Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Footprints, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Хамънд Инис

Заглавие: Големите стъпки

Преводач: Атанаска Топуркова; Ати Кисимова; Веско Сеферов; Диана Аврамова; Димитрийка Думкова; Иван Тонев; Йоана Янкова; Лидия Дремалова; Любомира Борисова; Любомир Мирчев; Мария Джамбазова; Мария Ланджева; Михаил Александров; Райна Петрова; Теодора Лазарова; Фани Кюлюмова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Silverkata

Художник: analda

Коректор: Silverkata

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11430


Четвърта част
Губернатор на севера

Първа глава

Нямаше луна, черни облаци надвиснаха над оазиса, когато се отправихме на север по един неравен път, поривите на вятъра носеха край нас праха, който вдигахме. Пресякохме луга, следата ни беше като път в древни земни съоръжения и след това вятърът утихна.

Нямаше никаква растителност, само бодливи храсти и малки птици излитаха изпод колелата и се разбягваха като скакалци на светлината на фаровете.

— Черношиести гълъби, мисля.

Мери се беше навела напред, ръката й на рамото на Ейб. Той седеше на предната седалка и беше полуобърнат към нея.

— Това е камион на ловците, нали? Как е успял да го вземе?

— Откраднал го е.

— Да, но как? Какво каза Макунга за това?

Тя кимна, мълчаливо за момент. Мисля, че не искаше да говори за това. Да го коментира значеше да мисли за това, което ставаше. Но най-накрая тя ни разказа какво беше станало, след като ван Делдън напусна Мисията. Той беше слязъл наполовина по склона на планината до място, от където имаше добра видимост надолу в клисурата и беше скрил Ленд Ровъра встрани от пътя под някакви скали. Под тях, една група ловци бавно се връщала към своите возила спрени в равната част покрита с шубраци, където скалите се раздалечаваха. По-късно, от друго удобно място, те бяха наблюдавали как камионите пълзят долу през равнината и на кладенеца, където слоновете бяха копали за вода, два от камионите се отклонили към Мисията. Първият, тритонен, военен, возел патрула.

— Този го пропуснали да мине — каза тя. — И после препречили пътя с Ленд Ровъра и направили засада на втория, който идвал с малко забавяне, за да избегне праха.

— А хората в него — африканци ли били?

— Да, четирима от тях. Те слезли от камиона до кладенеца.

Луната беше излязла иззад облаците и можех да видя лицето на Ейб, мъртвешки бяло и навъсено.

— Поне не ги е застрелял.

— Какво стана с Ленд Ровъра? — попитах аз.

— Бутнали го от ръба на каньона.

Пътят беше станал по-твърд, от ляво се спускаше склонът на един хълм, далече напред проблясваше вода. Ейб се беше стегнал здраво.

— Какво ще стане сега, Мери? Ти каза нещо, че Кърби Смит се движел към Лойангалани.

Тя кимна, този израз на лицето й.

— Трябвало да напуснат лагера при зазоряване тази сутрин. Така поне казаха ловците.

— За да отидат в Лойангалани?

— Да.

— Тогава, защо не са тук? Няма ги никъде, а и не е повече от един ден път.

— Пътят вероятно. Макунга казва, че е много лош, там където пресича полетата от лава до Сирмар. Земетресения са разкъсали няколко от бетонните пътища направени от мисионерите, за да прекарват камионите си над най-опасните каменни блокове. Може да не са могли да минат.

Тогава Ейб замълча, разбирайки, че тя отчаяно се надява да е станало точно това. Сега минавахме покрай хълма, близо над водата, тя беше плитка, повече блато и множество спящи птици, като черни камъни. Светлините на фаровете извиха, черните камъни станаха бели и три пеликана бавно извадиха торбестите си клюнове изпод крилата. Една огромна чапла, неподвижна като стълб, изправи острата си като бръснач глава, имаше и щъркели стоящи на един крак във водата. В далечината, където едва се виждаше, сивите скалисти хълмове се раздвижиха.

— Слонове? — но Макунга поклати глава. — Кибоко.

— Хипопотами — поясни Мери. Тогава вече бяхме стигнали до брега на езерото и луната светеше толкова ясно, че можехме да видим бледите очертания на островите в набраздената от вятъра вода. Пътят свършваше и ние бяхме на брега, камионът се затресе, когато премина на по-ниска предавка и тръгна нагоре по склона осеян с пирамиди от древни погребения.

— Хълмът на мъртвите — извика Макунга надвиквайки бученето на двигателя и шумът на вълните.

Тогава спряхме и ван Делдън стоеше там като някакъв пророк във враждебна каменна пустиня, бялата му коса се развяваше, на рамото си беше поставил пушката и я държеше за цевта.

— Ти ли си, Тото? Страхувах се, че сме те изгубили.

Той говореше нежно, с тон на обич в гласа му.

— Значи не сте видели нашия сигнал? Качихме се на върха на Кулал и запалихме огън.

Тя беше нервна, думите й бяха като поток.

Той поклати глава, погледът му насочен към Каранджа.

— Значи си бил ти.

Той не го попита защо беше стрелял по Ровъра на Кърби Смит и след това беше тръгнал след слоновете, просто стоеше там, усмихвайки се, зъбите проблясваха в брадата му.

— Ти фуклив глупчо — каза той нежно, почти с възхищение, и сякаш беше на път да каже още нещо, но Мери Делдън го прекъсна като обясни за ръката на Ейб. — Онзи самолет беше ли тук? Трябва да го закараме в болница.

— Военните самолети имат и други задачи, освен да ме търсят.

Той отиде при Ейб и огледа шината.

— Независимо от всичко свърши много добра работа там. Нищо не може да се приземи в Лойангалани докато вятърът не стихне.

В камиона имаше комплект за бърза помощ и той направи на Ейб инжекция антибиотик. След това се разположихме да поспим, като направихме малки заслони от камъни срещу поривите на вятъра. Земята беше много твърда, воят на вятъра и езерото непрекъснат, но аз заспах почти мигновено.

Събудих се с развиделяването и гласове, на Мери спореща с ван Делдън.

— Това нямаше да помогне.

— На следващата сутрин мислеше различно.

— Мислех, че ще се избиете един друг.

— Ситуацията не се е променила.

Последва дълга пауза. После с пресилено бодра нотка тя каза:

— Той вероятно се е върнал обратно. Макунга каза, че пътят бил в много лошо състояние.

— Ние успяхме да минем.

— Но, при този силен вятър…

— Вятърът няма да го спре и освен това има достатъчно хора да оправи пътя. Там, където се спуска до насипа от лава до брега.

— Той няма да рискува с неговите хладилни камиони по път като този.

— Има друг заобиколен път. Беше направен за Мисията рано през 1973 година. По един или друг начин той днес ще бъде тук.

Отново настана тишина. После тя каза:

— Добре. Ще опитам. Но защо винаги другите трябва да отстъпват, ти никога?

Думите й се застъпваха, гласът й беше дълбок и сърдит.

— Винаги е било така. Никога ли не можеш да приемеш гледната точка на другите?

— Не, не и сега.

