Хамънд Инис
Големите стъпки (6)

Втора глава

В късния следобед вече бяхме далеч от хотел „Самбуру“ и пренощувахме под Лолокве, огромна планина, която се извисяваше от пустошта на север от отбивката за Маралал. Страните й изглеждаха червени на залязващото слънце, докато ние си сглобявахме палатката, Каранджа ни показваше как тръбообразната рамка се закрепва към платнището докато шофьорът тръгна с едно мачете да събира дърва. Едни скорци ни гледаха с любопитство, по металносивата им перушина се преливаха цветовете на дъгата на падащата под ъгъл светлина, и колони от сипки се стрелкаха шумно от гнезда насъбрани като малки кокосови орехчета в храст Сенегалия. Огънят бушуваше и чаят беше готов, след като си бяхме постлали под скъсаното платно.

Полумракът беше кратък, тъмнината бързаше, Лолокве беше една черна маса на фона на звездите и само пукането на горящия огън се чуваше. Всичко изведнъж стана много спокойно, не се чуваха и птиците.

— Нещо, за което винаги съм си мечтал — промърмори Ейб, гласът му беше шепот в нощта. — Притеснява ли те, пренощуването така в средата на Африка?

— Не — казах аз. — Не, разбира се, че не.

Но бях изпълнен с чувство за опасност, осъзнатост на сетивата каквото никога преди не бях изпитвал, ушите ми нащрек за звук, очите ми напрегнати да видят в тъмнината отвъд огъня. Лек бриз идваше от планината и Каранджа подуши въздуха, лицето му бе блестящо черно на бледата светлина на пламъците.

— Мисля, че вали тази нощ, затова ние спим под покривало — и добави. — Ти гледа за скорпиони в пясъка тук. Скорпиони много лоши.

— Ами змии? — попитах аз.

Той се подсмихна.

— Змии много лоши също и ние нямаме противоотрова. Но тук скорпиони по-лоши от змии.

Вечерята беше царевично брашно и консервирано задушено и докато го ядохме клекнали около огъня, казах на Ейб за книгата на Питър ван Делдън и за причините, поради които искам да отида до езерото Рудолф.

— Изглежда има определено разделяне на целите. Твоята е практична. Ти искаш да направиш археологическо изследване и да го заснемеш на филм. Аз искам само да усетя тихата необятност на Африка и да видя как слоновете решават проблема с оцеляването във враждебния свят на човека. — Той запали цигара. — Но за утре и двамата сме съгласни, нали? Ще отидем да видим Ленд Ровъра.

— Предполагам.

Казах го неохотно, защото мислех за езерото Рудолф и не исках да ме отклоняват.

— Пилотът не каза, че Ровърът е бил изоставен.

— Той прелетял ниско над него, но не видял нищо.

— Това не означава, че е джипът на ван Делдън.

— Това е още една причина защо трябва да го видим.

Той седеше изгърбен, ръцете му обхващаха коленете и на светлината от огъня можех да видя блясъка на любопитство в очите му. Един репортер надушил история, помислих си. И тогава той ме погледна като се усмихна скромно и каза:

— Мислил ли си какво правим тук, наистина мислил ли си? Ние сме се преместили много векове назад във времето, когато човекът е бил част от света на животните. Няма сервизи тук в пустинята и ако ни свърши бензина, тогава ние ще сме толкова самотни и уязвими колкото тези човеци от миналото, за които ти ми разказа, които пекли глинени съдове на езерото Рудолф и ги украсявали с форми на пирамида с жилища на върха. Сега ние сме първобитни хора, сгушени около огъня да се стоплим, а за бъдещето мога само да се сетя за арабската дума „иншала“ — с божията воля, можем да намерим ван Делдън, и ако ван Делдън е с нас, тогава той ще бъде твоят най-добър водач до езерото Рудолф. А за мен… — Той се замисли, взирайки се в огъня. — Той може да ми каже за слоновете и как да живея в хармония с тази страна, където живота и смъртта са едно цяло, един неизбежен процес, който ме очарова, никога преди не съм не чувствал така.

— А ако не намерим ван Делдън?

— Тогава Кърби Смит е в Южен Хор. Ако имаме шанса да го видим как работи и ти и аз ще имаме по-добра представа за Генезиса и как дървото на знанието е накарало всички същества да се страхуват от човека.

Той се обърна и ме погледна и отново се усмихна.

— Това, мой приятелю е пътешествие назад във времето и ако аз умра, в резултат на това тогава е редно да умра с някакво разбиране тялото ми да се разпадне и да се смеси с праха от пустинята, където ще даде живот…

— За бога! — казах. — Няма да умреш.

— Разбира се, че не. Но, ако стане…

Той сви рамене, все още усмихнат, неговата усмивка беше меланхолична в светлината на огъня.

— Аз никога не съм искал да лежа под тежестта на мраморна гробница и в акри осеяни с паметници и моя труп да бъде изпратен в крематориума, защото няма място в гробищата на нашето поколение. По-добре моето гниещо месо да даде ден живот на един чакал или да подпомогне полета на един лешояд във висините, костите ми да бъдат почистени от мравките…

— Какво си ти — поет ли?

Той се изсмя и си поклати глава.

— Никога не съм учил да пиша толкова добре.

Той се загледа за момент в огъня, след това добави тихо.

— Всяко мое четене е в търсене на знание, в опит да разбера. Може би тук — далеч от книгите, без да ползвам опита на другите — може би тук в тази самота, ще открия значението на живота, дори смисъла на Бог.

Той отново поклати глава, усмихнат и рязко се изправи на крака.

— Съжалявам, говоря прекалено много. Сега ще си лягам.

И бях оставен с чувството, че той се беше притеснил за това, че се е оставил да говори много, разкривайки меланхолична предразположеност, скривана от всеки, освен от себе си.

За известно време останах край огъня, пушейки последната си цигара вслушан в тишината. Когато и аз си легнах се взирах в облаците над склона на Лолокве, без да мога да заспя. По едно време през нощта започна да вали, събудих се от неговия звук по платното и капането върху пясъка до моето легло. Тогава си спомних истории с лъвове да се крият в палатки на сафари и лежах свит на кълбо като зародиш.

Събудих се със зората и чуруликането на птиците. И като погледнах навън през разкъсаното платно, видях малко птиче по-бяло от бяло на фона на един черен храст и далече в небето един неподвижен орел, като кръст закован на небето.

Дъждът беше отминал, небето беше чисто и на студено сивата светлина кафявата пустиня имаше свежестта на цвят. Птици, които приличаха на реактивни ловци на мухи, прелитаха от храст на храст в изгорелите от сушата шубраци, а аз лежах и гледах бързо усилващата се светлина докато слънцето изгря и стръмните голи скали на Лолокве станаха кървавочервени. Шофьорът отхвърли своето одеяло, постави съчки в огъня като раздуха въглените и Ейб се появи между трънливите храсти, изглеждаше слаб и жилав в маскировъчното си облекло, с наведена глава гледаше към земята. Помислих си, че върви по следите на някакво животно, но когато му извиках да го попитам какво е то, той само поклати глава.

— Само птици — отговори той. — Пясъкът е толкова мек след дъжда и отпечатъците от техните крачка са навсякъде.

Той се приближи към мен и се усмихна.

— Мързеливец такъв, изпусна най-хубавата част от деня.

Развалихме лагера и тръгнахме веднага, след като си изпихме чая, до осем и половина бяхме подминали отбивката за Уамба и се движехме по пътя за Маралал, направо към планините. Беше мръсен път, на места лепкав и скоро навлязохме сред висок храсталак. Веднъж, когато спряхме да починем, видяхме миниатюрен ястреб кацнал като малък кафяв часовой на клона на едно дърво. Планините се приближаваха към нас и скоро след това се натъкнахме на стари изпражнения от слонове. Районът беше див и точно под езерото Кисима от ляво се появи път и Ейб каза на шофьора да кара по него.

— Това не е пътят за Маралал — каза Каранджа.

— Независимо от това ще тръгнем по него.

— За Маралал все направо — настоя Каранджа.

