Хамънд Инис
Големите стъпки (9)

Втора глава

Изглеждаше сякаш мина много време докато най-накрая открихме тези следи. Обикаляхме наред и назад из една голяма площ, карахме бавно, Макунга и ван Делдън изправени отпред на Ленд Ровъра. Дима беше този, който видя счупения клон на малка акация и след това Макунга отиде напред пеша и тръгна по следите на светлината на фаровете. Това ставаше бавно и луната тъкмо се издигаше, когато ги забелязахме, тъмни фигури, всички те неподвижни силуети. Дима изгаси двигателя и изгаси фаровете. Обгърна ни мрак, а луната като половин портокал върху рязката черна линия на хоризонта.

Ейб се наведе напред.

— Къде мислиш, че отиват? — И когато ван Делдън не отговори, той добави: — Те не могат да оцелеят в тази безводна пустиня.

— Не говори, просто гледай.

Стояхме там мълчаливо докато луната се издигна над хоризонта, нейното сплескано кълбо променяше цвета си от тъмно оранжево до бяло, блясъкът и огряваше пустинята, разсейваше фигурите на слоновете. Можехме да видим няколко подрастващи слончета, сгушили се в майките си, и отпред, и малко вляво от тях, група съставена изцяло от възрастни да се придвижва неспокойно.

— Мъжки. — Ван Делдън държеше бинокъла на очите си. — Странно да видиш половин дузина мъжки слонове в едно стадо с женски и техните малки.

Нямаше никакъв вятър, въздухът беше напълно неподвижен. Звукът от немощно ръмжане създаваше призрачна обстановка в тишината. Постепенно ушите им се отпуснаха на гърбовете им и хоботите спряха да душат въздуха; първо един мъжки слон, после и друг ни обърнаха гръб и в един момент цялото стадо се движеше и ние ги следвахме, вървеше бавно през бледо бялата суха равнина с луна увиснала като огромен фенер в небето над предния капак на Ленд Ровъра. Далеч от нас слоновете се движеха тромаво към нея сякаш привличани от нейната светлина.

Внезапно Ленд Ровърът спря, ван Делдън вдигна отново бинокъла гледайки втренчено далечните бледи фигури. Един от слоновете се беше спрял за малко и ровеше с хобота си нещо в земята, като го побутваше с предния си крак.

— Тото — промърмори Макунга и ван Делдън кимна.

Сега всички слонове бяха спрели, женските се събраха, за да формират солиден фронт пред нас, ушите им се разпериха, телата им помръдваха. Те бяха на около двеста метра и за момент си помислих, че бяха готови да нападнат, изглеждаха толкова заплашително. Мъжките слонове също бяха неспокойни, обикаляха наоколо, създаваха впечатление за объркване и враждебност.

— Надушиха ли ни? — попита Ейб, но ван Делдън поклати отрицателно глава. — Не харесват Ленд Ровъра. Това означава, че вече са били преследвани с автомобили.

Те вече знаеха какво е да бъдат преследвани от превозни средства.

Две от женските се отделиха от струпалата се група, като се движеха бавно, за да се присъединят към разстроената майка. Тя беше изправила малкото на крака и то стоеше така с наведена глава и уши прибрани до рамената, малкото хоботче отпуснато право надолу. Сега и трите слона бяха близо до него, техните хоботи се движеха около тялото му да му дадат самочувствие, побутвайки го напред.

— Не може да е на повече от няколко месеца — каза Ван Делдън с изненада. — Това е единственото слонче, което сме виждали. Всъщност, видяхме няколко и повечето от тях бяха почти пораснали.

— Това не е ли заради сушата? — попита Ейб.

— Това и фактът, че те са уязвими от хищниците и хората.

— И това е единственото бебе слонче, което сте виждали? Странно, че е оцеляло.

— Тя вероятно е майката старейшина на групата. Това може да е обяснението.

Той поклати глава.

— Изглежда няма да издържи дълго.

Вече го бяхме изгубили от погледа си — трите слона близо до него се движеха бавно, за да се присъединят към останалите. Това беше знак за цялата група да тръгне отново, но когато Дима се пресегна да запали двигателя, Ван Делдън го хвана за ръката. Майката спря отново и миг по-късно видях по-голямо слонче между предните й крака, което се притискаше към хълбоците й. Тя отблъсна слончето и Мери каза ужасено.

— Тя няма мляко.

То се отправи несигурно към една от другите слоници и се промуши между предните й крака, опитвайки се да суче, след това се наклони на една страна и се строполи на бледия пясък. Трите слона отново се струпаха около него, по-голямото слонче, без да се замисля се размотаваше наоколо и цялото стадо го гледаше тревожно. Малкото слонче не се изправи и дори от това разстояние можех да видя емоционалния смут обхванал цялото стадо, тяхното нещастие беше очевидно от движенията им, някои от тях се върнаха и застанаха над него, а то лежеше малка купчинка на земята, едни поклащаха хоботи над тялото му, останалите или се размотаваха наоколо или стояха объркани, мърдаха с крака и поклащаха глави.

Ейб намери бинокъл отзад и го залепи за очите си, като се накланяше напред съсредоточено. Веднъж го чух да мърмори нещо, че това е същото, но той говореше на себе си и след това млъкваше. Бяхме там близо час докато малката група наобиколила падналото слонче не се раздели, като оставиха майката и другите две женски, които се опитваха да го изправят на крака или да го повдигнат със своите бивни.

— Веднъж в Марсабит — каза Ван Делдън. — Една от моите женски обикаляше наоколо три или четири дни и носеше умрялото слонче на бивните си. Но сега не мисля, че ще се бавят.

Слонът помръдна пръв и аз осъзнах, че те нямат същите близки семейни отношения. Когато те изчезнаха зад хоризонта женските се оживиха, най-накрая започнаха да се отдалечават несигурно, като се обръщаха постоянно, понякога по два-три пъти, понякога почти завиваха несклонни да си тръгнат. След това другите две слоници тръгнаха и остана само майката, която ровеше нерешително земята, по-голямото слонче беше близо до нея, но тя продължаваше да мести своя хобот над тялото на бебето си сякаш да го запази в спомените си. На края тя го остави, обърна се и продължи нерешително след другите като боботеше и ръмжеше в своето нещастие, от време на време галеше с хобота си по-голямото слонче.

Ейб остави бинокъла да увисне.

— Тя е много измъчена, много различна — сигурно е полугладна. — Ван Делдън поклати глава. — Никоя от тях не е в добра форма. Изглежда, че са извървели дълъг път, движейки се бързо.

— Това е същото стадо, което видяхме снощи. — Ейб все още зяпаше отдалечаващите се слонове. — Те идват от далеч.

Той поклати глава, очите му бяха странно светли зад очилата. Дима запали двигателя и близо до мен се чу високият и настойчив глас на Мери.

— Не може да го оставите — не и така.

— Защо не? — попита Ван Делдън. — Не е наша работа да се месим на природата или си забравила?

— Но, предположи, че е още живо. Не можете…

— Ако си погълната от глупавата сантименталност на градовете забрави я. Поне докато си с мен…

— Не съм те молила да идвам с теб.

Той поклати глава.

— Не си. Но си тук, за това не спори.

И той каза на Дима да тръгне отново докато тя седеше и гледаше навъсено врата му.

— Можеше да го застреляш — промърмори тя. — Ако беше Алекс…

Но Ейб се обърна ядосано към нея, почти крещейки.

— Не е ли достатъчно, че си го видяла? Няма нужда от аутопсия.

Тялото на слончето вече се сливаше с луннобелия пейзаж, майката се движеше след стадото, а почти порасналото слонче вървеше до нея. Но движенията й бяха бавни и продължи да се обръща, сякаш очакваше малкото да се изправи и да я последва. Накрая спря до една закърняла акация и започна да дърпа един клон. Ние също спряхме, Ейб вдигна отново бинокъла и гледаше напрегнато как тя изтръгна клона и след това се върна обратно, за да го сложи върху неподвижната купчинка лежаща в пясъка. Тя остана там известно време, главата й наведена, а тялото й се движеше постоянно над купчината, а след това внезапно се обърна и тромаво тръгна след другите скриващи се зад хребета осеян рядко с тръни. Краката й не издаваха звук, и въпреки че сякаш се движеше бавно, измина разстоянието изненадващо бързо. Изчакахме докато не изчезна, след това тръгнахме и ние, а когато я видяхме отново беше с останалите от групата, събрани заедно, а слоновете бяха най-отпред и се движеха бързо.

Постепенно луната промени положението си. Докато беше над капака, бавно се премести надясно докато не застана над главата на Ейб. Слоновете бяха сменили посоката. Сега се бяха запътили на север, а вляво в далечината се показваше Кулал — бледа забулена в облаци площ. Наведох се и през Мери се извиках на ван Делдън.

— Искат да стигнат до Балеса Кулал, нали?

— Най-вероятно. Коритото на реката вече не е далеч.

— Ей, но това корито е пресъхнало.

Ейб хвана ръката ми.

— Не каза ли, че е пресъхнало? Някой каза, че е пресъхнало.