Отново настана продължителна пауза и после той каза:

— Ти му кажи. Кажи му да изтегли групата си обратно в южния пролом Хор.

— Защо аз? Защо ти не говориш лично с него?

Последва бързия като лай смях.

— Нямаме нищо повече да си кажем.

— Ако разговаряш разумно с него. Не да го заплашваш, а да се опиташ до някъде да се разберете…

— Знаеш, че това няма да стане.

— Защото го мразиш.

— Просто говорим на различни езици, това е.

— Мразиш го — повтори тя, гласът й вече не беше сърдит, а висок и яростен.

— Достатъчно, Мери.

— Не, не достатъчно. Винаги си го мразил, още от едно време…

Плясъкът на ръката му по лицето й, нейния вик на изненада ме изправиха на крака. Тогава те ме видяха, тъмните им фигури почти виновно се обърнаха встрани и ван Делдън ми извика с дрезгав глас.

— Би ли донесъл малко вода от езерото. Аз ще запаля огън.

Тръгнах надолу по хълма, мисълта ми още беше на предишната сцена, минах покрай натрупаните на купчини камъни от едновремешни погребения, светлината постоянно се усилваше и се отразяваше леко във водата, малки вълнички шепнеха на вятъра. Тя беше ли права? Беше ли това наранената гордост на един мъж загубил жена си заради друг? На сушата, плитчините на блатото все още се виждаха слабо, водни кокошки изплуваха на повърхността и блатни птици заемаха брега. Всички пеликани бяха отлетели, щъркелите също, но чаплите бяха все още там, неподвижни. И тогава си спомних Серенгети и как той се изправи пред Конференцията изпълнен със силен гняв и аз знаех, че не това е причината.

Когато стигнах на брега на езерото приличаше на застлано с черни керемиди от лава, водата беше топличка и с алкален привкус. Бих се съблякъл и се гмурнал, но докато пълнех съда с вода нещо голямо се завъртя в движещата се сянка на рибното стадо и повърхността на водата стана на пяна, с хвърчащи сребърни пръски. Небето вече добиваше цвят, бледо син с тънки облачета, които се носеха като мъгла, но островите до брега все още се виждаха само като бледи силуети. Оставих съда и тръгнах по брега към нещото, което приличаше на издълбано кану изтеглено върху тъмния пясък. Три дънера лежаха близо до него, но когато ги приближих те се изправиха на късите си крака, влезнаха във водата и заплуваха съскайки ядосано. Пясъкът беше твърд и точно зад правите следи направени от крокодилите имаше кръгли следи на хипопотам. Кануто беше сал направен от дървета завързани заедно.

Облаците сякаш се запалиха докато се изкачвах обратно по хълма, светлината силна и блестяща, едно ярко красиво великолепие. Едно черно канче с вода вече вреше и Мтоме беше клекнал до нагрятата фурна от камъни и замесваше подобие на царевично брашно, Макунга скубеше две египетски гъски застреляни предишната вечер. Ван Делдън вдигна поглед докато си почистваше пушката.

— Когато вятърът спре да духа може да те разходя с този сал.

— Не се притеснявай — поклатих отрицателно глава.

— Искаш да видиш Пор, нали? От тук не може.

— Не и ако това значи да влезна в езерото с онова нещо.

— То е достатъчно сигурно, когато няма вятър. Племето Ел Моло го използват за връзване на пръти. Все още ли носиш онзи ръкопис със себе си? — И когато му казах, че съм го изхвърлил в планината, той каза: — Жалко, иска ми се да го бях прочел докато чакахме.

Той остави пушката си и извади нещо от джоба на якето си.

— Това може да те заинтригува.

Той ми го подаде, парче от счупен глинен съд, силно надупчено, но по него все още личаха тъмно кафяви шарки.

— Къде го намери?

— На първия остров, в една цепнатина, имаше някакви знаци по скалите; бяха твърде бледи да разбера какво представляваха. Дали Питър ван Делдън е стигнал до тези острови?

Поклатих глава, като обръщах парчето в ръката си.

— Това е част от съд, какво ще кажеш.

— Задръж го ако искаш. Занеси го в Британския музей. Те ще ти кажат какво е. В цепнатината имаше още, но всичките — дребни парченца. Може би, ако потърсиш на другите острови…

Той спря при внезапното избухване на птичи крясъци и се пресегна за пушката.

Всички ние се обърнахме, взирайки се надолу в плоската повърхност на езерото, където птиците се движеха непрестанно. Нещо ги беше изплашило. Тогава иззад хълма се появи слон, движеше се бавно като с хобота си душеше калта и водораслите по края на езерото. Той стъпваше с тиха, преднамерена пахидермална гордост, която сякаш се сливаше със зигзагообразното движение и аз имах чувството, че времето е спряло; можех да се върна милион, два милиона години назад и вероятно още по-назад във времето, когато първия прародител на човека е обитавал бреговете на това древно езеро.

— Мъжки — каза тихо ван Делдън.

Гърбът и главата му бяха покрити с кал, и слънцето, издигащо се над хълма с взрив от топлина и оцветяващо земята в тухлено червено, превръщаше животното от сиво в охра, така че то се сливаше с фона на пясъка и скалите, едва видимо докато крачеше към езерото по далечния край на блатото, дълбок разрез минаваше през раменете му. И други слонове изморено и бавно излязоха на същото място. Преброих седем, всичките възрастни, движещи се безмълвно, залитайки и побутвайки се към езерото, което сега беше прекрасно сапфирено синьо. Островите навътре вече не бяха бледи гърбици, а ясни и ярки на тази светлина, целите в кафяво и червено с бяла яка, там където вятърът разбиваше вълните в основата им. Мъжкарят, далечна скала стърчаща във водата на прибоя, се пръскаше с вода, туловището му се движеше нагоре-надолу, цялото тяло блестеше в черно, раната се очертаваше като отворена червена цепнатина.

— Един изгубен свят — промърмори Мери. А ван Делдън я погледна ядосано и каза: — Това е тяхното последно убежище.

— То не може да ги подкрепи.

— Винаги имаш някакви специални аргументи…

Той рязко се обърна встрани и заговори на Макунга на някакъв свой език, изключвайки я от разговора сякаш се опасяваше, че ще й се разсърди.

Изпихме си чая и си изядохме закуската, но през цялото време чувствах напрежението между тях. Парчето от керамичния съд, което ван Делдън ми беше дал, внезапно изгуби всякакво значение сравнено с групата уморени и изтощени левитани, които, сега всички, стояха във водата и жадно пиеха. Чудех се от колко далече идваха? От Абердарес ли, където почти цялата гора беше изсечена? Или вероятно от Цаво, преминали няколкостотин мили враждебна земя населена с хора, всичките им малки избити, броят им намален?

Взех керамичното парче и в пристъп на внезапно отвращение го хвърлих към една от погребалните пирамиди, където то се разби на парченца.

— По-добре да ми покажеш как да стрелям с пушка — казах на ван Делдън. — Никога до сега не съм го правил.

— По-късно — отговори той, — ако поискаш.