— Знам, че за Маралал е направо. — Ейб държеше картата отворена на коленете си. — Аз искам да погледнем стръмния склон, който слиза надолу в долината Сагута.

— Ще видим долината Сагута от друго място след като подминем Маралал. Ще видите речно корито, гейзери, вулкани, от това място всичко вижда.

Спорът продължи няколко минути докато стояхме неподвижни на едно място, двигателят работеше, а горещината оставаше в долу в долината. Не взех участие в спора, гледах един малък орел, който сега можех да разпозная по ясно изразената кръстовидна форма на фона на синьото небе. Той планираше по въздушните течения високо нагоре, където зъберите стърчаха над гъстия храсталак, който покриваше плътно склоновете на планината от дясната ни страна.

Най-накрая Ейб трябваше да му каже за Ленд Ровъра. Каранджа внезапно утихна. Той седеше с мен на предната седалка, имаше пот по лицето му, тялото напрегнато.

— Не е на добро — промърмори той. — Те изпращат патрул…

— Пилотът не предава доклада си до сутринта.

Ейб се наведе напред, хващайки рамото на Каранджа.

— Ще им позволиш ли да го вземат? Ти си работил с него. Ти си бил един от неговите скаути. Не можеш просто да продължиш, след като ти казах.

— Майор Кърби Смит ли ще отидеш да видиш? Това ми казваш на мен и това аз кажа на капитан Нгару. Нашият пропуск е за Барагой. Също — добави той отчаяно. — Ние нямаме достатъчно бензин.

— Имаме 8 бидона отзад.

— Те са с вода.

— Четири от тях са вода, четири са бензин, затова кажи на шофьора да завие на ляво.

— Нека продължим — казах аз. — Значи ще си имаме неприятности, ако го намерим.

— Да допуснем, че не е Ван Делдън? Да предположим, че е някой бедняк.

— Трябва да е Ван Делдън.

Трябваше да е. Да няма патрули на пътя за Баринго и никой, освен Армията не беше допускан в областта.

— Добре, тогава е Ван Делдън. И как очакваш да намерим пътя през тази пустош от лава около езерото Рудолф без той да те води? Това е, което искаш, нали? Той да те заведе там?

Аз поклатих глава знаейки, че той е решил и в не може да се спори с него в тази задушаваща жега. Единственото, което можех да кажа беше:

— Бих предпочел да продължим.

Имах дълбоко, инстинктивно чувство на безпокойство и не беше само заради този странен възрастен мъж; а и заради Ейб. Но не можех да намеря думи, с който да опиша чувствата си и с чувство за неизбежност го чух да казва:

— Добре Каранджа тук ние завиваме на ляво.

Нещо в начина, по който го каза, тихата увереност в гласа му, изглежда уреждаше въпроса. Каранджа каза нещо бързо на шофьора на Суахили и завихме по пътя, който водеше обратно в югозападна посока в долината Ол Кежу Осера. Беше гъст храсталак по целия път, стръмен на места и кален от дъжда през нощта, и половин час по-късно ние спукахме гума. Не беше голяма изненада, гумите бяха почти изцяло износени и докато ние помагахме на шофьора да смени колелото Каранджа взе ловджийската пушка и отиде да потърси дивеч. Той беше чул кудкудякането на токачка.

— Какво ще стане, ако намерим Ван Делдън? — казах аз. — Сега след него вече има патрул. Караджа се бои от него, както и аз по някакъв начин.

Ние изкарвахме резервното колело отзад и Ейб каза:

— Проблемът с теб е, че мислиш прекалено много. Опитай се да приемаш нещата както стават. И не се притеснявай за Каранджа. Няколко часа е в компанията на Ван Делдън и предполагам, че той ще бъде същия както преди да се амбицира и важността да бъде прессекретар на Министъра да го обземе.

И после продължи да ми разказва защо пилотът не е докладвал веднага като е видял Ленд Ровъра. Повече от дузина години по-рано той излетял от летището в Лойангалани, след като бил разходил няколко туристи до езерото Рудолф на риболов и бяха попаднали в ураганно силен вятър от планината Кулал.

— Има остров в езерото, Южен остров, и той направил аварийно кацане на склоновете от лава и премазал крака си. Случило се така, че ван Делдън бил в Мисията и той отишъл там веднага, като гребал през 12 километра вода на един дървен сал, който Ел Моло използвали за риболов. Вятърът продължил отново сутринта и продължил да духа през по-голямата част от седмицата, така че ако ван Делдън не бил отплувал веднага Мърфи щеше да е загинал — И добави: — Разбрах го от него докато ти беше на терасата и гледаше онзи хипопотам. Затова той ни даде време да слезем до тук преди патрула.

Ние сложихме резервното колело и когато стягахме болтовете в далечината проехтяха два изстрела. Няколко минути по-късно Каранджа се появи, от храстите, като се хилеше и държеше подмишница покрити с каска на главата токачки. Те бяха дебело изглеждащи птици, тъмните им тела напръскани с бели точки, и главите им странно украсени със сив рогов гребен. Той беше много доволен от себе си, когато хвърли птиците отзад в каросерията.

— Искаш ли да сваря чай, Пол?

Шофьорът кимна, неговата бяла риза потъмняла от пот, капчици пот на челото му.

— Добре, ще сварим чай сега и после ще отидем да намерим този Ленд Ровър.

Сами тук в храсталака беше някак си успокояващо да видиш колко бързо те запалиха огън. За нула време водата завря и шофьорът бъркаше чая и захарта. Той приклекна и внезапно очите му се разшириха.

— Ндову!

В началото не можах да ги видя, храсталака замъглен от жегата, светлината ни заслепяваше. Каранджа посочи.

— Виждаш ли ги? Слонове, под това голямо дърво.

Вълнението в гласа му вибрираше във въздуха.

Видях дървото, голяма еуфорбия на заоблените хълмове и една сива форма внезапно се появи след това и друга. Не зная колко бяха на брой. Видях ги само за кратко докато те се плъзнаха тихо през пролуката в храстите.

— Слоници — каза Каранджа. — Имат малки с тях.

Те преминаха през черния път, нагоре до най-отдалечения завой, сиви духове, движеха се на север по контурната линия. Ейб стоеше и ги зяпаше.

— Видя ли, Колин? Цяло стадо. Кърби Смит беше прав. Тук горе има слонове.

Каранджа му подаде чаша чай и той рязко седна.

— Месо на копита — промърмори той.

Студени тръпки ме побиха, същите тръпки, които бях усетил в деня, когато чичо ми се самоуби. Същото се е случвало и друг път. Свръх чувствителност, това е, което докторът беше казал, когато кръшнах от училище, защото не исках да споделя чина си с друго момче. Свръх чувствителността на момчето, което беше изгубило биологичните си родители, но аз знаех, че нещо страшно ще се случи и няколко дни по-късно той беше намерен в основата на скалите. Това беше, когато живеехме в Пийс Хевън и аз бях на удобно място на същите тези скали и седмица преди това, когато чоплех вкаменелости от кредата.

— Трябва да има някакъв начин да можем да комуникираме — каза Ейб. — Някакъв език. Тогава ще ги предупредим. Но предполагам опростения език на слоновете изисква по-силно къркорене, отколкото аз мога да издам с празния си стомах.

Неговите ръце държаха чашата, главата му наведена, като че ли четеше бъдещето по листчетата от чая, които плаваха по мазната повърхност.

— Чудя се дали Ван Делдън може да ги накара да го разберат? Той е живял с тях толкова дълго…

Той отпи от питието си, неговите очи се спряха на мен, зениците му леко се уголемиха под очилата.

— Всичко това, което знам за слоновете е, което прочетох откакто посетихме Трийтопс. Те комуникират с боботене. Но до каква степен…? Той взе чинията, която Каранджа му подаде, студен печен боб и няколко резенчета хляб и ги сложи на земята до него.

— Никой не знае колко могат да си кажат един на друг, повече отколкото разбираме езика на делфините и китовете. Например, това струпване на дивеч около Езерото Рудолф. Чухте какво каза Кърби Смит и той точно даде пример с пилотите видели слонове. Попитах Мърфи за това, но се оказа, че не лети до Рудолф. Работата му е да наглежда пътеките и местата за водопой. Полетите му са през деня и единственото място, на което е видял слонове е около Южен хор.