Ленд Ровърът спря. Слоновете се бяха събрали толкова близо един до друг, сякаш бяха на конференция. Грабнах бинокъла и легнах до краката на Ейб, мислех си, че друго слонче е пострадало.

— От колко вода се нуждаят? Прочетох някъде, че е 130 литра на ден. Нали?

— Толкова е нормално да поема един възрастен слон — каза ван Делдън.

— По дяволите! Там трябва да има двадесет, тридесет слона.

Той се обърна към мен.

— Достатъчно точно ли могат да се преброят? Колко има?

През окуляра можех да ги видя сравнително ясно, всички стояха в редица сякаш пред тях имаше ограда.

— Мисля, че са седемнадесет — казах аз, — но не мога да съм сигурен. Има няколко малки слончета и стоят много близо до майките си.

— Това са близо две хиляди литра на ден. Много вода, и то в толкова суха страна само човек като Аарон…

Ван Делдън му каза да мълчи. Слоновете отново се движеха и той даде знак на Дима да кара. Но бяхме много наблизо и при шума от двигателя няколко слона се размърдаха, разпериха уши и майките, които бяха загубили слончетата си излязоха напред, полюшваха хоботите си и хвърляха пясък във въздуха. Ван Делдън бързо се наведе напред и изключи двигателя. В настъпилата изведнъж тишина можехме да ги чуем, ниско боботене. Те стояха и ни гледаха около минута, но все пак имаше лек бриз от планината, Ленд Ровърът стоеше неподвижен и не издаваше звук и те се успокоиха, най-накрая изгубиха интерес и се върнаха при другите. От време на време някой от тях се обръщаше.

— Щеше ли да ни подгони ако бяхме отишли по-близо? — попита Ейб, след като отново тръгнахме.

Ван Делдън кимна.

— Най-вероятно. Тя е много стресирана. Другите със сигурност щяха. Те са на края на силите си, но женски защитаващи малките си няма да се двоумят.

Сега можехме да ги видим, насочваха се на североизток и няколко минути по-късно открихме какво ги е спряло. Беше път с бледи следи от превозни средства, отстрани имаше камъчета. Ван Делдън каза, че минава през пустинята Чалиби към Карги до Марсабит.

— След три-четири километра ще стигнат до кръстопът. На запад от него има кладенец.

— Не могат да пият вода от кладенеца — промърмори Ейб.

— И без това ще е пресъхнал.

— Ще успеят ли да прекосят Чалиби?

— Мъжките, може би. Но не и женските с малките си.

Седях там, пътувахме през мрачната прелест на осветената от лунна светлина нощ, пустинята се белееше чак до бледия хоризонт и планината Кулал надвиснала над нас, имах чувството за нереалност, сякаш всичко бе сън, смъртта на това малко слонче, нещастието на неговата майка и цялата група, и тази ужасна сцена жива в съзнанието ми, и все пак всичко изглеждаше толкова далечно. И слоновете пред нас, бледи призрачни форми, насочили се методично към враждебната, безводна пустиня. Като гледах тази суха, пресъхнала сцена, и знаех, че най-лошото предстоеше, ако стадото се опита да прекоси Чалиби, аз изведнъж осъзнах колко пресъхнала беше устата ми. Имаше само една туба на задната седалка на Ленд Ровъра, вероятно гориво, и нищо, което да показва, че съдържа храна. Вече бяха минали 24 часа откакто ядохме.

— Колко остава до кладенеца? — попитах аз, надявайки се, че той е сгрешил и би могло да има вода в него.

Мери се разсмя, нейните бели зъби се очертаха в овала на лицето й.

— Никога ли не си бил жаден?

Поклатих глава, без да отговарям. Бяхме излезли от пътя и навлязохме в шубрак, тук-там трънливи дървета. Движехме се през местността в посока по̀ на север, постепенно увеличавахме скоростта, участъци от мек пясък, храсталакът по-гъст и повече дървета. После изведнъж спряхме, двигателят угасна. В тишината можехме да чуем слоновете да боботят помежду си. Бяхме по-близо отколкото преди, но те ни игнорираха, стояха рамо до рамо в кръг. Те бяха стигнали до кладенеца.

Те останаха така, наблъскани един до друг няколко минути. Две от по-младите слончета показаха признаци на умора. Едното седеше сам-самичко на задните си крака, с отпуснати уши като унило куче. Другото продължаваше да обикаля майка си, непрекъснато търсеше да суче и постоянно беше отблъсквано с хобот или с крак. Имаше един или два почти напълно израснали, които просто стояха и чакаха търпеливо, от време на време ровеха в земята или я душеха с хобот.

Женските се отделиха първи, привлечени от тъжните звуци на малките. Те се разделиха несигурно, душейки земята с хоботите и ровейки в нея с резки движения на предните си крака, използваха ноктите си като лопати. Една женска продължи да копае с предните си крака докато не стигна сигурно близо метър на долу.

Две млади женски дойдоха да й помогнат, използвайки стегнатите накъдрени върхове на своите хоботи, за да събират и изхвърлят пясъка. Но независимо, че можеха да надушат водата, не можеха да я достигнат. Мъжките започнаха да обикалят наоколо, размахваха хоботи, коремите им куркаха. Бяха несигурни в себе си и раздразнителни, по-големите животни нападаха другите, ако им се изпречеха на пътя. Най-накрая един от тях се отдалечи. Други го последваха, с гръб към нас, с тромава походка, женските ги гледаха, някои все още ровеха в мекия пясък. Не ни обърнаха никакво внимание, боботеха помежду си и след това, с много квичене и ръмжане няколкото малки бяха съпроводени и отведени встрани от сухото корито на Балеса Кулал към голямата вулканична маса, която се извисяваше над нас на нощната светлина.

Ван Делдън се облегна назад, запали лулата си, миризмата на тютюна му беше силна на фона на сухия въздух.

— Има клисура — каза той. — Върви право назад, разделяйки планината почти на две. Изглежда са се отправили натам.

— Някаква вода? — попита Ейб.

— Не. Не и в суша като тази. Поне аз не мисля така. Но има сянка и достатъчно зеленина за тях да хрупат.

Той постоя така за малко, като пушеше и не каза нищо докато слоновете изчезваха от поглед зад възвишението, което изглеждаше като част от дългото рамо, издигащо се към Кулал.

— Ами сега, ние поне знаем на къде се насочиха, така, че няма никакъв смисъл да хабим хубаво месо.

Той даде нареждане на Дима и ние се насочихме обратно отново към следите ни. Карахме в обратна посока докато не стигнахме малката купчина на бебето слон. Не знаех всъщност дали наистина беше мъртво, но не помръдна като Мтоме заби ножа си в него и започна да изрязва парчета месо. Кръвта правеше пясъка по-тъмен като аз се присъединих към Дима в Ленд Ровъра да отидем и потърсим дърва за огъня.

Беше странно, зловещо хранене, приклекнали до трупа на малкото слонче, пустинята бяла на фона на лунната светлина и пламъци проблясваха по трънените дървени клони насечени с мачетето, което беше част от оборудването на Ленд Ровъра. В началото Ейб отказа да докосне потъмнялото месо, но когато Мери каза:

— За бога бъди практичен.

И започна да го храни с хапки от своята пържола, той преодоля погнусата си. Тя гледаше, за да се убеди, че той яде и после ме попита:

— Какво стана с Каранджа? Къде е?

И когато аз й казах как ни беше напуснал предишната нощ, тя кимна.

— Значи е бил Каранджа.

Тя се обърна към ван Делдън.

— Той стреля по нас, нали?

Той беше коленичил между Дима и Макунга и огризваше едно ребро.

— Може би — отговори и продължи да се труди със зъби върху кокала.

— Но защо? Не разбирам, защо?

Той я погледна, държеше кокала като царевичен кочан.

— Защото той сега е обратно в един различен свят и по свой начин е заобичал слоновете.

Ейб поклати глава.

— Ако е бил Каранджа, тогава защо изчезна по този начин? Трябва да е видял, че си тук.

— Той знае, че не му вярвам.

— Но той искаше да дойде с теб.

— Може би. — Той захвърли костта встрани и се протегна към жарта за парче месо. — Той е момче на предишната мисия, знаеш. Хитър като южноафриканска маймуна.

— И красив — прошепна ми Мери със странно изражение на лицето.

— След всичките тези години, през които го познавам, не бих искал да казвам какво се върти в главата му. Той е хитър и никога не прави нещо без причина. Освен това си пада и малко шоумен.

— Но изстрел като този — промърмори Ейб. — Да улучи гумата на движещото се превозно средство. Той не би рискувал така с шофьор като Мери.

