.

— Дани?

— Името ми не е Дани.

Гласът му ме уплаши, защото не очаквах да проговори, особено при положение че откакто дойде, не бе изричал нито дума.

— Името ми е Мад Нипър.

— Какво искаш? — попитах. — Защо си в стаята ми?

— Само исках да ти кажа уличното си име, за да станем приятелчета. Но сега не сме на улицата, така че можеш да продължиш да ми викаш Дани.

И с тези думи Дани излезе от стаята, а Джаки спря да грухти.

Всички в лошото място доста се стреснаха, когато на другия ден Дани започна да говори. Докторите смятаха, че са постигнали пробив, но не беше така. Дани просто бе решил да проговори. Наистина станахме приятелчета и правехме всичко в лошото място заедно, включително и фитнес. И малко по малко узнах историята на Дани.

Той бил изгряващ рапър от Северна Филаделфия под името Мад Нипър и току-що бил подписал договор с „Тъфър Трейд“, малка звукозаписна компания от Ню Йорк. Пеел в клуб в Балтимор, когато избухнала свада и някак — Дани често променяше подробности от историята, та не мога да кажа със сигурност как е станало — го ударили по тила с лост, закарали го на пристанището и го хвърлили във водата.

Дани най-често твърдеше, че група балтиморски рапъри, които трябвало да пеят след Мад Нипър, го поканили да пушат трева в уличката зад клуба, но когато излязъл, другите рапъри почнали да му правят проблеми, задето пеел в техния квартал. А когато се оправдал с по-големите си продажби, всичко угаснало и той умрял — вярно е: в картона му пише, че няколко минути бил мъртъв, преди парамедиците да успеят да го съживят.

За късмет на Дани някакъв човек чул плясъка на Мад Нипър във водата, успял да го измъкне веднага щом рапърите си тръгнали и повикал помощ. Дани твърди, че солта във водата поддържала мозъка му жив, но не разбирам как точно, особено след като го хвърлили в мръсното пристанище, а не в океана. След операция за отстраняване на частици от черепа му от мозъка и дълъг престой в болница, докарали Дани в лошото място. Най-страшното било, че загубил способността си да рапира — просто вече не можел да измисля текста, поне не толкова бързо колкото преди — затова дал обет за мълчание, който нарушил чак след дългото взиране в очите ми.

Веднъж попитах Дани кого е видял в очите ми и той отговори: леля Джасмин. Поисках да знам защо е видял точно леля си Джасмин и той ми разказа, че тя го отгледала, докато станал мъж.

 

 

— Дани? — промълвявам на колене пред яслите.

— Кой си ти?

— Пат Пипълс.

— Белия Пат от Балтимор?

— Да.

— Как?

— Не знам.

— Окървавен си. Какво е станало?

— Бог ме наказа, но после ме доведе тук.

— Как си разгневил Бог?

— Проклех го, но после му се извиних.

— Ако наистина си Пат Пипълс, как ми е името?

— Мад Нипър, известен и като Дани.

— Вечерял ли си?

— Не.

— Обичаш ли шунка?

— Да.

— Искаш ли празнична вечеря с нас с леля Джасмин?

— Добре.

Дани ми помага да се изправя и когато влизам с куцане в дома на леля Джасмин, надушвам аромата на борови иглички и печена шунка, и сок от ананас. Има малка елха, украсена с пуканки и шарени блещукащи светлинки, на полицата над фалшива камина са окачени два чорапа в зелено и червено, а по телевизията върви мачът между Орлите и Каубоите.

— Седни — поканва ме Дани. — Чувствай се като у дома си.

— Не искам да ви изцапам дивана с кръв.

— Покрит е с найлон, не виждаш ли?

Поглеждам — диванът наистина е опакован в найлон, затова се свличам на него и гледам как Орлите печелят, което ме изненадва, защото Далас бяха фаворити.

— Липсваше ми — казва ми Дани и сяда до мен. — Даже не се сбогува, като си тръгна.