Той се пресегна за порцията си, гребвайки с лъжица бобчета в устата си и втренчен в склоновете, където слоновете бяха изчезнали.

— Сега, ако знаех техния език щях да тръгна подир тях и да ги предупредя. Пътят, по който те са тръгнали ще ги отведе в онези хладилни камиони.

Той погледна към мен, онази малка саркастична усмивка на ръбовете на устата му.

— Корав репортер и ето ме клекнал до кален път в средата на нищото, тревожещ се за стадо слоници и в очакване нещо да ми се случи.

Втренченият му поглед се отправи обратно към нагорещената планина.

— Почти обяд е. Най-горещата част от деня. Тези слонове е трябвало да стоят под сянката на дърветата размахвайки ушите си, за да се охлаждат. Разбираш ли, че слоновете могат да си понижават телесната температура с цели 16 градуса само като размахват ушите си?

— Тогава бих желал да имам уши големи колкото техните.

Неговите думи отново ме обезпокоиха.

Шофьорът се съсипа от смях.

— Той с големи уши — посочи Каранджа, навеждайки се напред, като продължи да се смее, зъбите му бели. — Размахвай сега уши, Каранджа. Охлаждай ни.

— Време е да тръгнем — казах аз.

— Не бързай! — Ейб се облегна назад, очите му полузатворени. — Караме откогато се е съмнало.

— Не можем да седим и да разчитаме на случайността той да мине по този път.

Пресегнах се към картата.

— Ние сме на 25 километра от там, където Пат Мърфи е видял изоставения Ленд Ровър и има още един път, който води направо до Маралал.

— Сигурно има още един път, но не подходящ за автомобили и на ван Делдън му трябва транспорт. Той е много далече от Марсабит и Ленд Ровърът е без бензин и му е толкова полезен колкото купчина скрап.

Той изведнъж се изправи.

— Не мисля, че разбираш добре какъв човек е той. Той трябва да е видял този кръжащ самолет, а когато патрулната кола дойде, ще тръгне.

Втренчих се в него.

— Той не може да заобиколи военния патрул.

Той сви рамене, облягайки се назад и затваряйки отново очите си. Каранджа се размърда неспокойно, като претърсваше храста, докато един гълъб изпърха между клоните над нас. Далеч на юг, кудкудякането на токачки едва се дочуваше в застоялия въздух. След дъжда през нощта, жегата беше силна, а на мен ми се приспа, облягайки се назад и гледайки нагоре към белите купчини от облаци, надвиснали над планините.

— Мисля, че сега можем да се връщаме — каза Каранджа.

Той започна да се безпокои.

— Когато патрулите дойдат, ще искат да узнаят какво правим на този път.

— Но ще отнеме няколко часа преди патрулът да стигне до тук.

Ейб се извъртя на лакът, когато една птица изчурулика настойчиво в храста зад нас. Един миг по-късно тя отлетя, металически синя светкавица.

— Скорец — каза Каранджа. — Нещо го тревожи.

Токачките бяха престанали да кудкудякат, всичко беше потънало в безмълвие и спокойствие и сякаш храстът беше притаил дъх в очакване. И тогава, изведнъж, там видяхме ван Делдън, проправяйки си път тихо между храстите. Макунга беше с него и двамата имаха оръжия. Мтоме и един много изправен, доста добре изглеждащ мъж, когото не бях виждал преди, се появиха на отсрещната страна на пътя. Всички те имаха стари раници в цвят каки, патрондаши, пълни с боеприпаси, както и одеяла, навити и преметнати през рамо.

— Каранджа.

— Да, шефе.

Той бе скочил на крака, взирайки се.

— За да ме откриеш ли дойде?

Каранджа кимна, безмълвен.

— Как разбра къде съм?

— Пилотът — каза Ейб.

Ван Делдън постоя така за момент, гледайки право към нас. После дойде и седна до мен, като постави внимателно оръжието си на земята.

— Очаквах патрул.

— Не е нужно пилотът да даде отчета си до сутринта — каза Ейб. — Той се придържа към програмата си.

— Той нямаше ли нареждане да търси Ленд Ровъра?

— Каза, че ти дължи нещо. Името му е Мърфи.

— Пат Мърфи? Да, спомням си го.

Той кимна.

— Значи все пак имаме малко време преди да дойде патрула.

Той каза нещо на Каранджа, който бързо се премести към огъня.

— И дойде, за да ме намериш, защо?

Ейб сви рамене.

— Всъщност, не точно. Но ние имаме разрешение да отидем до езерото Рудолф. Помислихме си, че може би ще се нуждаете от превоз.

Ван Делдън разтърси глава.

— Превозно средство, това е всичко, от което имам нужда.

Той гледаше ту към единия, ту към другия от нас, неговите бледи очи бяха бдителни.

— Докато чаят се свари ти може би ще ми кажеш как се сдоби със стария бус за сафари и разрешение да влезнеш във военната зона.

Той даде заповед на Макунга и неговите трима африканци клекнаха до огъня и ни наблюдаваха.

— И Каранджа. Какво прави Каранджа тук?

— Дадоха ни го назаем като водач.

Той се засмя, същия груб смях.

— Имаш представа как да получиш това, което искаш нали, господин Финкел? Така че, какво ще заснемаме сега?

— Това зависи от вас — каза Ейб. — Ако Ви осигурим транспорт…

— Не.

Ейб леко присви рамене.

— Предполагам вие не разбирате какво телевизията може да направи за вас.

Той се поколеба и тогава смени темата.

— Да разбирам, че вие отивате в Марсабит.

Ван Делдън не отговори. Неговият поглед се беше изместил към склоновете над нас и Ейб каза:

— Видяхте ли тези слонове?

— Заобиколиха ни.

— Това тяхна територия ли е или те отиват към определена цел?

Ван Делдън сви рамене.

— Нищо ли не знаете за миграцията на слоновете?

— Малко.

— Техният район на действие, например?

— В някои документи учени предполагат, че лимитът им е около шестнадесет километра.

— Документи — научни такива.

Неговото наблягане върху думата „научни“ беше презрително.

— Единствените официални документи са за паркови условия. Слоновете бързо научават границите на своята защитена среда.

— И когато вече не е защитена, тогава какво?

Ван Делдън тръсна глава.

— Кой знае? Нямаше ги така наречените научни документи, когато слоновете от Кейп бяха прогонени от земите си от предшествениците на баща ми, или когато британски ловци избиха огромни стада от Южна Африка, убивайки ги за техните бивни или само заради развлечението да убиват. Кой може да каже, дали някои от онези слонове не са поели на север, далече от района на клането, на север в Матабеленд, прекосявайки Замбези? Така че, всичко, което учените могат да ти кажат, човече, онези слонове, които видя там горе… — Той кимна към зелено-кафявите склонове. — Могат да бъдат далечни наследници на слоновете избягали от Провинция Кейп преди повече от столетие и половина.

— Те имат наследен инстинкт и отиват на север. Това ли ми казваш?

Ван Делдън поклати глава.

— Живях твърде дълго със слонове, за да бъда сигурен за всичко. Като човека, те са индивидуалисти, живеещи почти толкова дълго, те са непредсказуеми, всеки според опита си, някои със собствена преценка, други сравнително толерантни. В Марсабит те имаха много ограничен район. Само планината и нейната гориста местност, и затревените склонове, които деляха с племето Рендайл. През нощта те слизаха на тревистите площи, когато говедата не бяха на паша. Но имаше други, които идваха и си отиваха, главно мъжки, идваха от река Тана, дори и от този район. Това казваха от племето Боран. Но учените няма да се съгласят с това. Те трябва да поставят на животното излъчващ транзистор и да го следят със самолет, преди да повярват на казаното от туземеца.

Каранджа му подаде голяма чаша чай и той седеше там, отпивайки си шумно и намръщено.

— Носиш ли си камерите с теб? — Ейб кимна. — И планираш да снимаш Алекс Кърби Смит и неговата група от научни експериментатори.

— Това не беше нашата цел — протестирах аз, но той гледаше Ейб. — Как накара Кимани да се съгласи с това?