Той заговори на Ейб за езерото и неговите странни цветове, а аз се излегнах и замислих за тези слонове, камъните под мене пареха, вятърът утихна. Ята птици летяха низко над езерото, рибни стада, тъмни като сенките на облаците, от време на време избухваха в яростни сребърни плясъци, а гласът на ван Делдън ромолеше нежно в горещината.

— Казват, че това е от водораслите. Когато повърхността е спокойна, тогава морето е наистина нефритено зелено, всичките водорасли излизат на повърхността, зелената кожа на растителния свят. Но когато има вятър, всички водорасли потъват и езерото става синьо и мрачно. Най-често, когато идвах тук горе, то беше синьо рано сутрин, след това вятърът затихваше и то ставаше зелено. Ще видиш — около обяд цветът ще се промени в зелен.

Макунга каза нещо и се изправи на крака, Каранджа също се изправи.

— Аз ще отида с него.

— Не, един стига.

Каранджа поклати глава.

— По-добре да отида с него. Когато дойдат камионите с ловците, мисля, че все още ще бъдат придружавани от армейска част. Може командващия офицер да ми бъде познат.

Той преметна пушката през рамо и без да дочака разрешение тръгна след Макунга. Възрастният мъж седеше, без да каже нито дума, гледаше отдалечаващия се камион и аз се досещах за какво си мислеше. Каранджа се беше променил, но той не беше сигурен в него.

Камионът изчезна зад хълма, той леко потрепна и след това се обърна към мен.

— Добре, ако искаш да опитаме няколко изстрела, имаме достатъчно пушки и много патрони.

Той ме накара да стрелям по стара консервена кутия, сложена върху една погребална могила и още след първите изстрели слоновете изчезнаха, скриха се от поглед зад един малък хълм. Като ги гледаше Ван Делдън поклати доволно глава.

— Колкото по на север отидат, толкова по-добре за тях. Иска ми се, ако мога, да ги накарам да се махнат от тази планина и да отидат на север. Трябва да изминат дълъг път, за да стигнат до границата с Етиопия. Това езеро е дълго повече от 300 километра.

Направих около дузина изстрела и с последните ударих два пъти кутията на разстояние от 45 метра.

— Спокойно — каза той. — Това е тайната. Трябва да си спокоен. Каквото и да идва към теб просто задръж дъха си, прицели се и стреляй, като насочиш мерника към целта, стабилно и спокойно сякаш стреляш в онази кутия. Разбра ли?

Цветът на езерото вече ставаше зелен, полъх горещ вятър, жегата тежка и влажна. Мери плискаше вода в плиткото влезнах с дрехите във водата и се присъединих към нея. Мократа й коса беше прилепнала към главата, което я правеше да изглежда по-малка и можех да видя гърдите й, зърната изпъкнали на мократа тънка каки риза. Водата беше топла, слънцето се отразяваше заслепяващо в нея. Далече по на север едно малко слонче стоеше сякаш във въздуха, изпаренията подчертаваха образа му.

— Значи вече си голям стрелец.

Тя ми се усмихваше, аз се гмурнах и я хванах за краката, повдигнах я и си играехме, смеейки се във водата докато очите ни не почервеняха и главите ни не запушиха от горещината.

После отидох нагоре по хълма да видя Ейб, който лежеше в сянката на гюрука на камиона, в сянката на една погребална купчина.

— Щастлив дявол — каза той. — Бих дал всичко, за да бъда във водата.

Под навеса въздухът беше неподвижен и той се потеше.

— Къде е ван Делдън? — попитах.

— Горе на хълма, на пост, изпрати Мтоме и Дима да пазят пътя. Не мисля, че вярва на Каранджа.

— Как е ръката ти?

— Добре. Не ме боли много.

Той свали очилата си и ме помоли да ги избърша.

— Какво мислиш ще стане?

Поклатих глава. Беше нещо, за което не исках да мисля.

— Сигурно знаеш, че Кърби Смит загуби самолет, два камиона и един Ленд Ровър.

Той кимна.

— Ако не беше армията бих казал, че ван Делдън проведе една много успешна операция по задържане.

Върнах му очилата и той каза:

— По някое време тази нощ той ще ме закара, колкото е възможно по-близо до оазиса. Мери ще дойде с мен. Мисля, че той се надява тя да принуди Кърби Смит да изтегли хората си. Примирие, с други думи — един вид временно споразумение. Какво мисли Мери за това? Възможно ли е?

— Съмнявам се. Те говореха за това тази сутрин и тя предположи, че той няма да се съгласи.

— Аз също.

Той седна на камъните.

— Ако имам късмет ще ме евакуират. А при теб какво? Ако започне стрелба…

Той ме гледаше втренчено и в очите му имаше явна загриженост. Ти ще получиш апарата си, но ако в него има снимки, които считат, че са опасни… Не знам. Можеш да размениш филма срещу безопасно излизане от страната, но аз не бих заложил на това.

Стори ми се, че чух звук от двигател, много слаб и далечен и се измъкнах изпод навеса. Пътят беше пуст, но Мери викаше нещо от брега на езерото и тогава се появи камионът каран от Макунга, с него нямаше никой. Той спря до нея и ван Делдън, който беше по средата на склона извика:

— Какво стана? Къде е Каранджа?

— Тръгнал е отделно — отговори тя.

Когато стигнах до камиона те все още разпитваха Макунга и трябваше да изчакам малко преди Мери да обясни, че стария туристически лагер при оазиса е бил превзет от военен патрул и Каранджа е отишъл там, за да се види с командира.

— Един от камионите имал радиоантена и той бил убеден, че командирът ще му разреши да се свърже с щаба на армията. За последно Макунга го видял как държейки пушката вдигната горе с кърпичка вързана на цевта той отивал към сградата, която някога е била барче.

— Кога стана това?

— Към десет и половина, малко след като групата на Алекс се била установила в сградите на Мисията.

— Макунга не го ли е изчакал?

— Да, при камиона, спрян в египетските палми. Чакал го около половин час, когато един от камионите преследвачи тръгнал към пристанището, а друг направо към откритата, необрасла с гора част. И понеже се опасявал да не му отрежат пътя, той се върнал направо тук.

Ван Делдън все още разговаряше с Макунга, като и двама се взираха в голия кафяв склон зад плиткото водно пространство и островите просветващи в горещината. Най-накрая той поклати глава, погледна Мери и каза:

— Добре, ще преместим лагера. Ти подготви твоя пациент за местенето.

Той повика Мтоме, даде указания на Макунга и после дойде при мен.

— Искаш ли да опиташ да гребеш на рибарски сал от Ел Моло? Закарай го нагоре по брега. Може да ни потрябва.

Когато тръгнах салът се оказа много по-стабилен отколкото очаквах, но беше почти изцяло потопен във водата и го карах съвсем близо до брега, понеже ме беше страх от дълбокото. Освен това трудно го управлявах докато не му хванах цаката, стоях на колене в средата за баланс и използвах примитивното гребло като кормило след всяко загребване. Почти бях изгубил от поглед хълма на мъртвите, когато камионът започна вдига пушилка след себе си. Нямаше вятър и в пространството между брега и острова водата беше равна, тъмна, лепкаво зелена. Рибни ята се движеха като облаци и когато се изправех, балансирайки внимателно, можех да видя далече на север, много скали просветващи в бяло на слънцето като Хеопсовата пирамида. И в един малък залив на около километър и половина встрани се виждаха слонове стоящи във водата.