— Той не е знаел, че Мери кара пък и нямаше никакъв риск. Той е първокласен стрелец. Ти знаеш, че когато напусна Мисията, за да се присъедини към Отдела по игрите, той не ставаше за нищо друго, освен за работа в офис. Много от момчетата ми се майтапеха с него, така той се зарече да стане по-добър стрелец от всички тях. Видях го да влиза в гъсталака след ранената лъвица, без никакво колебание и с усмивка на лице. Би казал „Браво“, но не е съвсем така. Той знаеше какво прави, колко неочаквано можеше да бъде. Ти знаеш, че лъвицата не ръмжи предупредително както лъва, ръмжането идва едновременно със скока. Тогава имах пристъп от малария, така и не посмях да рискувам, толкова бях неуверен. Позволих му да вземе моята пушка с патрони нитроекспрес и той свали животното точно пред краката си с един изстрел.

Той избърса ръце в брадата си.

— И тъй като имаше публика… той искаше да има публика.

Той се обърна към Мтоме.

— Чай, направи чай и след това тръгваме — и добави: — Ще оставим Дима да следи онези слонове, след това ще се качим на планината. Имам чувството, че това е мястото където са. Винаги има вода на Кулал.

Имаше кожена торба за вода, която не бях забелязал преди, мехът висеше от едната страна на Ленд Ровъра. Мтоме изкара почерняла черна калаена чашка отзад и за нула време всички си подавахме емайлирана чаша с топъл чай.

Луната беше високо на небето, когато ние най-сетне оставихме трупа с белеещи се кости и купчина червено месо в задната част на Ленд Ровъра. Отново прекосихме пътя и спряхме на кладенеца, като спуснахме кофата с изпокъсаното й въже в дупката. Не чухме никакъв плясък, нямаше и капка вода в нея като навихме тежкия дървен валяк. Тук ни остави Дима, след като напълни своята бутилка с вода и взе част от месото.

— Камби я мауинго каза Делдън като се качваше на шофьорската седалка, и Дима, слагайки пушката си през рамо, помаха в знак на потвърждение и тръгна след слоновете.

Ван Делдън седеше и гледаше докато самотната фигура изчезна от погледа му. След това запали двигателя.

— „Камби я мауинго“ това означава лагерът в облаците. Ако можем да стигнем до него ще спрем за през нощта. Искам да погледна западния пролом.

След това продължихме на запад по пътя, който изкачваше дългото било на планината, а аз седях, чувствах топлия вятър преминаващ край мен с надеждата да взема поне част от това, което исках. Аз се изкачвах по уникалната вулканична планина, за която Питър ван Делдън беше писал със страхопочитание.

Беше тежко пътуване и ставаше все по-тежко, когато се изкачвахме, повърхността се влошаваше и ние се движехме на ниска предавка, правехме остри завои обградени от ронливи земни маси, използваният път слизаше надолу и на места се губеше в лунно бялата пустиня в далечината. Високо горе на склона на планината направихме завой и внезапно бяхме на ръба на света, гледайки надолу в зеещата се пропаст с бледи скали и отвесни скатове, които се издигаха от другата страна. Пред нас, огромна част от планината изпълваше небето, наполовина затъмнено от облак, дефилето се врязваше в нея и се губеше я сянката.

Там спряхме, всички слязохме, за да застанем на плоска каменна платформа, която сякаш висеше във въздуха. Дъното на пролома беше на около 600 метра надолу, дълбоко в лунната сянка. Ван Делдън го оглеждаше през очилата си, Макунга лежеше на скалата, а рошавата му глава стърчеше над ръба и се взираше вниз.

— Фантастично! — промърмори Ейб, вдишвайки дълбоко докато гледаше как света потъва в тъмнина под нас. — Просто фантастично! Сигурно е било страшно земетресение, щом е разделило планината по този начин.

Той се взираше в дълбините и тъжно добави:

— Няма начин да излязат от тук. Няма никакъв начин.

— Уандробо, горските хора, са намерили начин — каза ван Делдън.

— Бил ли си в този пролом?

— Веднъж, но не съвсем до края.

— Тогава от къде знаеш?

— Джак Малинсон. Бил мисионер тук и казва, че хората от гората идвали и преминавали през този проход в другия, който води до езерото.

Ейб поклати глава.

— Планински хора, може би. Но не и слонове. Те ще бъдат в капан там долу.

Начинът, по който го каза, ме накара да си представя слоновете притиснати до отвесни скалисти скатове и стесняващия се кръг от ловци.

Ван Делдън остави очилата си да паднат, гледайки го любопитно.

— Нищо не можем да направим.

— А утре, когато Алекс влезе след тях — къде ще си ти?

Гласът на Мери беше дрезгав шепот, едва доловим.

— А Каранджа? Каранджа никога не е харесвал Алекс, и ако той е долу…

— Мислиш, че ще го застреля ли?

Тя се поколеба, гледайки го.

— Имаше един човек, Ендърби — Каза го бавно, почти насила. — Само ти и Каранджа бяхте в Марсабит, когато се случи. Сега вече го знам, затова беше или…

— Нищо не знаеш. Не беше там.

Той я стискаше за ръката да я накара да замълчи. След това я пусна, наведе се и потупа Макунга по рамото.

— Виждаш ли нещо?

— Не, Тембо. Прекалено тъмно е.

Той се изправи. Ван Делдън поклати глава, като се върна на пътя.

— Тогава да тръгваме.

— Нямат никакъв шанс — измърмори Ейб.

— Дима ще ни каже какво е станало.

Ейб мълчеше и погледът ми се премести към планината, спомняйки си за стария ван Делдън, който беше изкачил Кулал, сам и пеша, преди толкова много години. Но не от тази посока. Той се качил от езерото Рудолф, като прекарал шест дни в изучаване на планината, накрая слязъл заради глад и студената влага на облаците. Той не намерил следи от някакви цивилизации, само дребни черни хора, които живеели в гората, горските хора, и те се оказали враждебни. Сега като гледам огромната планина, почувствах, че е било безнадеждно, като търсенето на игла в купчина боклуци. Какъв възможен шанс имаше да се натъкна на следи от култура, която беше създала дизайн на керамични изделия, които може да са пет, десет хиляди години стари? Това беше част от пропаднала долина, разбита от вулканични катаклизми; толкова много неща са се случили през това време.

Двигателят на Ленд Ровъра заработи и аз се обърнах и видях Ван Делдън, който вече беше на волана.

— Побързай! Трябва ни малко сън и също така имаме още много път да извървим.

Двамата африканци се качиха отзад. Мери се забави за момент, като се втренчи в пролома, лицето й беше бледо на лунната светлина. След това тя се обърна рязко и аз я последвах. Само Ейб остана, слаба, самотна фигура, която седеше на ръба на пролома.

— Господин Финкел!

Обърна се като на сън.

— Няма да дойда — каза той. — Връщам се.

Говореше бавно, колебливо и можех да разбера по изражението на лицето му, че той беше потресен от собственото си решение.

— Този пролом не е нищо друго, освен един голям скален капан. Ако някой не ги изведе…

— Не бъди глупак, човече — каза ван Делдън рязко. — Ако слезеш долу в пролома няма да ги изведеш — по-вероятно е да бъдеш стъпкан до смърт.

— Поне мога да опитам.

Беше лудост и той го знаеше. Да слезе долу в капана на този пролом, без оръжие, без храна и сам. Това щеше да е първият път, в който той да бъде съвсем сам в Африка.

Ван Делдън сви рамене.

— Твоя работа.

Тогава слязох. Не исках, но не можех просто да го оставя да тръгне сам. Мери хвана ръката ми.

— Не бъди глупав — каза тя.

Но този, който ме спря беше ван Делдън, наведе се от шофьорското място и говореше тихо.

— Ти ги изплаши с този пролом и утре Алекс ще може да обикаля около тях със своите камиони. И ако Алекс не ги убие, то жегата ще го направи. Посред бял ден там долу е горещо като във фурна. Сега, за Бога, човече, качвай се. Тези слонове имат нужда от време да се възстановят. Дима ще ни каже къде са, когато го вземем сутринта.

Настана продължителна тишина, Ейб седеше там, нерешителен, малка фигура притисната от огромните планини зад него. Той бавно обърна глава, като гледаше надолу в пролома.

— Какво става? — прошепна Мери. — Защо е толкова неспокоен?

Не можех да й кажа. Не бях сигурен. Може би беше духът на неговата мъртва жена, която той е видял хваната в капан там долу. Всичко изглеждаше възможно на тази странна светлина, и когато ван Делдън погледна към мен и каза рязко:

— Иди да го хванеш!

Аз поклатих глава. След това той изфорсира двигателя и шумът от него разби тишината на парченца и изглежда прекъсна унеса на Ейб. Той се огледа, раменете му се свиха и сякаш като в сън слезе бавно от скалата и се качи в Ленд Ровъра, без да каже и думичка.

Минахме още няколко завоя, после пътят стана прав и ние наближихме Мисията. Мери, близо до мен, прошепна:

— През целия си живот съм искала да дойда тук горе, но той не ми позволи.

— Защо?

Тя сви рамене и движението на тялото й толкова близо до мен беше смущаващо.

— Бях на 15 тогава. — Тя се засмя нервно. — Може би не искаше да ми се довери. Беше двудневно пътуване от Марсабит до Кулал. Това означаваше преспиване в пустинята. Вместо това той ме изпрати на училище в Найроби.