Когато Ейб обясни неговите очи се насочиха ядосано към мен.

— Значи ти размени филма, който засне с мен, за възможността да направиш археологична находка.

Неговият глас беше твърд и безпощаден, взора на тези бледи очи беше почти зъл.

— Мери беше права. Каза, че нямаш никакво чувство към животните — и отново се обърна към Ейб. — Къде е Кърби Смит сега?

— В Барагой.

Той кимна сякаш го очакваше.

— Той ще ги хване, когато излязат от клисурата Южен Хор в почти пустинния район след нея.

И тогава той отново ме погледна.

— Ще ти трябва студено сърце и здрав стомах, момче. Там ще има слонове на всякаква възраст, от новородени до такива на дузина години, със своите майки и водени от уважавана старица, едно пълно семейство, всякакви — от пет до пълни петдесет. Той ще ги събере накуп като бръмчи над тях със самолет или може би ще използва камиони и Ленд Ровъри, за да ги откара при неговите точни стрелци. Главата на рода ще бъде застреляна първа, петдесет или може би шестдесет години живот ще паднат за миг, цялата група ще бъде пометена за минути, всяка майка, всяко малко.

Той се върна при Ейб.

— По този начин няма да има никой оцелял, който да предаде знанието за страха, болката и смъртта на останалите идващи през планината, няма да има предупреждение за следващото нищо не неподозиращо семейство. Нещо, на което твоите телевизионни зрители ще се зарадват.

Той подаде празната си чаша на Каранджа и се изправи на крака.

— Вземам твоето возило.

— Случвало ли ти се е — каза тихо Ейб, — твоите очаровани зрители да могат да почувстват начина, по който ти се чувстваш, това че гледката от това толкова масово клане ще ги отврати…

— Няма да има никакво клане, ако мога да го спра.

Той заговори бързо на Мтоме, който изкарваше чантите ни от минибуса.

— И ако можеш да го заснемеш на филм, мислиш ли, че ще ти бъде позволено да изнесеш филма извън страната?

— Може би не. Но, с твоята помощ ще можем тайно да го изнесем.

Ейб се изправи.

— Стой там, където си!

Той отиваше към минибуса.

— Дима.

Той даде знак на високия африканец отзад. Мтоме го последва, Макунга стоеше до вратата с пушка на рамо.

— Правиш грешка — каза Ейб. — Ако дойдем с теб сега, можем да филмираме всичко от твоята гледна точка. Страхотна история. Наистина мога да направя нещо от нея.

— Би могъл да направиш много пари. Това имаш предвид, не е ли така? Като Алекс, не мислиш за слоновете, а само за пари.

— Грешиш. Не това е причината да съм тук.

Ейб се приближи до него.

— Какво мислиш за това, ван Делдън? Предлагам ти световна аудитория, шанс да ги накараш да разберат природата на слоновете и какво се случва с тях в Африка.

Но той поклати глава.

— Това, което трябва да направя, е… Не искам да включвам никой друг.

Той отвори вратата и се качи.

— Но ти имаш камерите.

Той пусна кутиите на земята до нашите чанти. Скочих на крака.

— Не можеш просто да ни оставиш тук. Ние тръгнахме по този път, защото знаехме, че си в беда.

— Успокой се — каза Ейб. — Той няма да ни вземе, а патрулът ще бъде тук след няколко часа.

Ван Делдън се премести на мястото на шофьора. Каранджа направи крачка напред, напрегнат, с упорито изражение на лицето. За миг помислих, че ще опита нещо отчаяно. Това направи Макунга, но беше прекалено късно. Каранджа беше вече до другия край на камиона и бързо говореше на ван Делдън. Сякаш го молеше. Тогава ван Делдън направи нещо неочаквано. Той сложи ръка на рамото на Каранджа, беше почти израз на чувства.

Те останаха така за момент, Каранджа гледаше другия с възхищение, след това закима, а ван Делдън седна на шофьорското място. Той насочи минибуса към храстите, върна назад и обърна.

— Каранджа!

Той се наведе през прозореца и бързо заговори на Суахили. Каранджа кимаше, с изпотено лице и широко отворени очи. Макунга се качи и бусът тръгна, плътен облак прах се вдигна във въздуха, когато той зави там, където слоновете бяха пресекли пътя.

Обърнах се към Каранджа.

— За какво му говореше?

Той поклати глава, погледът му все още обърнат към облака прах.

— За нищо.

— За какво? — попитах настойчиво.

— Предложил да тръгна с него.

После се обърна встрани и ядосано добави.

— Но той не ме иска.

— Имаше и нещо друго — каза Ейб. — Нещо за Кърби Смит. Ясно го чух да споменава името на майора.

— Съобщение. Това всичко.

— Съобщение за какво?

Караджа се подвоуми, после сви рамене.

— Аз трябва му каже, ако той убие слонове — негови хора умрат.

— Наистина ли го каза?

Каранджа кимаше нещастен.

— Той винаги казва това, което мисли.

Ейб ме погледна, тъмните му очи бяха мрачни.

— Има една приказка „Сега той крачи по тъмния път…“

Той поклати глава, ъгълчетата на устата му бяха провиснали надолу.

— Не е само групата хора срещу, която иска да се изправи. Кърби Смит има подкрепата на Армията и във всяка една военна част ще има хора, които цял живот са били следотърсачи. — После се обърна към Каранджа. — Ти ще предадеш ли това съобщение на Кърби Смит?

— Ще предам.

Очите му се извъртяха, видя им се бялото.

— Знаеш, аз трябва обясня как изгубили наше возило и всичко в него.

Продължихме още малко да говорим за ван Делдън, но жегата ни надви и ние останахме да лежим и изчакахме слънцето да се спусне надолу по бронзовото небе и сенките да се удължат. Нямаше никакъв вятър, нищо не помръдваше, никакъв звук, освен тихото гукане на гълъбите. Бях задрямал, когато пристигна патрулът.

Те дойдоха с камион, шофьорът наби спирачки, като ни видя, от облака прах изскочиха войници, пушките им насочени напред. Изглеждаха корави, тренирани в битка мъже, маскировъчните им дрехи се сливаха с храстите. Каранджа им извика, излезе на пътя и тръгна към спрелия камион, до който един ефрейтор стоеше и чакаше. Той поговори кратко с него, прозвучаха заповеди, войниците се качиха отзад в камиона и той спря до нас.

— Вие сега качвайте се — каза Каранджа. — Като намерим Ленд Ровър, аз ще говори с ефрейтор за транспорт.

— Този Ленд Ровър ще ни свърши добра работа — казах.

Каранджа поклати глава.

— Той на Армията.

Хвърлихме багажа ни в каросерията и се качихме, войниците ни направиха място.

— Както изглежда Кърби Смит е единствената ни надежда — каза Ейб изпълнен със съмнение.

Черните лица до нас бяха покрити с прах, нащрек и без да се усмихват. Изминахме около пет километра и когато заобиколихме една стърчаща скала налетяхме на преграда от тръни, камионът закова на място, потънахме в облак прах. Мястото беше идеално за засада, пътят преграден отвсякъде със скали. Под една дива смокиня открихме черни въглени от огън, оглозгани останки от труп на малка антилопа лежаха на земята до него. Отне ни доста време да разчистим преградата от тръни и когато стигнахме до Ленд Ровъра вече беше тъмно. Имаше въглени от по-голям огън, няколко одеяла покрити с прах и няколко празни туби за бензин хвърлени на земята.

Вече беше по-студено, войниците станаха по-дружелюбни, когато беше запален огън и се приготви храна, в празния резервоар на Ленд Ровъра бе налято гориво. Докато се хранехме Каранджа говореше с ефрейтора, като се опитваше да го убеди да ни пусне да идем до Барагой с Ленд Ровъра. Не знам дали беше разрешението от армията или доклада за засеченото движение на ван Делдън, които го убедиха, но малко след осем ние се качихме в Ленд Ровъра и тръгнахме по следата, ефрейторът караше.