Отправих се към първия остров, чувствах се свободен и изпълнен с бодрост, съвсем сам в това огромно езеро. Но не слязох на него, тъй като салът се плъзна на дългия виещ се бряг безшумно и без никакъв плясък. Нямах пушка, нищо, с което да гоня крокодилите, затова обърнах тромавия сал и се отправих обратно към брега на езерото, горещината караше кръвта ми да пулсира в слепоочията.

Падината, в която бяха спрели камиона беше смесица от пясък и скали осеяни с чакъл, цялата в един цвят, жълтеникава охра избледняваща в бляскавата омара на жегата. От върха на едно възвишение виждахме зад езерото, с кудкудякащите водни кокошки в него, хълма където бяхме предишната нощ и след около половин час открит Ленд Ровър с африкански войници в него идващ откъм Лойангалани се появи там обвит в облак прах.

— Ще видят нашите следи — прошепна Мери и ван Делдън кимна. — Какво ще стане тогава?

— Те са само четирима.

След това всички замълчаха, Ленд Ровърът премина бавно под склона на хълма докато стигна до езерото. Остана там за кратко, един от мъжете се изправи и огледа нагоре по склона. Той не беше в униформа и ван Делдън, с бинокъла до очите си, промърмори:

— Караджа.

Човекът отново седна и Ленд Ровърът зави, като отново се движеше по брега на езерото до мястото, където Макунга с камиона се беше отклонил от пътя. Джипът спря там и ние мълчаливо гледахме, когато Каранджа скочи, каза няколко думи на шофьора, след това се обърна и тръгна към нас като държеше за цевта пушката, преметната небрежно през рамо. Ленд Ровърът тръгна, прахът след него бавно падаше, пред нас нямаше нищо друго, освен тази самотна фигура, която стабилно газеше по края на водата и нагоре по хълма, като следваше оставената от камиона следа. Ван Делдън се изправи и му извика, Каранджа махна с ръка, като идваше направо към нас с наперена походка, зъбите му проблясваха в широка усмивка.

— Какво си намислил? — попита ван Делдън. — Изглеждаш страшно доволен от себе си.

Каранджа кимна като все още се усмихваше.

— Мисля, че армията ще те изпрати извън страната със самолет.

Той седна и избърса праха и потта от челото си.

— Ти си говорил с армейския началник, нали?

— Да, говорих с него по радиото. Има доклад за една банда от Шифта, която отива към Марсабит, за това той не иска да има проблеми тук. Но трябва първо да говори с Найроби.

— Какво ще стане с майор Кърби Смит? И със слоновете тук на Рудолф? Знаеш, че няма да се съглася да тръгна без някакви гаранции, че ще ги оставят на мира.

Каранджа го погледна, този път, без да се хили, само тихо се усмихваше.

— Но, ако превърнат Илърет в животински резерват, тогава мисля ще тръгнеш?

Ван Делдън се изсмя кратко и рязко.

— И ти като управител, това ли е сделката?

И Каранджа избухна в силен, гръмък смях.

— Кимани ще се съгласи ли с това?

— Кимани? Кимани мисля, свършен. След това, което ти направи на тази Конференция.

Но, той дори не направи хазартна догадка, кой ще бъде наследник на Кимани, все още смеейки се смутено и се извиняваше като каза, че не той е в центъра на нещата тук на брега на Рудолф. И въпреки че ван Делдън го разпитваше подробно, отговорите му бяха уклончиви. Всичко, което каза беше, че Пат Мърфи е пуснал слуховете, току-що върнал се от Найроби и че майор Кърби Смит се притеснил, че вече няма пълна подкрепа за своята кампания.

— Ще му наредят да я спре, това ли имаш предвид?

Но Каранджа поклати глава.

— Това ще зависи от този, който сложат на мястото на Кимани. В момента това са само приказки, ти разбираш.

Той не беше неискрен и смехът му изглежда прикриваше неговата несигурност, а не беше забавление в тази ситуация. Неговите отношения с ван Делдън бяха много странни в момента, отминалото раболепие беше заместено от нахакана самоувереност и въпреки това, под нея аз усещах, нищо не се беше променило, връзката между тях беше по-силна от всякога, и затова аз не се изненадах на дълбоката загриженост в гласа му, когато каза:

— Моля, послушай мой съвет. Не прави нищо. Утре майор може да получи ново указание.

— В тази страна — изръмжа ван Делдън. — Нещата не стават толкова бързо и утре той може да избие достатъчно слонове, за да напълни камионите си с месо.

Каранджа сви рамене, сякаш за да покаже, че има други по-неотложни проблеми, които привличаха вниманието му.

— Не са слонове — промърмори той.

Ван Делдън се пресегна и сграбчи ръката му.

— Какво искаш да кажеш?

Но Каранджа поклати глава, дръпна се и се изправи.

— Армията не иска проблеми — каза отново той. — Ще ти кажа и вече ти казах. Те имат минохвъргачки и картечници и знаят къде си.

Той се обърна към Мери.

— Ти говори му. Може тебе слуша — и се отдалечи надолу към брега на езерото, силно впечатляваща фигура, сама на фона на това огромно зелено море.

— Той е прав. — Мери се наведе напред с молещи тъмни очи. — Изчакай да видиш какво ще стане.

Ван Делдън не отговори, седеше там, с пушката на коленете и аз се зачудих за какво ли си мислеше. И той ли виждаше Каранджа като мен, символ на бъдещето на Африка? Или негодуваше срещу отминалото време, променените позиции. А Ейб тихо каза:

— Ако отменят клането, моля се на Господ да го спрат на време.

И аз разбрах, че си мислеше за слоницата минаваща през прохода.

На нас сега не ни остана нищо друго, освен да чакаме, и след като хапнахме следобедът минаваше бавно, приспивна интермедия, силната горещина и проблясващото езеро, ослепителен блясък. На смени наблюдавахме от една ронеща се скала, но никакво превозно средство не мина по пътя и нищо не се движеше, освен блатните птици, които чоплеха калта по брега. Лежах и дремех, чувствах обезводняването и изгарящото слънце и през цялото време в мисълта ми беше това мъчително чакане. По едно време си спомням, че изучавах ван Делдън през полуотворените си клепачи и си мислех за Крал Лир — това сбръчкано, почерняло от слънцето лице и дългата бяла сплъстена от потта коса. И докато за Лир не е имало нищо друго, освен нещастие, чудех се, мисълта ми замъглена от горещината и изпълнена с лоши предчувствия докато слънцето бавно минаваше през бронзовото небе и се спускаше към брега на Рудолф. И още нищо не се случваше.