Излязохме на открит участък покрит с трева, облаците бяха ниско и хвърляха тъмна сянка пред нас. Нямаше вятър и нищо не помръдваше, когато излязохме от пътя и тръгнахме по ската на планината към една стърчаща скала, очертаваща се в черно на фона на Луната като развалини на замък. Под нея имаше малко езерце, което преди е било използвано от добитъка на Мисията. То се захранваше от тръба и нея все още течеше тънка струйка вода, но вече нямаше добитък. Вместо това имаше следи от слонове, изсъхналата трева беше изпотъпкана и езерцето приличаше на кална дупка.

— Значи тук е имало вода — каза Ейб и ван Делдън кимна в потвърждение.

— Заради гората и близостта на езерото е — каза той. — На тази височина комбинацията от двете води до поява на облаци.

— Ти си знаел за това и въпреки всичко си ги оставил да влязат в котловината, когато са могли да минат направо по пътя.

Ейб го гледаше с укор.

— Могло е да ги насочиш по пътя направо до водата тук горе.

— Може би! — звучеше колебливо. — Тези слонове не бяха в настроение да бъдат насочвани. А и не знаех какво ще открием тук.

— Но ти каза, че на Кулал винаги има вода!

Ван Делдън се обърна към него гневно.

— Виж, човече, много неща се случиха в тази част на Африка през последните години, а и Малинсон е бил тук много отдавна. Това, което направиха в Марсабит, щяха да го направят и тук. Щом напуснах Марсабит долните мисионери оставили племената Ренди и Самбуру да навлязат в гората. Дима беше там преди година и казва, че цялата планина е оголена, нищо освен ферми. Езерото, което наричахме Рай, е също пресушено, както и малките езерца. И нито един слон наоколо.

Той се обърна към Макунга, който се беше навел и оглеждаше земята около тръбата.

— Има ли малки, Макунга?

— Ндио. Ндову на ватото яо валикува хапа.

— Казва, че тук са били женски с малките си — ван Делдън прозвуча разтревожен. — Никога до сега не съм виждал женски тук. Или са спрели тук по пътя си на север, или някои от моите слонове са дошли тук от Марсабит.

— Мисля, че каза, че не могат да пресекат Чалиби.

— Сега не. Но от време на време преваляваше. Тогава са могли да преминат.

Мтоме беше започнал да пълни козия мех с чистата вода изтичаща от тръбата, а за си мислех за всички онези хора от различни племена, които бяхме срещнали, за техния добитък и мъртвите им камили.

— Защо племената не са дошли тук горе? — попитах.

— Те са хора на пустинята, а Кулал е студен и влажен. Повечето от тях се страхуват от планината, между другото.

— Но в Мисията са имали добитък.

— Мисията беше затворена в началото на Африканската война.

Мтоме беше напълнил кожения мех и ван Делдън отиде до тръбата, пи от нея в шепите си и после се наплиска по лицето и врата, а Ейб, застанал до него, чакащ своя ред, каза:

— Ще разпознаеш ли своите слонове, ако ги видиш сега?

— Разбира се.

— След повече от две години? Минали са поне две откакто е трябвало да напуснеш.

— Близо три. Но все пак ще ги позная. А и те мен.

— Казват, че разговаряш с тях.

Ван Делдън се изправи и се засмя.

— Не би трябвало да вярваш на всичко, което чуеш, господин Финкел. Мога да имитирам някои техните брътвежи, но думи, речникът им, ако можем да го наречем така, е много кратък. Не мога да попитам една женска как е стигнала до тук, например.

Той тръгна към Ленд Ровъра.

— Да спрем до тук, става ли? Много скоро ще разберем.

Ейб го последва, гласът му беше настойчив.

— И ако са били от твоите как ще разбереш? По белезите на ушите или имаш някакъв друг метод?

— Понякога по начина, по който се движат, звученето на техните брътвежи, писъци, ръмжане. Но белезите по ушите са най-надеждния метод.

— Те може да са се променили за три години.

— Да, повече резки и разкъсвания. Но старите белези остават.

Всички отново се качихме на Ленд Ровъра и той запали двигателя. Ейб се наведе напред с настойчив глас.

— Значи, ако има някакво голямо разпознаваемо разкъсване, не смяташ, че то ще се е променило?

— Не, не мисля — ван Делдън се обърна към него с искрица интерес в погледа. — Ти си видял един от слоновете, които следваме, нали?

Ейб се замисли и после неохотно кимна.

— Къде? — попита ван Делдън.

— В Трийтопс. Беше много отдавна.

Ван Делдън го погледна за момент после се усмихна.

— Ето защо не искаше да ядеш от онова слонче. Била е майката, нали? — И когато отпусна съединителя и тръгнахме по пътя той каза: — Белегът не може да се е променил много. Ако я срещнем отново, покажи ми я.

Мисията беше построена на едно възвишение над пътя. Безредно разположените едноетажни дървени постройки изглеждаха драматично на променящата се светлина, луната ту се показваше ту изчезваше зад движещите се в далечината воали от облаци. През покривите беше израснала зеленина, боята навсякъде беше изчезнала и верандите на сградите бяха почти изцяло рухнали. Там, където пътят завиваше на дясно към някакви складови навеси, ван Делдън спря и огледа това, което явно е било хижа за персонала. Било е хубаво място някога, но сега покривът беше провиснал и в единия му край беше пропаднал навътре.

— Слон — промърмори той, след това се обърна към Ейб.

— Това беше къщата на Джак Малинсон. Той и човекът преди него, много добре осъзнаваха екологическото значение на гората. Ако тя беше изсечена, над Кулал нямаше да има и един облак, никакъв дъжд, само ерозията от вятъра. Това, което се случи в Марсабит, в Меру и Абердарес, е навсякъде из страната. Затова водата е вкарана в тръби и добитъкът няма причина да навлиза в гората. Беше значителна работа извършена от Мисията, поеха голям риск с големите проблеми по снабдяването тук.

— И тогава тук не е имало слонове? — попита Ейб.

— Само един стар слон, той бе единственият, който Джак и аз сме видели. Едно време идвах редовно, за да проверявам големите антилопи. Тук е добро място за антилопите. Но планината не прилича на Марсабит. Надморската височина тук е много по-малка и няма бури.

Той извърна главата си встрани и се вторачи в непрогледната черна сянка пред нас.

— Сега ще навлезем в гората. Ще изминем десетина километра и ако слонове са се настанили тук за постоянно ще трябва да се придвижваме бавно, да заобикаляме дърветата.

Той пусна фаровете на дълги светлини и включи задвижване на четирите колела на Ленд Ровъра, когато преминахме като трактор през останките от порта и завихме наляво и надолу по трудно различим път покрит с мека горска плесен, луната внезапно изчезна над балдахин от листа надвиснал над нас.

Първоначално се придвижвахме лесно, но след километър и половина — два започнахме да си пробиваме път през гъсталак от подобни на тръстика стебла.

— Все едно караме през царевица — каза Ейб, когато се наведохме, за да избегнем отскачащи стебла и летящи останки.

На два пъти Мтоме слиза, за да просече път с мачетето, но след като трудно преминахме един заблатен поток и отново тръгнахме нагоре започнахме да се плъзгаме и пързаляме по покрити с кал обли камънаци.

Това продължи около километър и половина, напредвахме бавно, но сигурно, след това изведнъж се озовахме в гориста местност, през която очевидно бяха преминали слонове. Техните изпражнения бяха навсякъде, газехме нагоре по пътя в кал до коленете, премахвахме падналите пред Ленд Ровъра дървета, бяхме покрити с кал и слуз. За щастие падналите дървета, които трябваше да преместим бяха малки, но докато приключим с премахването им и излезем на сравнително чист път аз се почувствах напълно изтощен. Мери, която работеше наравно с нас, просто легна да спи.

Скоро след това поехме по друг път, свихме на ляво и равномерно изкачихме това, което изглежда беше билото на планината. Дърветата тук бяха по-високи, теренът — по-твърд, по-малко кал и нямаше големи камъни, само изпражненията на слоновете изглеждаха от време на време като малки обли блокове на светлината на фаровете. Карахме с включени и двете предавки, но се движехме по-бързо, защото нямаше паднали дървета по пътя, само парчета от скършени и счупени клони. Беше много тъмно тук, в тази висока планина, тъмно и влажно и никаква следа от луната. Бяхме в облаците сега и контрастът между това и сухата пустиня долу ме изпълни с напрегнато очакване. Не знам какво очаквах, но умората ми изчезна, когато се наведох напред, мъчейки се да видя отвъд светлината на фаровете. Чувствах, че ако се напрегна и гледам внимателно някакво изумително видение ще се появи пред очите ми.

Мисля, че това беше малко глупаво.

Единственото забележително нещо, което видяхме бяха свещените дървета. Бяха огромни и ван Делдън отбеляза, как горските хора вярвали, че ако някой унищожи тези дървета ще дойде края на света.

— Това е табу и Джак Малинсон винаги го е уважавал. Хората от гората никога няма да преживеят, ако тя бъде унищожена.