Беше ясна, огряна от луната нощ и той караше бързо. Спря в стария хотел в Маралал, сега военен пост, за да докладва по радиото в щаба. Самият град не беше на главния път, но на кръстовището водещо до него, имаше груби заслони разперени над тревата, огромна концентрация от туземци принудени да отидат в планината в търсене на храна и вода. Отвъд Маралал пътят се издигаше стръмно през гората и ставаше по-хладно.

— Скоро стигаме място, от където се вижда — каза Каранджа. — Може би ще спрем там.

Дърветата бяха като черна арка на светлината на фаровете, техните клони, покрити с някакви бледи израстъци като лишеи. После те изчезнаха и ние бяхме на върха, в размазан кафяв шубрак, пустош. Далеч вдясно от нас сянката на планината Матюс се очертаваше срещу небето и в ляво от нас земята стръмно се спускаше надолу в клисурата Рифт и долината Сугута. Луната беше прикрита от облаци и ние не спряхме, карахме и карахме през пустата местност, черния път слизаше надолу докато се слизахме трудно надолу по извиващия се път към Барагой. Събуждах се и заспивах, главата ми се люшкаше докато Ленд Ровър се друсаше и клатушкаше по неравния път, и изведнъж стигнахме там, карахме бавно по улица покрита със сива пръст и подредени бараки, селските магазини, които били построени от азиатци преди много време. Това беше едно разнебитено, мизерно място, сградите от мазилка и дърво се разпадаха и превръщаха в руини и спящи тела лежаха в пръста.

Военният пост беше от няколко палатки и камиони на края на пистата за самолети на изток от Барагой. Спряхме до палатката на охраната и докато ефрейторът и Каранджа се обясняваха на часовия, Ейб и аз си починахме. Нощта отново беше ясна, луната грееше и навсякъде около нас, във всички посоки, назъбеният силует на планината се извисяваше като очертание на фона на звездите. Ейб кимна с глава на север, където долината Хор приличаше на черно римско пет.

— Чудя се дали е успял да мине през онзи пролом?

Помислих си, че най-вероятно е преминал, но изгревът щеше да го стигне в полупустинния терен отсреща, и точно до нас имаше една „Чесна“. Това беше единственият самолет и ако работеше. Един бърз полет на север щеше да е достатъчен, дирята от пушека на вана беше видима от километри.

— До къде мислиш, че ще е стигнал до изгрев-слънце?

Ейб погледна часовника си.

— На пет часа от нас и има около шест часа преднина — това са единадесет часа каране от Барагой. — Той поклати глава. — Бензинът ще му свърши много преди това.

— Значи няма да стигне до Марсабит?

— Няма никаква надежда. — Той ме погледна, изкосо. — Дали се е опитвал да стигне до там?

— До къде другаде?

Той сви рамене и аз се почувствах напрегнат. Бяхме на прага на страна, която ван Делдън познаваше по-добре от всеки. Каранджа се върна, за да каже, че Кърби Смит е направил лагер на пет километра отвъд Южен Хор и проблемът с транспорта ще трябва да изчака до утре.

Прекарахме останалата част от нощта в Ленд Ровъра и се събудихме на изгрев от шума на гласове и ходещи мъже, лагерът оживяваше. Никога до сега не бях бил на военен пост и главно си спомнях за отворени тоалетни с африкански войници клекнали над тях, говорейки един с друг, кафяви бръмбари лазещи по човешки екскременти, и миризмата на пушек от изгоряло дърво в застоялия въздух. Сигурно е имало над сто африканци там включително паразити и когато командващият офицер ни видя малко след седем, той вече се бе свързал с отряда на Кърби Смит и бе установил, че превозно средство е преминало близо до лагера в около десет и половина предната вечер. Капитан Киоко все още ни разпитваше чрез Каранджа, когато един дневален дойде да каже, че Кърби Смит пътува към Барагой.

Пристигна след около половин час. Седях в сянката на един от камионите и препрочитах разказа на фон Хьонел за Експедицията на Телеки, която за пръв път видели езерото Рудолф, когато отвореният Ленд Ровър влезе шумно в лагера. Имаше двама в него, предното стъкло беше счупено и те носеха предпазни очила. Той спря до „Чесна“-та за да поговори с пилота, който работеше по двигателя, после се отправи към командната палатка. Каранджа го чакаше там и когато влязоха в палатката се върнах към книгата си. Бяхме толкова близо до езерото Рудолф и като четях за него се роди илюзията, че съм прескочил километри от пустиня и лава и вече бях там.

Четях отново пасажа, който започваше със „С почти последния си дъх се отправихме към леко накъдрената водна повърхност…“, когато една сянка изникна пред погледа ми и дрезгав глас каза:

— Значи си ти. Къде е той, знаеш ли?

Погледнах нагоре, разпознавайки гласа и за момент бях твърде изненадан да кажа нещо. Носеше същото избеляло сафари яке и филцова шапка нахлупена над очите й. Книгата се изплъзна от ръцете ми, когато се изправих, удоволствието ми да я видя отново надделя над шока, че тя наистина беше с Кърби Смит.

— Не осъзнах, че си ти — в онзи Ленд Ровър.

— Къде отиваше той? — настоя тя със сериозно изражение, никакъв признак на поздрав. — Марсабит ли?

— Той не каза.

— Трябва все пак да ти е казал нещо, когато ти е взел превозното средство. Какво беше, миниван? Това ни съобщиха по радиото.

Кимнах, съзнавах стегнатостта на устните й, напрегнатия поглед в очите.

— Имаше ли достатъчно гориво в колата, за да стигне Марсабит?

— Не, не мисля.

— Толкова по-добре — измърмори тя. — Марсабит не е мястото за него сега. Алекс казва, че няма нищо останало от неговото светилище. Било е култивирано, повечето от гората изсечена, за да се направи място за кошарите.

Беше вперила поглед в мен, очите й широко отворени.

— Защо по дяволите не е тръгнал към крайбрежието?

— Може, ако ти беше с него…

— Нямаше да има голяма разлика. — Тя бързо се наведе, вдигна книгата ми и погледна заглавието. — Още мислиш за езерото Рудолф?

Аз се изсмях.

— Вече е близо, но последната изглежда част е най-трудна. Трябва ми транспорт.

— Ще говоря с Алекс. Може би той ще помогне. Не трябваше да му давате да тръгне с вашия минибус.

— Нямахме друг избор.

Тя кимна.

— Не, разбира се, че не. Той каза ли нещо за Кулал?

Аз поклатих глава.

— Преди няколко години той опита много усилено да получи тропическата гора на върха на планината и да я превърне в ловен резерват. Той беше голям приятел с Джон Малинсон от Мисията там. Мислиш ли, че той е тръгнал за Кулал?

— Не.

Тя замълча за момент, нейната глава обърната на север.

— Значи той е някъде там, изчакващ — и добави почти шепнешком: — Господи! Ако беше се измъкнал, когато имаше тази възможност.

Имах чувството, че тогава тя не се тревожеше за баща си и въпросът, който беше в главата ми от момента, в който я видях, се изплъзна от устните ми. Попитах я защо е тръгнала с мъж, чийто бизнес е да убива животни, който са били целия живот на баща й.

— Не разбирам — казах аз. — Проверих в хотела.

— Не разбираш? — Нейните очи изведнъж блеснаха на слънчевата светлина. — Ти видя той какво направи на онзи слон. Ти беше там. Видя Макунга и Мтоме да го направляват с примката все още около крака му и той беше така изгнил, че почти се разпадаше… и все пак не е твоя работа аз какво правя. — И добави яростно: — Алекс поне убива чисто.

Тези думи, начина, по който го защити… Седях там, втренчен тъпо като знаех, че тя не беше тук само заради историята. Беше нещо друго и аз не исках да мисля за него, спомняйки си какво казваше тя за неговия чар. И в този момент двигателят на „Чесна“-та оживя. Можех да видя пилота, седящ пред таблото и правещ своите проверки.

— Това самолет на армията ли е? — попитах аз, радвайки се на причината да прекъсна неловкото мълчание между нас.

— Не, наш е — част от нашето оборудване.

— И е изпратен да го търси?

Тя кимна.

— Не можеш ли да направиш нещо?