Залезът тази вечер беше с пурпурен блясък като кръв изпръскана по бледия синьо-зелен таван. Езерото стана червено, после избледня до матовия блясък на ковано желязо и със залеза долетяха птици, пеликани, щъркели, гъски, всякакви, сами и на ята. Два изстрела ни осигуриха вечерята и докато Мтоме я приготвяше, останалите пуснахме мрежа в плитчините и ловяхме тилапия. Там на брега, като гледах избледняващите форми на островите и си мислех за хората, населявали този свят преди хиляди години, усещах своята безпомощност: бях дошъл толкова далече, придружаван от ван Делдън. Всичко, което бях планирал и сега инстинктивно разбирах, че това е края на пътя. Мери, стоеше боса във водата и долови моето настроение.

— Трябваше да изследваш тези острови, когато можеше. Бих дошла с теб.

— Ще отидем утре — казах аз.

Но бях сигурен, че няма да можем. Тя също. Поклати глава и се загледа над езерото, където първата звезда се показваше в избледняващата зеленина на небето.

— Утре ще бъда в Лойангалани — каза тя, шепнешком, лицето очертаваше в бледен овал на тъмната й коса.

И внезапно разбрах, че дълбоко в себе си тя се страхуваше.

— Можеш да откажеш да отидеш.

— Не.

Тя поклати глава, мълчалива за момент. И после добави:

— Нищо не мога да направя. Никой не може.

После рязко се обърна встрани и се отправи към огъня, който сега светеше ярко на фона на стърчащите скали. Спрях да си обуя обувките, като се чудех как тя ходеше боса по чакъла и камъните и когато наближих огъня видях една картина с тъмни африкански лица осветявани от проблясъка на пламъка и един възрастен човек седнал с кръстосани крака, голямата му обрасла с брада глава осветена в червено от жарта. Беше типично библейска сцена, от Стария завет, не от Новия. Никой, лагеруващ на Рудолф, не може да си представи друго време, освен това от Стария завет. Това явно беше една много примитивна страна.

Тази нощ, се сменяхме на пост и когато Дима ме събуди, точно след полунощ, луната се издигаше високо и езерото бе толкова спокойно, че беше трудно да се каже къде водата и небето се срещаха, отражението на звездите беше еднакво ярко. Хълмът на мъртвите изглеждаше почти бял на лунната светлина и под него бледите форми на блатото бяха белязани от по-бледите точки на дълбоко спящите птици. Беше един мъртъв свят и докато лежах в коравата вдлъбнатина на скалите имах чувство на нереалност, усещане, че душата ми се беше отделила от тялото. Нямаше никакви звуци, никакво движение, всичко бе замръзнало неподвижно, никакъв полъх на вятъра, а въздухът беше горещ и тежък. Тогава имах време да помисля, всичкото време на света, но мисълта ми беше дезориентирана, не можех да се съсредоточа.

Времето минаваше и постепенно осъзнах, че нощта не беше съвсем безжизнена. Зад мен, долу на брега почти недоловимо някои форми се променяха. Един хипопотам издуха водата от носа си и крокодили се плъзгаха по тъмния вулканичен пясък. И към края на моето дежурство няколко слона се появиха над хълма отляво, бледи праисторически фигури движещи се безшумно през осветения от луната пейзаж. Те минаха на няколкостотин метра от мястото, където лежах, движеха се в права линия към езерото. Беше като филм на забавен каданс, без саундтрак и когато те изчезнаха от поглед един глас зад мен тихо каза:

— Ако това място някога стане безопасно ти ще можеш да се разхождаш между тях сякаш си сред приятели.

— Така ли беше в Марсабит? — попитах и го погледнах през рамото си.

Той кимна, бялата му коса проблясваше, като сребро на лунната светлина.

— Познавах ги всичките и те мен. Можех да отида до някои от тях и те докосваха лицето ми с хобот. — И добави с шептящ глас: — Прекрасно е, когато едно толкова голямо животно, ти се довери. То е като откровение. Разбираш ли?

— Да, разбира се.

— Х-мм. — Той беше несигурен. — За да разбереш това трябва да разбираш връзката между човека и животното, необходимостта, която имат един от друг.

После отново замълча като гледаше как последния слон бавно изчезна в една малка плитчина между две бледи скалисти възвишения.

— Проверил ли си камерата си?

— Добре е.

— Разбираш ли, че никой не е правил филм за това как се спира избиване на слонове.

Той се взираше в мен, гласът му стана настойчив.

— За мен означава много, това да бъде записано. И бъдещето на тези животни може да зависи от него.

— А аз трябва първо да го изнеса от страната.

— Да, добре, ще трябва да помислим и за това. Веднъж, след като направиш тези снимки.

После кимна.

— Сега по-добре да поспиш. Тръгваме в четири.

Но след това, което ми каза сънят ме напусна, мислех за това, което щеше да стане през деня. Светът, който познавах изглеждаше безкрайно далече, суровостта на тази полупустинна страна около мен и споменът за слоновете, които преминаваха тихо под лунната светлина, беше много жив. Слонове. Трудно можех да си спомня от кога не бях следвал техните големи стъпки. Опитах се да мисля за онази нощ на Кулал, как газех в топлата вода на езерото, но всичко това беше мимолетно. И този бегъл поглед на Пор, парчето стара керамика, което бях захвърлил, сега вече нищо нямаше значение, освен това призрачно събиране на слонове. Това беше един ден, към който ние отивахме неотклонно, Ейб и аз, двама чужденци, зрители, включени в един сблъсък, който беше продължение на споровете започнали на тази Конференция. Всичко изглеждаше толкова отдавна и езерото, което бледо проблясваше под звездите, и похъркващия леко Каранджа, широките му ноздри едва потрепваха.

Докато придремвах, аз смътно усещах как Мтоме раздухва въглените в огъня, как тъмните фигури се движеха на фона на звездите. Луната беше преминала половината небе и осветяваше една светла пътека от Южния остров до брега под нас. Нямаше никакви признаци на зазоряване, аз седнах и погледнах часовника си. Беше малко след четири, ван Делдън седеше на една скала, брадата му очертана от светлината, главата му беше сведена над старата пушка Лий Енфийлд, проверяваше затвора. Под мен, Мери се беше привела над Ейб и я чух да казва:

— Само след няколко часа и ръката ти ще бъде нагласена както трябва.

— Добре съм — промърмори той. — Само дето се е схванала, това е.

Но гласът му звучеше уморен.

— През нощта минаха ли някакви слонове?

Не отговорих нищо, ван Делдън също, всички мълчаха докато седяхме между скалите и пиехме чай. Докато приключихме със закуската и натоварихме камиона зад масива на Кулал се появиха и първите слаби проблясъци на зората. Ята птици кръжаха над езерото, когато минахме по брега и се върнахме на пътя, Макунга караше и до него беше ван Делдън. Каранджа се наведе към Ейб.

— Когато видиш майора, попитай го дали Ким Кимани все още е министър. Ако той не знае…

Той спря колебливо и после решително добави:

— Да не прави нищо, без да бъде упълномощен. Това му кажи.

Ейб кимна, но погледът му беше замъглен и не бях сигурен, че беше разбрал.