— Срещал ли си ги преди? — попитах го аз като си мислех, че единствения начин да намеря най-малка следа за тази цивилизация е чрез хората, които наричаха това място свой дом.

Но той поклати глава.

— Джак ги познаваше разбира се. Той винаги обикаляше сам из гората. Обичаше да го прави. По време на някое от редките сафарита стигнали до върха на Кулал той съобщава за изчезнала храна или дрехи, но никога не са успели да зърнат крадците.

— Горските хора познават гората си и се движат като сенки в мъглата. Те са едно много потайно…

Ударихме спирачки и всички политнахме напред. Дадохме газ назад, две сиви очертания пред светлините на фаровете, с вдигнати глави и с хоботи свити под бивниците ни атакуваха. Те ни застигаха, рамо до рамо запълнили изцяло пътя. Можех да видя краката им да се движат, но нямаше звук, нямаше тръбене, само рева на двигателя. Изсъхнали храсти пропукваха под колелата ни и изведнъж ние бяхме захвърлени на пода, когато задната част на Ленд Ровъра се удари в ствола на едно дърво. Бяхме неподвижни, двигателят угасна. Ван Делдън изключи светлините, всичко наоколо беше тъмно и тихо.

Не знаех какво ще се случи и просто лежах там и не смеех да мръдна. И тогава те затръбиха. Звукът в тишината беше поразяващ и много близко, най-ужасния звук, който мисля някога съм чувал. Фаровете светнаха и през рамото си можех да видя и двата слона, които стояха на пътя с хоботи извити нагоре и очите на техните големи куполовидни глави проблясваха като гледаха във фаровете. Стартерът изви, двигателят се съживи и тогава тръгнахме право срещу тях, клаксонът изсвири шумно и Ван Делдън завъртя кормилото и излязохме от пътя. Зърнах двете глави извисяващи се над нас, бляскавата слонова кост на бивниците им и навитите хоботи, подминахме ги и бързо тръгнахме по пътя. Никой не говореше докато се измъквахме. Можех да видя черното очертание на Макунга отпред, все още с пушка в готовност в ръце. Ван Делдън се обърна и засмя.

— Добре ли сте отзад? Ти добре ли си, Тото?

— Добре съм, Тембо. Всички сме добре.

Тя също се смееше, като хвана ръката ми каза:

— Трепериш като лист. Да видиш какво е когато двигателят не запали и те се надвесят над теб и забият бивниците си в каросерията.

Стискаше ме силно, очите й блестяха от вълнение и близо до мен Ейб попита:

— Какво бяха слонове или слоници?

— Слоници — каза ван Делдън.

— От Марсабит? Разпозна ли ги?

— На тази светлина и като ни нападат?

Засмя се.

— Никакъв шанс — и добави: — Женските по принцип не нападат така, без никакво предупреждение.

Той караше бавно и двамата с Макунга гледаха съсредоточено напред. Изведнъж той спря и изключи двигателя, но не се чуваше нито звук, гората обгърната в своята завеса от мъгла.

Малко по-напред дърветата се разредиха и се озовахме в една открита площ като ливада, изкачвахме се по стръмната част отляво на пътя. Сенки се размърдаха в мъглата и отново спряхме. До нас една локва се бе превърнала в кал и над нея тревата на склона беше измачкана.

— Камби я мавинго — каза ван Делдън, — но не е добре за нас. Вече е завзета.

Бледи силуети преминаваха пред светлините на фаровете, техните очертания се размазваха в мъглата.

— Ще трябва да нощуваме на открития склон.

Двигателят отново изръмжа и ние бързо преминахме до тунела от дървета в далечната страна, слоновете се движеха като сенки и пътя беше обсипан с изпочупени клони, така че ние трябваше да преминем през море от полумъртва шума.

Постепенно останките изтъняха докато накрая пътят беше почти чист, гората отново нормална и само изпражнения с размер на футболна топка показваха, че слоновете са минали от тук. Дърветата беше по-малки и оредяваха. Изведнъж бяхме на края на пътя, дълбок изкоп го пресичаше. Ван Делдън върна Ленд Ровъра назад и го изгаси. Тъмнината ни обгърна и настана покой, едва се чуваше глухото падане на капки от листата.

— Сега какво? — попита Ейб, в гласа му се усещаше напрежение.

Ван Делдън слезе.

— Тръгваме пеша. Няколкостотин метра и това е. Облечи всички дрехи, които имаш. Ще бъде студена нощ.

Беше облекчение да облечем пуловерите си, тъй като вече ни беше студено. Мери се уви с одеяло, което той намери под предната седалка и след това се спуснахме в изкопа, изпълнен с ниска растителност. Беше, както той каза, няколкостотин метра и изведнъж излезнахме и под краката ни имаше трева. Облачността беше по-рядка тук. Светлината на луната се прокрадваше през нея. Точно след края на гората събрахме пръчки, запалихме огън и се сгушихме около него, благодарни за топлината пиехме парещия чай от една-единствена консервена кутия, като си я подавахме от ръка в ръка. Имах чувството, че сме пътували с часове.

Но умората изглежда не пречупваше любопитството на Ейб.

— Колко време могат да оцелеят слоновете в тази гора? — пита той.

Ван Делдън поклати глава.

— За да се отговори на този въпрос е нужно точно преброяване, а и не сме сигурни каква част от зеленината е подходяща за тях. Предполагам, не всичката. Както ти казах Кулал никога не е бил дом на слонове.

— Мислиш, че просто преминават оттук по пътя си на север?

— Възможно е. — Ван Делдън извади лулата си и започна да я пълни. — Това трябва да разбера.

— И ако само преминават значи има път на север и на юг?

— Логично е. Но животните се движат по инстинкт, не следват логика.

— Сигурен ли си? Дали само инстинктът ги води на север? Това е момент на криза за тях и може да са тръгнали на север, следвайки дълбоко закодирано знание. Това не е инстинкт. Това е знание предавано през поколенията. Или просто го носят в гените си.

— Това са само теории.

Запали се кибритена клечка, тя освети извития нос и брадясало лице, лулата веднага се запали, когато той поднесе клечката към нея. Димът от тютюна беше успокояващ сред странността на това място.

— Имаше един слон в Марсабит-Ахмед. С най-големите бивни, които човек някога е виждал. Беше под закрилата на Джомо Кенята. Единственият слон, чиито бивни бяха защитени. Това беше преди войната, когато Кения още беше отделна държава. Считаше се, че е бил на повече от седемдесет години, когато е умрял. Това е много повече от средната продължителност на живота им, около петдесет. Но дори и да са петдесет години, връщаш се три поколения назад до Южноафриканската война, преди Родос и основния поход на англичаните.

Той замълча за момент, дръпна от лулата си. След това каза:

— Могат да си комуникират, в това съм сигурен. Но каква информация си предават, това е нещо различно. Знанието за безопасна територия е много абстрактна информация сравнена с предупрежденията за опасност, инструкциите за поведение и удовлетворението от храната.

Ейб кимна, като извади кутия цигари и гледаше замислено в нея. Беше последната му кутия и му оставаха само три цигари. Той я прибра, душейки пушека от лулата на ван Делдън.

— Колко звука, с които комуникират си идентифицирал до сега? — попита той.

— Около четиридесет.

— И всички те са свързани с ежедневни неща като храна и държание?

— Тези, които идентифицирах — да.

— А екстрасензорни възприятия?

— Не съм животински психолог.

— Това означава, че не вярваш ли?

— Стоя зад това, което знам, това е всичко. Неща като телепатия…

Той се взираше в огъня, пипаше брадата си.

— Просто не знам. Всеки, който е живял близо до животни е наблюдавал модели на поведение, които не може да обясни.

— Значи си нямаш никаква идея защо са се запътили на север, защо се събират там?

Той издиша дима и поклати глава.

— Всяко наблюдение, което съм направил би било просто гадание. Може би скитащите слонове помнят Марсабит като защитена местност, нищо по-сложно от това. Но за да се запътят към Кулал означава, че са на ясно, че в Марсабит вече не е безопасно.

Той поклати глава, после замълча и след това се загледа замислено в огъня.

— Наследена памет, вграден инстинкт за оцеляване. Не знам какво ги кара да отиват на север, но това правят. И ако има изход от този клисура…

Той изтръска лулата си и се изправи на крака.

— Сутринта ще видим какво има да ни казва Дима.

Той каза нещо от сорта, че по пътя на горе било изразходвано много гориво, но тогава вече така се бях унесъл, че не можех да държа очите си отворени. Мери вече спеше, увита с одеялото си и в сиянието на въглените Макунга лежеше по гръб и леко похъркваше.

Аз се изпънах на тревата, полузаспал, светлина заблещука по клепачите ми, когато Мтоме добави още дърва. Звукът от говор на хора чувах като лек ромон, но бях изгубен за света и не можех да разбера какво казват.

Може би сънувах. Но не мисля. Бях прекалено изморен, за да сънувам.

Огънят леко проблясваше, но в него нямаше топлина.