Аз мислех за дивите и груби африкански войници, които бях виждал в лагера тук и какво ще стане, когато пилотът докладва, че е видял минибуса.

Но всичко, което тя каза, беше:

— Ако беше видял това, което аз видях през последните два дни… въздействието на тази суша. Веднага щом излезеш от планините, само на север…

Самолетът „Чесна“ в този момент се движеше, а когато зави и започна да рулира в края на замърсената самолетна писта, ни забули поток от прах.

— Тук не е валяло, изобщо. Всеки извор, всеки гьол е пресъхнал. — И тя добави, сякаш за да оправдае неохотното си съгласие за търсенето: — Ако не го открием, това е нещо, което той сам ще разбере. Там няма вода.

— Той има четири пълни бидона.

— Няма да са му достатъчни в тази жега. — Тя се обърна, за да ме погледне отново. — Колко човека са с него сега?

— Трима — отговорих.

— Макунга и Мтоме. Кой друг?

— Един мъж, чието име е Дима.

Тя кимна.

— Друг бивш бракониер. Боран. Всичките му най-добри стрелци, с изключение на Каранджа.

Звукът на двигателя на самолета се усили. Беше достигнал края на самолетната писта и безмълвно наблюдавахме, когато мина край нас, бързо ставайки все по-голям. Колелата се издигнаха леко над земята и съвсем се беше стабилизирал, като бучеше слабо над главите ни, завивайки на север. В един момент той стана едно малко петънце, отлитащо към планините, които образуваха каньона Южен Хор.

— Трябваше да го спреш! — промърморих аз.

Тя поклати глава, като все още се взираше след самолета.

— Алекс се страхува, че ще пробва и ще направи нещо глупаво.

— А когато този самолет го открие и изпратят Армията — какво ще стане после?

Тя ми се нахвърли ядосано.

— Смяташ ли, че не съм помислила за това? Но той трябва да бъде спрян някак си. Можеше да тръгне към крайбрежието. Вместо това той дойде тук, а аз си мисля, че Алекс е прав.

Това беше невероятно, собствената му дъщеря.

— Наистина искаш той да бъде заловен?

Тя сви леко рамене.

— Някой трябва да го накара да разбере истината и колкото по-скоро го отведе оттук…

— Все ти е едно какво му се случва, нали? — Мисля, че тогава исках да я нараня. — Не се безпокоиш за баща си, а само за Кърби Смит.

— Как смееш? — каза задъхано тя. — Не знаеш нищо за него или пък за мен. Не знаеш нищо и за тях.

Можех да видя Каранджа, който чакаше на слънце извън командирската хижа и аз й казах за съобщението, което му беше предадено.

— Е, по-добре ще е да решиш на чия страна си.

Тя се взираше в мен, гледаше ме с ужас в очите.

— Значи Алекс е бил прав.

— Ако Кърби Смит започне да убива слонове…

Пелтечех, но какво по дяволите? Как иначе можех да я накарам да разбере, през нейното дебелокожо преклонение към човека, с когото лагеруваше?

— Когато този разузнавателен самолет се върне, по-добре да беше планирала нещата, така че да можеш да говориш с него. Говори и с двамата или някой ще бъде убит.

Тя остана така за момент, все още с този шокиран поглед. Мисля, че щеше да се разплаче, устните й трепереха, ноздрите й пламтяха от гняв. Но след това тя се обърна рязко и се отдалечи, върна се към отворения Ленд Ровър. Наблюдавах я как си тръгва, чувствайки се нещастен, фигурата й беше висока и елегантна под яркото слънце и осъзнавайки нещата, които бях изрекъл, по-добре да не ги бях казал. Все още се тревожех за момента, когато Ейб се появи зад платформата.

— Какво каза приятелката ти?

— Нищо — отсякох аз, ядосан от проблясъка на смях в очите му.

Кърби Смит беше излязъл от командирската хижа. Военачалникът беше с него и говореха с Каранджа.

— Трябва да е казала нещо — измърмори Ейб. — Достатъчно дълго говори с нея.

— Каза, че самолетът, който току-що отлетя принадлежи на Кърби Смит и прави разузнавателен полет.

Той кимна.

— Очакваше се. — Той ме гледаше с любопитство, след което продължи. — Но те няма да го открият, със сигурност. Той е с толкова голям опит, ивиците на зебрата на това превозно средство са предназначени за светлина и сянка. Каза ли ти защо е отишла с Кърби Смит?

Аз поклатих глава, тъй като не исках да говоря за това.

— Може да е наполовина влюбена в него.

Тази язвителна усмивка и тъмните очи, които ми се смееха зад очилата.

— Искаш ли съвет?

— Не.

Той се засмя.

— Така или иначе ще ти го дам. Свали я, ако можеш, но не се влюбвай. Тя е мъжеядец, а ти си прекалено млад за едно момиче полуиталианка и напълно африканизирана.

Той ме потупа по рамото и се обърна, когато Кърби Смит се приближи към нас, с твърдо лице и стиснати челюсти, мускулите на бузите стегнати.

— Вярно ли е това, което Каранджа казва, че хората ми са заплашени, когато започнем избиването? — Той гледаше Ейб. — Това ли каза той?

Ейб кимна.

— Каранджа трябваше да ти предаде едно съобщение.

— Мислиш ли, че точно това е имал предвид? Или е просто една фалшива заплаха?

— Това имаше предвид.

— Тогава ще трябва да го намерим. Човек като него на свобода, той е опасен.

Раменете му се изправиха, лицето му се отпусна в момчешка усмивка.

— Това няма да отнеме много време. — Той се обърна към капитана: — След като го откриете, твоите момчета са наред. Но без кръвопролитие. Обкръжете го и той ще се предаде.

Ейб започна да протестира, но Кърби Смит поклати глава.

— Те са обучени в джунглата и си знаят работата. Сега за вашия проблем с превоза. Искате да отидете в моя лагер в Южен Хор, така ми каза Каранджа. — Той направи пауза, гледаше лицето на Ейб, сякаш за да разбере причините. — Нямам нищо против телевизията да снима начина, по който работя, стига да не бъде предадено неточно. Можем да говорим за това по-късно, но ще бъде при моите условия. Разбирате ли ме?

— Естествено — отговори Ейб.

Погледът му се насочи към мен.

— А на теб?

Аз кимнах.

— Добре тогава. Качете багажите си в моя Ленд Ровър. Ще тръгна веднага щом кацне армейския самолети поговоря с пилота.

Около половин час по-късно чухме звука от него като се спускаше откъм слънцето, после се чу от югоизток, едноплощник с два двигателя със спуснат колесник. Той се приземи в облак прах и когато пилотът слезе видях, че е непознат. Надявах се да беше Мърфи. Кърби Смит не изчака самолетът да излети отново и бяхме изминали половината път до Барагой, когато той прелетя над нас и се отправи на север. Беше опасно каране, да ти се изправи косата, колелата се плъзгаха по чакъла, почти плуваха в пясъчни участъци, никой не говореше. Каранджа беше изоставил ролята си на водач. Седнал до нас отзад, неговото лице и сплескания му нос имаха сериозен вид, изглеждаше унил. Без съмнение капитанът му беше натрил носа, за това, че бяхме минали по пътя за Баринго и бяхме дали нашето возило като подарък на ван Делдън, освен това бях почти сигурен, че Кърби Смит щеше да го държи отговорен за всеки кадър, който щяхме да заснемем в неговия лагер.

Сега вече имаше планини и от двете ни страни, растителността се сгъстяваше, когато навлязохме в забранената зона на пролома Хор. Бяхме между веригите Ниеро и Ол Доня Мара, стърчащи назъбени върхове се мяркаха между клоните на дърветата и малко след десет влязохме в село Южен Хор. Мери се обърна към Ейб.

— На север от тук няма нищо, само пустиня до Етиопия.

Това беше първият път, когато проговори и понеже забележката й беше насочена към него ми стана ясно, че все още ми се сърдеше и отбягваше моето присъствие.