Карахме без светлини, тръскането беше неизбежно и него явно го болеше. Изминахме около 10 километра до лугата и когато я наближихме камионът намали скорост. Ван Делдън беше вдигнал бинокъла пред очите си и оглеждаше линията от стърчащи скали и навят пясък.

Тръгнахме по пресъхналото корито на река, през естествената порта оформена от две хълмчета близнаци, и после излязохме на открито, като далече от лявата ни страна се издигаше верига египетски палми, а пред нас земята беше равна като солено езеро чак до Ел Моло и пристанището. Тук имаше трева, сухи стръкове над килима от свежа растителност, над нас звездите избледняваха, светлината на зората се усилваше.

Бяхме изминали около 500 метра след лугата, когато камионът внезапно спря. В далечния край на веригата от палми се появи светлина. Макунга изгаси мотора и във внезапната тишина чувахме призивите на гълъби. Хиена зави някъде в пясъчните хълмове, които бяхме преминали слизайки от Кулал, звукът беше много слаб и се променяше в грозно хихикане. След това се чу трошене на клони, нещо се движеше в палмовата гора, тогава чухме шум от двигател и предните им светлини осветиха сградите на Мисията. Ван Делдън се обърна към Мери:

— Изглежда са се раздвижили, ще трябва да ви оставим тук.

— Той не може да ходи толкова дълго.

— В такъв случай просто ще трябва да чакате един от техните камиони да ви вземе.

Той беше вдигнал бинокъла пред очите си и наблюдаваше фаровете просветващи между стволовете на палмите.

— Побързайте, не мога да чакам тук!

Тя слезе, след нея Каранджа, а аз подадох ръка на Ейб. Лицето му беше бледо, очите му станаха като на бухал от светлината на зората.

— Добре ли си? — попитах.

Той кимна, като застана с изправена глава и стисна устни.

— Ще се справя.

Откъм палмите се чу слаб писък и всички ние извърнахме глави към гората, но нищо не помръдна, не се чу нито звук. Ван Делдън се наведе от камиона с глава обърната към Мери.

— Опитай се да го накараш да бъде разумен. Защото, ако не…

Той прекъсна изречението си и каза на Макунга да тръгва.

— Довиждане, Тото — извика нежно той.

Отговорът и се изгуби в шума на двигателя и всичко, което долових беше емоцията в гласа й. Тя беше и в погледа, гледаше го вперено, с широко отворени очи. Ейб застанал до нея, ръката му хваната от превръзката, която тя беше направила за него, той каза нещо и тя бързо обърна поглед към палмите. Едва тогава тя погледна към мен, но колелата ни вече вдигаха прах като завивахме и тръгнахме обратно натам, от където бяхме дошли. Тя се обърна встрани и махна разсеяно с ръка.

Аз все още се взирах към тях и се чудех защо не пожелах и аз да отида, когато изведнъж Дима извика нещо и потупа Макунга по рамото сочейки към езерото. Нещо с формата на кутия, което можеше да бъде единствено камион, се движеше в слабо проблясващата вода и зад него още един почти до каросерията потопен във водата. И двата се движеха успоредно с нас, като напипваха пътя си с изгасени светлини. Ние увеличихме скоростта и потърсихме защита в лугата, пресякохме я бързо, завихме рязко надясно и спяхме зад една скала. Ван Делдън изскочи и тихо ругаеше.

— Вземи си камерата!

— Много е тъмно — казах аз.

Но, той пренебрегна думите ми, даде заповеди на африканците и се покатери нагоре по скалата с пушка в ръка.

— Дай им малко време да изкарат тези слонове от палмовата гора — каза той, когато се присъединих към него и легнах в сянката на една почти отвесна скала. — Зората ще изгрее бързо, а те се нуждаят от светлина, за да стрелят точно.

— Искаш да кажеш, че ще започнат клане?

Устата ми внезапни изсъхна.

— Да, какво друго? Зазоряването е подходящо време.

— Ами Мери?

— Слушай, отнема време да се подготви масово избиване. Те ще трябва да стигнат до Мисията преди това да се случи.

Но когато светлината се усили и камионите започнаха да се очертават в равнината пред езерото можахме да видим Мери и Ейб до нея, все още стояха на пътя, където ги бяхме оставили. Ван Делдън кимна към неясните фигури.

— Какво чакат?

Поклатих глава, но не исках да му кажа какво си мислех.

— Малка глупачка — изръмжа той. — Ако не се преместят ще застанат точно на пътя.

Каранджа се помъкна до нас между скалите.

— Какво знаеш?

Точно в този момент зад насипа проблеснаха светлини и чухме рев на двигатели, светлини проблясваха по стволовете на дърветата. Камиони се движеха по пясъчните склонове отзад и чухме човешки викове в далечината, блъскане по капаците на камионите, свирене на клаксони, последвани от рев и тръбене — един ужасен ловен рев, който разкъса на парчета сутрешната мирна неподвижност на брега на езерото. И долу в равното към езерото камионите, които бяхме видели да заемат позиции в полумрака се приближаваха, бавно и заплашително, звукът от двигателите им заглушен от шумотевицата.

За момент с ужас си помислих, че ван Делдън няма да направи нищо. Той лежеше и тръскаше глава сякаш искаше това да не се случва, погледът му вперен в насипа с палмите. Тъмни сенки се промъкваха между високите дървета и после излязоха навън, цяло стадо с малки на най-различна възраст, се спускаха надолу по насипа към обраслото с изсъхнала трева поле, без да тръбят, не издаваха никакъв звук, движеха се бързо сякаш целенасочено към срещата си със смъртта. И начело, както се отправяха право към езерото, беше една слоница с големи бивни и едно малко до нея, което пристъпваше изящно като балерина. Две думи проблеснаха в главата ми, думите на Ейб, и в този момент, погледът ми се спря на двете фигури все още застанали на пътя, той тръгна напред, а тя се опитваше да го задържи.

— О, Боже! — изрекох на глас.

До мен ван Делдън промърмори:

— Какво си мисли, че прави?

Но до тогава фигурата на Ейб се беше откъснала напред и тичаше мъчително. Мисля, че го чух да вика, но не бях сигурен, беше толкова шумно, трясък на гръмотевица и камионите, надбягващи се към края на гората, където можеха да слязат надолу в равното поле и да спрат. Ейб все още тичаше, а Мери почти го беше настигнала, два дребни силуета бягащи в бледия изгрев, а слоницата водач ги беше забелязала. Тя беше спряла, с неподвижни крака, несигурна, с глава движеща се наляво-надясно, с единия крак ровеше земята. Малкото слонче беше минало пред нея и тя сложи хобота си върху раменете му и го избута на сигурно място зад себе си да го предпази от хората, които бързо наближаваха. Останалата част от стадото сега се трупаха зад нея, възрастните оформиха здрав фронт, а малките сбутани отзад, всички готови за опасността, страшно раздразнени.

Знаех какво си мислеше Ейб. Той помнеше какво бе направил Каранджа, там горе на Мара и се надяваше да ги накара да тръгнат към нас преди камионите да слязат от насипа и да тръгнат в последния си път в полето за убиване. Ван Делдън също знаеше това и вече се беше изправил и тичаше към камиона. И когато се качихме в него, двигателят изрева, аз се паникьосах, ужасяваща сигурност, Ейб не знаеше нищо за слоновете, само това.