Бриз разклащаше дърветата зад нас и беше студено, влажен мраз. Веднага осъзнах къде съм, чии бяха телата проснати около мен. Никой не помръдваше. Не се чуваха никакви звуци и звездите проблясваха през разкъсаните облаци над нас. Нещо се раздвижи в сянката на дърветата. Лунната светлина за момент се усили и мисля, че видях изправена фигура покрита с козина. Седнах изправен, обзе ме страх, мисълта ми скачаше от планинските хора йети и всякакви други истории за диваци в планините, които бях чел. И отново този пронизителен звук, вик на страх и ярост, който караше космите на гърба ми да настръхнат. Фигурата беше изчезнала.

Седях си там и треперех взирайки се в гората. Но пролуката в облаците се беше затворила и всичко отново потъна в тъмнина.

— Павиан.

Гласът толкова близо до мен беше тих, но вдъхващ увереност. На проблясъка от въглените можех само да зърна брадатото му лице, едно отворено око и зъбите проблясващи в усмивка.

— Трябваше да те предупредя.

— Изглеждаше огромен — промърморих.

— Да, тук горе са наистина много големи. Живеят в клисурата.

— Мислех, че отдавна сме на километри от нея.

— Кулал е осеян с клисури.

Окото се затвори и аз отново легнах.

Следващото нещо, което разбрах бе, че се беше зазорило и Мтоме се опитваше да разпали огъня с влажни клонки отрязани от близките храсти. Беше сива сутрин потънала в мъгла, тревата покрита с капчици влага, която се отдалечаваше от нас в гладка кълбеста маса и се превръщаше в прозрачно облачно було. Аз си лежах вкопчил се в последните следи от сън, беше ми прекалено студено, за да помръдна. Някъде далече слънцето просветваше, нашият матов свят започна да проблясва в странно променящи се цветове.

Мери се появи от храстите като индианка с одеяло наметнато върху раменете, черната й коса влажна и права.

— Има някакъв бриз — каза тя.

Чак тогава го почувствах върху лицето си. Между натрупаните клонки започнаха да проблясват пламъчета и мъглата се издигна нагоре във вихрушка, променливите просветващи слънчеви цветове се появяваха и изчезваха. Вдясно, встрани от нас, в небето се появи призрачна скална маса. Тя се видя за миг, един връх разкъсан на части увисна в пространството, след това отново бе погълнат от бавната циркулация на облаците. Ван Делдън се изправи, брадата и косата му блестяха от влагата.

— Колко часа е?

— Минава осем.

Мъглата се беше вдигнала и тя стоеше и гледаше през зелените хълмове там, където те свършваха рязко до един ръб от малки скални образувания.

— Искам да видя езерото — каза тя. — От тук ще можем, нали?

— Ако се разкъсат облаците — отговори ван Делдън.

— Вече се разсейват, останал е само тънък слой. Слънцето скоро ще го прогори.

— Може, но Кулал е непредвидим, а и аз дойдох, за да огледам клисурата.

Ейб рязко се изправи.

— Мислиш, че слоновете са успели да минат през тази клисура?

— Тя отива надолу към езерото и ако има бриз… — ван Делдън погледна тънкия слой мъгла, който покриваше слънцето. — Дима вече е стигнал Мисията, но може да изчака. Ще закусим тук и ще видим дали ще се вдигне.

После се изправих и отидох в храстите. Ейб ме последва.

— Не можах да спя, а ти?

Лицето му изглеждаше слабо и измъчено:

— Събуди ме един павиан.

— Какъв павиан? Не съм чул нищо.

— Ти спеше като пън. Той крещеше буквално в ушите ти.

Той се засмя.

— Значи, все пак съм поспал малко. Но не се чувствам така. Притеснявам се за онези слонове, и за Каранджа. Мислиш ли, че той е стрелял?

— Ван Делдън изглежда мисли така. — Блед лъч премина през клоните. — Дима вероятно може да ни каже повече.

И аз отново бързо излязох на открито от храстите. Сега вече беше по-топло, виждаха се късчета от синьо небе и мъглата се носеше от вятъра. Всички останали бяха около огъня и се взираха надолу по зелените хълмове към мястото, където те преминаваха през ръба на една падина. Бавно се откриваха още и още зелени хълмове, цепнатината на клисурата изпълнена с мъгла, появяваха се и изчезваха скални върхове. После изведнъж покровът от мъгла беше отнесен и долу далече под нас се появи езерото Рудолф, огромно водно пространство от север на юг блестеше на слънцето. Имаше и остров, гол и кафяв, целият от лава, едва се виждаше и другия бряг, линия от скали. Самото езеро беше бледо синьо изпъстрено с бели петна.

— Ахатово море — промърмори Мери. — Но е синьо, не зелено.

Ван Делдън кимна.

— Долу духа дяволски силен вятър.

Това продължи за момент, невероятна, поразителна гледка. После отново се появи мъгла и тя изчезна, картината премина толкова бързо, че аз трудно повярвах, че е била толкова истинска, облаци забулиха слънцето.

— Колко надолу под нас е?

Гласът й все още изпълнен с възторг.

— Около хиляда и шестстотин метра — отговори той.

— Кулал е по-висок от това?

— Върхът е на североизток от нас, от другата страна на клисурата. Ние сме доста далече от него.

— И клисурата стига до Лойангалани?

— Водата от пролома го превръща в оазис.

Тя се обърна, като се взираше възхитено в мъглата, която покриваше ръба.

— Искам да погледна.

Той кимна разсеяно като си чоплеше лулата. Канчето с отварата вреше и Мтоме, който беше седнал с кръстосани крака пред огъня, приличаше на черен свещеник изпълняващ древен ритуал, пусна в него стиска чай. Парчета от месото на малкото слонче цвърчаха набучени на клечки, въглените заискряха, когато мъглата отново ни покри и Мери се превърна в призрачна фигура, която се движеше в непрогледното пространство.

— Снощи — промълви ван Делдън, като смучеше празната лула и гледаше встрани към Ейб. — Мислех си. Нямаше никакви изпражнения от слонове по пътеката нагоре в планината. Видяхте ли някакви, някъде?

— Не, докато не стигнахме Мисията.

Внезапен проблясък на интерес озари лицето на Ейб.

— Искаш да кажеш, че на изток има изход от тази клисура?

— Много слонове са минали през тази гора и те не са дошли по пътя край Мисията.

Той кимна.

— Да, това си мислех. Трябва да има път, по който минават всички те.

Загледа се в огъня за момент, след това се плесна с ръка и отново се обърна към Ейб, голямата му глава наведена напред, сивите му очи блестяха.

— Ако е така, то слоновете имат вродено чувство за съхранение, което се основава на опита на предишни поколения. Точно това, което каза снощи. Никога не съм виждал слонове на брега на езерото Рудолф. Не е имало такива през моя смислен живот. Но, според фон Хьонел Телеки е стрелял по тях във водата, когато са се хранели с водорасли. Как е възможно животни живеещи много по̀ на юг да знаят, че в езерото има водорасли, и дали Рудолф е съществувало тогава?

— Няма как — отговори Ейб. — Това е или интуиция или наследена памет.

— Иначе казано, звуците, които издават, означават много повече, отколкото си мислех. Един скитащ се слон…

Мтоме му подаде чашата пълна с чай, а той я даде на Ейб.

— Някакъв вид телепатия?

Той поклати глава.

— Това много се доближава до твоята теория за свръх чувствителността.

— Допускам, трябва да приемем — каза бавно Ейб като духаше чая, — че има някакви форми на комуникация, които са ни непознати. Или вероятно забравени от нас в нашия цивилизован материализъм.

Ван Делдън изсумтя скептично, погледът му се измести към клисурата. Мъглата ни бе притиснала напълно, Мери не се виждаше. Нищо не се виждаше, освен грубата мокра трева. Той извика нещо на Макунга, който влачеше още клони към огъня, остави ги и бързо изчезна в мъглата. Последвах го, като се надявах мъглата да се вдигне отново, не мисля, че бих рискувал да тръгна сам, но исках и аз да погледна надолу в котловината. Чух зад мен Ейб да казва:

— Птиците и миграцията, змиорките, младата сьомга — мисля, че не знаем кой знае колко за това.

Но когато се обърнах и погледнах назад през рамо и двамата бяха изчезнали и само бледия червеникав проблясък на жаравата едва се виждаше през плътното одеяло от облаци покрило планината. Някъде отдалече се чу приглушен крясък. И той заглъхна в ехото си потулено от влагата и разстоянието.

— Нияни — каза Макунга, с усмивка на сбръчканото му лице.

Но след това тръгна бързо и аз почти се затичах. Тревата изчезна, появи се скала и той изведнъж спря, повърхността на земята разкъсана от поредица ръбове и стърчащи скали. Крясъците на павианите сега бяха по-силни, ехото им идваше отдолу.

— Къде е тя?

Той вдигна ръка и се заслуша, гласът на Мери дойде някъде отляво.

— Ти ли си, Колин?

Тя се появи изведнъж, фигурата й се материализира, когато тя се изправи от една гънка на ръба на котловината.

— Пльос — каза тя и очите и блестяха, лицето й освежено от напрежението и влагата във въздуха. — Сигурна съм, че видях „пльос“, после дяволският облак ги скри.