Селото, не по-голямо от една улица, беше пълно с туземци, някои въоръжени с леки копия, по ушите им накачени обеци, много от жените имаха на врата, ръцете и глезените си пръстени от медна тел. Те така се скупчиха около нас, че Ленд Ровърът едва пълзеше, пръстенът от черни лица се сгъсти около нас, ръце се протягаха да ни докоснат, говореха настойчиво. Някои от по-младите, със сложно сплетени коси, размахаха копия към нас, възрастни хора слагаха в ръцете ни раковини.

— Не се плашете, всичко е наред — каза Кърби Смит през рамо. Той им говореше непрекъснато на техния език. — Искат храна, това е.

Един възрастен, може би най-старият застана на пътя ни и ние спряхме, докато Кърби Смит разговаряше с него, всички, дори и младите слушаха мълчаливо. Това бяха младите бойци, морани, както ги нарече Кърби Смит — те изпъкваха като пауни, стройни, арогантни, почти голи, освен червените одеяла, които носеха като къса наметка и копията в другата си ръка държаха подложка за врата си, така че можеха да легнат, без да развалят украсената с охра коса. Техните сложни прически бяха най-различни, на някои косата беше сплетена в малки плитки, дълги преметнати назад върху главата, някои на бретон отпред и коса падаща наполовина върху гърба, други на кок или на две дълги опашки, и всички те украсени с гердани и ленти от семена или миди на главите.

Най-накрая пътят беше отворен и ние продължихме, след минута излязохме от селото и отново в празнотата на долината.

— Това е от тази проклета суша — каза Кърби Смит. — Обикновено те никога не просят така. Онзи възрастен човек ми повтаряше как са изгубили всичкия си добитък и камили. Тръгнали са пеша през пустинята и са били зависими за храната от техните бойци и тези наперени млади мъже са убили всичко, което се е движело, освен големите животни. Това е резултатът от глада. Те обикновено са мързеливи хора.

Той се разсмя, изненадващо силно.

— Все едно, не ти трябва да се закачаш с тях. Те малко приличат на Масаите, много са горди и могат да бъдат дяволски хитри.

Пътят криволичеше между гъсти храсталаци, дърветата повечето акация и еуфорбия, някои с твърди като кожа вечно зелени листа и диви маслини, всички оплетени от паразитни растения и дебели като въжета лиани. Въздухът беше горещ и ароматен, слънчеви птици прелитаха като цветни стрели. На около десет километра извън Южен Хор стигнахме до луга, където полуголи жени пълнеха големи глинени съдове и стари керосинови тенекии. Облаци насекоми приличащи на комари се носеха над калния поток. Ленд Ровърът тръгна бавно нагоре по отсрещния хълм и след няколкостотин метра завихме на дясно и спряхме в сянката на гигантска акация, където половин дузина палатки бяха разхвърлено разпънати около открита поляна. От огън запален на открито се издигаше дим.

Това беше базовият лагер, площадка, която както каза Кърби Смит, преди години била любимо място на сафаритата.

— А също и на слоновете — добави той, сочейки стволовете на акациите, всичките гладко изтъркани, където животните се бяха търкали в тях. Той ни предаде на висок, гордо изглеждащ африканец с ярко оцветена препаска, увита около слабините.

— Еди е шефът тук. Той ще се погрижи за вас. Останалите са навън, подготвят пистата. Не позволявайте момичетата да ви притесняват.

Той кимна към малка група жени, клекнали на края на поляната.

— Ще се видим по-късно.

Той и Мери Делдън потеглиха и ни оставиха там до багажа ни.

Ейб ме погледна и се засмя.

— Ако ми е вярна географията, сега сме на около петдесет километра от твоето безценно езеро. И все още сме в гъста гора, дървета навсякъде около нас и поток свежа вода наблизо.

— Тези петдесет километра могат да бъдат и до Луната, ако пътят е блокиран и нямаме транспорт.

Не бях готов да му дам да прочете книгата на Питър ван Делдън, но имах втори том от експедицията на Телеки и му го подадох.

— Отбелязал съм определени пасажи. Прочети ги и вероятно ще разбереш.

— Искате ли чай сега? — предложи Каранджа. Той посочи някакви платнени столове, наредени около маса под навеса на една палатка.

— Седнете там и ще ви донеса чай.

Той дойде с три големи калаени чаши, когато местехме оборудването си под сянката на палатката.

— Това момче е Масаи. Аз не харесвам Масаи. Те са много глупави хора…

Целия ден прекарахме сами в този лагер и не правехме нищо друго, освен да четем и да си говорим за езерото на Север, остатъците от лава около него и за Ван Делдън, когато аз за пръв път наистина се изплаших как ще завърши всичко това, едно чувство, което се престорих, че е резултат на горещината и това странно място. Каранджа си беше окастрил една беседка под един храст и седеше там като животно в бърлогата си, неподвижен, с очи взиращи се в нищото, лицето му безизразно. Жените си бяха тръгнали, придружени от своите мъже и само Масаят показваше, че присъства като се движеше грациозно и не правеше кой знае какво, понякога стоеше неподвижен като статуя от слонова кост и ни гледаше. Дърветата се извисяваха над нас безмълвни, листата им проблясваха на слънчевата светлина и от време на време, само от време на време, зървах за момент прелитаща птица. Беше топло като във фурна с отворена врата, изпускаща миризми, които не бях усещал преди. Беше опияняваща, завладяваща атмосфера и аз не бих се изненадал, ако някакво странно животно от миналото се явеше пред нас или ако се появеше една ранна прачовешка маймуна, маскирана като човек.

Веднъж Ейб вдигна поглед от книгата на фон Холен и каза:

— Това твое машинописно копие занимава ли се с Кулал в подробности?

— Да, но той бил нападнат от хора от джунглата, от племето Уандробо. Никога не стигнал до върха.

— Нашият приятел фон Холен казва, че писанието представя „един ужасен хаос от зеещи цепнатини и проломи, с перпендикулярни, кафяво-черни пропасти, общия характер и посока, на които“ — той не е точно любимия ми писател за пътешествия — „ни накара да предположим, че това е продължение на същата пукнатина като тази, в която ни спряха по време на марша ни по западната стена на планината Ниеро.“ Това, разбирам, е черният зъб на една планина надвиснала сега над нас. И ако е така, казва той, тази цепнатина трябва да е дълга около петдесет километра.

Той остави книгата да падне в скута му, като ме гледаше сънливо.

— Звучи доста сложно да се върви. Как предлагаш да стигнем до върха?

— Ще има път или нещо такова. Мери спомена за някаква Мисия.

— Добре, значи стигаш до върха и има гора, нещо като тази тук в момента. Как по дяволите мислиш да направиш археологическо откритие заравяно под разлагаща се тропическа растителност в продължение на пет или шест хиляди години.

Поклатих глава. Не бях замислял за това. Разчитах на ван Делдън. Но когато му казах това той се засмя.

— Ван Делдън има да върши друга работа и да мисли за своята безопасност. Той няма да си губи времето в търсене на парчета на глинени съдове и останки от древна цивилизация.

Той вдигна книгата.

— По-добре помисли над това какво си планирал да правиш, сега си съвсем близо до езерото. И си запази филм.

Птичка започна монотонно да чурулика над сечището сякаш зовеше за дъжд. Влажно-влажно-влажно, заплака тя, като влачеше дългата си опашка от една акация до друга, където кацна на някакъв клон и ни гледаше, черните й крила сгънати, опашката й висеше надолу и роговият й клюн, яркочервен с бежов връх.

Облегнах се и затворих очи, като си мислех какво беше казал, чудейки се дали да му покажа печатаното на машина. И отново това чувство, че не беше само Рудолф, което беше много близо, а нещо по-лично, по-плашещо. Щеше да е лесно да се убедя, че не беше повече от странността на заобикалящата ме действителност, ако не бях изпитвал това чувство преди. През затворените ми клепачи слънцето светеше червено в очите ми, пот на гърдите ми и тази птица, която както по-късно научих, че е птицата носорог на Ван дер Делдън, чуруликането, бръмченето на насекомите, всичко беше сънливо в горещината по обед. Знаех, че Ейб беше прав. Ван Делдън не се интересуваше от археологически находки. Почти си пожелах да го бяха намерили и депортирали извън страната. Но знаех, че няма да стане и както заспивах видях лицето му, когато той стоеше и гледаше останките на онзи дървен хотел на границата на Серенгети, в очите му имаше сълзи.