— Мама дойде да ме вземе, докато ти беше на музикален сеанс. Кога излезе от лошото място?

— Едва вчера. За добро поведение.

Поглеждам приятеля си и виждам, че говори сериозно.

— Значи вчера си излязъл от лошото място и аз съвсем случайно изтичвам до квартала ти, обират ме на твоята улица и след това намирам къщата ти?

— Май да — кимва Дани.

— Това е чудо, не мислиш ли?

— На Коледа стават чудеса, Пат. Всеки я знае тая тъпотия.

Но преди да успеем да си кажем нещо повече, една дребничка, сериозна на вид жена с големи очила с черни рамки влиза в дневната и започва да пищи:

— О, Боже Господи! Исусе!

Опитвам се да убедя леля Джасмин, че съм добре, но тя се обажда на 911 и след малко се озовавам в линейка към болница „Джърмантаун“.

Пристигаме в спешното, леля Джасмин се моли за мен и крещи на много хора, докато не ме настаняват в единична стая, където ми свалят дрехите и ми почистват раните.

Слагат ме на системи, а аз разказвам на полицая какво стана.

Рентгенът разкрива фрактури в пищяла и бедрената ми кост, а междувременно майка ми, Кейтлин и Джейк пристигат. Поставят крака ми в бял гипс — започва от петата и свършва точно под хълбока.

Искам да се извиня на Дани и леля Джасмин, задето им съсипах коледната вечеря, но мама ми казва, че са си тръгнали скоро след като тя пристигнала, от което по някаква причина ми става много тъжно.

Когато най-после ме пускат да си вървя, една сестра слага морав чорап на босите ми пръсти и ми дава патерици, но Джейк ме бута в инвалидна количка до БМВ-то си. Заради гипса се налага да седна странично на задната седалка с крака в скута на мама.

Пътуваме през Северна Филаделфия в мълчание, но когато излизаме на магистрала „Шуйлкил“, Кейтлин подхвърля:

— Е, поне никога няма да забравим тази Коледа.

Тя се шегува, но никой не се засмива.

— Защо никой не ме пита какво търсех в Северна Филаделфия? — питам.

След дълга пауза мама отговаря:

— Тифани ни се обади от уличен телефон и ни каза всичко. Карахме из Северна Филаделфия и те търсехме, когато от болницата са се обадили на баща ти. Той звънна на мобилния на Джейк и ето ни тук.

— Значи съсипах Коледата на всички?

— Онази смахната кучка ни съсипа Коледата.

— Джейк — обажда се мама. — Моля те.

— Орлите победиха ли? — питам Джейк, защото си спомням, че водеха и се надявам баща ми да е в прилично настроение, като се прибера.

— Да — троснатият отговор на Джейк ми показва, че съм го раздразнил.

Орлите са победили Ти О и Далас — в Далас — на Коледа и са си осигурили място на плейофите, а Джейк, който не е пропускал мач от началното училище, изпуска може би най-добрата среща за сезона, защото претърсва цяла Северна Филаделфия за умопобъркания си брат. И сега ми става ясно защо баща ми не е в спасителната група — няма начин да пропусне толкова важен мач, особено пък срещу Далас. Не мога да не изпитвам вина — сигурно щяхме да прекараме наистина приятна Коледа, особено като се има предвид, че и баща ми щеше да е във феноменално настроение, и майка ми положително е приготвила вкусно ядене, и Кейтлин даже носи фланелка на Орлите, а аз обърквам живота на всички и може би щеше да е по-добре бандитите да ме бяха убили, и…

Заплаквам, но тихичко, за да не разстройвам мама.

— Съжалявам, че заради мен си изпуснал мача, Джейк — успявам да пророня, но от тези думи заплаквам още по-силно и след малко рева като бебе, заровил лице в ръцете си.

Мама потупва здравия ми крак, но никой не казва нищо.

През остатъка от пътя пътуваме в мълчание.