Излязохме между двете хълмчета близнаци, колелата хвърляха чакъл, когато ударихме дъното на лугата, ван Делдън държеше в ръце Лий Енфийлд вместо двуцевната си пушка.

Аз бях застанал отзад, държах се за преградата, с крайчеца на окото си зърнах облакът надвиснал над Кулал, обагрен в червено, и далече вдясно камионите на ловците вдигащи облаци прах. Сега Ейб стоеше неподвижен, на около 50 метра от слоновете, с едната ръка вдигната над главата, а Мери беше спряла близо зад него. Така видях нещата, като сцена от снимка, много ясна на бързо усилващата се светлина, всичко беше неподвижно. И тогава два камиона завиха зад края на палмовата гора. Чу се трясък, прозвуча изстрел, равен и силен, дойде от посока на Ленд Ровъра, който идваше вдясно от нас и тогава майката водач тръгна в атака, без да тръби, не издаде никакъв звук, движеше се с висока скорост, под краката й хвърчеше прах. Следваха я още пет-шест огромни животни с хоботи навити под бивниците и с високо вдигнати глави.

Видях Ейб да се хвърля встрани и Мери, опитваща се да избяга, погълнати от сивата маса. Прозвуча втори изстрел, и друг, после вълна от огън. Един от слоновете спря, друг падна, но станалите продължиха да бягат направо срещу Ленд Ровъра и двата камиона, които бяха спрели и право на линията на тяхната атака. В този момент грабнах камерата, рефлексно движение и нуждата да направя нещо, да изтрия сцената, на която бях станал свидетел. Докато я вдигна на рамото си слоновете бяха между камионите и всичко беше бъркотия, впечатленията ми бяха замъглени от изстрелите и писъците на ярост, камерата жужеше и виждах всичко през визьора. Падна още един слон, пушките проблясваха и изхвърляха облаци дим, един от камионите тръгна назад, но не достатъчно бързо.

Изтрещя гръм, но слоновете помитаха всичко, едно сиво течение го поглъщаше и люлеещото се тяло на майката водач се стовари върху главата на шофьора и му размаза лицето като презряла диня. Бивни се забиха в камиона, глави наведени, сиви хълбоци се движеха и тогава камионът се обърна на страна, колелата му се въртяха и хвърляха пясък, мъже бягаха.

Слоновете останаха там кратко като промушваха камиона с бивните си и тръбяха яростно, след това се разделиха като ревяха и издаваха писъци, когато Ленд Ровърът се заби между тях и куршуми удариха задниците им. Един изстрел, точно до мен, оглушителен, трасиращия куршум се насочи в равна траектория направо в Ленд Ровъра. Проехтяха още изстрели и Ровърът спря, от него скочиха двама мъже, когато един слон се наведе и го вдигна с бивни и още един, мисля мъжки, идващ от другата страна се наведе срещу бягащите мъже. Единият беше вдигнат, хвърлен във въздуха и после слонът беше върху него, с коленете си, изстиска живота от него, после се изправи и тръсна глава към кървавата маса на земята пред краката му.

Тогава ми свърши филма, стоях зашеметен и треперещ като разбрах, че бяхме неподвижни. Ван Делдън и Макунга стреляха облегнати на капака на мотора, откоси трасиращи куршуми, другите се бяха разпръснали, лежаха на земята от двете страни.

Единият от камионите на насипа гореше, а другият отстъпваше със спукана гума. Изтрещяха още гръмотевици, но слоновете не им обърнаха внимание. Те се бяха прегрупирали около малките си и минаха на стотина метра от нас, движеха се бързо на север към лугата, без да ни забележат. Докато заредя филм в камерата те бяха изчезнали, останаха да лежат само мъртвите, като ниски приливни скали, всички, с изключение на един, който риташе с крака и се опитваше да вдигне глава. И в тишината можех да чуя клокоченето, което идваше от широко отворената му уста. Тогава седнах на задния капак, коленете ми трепереха, краката ми бяха изведнъж омекнали. Облакът над Кулал беше изтънял и сега беше като огненочервен балдахин. Слънцето беше се издигнало зад планината, палмите в прекрасно зелено, земята кърваво червена, а езерото синьо, цялото блестеше с крехките цветове на зората, и ван Делдън вървеше бавно с наведена глава към смачканата купчина с маскировъчни дрехи, която лежеше в прахта пред нас. Изтощен, движещ се като робот, слязох от каросерията и го последвах.

Мери лежеше на земята с неестествено обърната глава, вратът и беше счупен. Изглеждаше сякаш бе заспала. След като всички тези слонове бяха минали над нея нямаше никаква следа. Беше невероятно и само мухите кацащи по очите й показваха, че беше мъртва.

Ван Делдън коленичи и разгони мухите от лицето й.

— Тъп американец.

С пръсти притвори клепачите, ръката му не потрепна, не каза нищо повече, не показа никаква тъга. Това не беше безсърдечност. Знаех това. Това беше просто приемане на нещата. Мъжът, който беше неин баща никога нея беше опознал…

— Знаеш ли, че тя те обичаше — много силно?

Гласът ми беше неуверен, под натиск и звучеше странно.

Той вдигна поглед.

— Какво знаеш ти за това? За любовта и болката от нея? — И добави тихо. — Много приличаше на майка си — много необуздана, твърдоглава, изпълнена с жизненост и гребеше от живота с две шепи. Да не мислиш, че не съм я обичал?

Той се взря в мен, без следа от чувства в бледите студени очи и гласът му беше суров, когато каза:

— Тя е мъртва и това е всичко.

Той се изправи, обърна голямата си глава и загледа Кърби Смит, който приближаваше към нас накуцвайки и видях как ръцете му стиснаха пушката, която все още държеше.

Не знам какво му каза, защото в този момент чух стенене и един глас, много слаб, ме викаше. Беше Ейб. Беше на около тридесет метра от мен и лежеше свит около стар мравуняк.

— Ти ли си, Колин?

Кръвта гъргореше в дробовете му, когато се опитваше да каже нещо, очите му се взираха в мен, изцъклени, невиждащи. Слабото му тяло беше така наранено сякаш беше участвал в автомобилна катастрофа, гръдният му кош хлътнал, бяла счупена кост стърчеше от тъмната пропита със съсирена кръв маса, по която лазеха мухи.

— Тя добре ли е?

— Да — отговорих. — Добре е.

Знаех, че не мисли за Мери.

— Те стреляха.

— Тя се спаси.

— Бяха онези камиони, мръсниците му. Тя ги нападна, не аз.

Гласът му изведнъж стана силен и той се опита да седне.

— Глупачка. Не я виждам. Не мога…

Той полегна назад и издаваше къркорещ звук, от устата му бликна кръв.

— Просто стой мирно — казах. — Пази си силите.