Падна мрак преди Кърби Смит да се върне, Ленд Ровърът водеше два камиона пълни с африканци, фаровете му прорязваха гората с лъчи бяла светлина. Те бяха застреляли малка антилопа и докато трупът и се печеше на огъня, ние седяхме и пиехме топла бира на газена лампа, която съскаше зад нас и нощта беше изпълнена със звезди. Самолетът не беше могъл да влезе във връзка по радиото, но пилотът беше пуснал една бележка върху почти завършената писта. Никакви следи от минибуса. Той беше прелетял над района от Сагута до Лойангалани и на изток до планината Кулал.

— От тук до езерото цялата повърхност е открита — каза Кърби Смит. — Пустиня и лава, тук-там няколко дървета. Няма къде да скрие превозното средство, освен в Лойангалани под египетските палми. Но Джеф каза, че е прелетял ниско над оазиса няколко пъти. Ако бусът е бил там, мисля, че щеше да го види. Така че, трябва да бъде на Кулал.

— Оазисът Кулал, какво значение има това? — каза Мери със стегнат, контролиран глас. — Той е достатъчно далече от твоята операция.

Кърби Смит се подвоуми, цигарата му просветваше в тъмнината.

— Все пак, бих искал да знам — каза тихо той. — Имам разговор по радиото…

— Не можеш ли да го оставиш.

Тя изведнъж се изправи на крака, направи кратка пауза, сякаш искаше да каже още нещо, после рязка се обърна и тръгна към палатката си.

Кърби Смит въздъхна.

— Прилича на майка си — промърмори той. — Много емоционална и настроението й непрекъснато се мени.

— Добре ли познаваше майка й? — попита Ейб.

— Разбира се — каза го троснато, като така отхвърли всеки опит за навлизане в тази част от живота му, и отново върна разговора към Кулал. — Той може да е влязъл в големия пролом от източната страна. Ако е направил опит да стигне до върха, има само един път и той е покрай Мисията.

Радио връзката беше за осем и половина, но след като беше разговарял с Щаба на Северната армия той се върна клатейки глава.

— Техният самолет не е имал повече късмет от моя. Мадокс е прелетял от Лойангалани над Кулал и половината разстояние до Марсабит. Никакви следи от него. Нищо видимо, абсолютно нищо.

Той седна и вдигна бирата си.

— Това решава нещата, той е в пролома от източната страна на Кулал. Даже и Корнилиъс няма да посмее да тръгне пеша през Чалиби в тази суша.

Но по-късно, когато Ейб дойде при мен в палатката, в която бяхме разпределени, каза:

— Ако ти беше ван Делдън, какво щеше да направиш — с откраднато превозно средство и без бензин?

Влязох веднага след като се бяхме наяли и си лежах несигурно балансиран на възглавницата на седалката от един от камионите и гледах как някакъв сателит плавно се движи през звездния прах на Млечния път, наслаждавах се на самотата и си мислех за езерото Рудолф, акациите над мен като арка на катедрала и светещият в нощта огън.

— Буден ли си?

— Да.

Той стоеше над мен и си търкаше зъбите замислено с края на треска отрязана от храст, който Самбуру използват, за да постигнат брилянтна белота на зъбите. Храстът „четка за зъби“, както Мери го наричаше.

— Е, какво би направил? — повтори той.

Поклатих глава. Не исках да мисля за ван Делдън. Исках просто да си лежа тук, фантазирайки си за археологическо откритие, което ще стане основна тема на академичното общество.

— Кърби Смит започва отстрела утре.

Той беше стоял буден цяла вечер да говори с него и сега, когато вече се оправяше да си ляга, той беше решен да предаде информацията, която беше събрал. Роден новинар, помислих си аз, когато той каза:

— Значи екшънът е тук сега. Ако бях ван Делдън, щях да знам какво да правя. Нямаше да рискувам с това превозно средство в това открито място. Бих го закарал в храсталака и ще се скрия на голямо разстояние от избраното място.

— Има прекалено много туземци наоколо — промърморих аз сънено.

— Да, но всички те са близо до потока.

Той се зави с одеяло и легна на седалката от камион, която му бяха дали.

— Какво е станало с ръката му? Обзалагам се, че си го питал.

— Много ясно, че го питах.

— Е, как е станало?

— Ухапан от змия.

Той ми се усмихна и аз не бях сигурен дали говореше сериозно.

— Играел си с една мамба. Когато е бил дете и си мислел, че може да се справи с нея като Йонид. Така че пази се.

И след това изведнъж ме попита:

— Колко лента ти остана?

— Не съм сигурен — седем или осем касети. Защо?

— Послушай моя съвет. Не се разсейвай от вълнението при убийствата. Запази си лентата за момента, когато ван Делдън се появи на сцената.

— Мислиш ли, че ще изпълни своята заплаха?

— Не знам. Но ако го направи, ще съжаляваш за всяко решение, което си взел.

— Кърби Смит очаква да заснемем отстрела. И Каранджа очаква това.

— Стига да имаш касета на камерата и да чуят, че работи, няма да знаят дали снимаш или не. Имаме горе-долу еднакъв брой, за това по-добре да се редуваме. Искаш да запазиш няколко за Езерото Рудолф, ако някога идеш там — Той се разтършува. — Изпи ли си таблетката против малария?

— Да, миналата неделя. Трябва да ги пиеш само веднъж седмично.

Нещо мръдна в храста зад мен. Чу се грухтене и после настана ад, чупене на клони, тихи, бързащи крака и тяло като танк профуча покрай мен. Беше толкова близо, че усетих полъха, подуших мускусния му мирис, и тогава го видях как сменя посоката осветен на огъня, с наведена глава докато нападаше една от палатките, дългият му рог разкъсваше платнището, правеше го на парчета. Изведнъж лагерът избухна, викове и крещене се чуваха от африканците, които се събуждаха, Кърби Смит беше там с пистолет в ръка. Но, носорогът вече беше изчезнал, оставяйки след себе си разпръснати по земята унищожени палатки.

Каранджа се появи, изглеждаше уплашен. Някъде крещеше мъж, тънък звук като от ранен заек.

— Боже, Господи!

Каранджа подуши въздуха, бялото на очите му просветваше на звездната светлина.

— Това го виждал само веднъж преди.

— Какво беше това? — изведнъж Мери беше там и гласът й трепереше.

Каранджа поклати глава.

— Преди много време — промърмори и отиде при Кърби Смит до останките от разкъсаната палатка. Вдигаха се пламъци, когато силуети на черни тела слагаха клони в огъня. Викането заглъхна.

— Зад нас идва бриз, от планината — каза Мери, когато последвахме Каранджа. — За звяра, вятърът духаше към лагера, значи не ние сме изплашили този носорог.

Кърби Смит се изправяше, държеше подкожна спринцовка.

— Отчайващо — каза той. — Не можах да направя кой знае какво за горкия нещастник.

Той гледаше тъмните очертания на планината над нас, черни на фона на изгряващата луна.

— Също един от най-добрите ми следотърсачи.

Той погледна към Ейб, лицето му неподвижно.

— Чу ли нещо? Беше близо до храстите, от където се чу.

Ейб поклати глава и аз казах:

— Имаше тропот в храсталака и изведнъж премина покрай мен сякаш…

— А преди това. Чу ли някой да вика, някакъв звук от гласове в храсталака?

— Не, нищо.

Той се обърна към черния кръг от лица струпали се около нас, разпитваше хората си на Суахили. Но те клатеха отрицателно глави, бърбореха развълнувано, гласовете им силни от ярост или страх. Накрая той постави пазачи и се върна в палатката си. Лагерът постепенно утихна, но мина много време преди да можех да заспя, и когато заспах, сякаш почти веднага се събудих от гласа на най-близкият караул говорещ със своя заместник. Двамата африканци се очертаваха ярко и ясно на лунните лъчи. Беше почти пет и аз лежах буден до настъпването на зората, която се подаваше иззад планината съпроводена от бърборенето на маймунките и усилващия се хор на птиците. Беше зората на ужасен ден.