Бриз докосна лицето ми, непрогледното пространство в краката ми помръдна, сивотата проблясваше. Тя отмести влажната коса от лицето си.

— Бяха на нещо като остров, на километър и половина — два надолу в клисурата. Видях ги само за момент, носеха се в мъглата сред ярка зеленина и слънчеви проблясъци. Бяха на някакъв склон, сиви купчини като скали. Но ги видях да се движат — сигурна съм, че се движеха.

— Значи има път надолу! Или тази клисура беше свързана с другата, която видяхме миналата нощ. Сигурна ли си, че бяха слонове, а не павиани?

— Не ставай глупав. Аз съм израснала с тях и виждам добре на далече.

Лицето и внезапно помръкна.

— Мислиш ли, че бяха тези, които следваме? Ако това е една голяма котловина разцепила планината на две…

Знаех какво си мисли, ако слоновете могат да преминат, значи и ловците могат. Тя повдигна глава.

— Виж! Слънцето.

И тя се обърна към мен, усмивка озари лицето й.

— Сега, в този миг, всичко, което ме интересува, е че светът е красив. Тази мъгла, тази котловина, всичко…

Тя поспря и загледа мъглата, която сега се носеше като река надолу в пролома.

— Странно — промълви. — Там, откъдето дойдохме всичко е горещо, пясъкът и лавата, грубостта на живота — реалността. А тук горе…

Тя отново се обърна към мен усмихвайки се.

— Нека забравим реалността, хайде! Просто да се насладим на момента.

Аз кимнах, не бях сигурен какво очакваше, усещах мъглата преминаваща край нас, просветляваща като току-що измитото слънце проблясваше върху милионите носени от въздуха капчици, усещах как кръвта ми реагираше на жизнеността, която тя излъчваше.

— Виж!

Сочеше нагоре в клисурата и обръщайки се видях върха, който бях зърнал по-рано да се носи отново, разчленен, високо горе в пастелно синьото небе. Но този път не изчезна.

Сега вятърът беше силен. Усещах напора му върху тялото си, виждах как отвява черната й коса от лицето. Лъч светлина пресече тревата, склоновете се разпростираха все по-далече, вълна от невероятно, прекрасно зелено. Макунга помръдна, наведе се напред, каза нещо и се спусна лазешком надолу по скалите, стъпваше сигурно, като коза, за да застане на крайната скала и да впери поглед надолу.

— Мисли, че е видял някого.

— Човек ли?

— Не съм сигурна. Може да е павиан.

Тя се беше обърнала встрани от мен, взираше се в каньона, гледаше как слънцето прогаряше облаците и вятърът ги разкъсваше на парчета.

— Виж там!

Нейният остров се беше появил, назъбена скала и зелена трева плуваха в бяло море от вълна.

— Виждаш ли ги? Жалко, че не взехме бинокъла.

Сиви форми като точки върху появяващите се склонове, но дали бяха слонове или скали не бях сигурен. Бях прекалено зает да търся върха, където една открита скала стоеше върху зелената пирамида като замък или малък ограден със стени град. Но беше прекалено далече, за да разбера дали се виждаха някакви следи от човешка дейност. Клисурата се откриваше все повече и повече, облаците се разпръсваха на отделни кичури, блясъкът на далечното езеро започна да се прокрадва. Макунга ни повика като се катереше обратно по скалата.

— Какво казва? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не можах да чуя.

Зад нас гласът на ван Делдън каза:

— Значи там долу има слонове.

Той държеше бинокъла пред очите си и предъвкваше парче месо.

— Поне половин дузина, едно-две почти пораснали. Какво е намислил Макунга?

— Мисля, че видя нещо — каза тя.

— По-добре хапнете — каза й той. — Време е да тръгваме.

Павианите сега бяха замлъкнали. Не се чуваше звук, само вятъра. Езерото се виждаше все по-ясно, един блестящ лист от проблясваща вода, докъдето имаше видимост. Вече усещах слънцето, благодарен за топлината му.

— Може ли да погледна с бинокъла?

Той ми го подаде и въпреки че огледах всеки камък на върха на този обрулен зъб от вулканична лава, не открих нищо принадлежащо на човек. Два млади слона, мъжки мисля, показваха мускули, телата им се напрягаха при бутането с глава и бивни, хванати в една пародия на битка и близо до тях една женска кърмеше полуотраснало слонче. Всичко беше много спокойно, с облекчение да гледаш това след нещата, които видях близо до Южен Хор, а зад мен Макунга говореше нещо бързо, обясняваше нещо на своя език.

— Мисли, че е видял двама мъже да се катерят нагоре.

Ван Делдън добави:

— Може да са горски хора или вероятно Самбуру. Самбуру пасяха своите говеда на по-ниските склонове.

Той се обърна към Макунга и започна да го разпитва. Размениха си думата „нияни“ и накрая той сви рамене.

— Може да са били павиани. Не е сигурен. Има доста растителност и той ги е видял за момент.

После се обърна към Мери.

— Твоят чай ще стане на компот.

Тя кимна като се взираше в котловината. Вятърът замря толкова бърза както се беше появил, облаци се завиха около върха със зелени склонове като венци от дим. Тръгнахме обратно, слънцето беше вече наполовина скрито и върхът на Кулал изчезна в маса от облаци.

— Тук долу в тази котловина — казах на ван Делдън. — Баща ти е открил някои от своите керамични находки.

— Къде по-точно?

Но по тона в гласа му разбрах, че се интересуваше много.

— Мога да ти покажа на картата — казах. — Посочени са местата на всички находки.

Той не отговори и аз попитах дали може да говори с планинските хора и да попита дали някои от тях са живели долу в клисурата.

— Мисля, че Дима може. Той е Боран и познава хората от този район. Аз със сигурност не мога, Макунга също.

После продължи напред, повика Мтоме и Мери тихо каза:

— Той не се интересува от глинени съдове и мразеше баща си.

— Защо тогава ме накара да довлека с мен машинописа и картата?

Тя сви рамене.

— Вероятно си е помислил, че могат да му кажат повече за Кулал или за езерото Рудолф — нещо, което не знае.

— Като например?

— Слоновете — каза тя и се усмихна, — или за водата. Някой извор, за който той не знае, а слоновете знаят.

Стигнахме до огъня точно когато мъглата отново ни покри, по-гъста от всякога, и аз си седя и пиех чай и предъвквах голямо парче месо, като се чудех защо нямам смелостта да тръгна сам в тази мъгла. Трябва да има път надолу в каньона и ако можех да се срещна с хората от планината, които я познават… Представях си как дребни, черни хора ме водят до върха на скалата, мъглата се вдига като саван, за да разкрие странна примитивна стена, такава като на Инките. Но това беше само една фантазия. Сънувах през деня, като много добре знаех, че не мога да оцелея без ван Делдън и неговите африканци. И така когато те взеха багажа и тръгнаха по края на гората обратно към Ленд Ровъра аз тръгнах с тях, носех чантата с филми и машинописните страници в нея.

— Защо не отиде да видиш какво можеш да откриеш в каньона?

В очите й имаше насмешка, проблесна подигравка. Тя знаеше какво си мисля.

— Ти откъде знаеш?

— За какво друго можеш да си мислиш с този загубен, замечтан вид на лицето. Добре, защо не отиде?

— Защото нямам такава смелост — отговорих гневно.

— Ами ако взема една пушка?

— И ще дойдеш с мен?

Тя кимна, очите и светеха и не знаех дали говори сериозно или просто се шегува.

— Аз съм един доста добър стрелец. Или поне бях такава.

Но ние вече бяхме в гората, подхлъзвайки се надолу по калната животинска пътека в колона по един. През тънкостеблените дървета можех да видя изкопа. Беше по-дълбок отколкото си мислех, с вертикални страни и една тръба за вода все още видима на дъното му. Същата, която караше водата до Мисията. Зад него, през паравана от листа, проблясваше влажен предния капак на Ровъра. Качихме се в него и тръгнахме, но едва бяхме излезли на пътя и двигателят кихна и угасна. Показателят за горивото даваше празен резервоар и аз попитах ван Делдън какво е показвал, когато са го взели.

— Пълен повече от половината, да кажем десет галона. Със сигурност има поставен допълнителен резервоар на мястото на сандъка с инструменти.

Едва ли бяхме изгорили толкова много и когато Мтоме откачваше резервната туба аз скочих и пропълзях отдолу, като започнах да почиствам резервоара от калта с ръце. Имаше някакъв лек шум и от страни на заварката отдолу имаше вдлъбнатина, от която струеше бензин върху пръстите ми.

— Ударили сме резервоара в клон или камък — извиках.

— Страхувах се от това — каза ван Делдън. — Изгоряхме много докато се изкачвахме, по-вероятно е рикошет от куршум.

Намерихме изолирбанд отзад в кутия с инструменти и го увихме добре колкото можахме. Не мислех, че ще издържи дълго, а и резервната туба беше едва две трети пълна, имахме едва пет литра.

На лагера в облаците трябваше да изчакаме един слон с големи бивни да приключи с обливането си с вода от извора. Слънцето грееше, зеления склон блестеше покрит с влага, изпускаше пара от топлината и имаше жълти пеперуди с остри крила, които се препичаха на слънцето върху изпочупените храсти до нас.

Беше много тихо, докато чакахме слона да смуче вода и да я излива върху главата и гърба си, всичко това с бавни движения, времето беше спряло.

— Виж! Бананоядец — прошепна Мери.

Той се взираше в нас от клона на едно дърво, тялото му яркозелено изпръскано с червено по крилата, вирнал черната си глава. Под него една слънчева птица блестеше в прекрасно синьо-зелено, извитата й човка щракаше. Беше едно място на изключително спокойствие. Но тогава слонът се раздвижи, тръгна тихо нагоре по склона и вие влезнахме в сянката на високо дърво зад извора.

Там, където пътят се раздвояваше, излезнахме на билото на планината, оттам се спуснахме надолу, прегазвахме пречупени клони, без да намаляваме и стигнахме до Мисията за около половин час. Нямаше и помен от Дима, Мисията беше изоставена и никой не откликна на свиренето на клаксона.

— Виж как е резервоарът! — каза ван Делдън и тръгна с двамата африканци нагоре по хълма към сградите на Мисията.

Изолирбандът беше разкъсан и можех да подуша теча дори преди да съм пипнал с пръсти. Макунга вървеше нагоре по хълма и се провикваше, а над мен Ейб каза:

— Може би е отишъл нагоре в просека.

Извиках Мери да ми подаде парцал и каквото беше останало от изолирбанда и продължих да лежа под шасито и да чистя калта от резервоара, когато ми се стори, че чух някакъв звук в далечината. Макунга беше спрял с викането, всичко отново беше тихо, освен далечното бръмчене, като че ли от пчела.

— Чуваш ли нещо? — попитах.

Последва тишина и после Мери каза:

— Звучи като двигател.

— От пътя ли идва?

— Не, сякаш е някъде над нас.

Приключих с увиването и когато изпълзях изпод джипа можах да чуя, много ясно, бръмченето на двигател високо над планината.

— Трябва да е самолет — каза Ейб.

Ван Делдън също го беше чул. Той стоеше до разнебитената веранда и се взираше в небето.

— Ето там!

Мери посочи и аз го видях, спускаше се ниско над обраслите с гора склонове, крилата му се разклатиха, когато зави и се насочи към нас, звукът се усилваше и премина в рев, който ни заля. Беше толкова ниско, че усетих как цепеше въздуха, видях знаците на Федерацията и лицето на пилота, който гледаше надолу към нас.

Беше моноплан с два двигателя и когато зави над сградите на Мисията той се наклони на едно крило и направи плътен завой.

— Мърфи ли беше?

Ейб се взираше нагоре прикрил очи с ръце.

— Военен самолет е и си помислих…

Думите му бяха заглушени от звука, когато премина над Мисията. После се издигна стръмно нагоре над планината, смаляваше се бързо докато не се превърна в светла метална точка проблясваща на слънцето.

— Сигурен съм, че беше Мърфи.

След малко ван Делдън се върна.

— Мери, и ти и г-н Финкел — бързо слизайте. Оставям ви тука и тримата.

Обърна се към мен.

— Как е течът? — И когато отговорих той каза. — Няма значение. Сега само ще се спускаме и каквото е останало в резервоара няма да ни върне обратно горе.

Самолетът се връщаше, спускаше се с вдигнат нагоре нос, почти спря, двигателите намалиха газта. И тъкмо когато прелетя над нас нещо бяло излетя от отворената пилотска кабина и зърнах Пат Мърфи да ни маха. След това той даде газ на двигателите и започна да се издига, зави и се насочи към каньона. Това, което хвърли беше кърпичка, в единия ъгъл имаше завързана бележка: „К-С с подкрепления от армията се движи през каньон Кулал, изток. Съветвам, бързо в горите край Марсабит. Съобщавам по радиото, изоставен Ленд Ровър при Мисия Кулал. Желая късмет. Пат. (унищожи).“

Ван Делдън ни я прочете и после запали с клечка.

— Ще дойда с вас — каза Ейб.

Той знаеше, ние всички знаехме, че той ще слезе в каньона. Но поклати отрицателно глава. Мтоме вече разтоварваше остатъка от месото. Макунга проверяваше пушките и амунициите.

— Вие тримата оставате тук. Не знам какво е станало с Дима, но като се появи му кажете да ме изчака тук.

Делдън заобикаляше към мястото на шофьора.

— Сварете месото веднага и го вземете с вас в гората, скрийте се. Те задължително ще изпратят патрул.

— Ти какво ще правиш?

Мери все още седеше отзад в Ленд Ровъра и тонът в гласа й, безизразното лице и начинът, по който седеше — изправена, тялото стегнато, стискаше ръце — знаех какво си мислеше.

— Моля те — промълви тя. — Върни се в гората. Върни се, преди да е станало късно.

Той стоеше там, погледна я за момент, голямата му глава забучена на масивните рамене, сивите косми на гърдите му се виждаха в цепнатината на полузакопчаното яке.

— Никога през живота си не съм бягал от нищо.

— Нищо не можеш да направиш.

Думите прозвучаха отчаяно сякаш се опитваха да разбият бариерата на неговия инат със силата на нейните емоции.

— Моля. Направи го за мен.

Той заклати глава с бавно, изпълнено с гняв движение.

— Когато спре да убива слонове, тогава ще си тръгна. Не и преди това.

— Искам да дойда с теб. Ще говоря с него.

Той отново поклати глава. После с изненадващо нежен глас каза:

— Нищо не можеш да направиш. Всички ние сме родени такива каквито сме.

Той се усмихна, усмивката набръчка кожата край очите, смекчи твърдото изражение на лицето му.

— Ще останеш и ще ме чакаш тук. Ще се върна до полунощ. Хайде тръгвай, добро момиче.

— Идвам с теб.

— Не! — Той се протегна и хвана ръката й, гласът му вече по-строг. — Бързам.

Тя мълчаливо поклати глава, очите широко отворени, тялото й се напрегна, за да се освободи от захвата му.

— Не, ти ще го убиеш.

— Не, ако има друг начин да го спра.

Той я гледаше втренчено, знаеше, че тя мисли за баща си, не за него, сивият му поглед стана твърд, смекчения глас изчезна като каза:

— Ще правиш каквото ти казвам, чакаш тук — и ако не се върна, тогава можеш да отидеш при него и да избиете каквото е останало от бягащите, за да се спасят слонове в източна Африка.

Той се наведе напред, хвана я с двете си ръце и вдигна тялото й от Ленд Ровъра. И когато тя стъпи на земята, той я прегърна през раменете, така както направи с Каранджа на пътя за Баринго и каза нежно:

— Вината не е твоя, Тото. Само изчакай тук и се моли за нас. Помоли се и за двамата.

Той наведе глава и я целуна по челото.

— Каквото и да стане ти не трябва да се чувстваш виновна.

След това я пусна, повика Мтоме и Макунга и седна зад волана. Запали двигателя, двамата африканци се качиха.

— Сега, оправяйте месото — извика той. — После следете за патрула и се крийте добре.

След това включи на скорост и Ленд Ровърът с рев се понесе надолу по пътя като вдигна облак прах. Тя стоеше там, не каза нищо, не помръдна, просто гледаше как той изчезна зад първия завой. Тя остана там докато прахът падна, после бавно, сякаш в сън се обърна, лицето й бледо и източено, и с тих несигурен глас каза:

— Винаги е било така, цял живот.

Знаех, че имаше предвид как ван Делдън заминава и я оставя да чака.

— Той някак си ще изведе тези слонове от каньона — каза Ейб.

Искаше да облекчи страха й, но липсата на увереност в гласа му само го увеличи.

— Как?

Той сви рамене и се леко се усмихна.

— Мисля, ще намери начин.

— Ами армията? Какво ще стане с армията?

Тя продължи да ни гледа втренчено, преплела нервно пръстите си. Тогава тя се засмя, силно, несигурно, горестно.

— Бедата е, че го обичам. С всичките му недостатъци, маниите му, глупостта му, гадния му инат, грубото пренебрегване на другите — не мога да не го обичам.

Тя въздъхна.

— Нещо, което той никога не ще научи — и добави с горчивина: — И дори да го направи, никога няма да го разбере.

Нямаше нищо, което Ейб или аз можехме да кажем, не можехме да я успокоим по никакъв начин, просто и тримата стояхме мълчаливо.

— Струва ми се, той може да се погрижи за себе си — каза Ейб с мъка.

— Да, наистина може. — Тя се засмя фалшиво. — Той минава шестдесет и никога не е бил нараняван сериозно, освен няколко рани от нож и рамото му издрано от човекоядец, защо де се тревожа за него, или за Алекс? Каквото е писано, това е.

Тогава сякаш се съживи, тръгна бързо към нас и със стегнат практичен глас каза:

— Хайде да слагаме това месо на огъня, преди да го налазят мухите.