Но той не ме чуваше, устните му се движеха, искаше да каже името на съпругата си, не излизаше никакъв звук. Той затвори очи и изстена, от устата му потече още кръв. Мисля, че той умря в този момент, но не можех да съм сигурен, преди не бях виждал никой как умира, извиках ван Делдън. Той не ме чу, умът му изключваше всичко друго, освен мъжа срещу него, с един разкъсан на коляното крачол и разранена ръка.

— … твоето собствено дете. Боже, помогни ми, не мога да те застрелям хладнокръвно…

— Ти умишлено ги изпрати там.

— Не ставай глупак, човеко. Финкел си счупи ръката.

— Ти ги използва.

— Казвам ти, той беше контузен.

— А Мери — да я изпратиш там? Точно където щяхме да избиваме. Ти знаеше какво ще стане. Знаеше.

Гласът му беше висок, почти извън контрол и двамата застанали един срещу друг, вбесени, забравили за тялото лежащо в краката им и ван Делдън каза:

— Можеше да спреш това. — Гласът му твърд изпълнен със заплаха. — Вместо това, ти стреля по водача.

— За да ги изгоня.

— Не, за да започнеш клането.

— Ако не трябваше да стрелям от движещия се автомобил…

— Щеше да убиеш тази слоница, но това нямаше да спре другите. Не разбираш ли, през какво са минали тези животни. Сега те са толкова отчаяни, че ще нападнат всяко движещо се към тях возило…

Видях как пушката се вдига, блясъкът от дулото и изкрещях нещо. Макунга вече беше там, с ръка върху тази на ван Делдън и внезапно старецът се вразуми и се обърна ядосано встрани.

— Махай се от очите ми! — изръмжа той и клатеше глава като голям слон, несигурен какво ще направи след това. — Мили Боже, трябваше отдавна да съм те убил.

Той за кратко погледна Мери, сякаш тя вече не беше нищо и погледът му се спря на камиона, идващ по пътя от Мисията и вдигащ облаци прах. Беше открит военен камион. Кърби Смит също го беше видял. Неговия Ленд Ровър вече беше на колелата си и един от неговите хора го докара до него, от предните гуми, пробити от бивните, хвърчаха парчета.

Макунга говореше разпалено на ван Делдън, Мтоме и Дима вдигнаха пушките си и гледаха изнервено приближаващия военен камион. Камионите на ловците се нареждаха, един от тях беше закачен на буксир, а червеното небе над главите вече избледняваше.

Военният камион намали скорост, когато наближи тялото на Мери, млад чернокож офицер седеше до шофьора хванат за предното стъкло. Камионът спря и той остана така за момент, погледът му се местеше от мъртвото момиче към тялото на Ейб лежащо в краката ми и аз неволно си помислих за Фортинбрас, очаквайки го всеки миг да каже нещо. Вместо това той поклати глава и не знаеше какво да направи в тази ситуация. Бавно слезе от камиона и се обърна към Кърби Смит сякаш мислеше с какво да започне. Каза нещо на суахили и Кърби Смит кимна. Изведнъж всички започнаха да говорят и партньорът на Кърби, Джеф Сандърс, подкара към тях един от ловджийските камиони с намерение да се включи в разгорещения спор. Всички, с изключение на ван Делдън, който стоеше там, без да каже и дума, просто изчаквайки, говореха едновременно.

Най-накрая офицерът се обърна към него.

— Къде е Каранджа? — попита той на английски.

И едва тогава забелязах, че Каранджа го нямаше, че не е бил с нас, когато излязохме с камиона от лугата в нашия неуспешен опит да отклоним слоновете. Ван Делдън тръсна глава, обърна си погледна назад. Другите също се обърнаха, следвайки погледа им видях една самотна тъмна фигура на половината път от лугата до пътя, която бавно вървеше към нас.

Офицерът се качи в камиона си и отиде да го вземе. Когато се върна, Каранджа слезе.

— Много лоша работа — каза той на Кърби Смит.

Гласът му висок и леко треперещ, дали от напрежение или от потиснато вълнение, не мога да кажа.

— Край на убиването и ти ще оттеглиш своите хора към Южен Хор и ще чакате по-нататъшни нареждания.

И когато Кърби Смит се опита да оспори, Каранджа го отряза.

— Това заповяда главнокомандващият.

Офицерът до него кимна. Сандърс бързо се намеси.

— Бригаден генерал Осман не ръководи тази операция. Това е политическо решение и Кит Кимани ни даде…

— Господин Кимани вече не е Министър. Има нов Министър на ресурсите, господин Абас. Това току-що ми каза лейтенант Елми.

И той се обърна към офицера до него, който отново кимна с глава и потвърди.

— Да.

— Така че, вие няма да убивате повече слонове, поне докато не говоря по радиото с Главната квартира.

После се обърна към ван Делдън.

— Предлагам да се върнеш в лагера до езерото и да изчакаш там. Ще се опитам да ти осигуря спокойно да напуснеш страната. Става ли? Много съжалявам — за това.

Той направи жест към двете мъртви тела и после посочи камиона.

— Този отряд сега ще тръгне към Марсабит, за да подкрепи военния пост там. Мога да уредя да тръгнеш с тях. — И се обърна към мен. — Ти имаш един филм. Би ли ми го дал, моля.

Гледаше направо към мен, със заповеднически тон и когато се подвоумих той каза:

— Не е добре това, което става тук да бъде показано на Запад, така че ти ще ми го дадеш, моля.

Хвърлих поглед към ван Делдън, но той не каза нищо, извърна празен поглед. И когато се обърнах да взема филма чух Кърби Смит да казва:

— Абас. Имаше един танзаниец на име Симон Абас, пое Източно Цаво преди угандийската армия да премине границата. Той ли е?

Караджа кимна.

— Затова казвам, няма да се убиват повече слонове без негово разрешение. Той много се интересува от тях.

Взех филма и когато се върнах с него Кърби — Смит говореше разпалено със своя партньор.

— Ако не ни дадат Мърфи, с който да отлетим до Найроби. Колкото по-скоро говоря с Абас…

Те вече се отдалечаваха, когато ван Делдън, все още стоящ до тялото на Мери, вдигна глава и извика:

— Алекс! — И когато другият спря и се обърна към него тихо попита: — Къде мислиш да я погребеш — тук или в Найроби?

— Как, по дяволите, мога да я погреба в Найроби?

— Можеш да я откараш със самолет.

— В една Чесна няма достатъчно място.

— Ползвай тогава един от твоите хладилни камиони.

— Не.

Предложението изглежда го подразни.

— Добре. Тогава къде?

— Това не ме касае.

— Тя е твое дете.

— Казвам ти, не е моя отговорност. Ти я отгледа. Ти причини смъртта й. Ти ще я погребеш.

Ван Делдън продължително впери поглед в него и после леко поклати глава.

— Добре. Щом така виждаш нещата.

Качихме и двете тела на военния камион и се върнахме на хълма на мъртвите. Погребахме ги на каменист склон обърнат към малкия залив с островите Ел Моло.

— Прах при прахта…

Ван Делдън знаеше наизуст пасажите от погребалната служба и като го гледах застанал там, беловлас и белобрад, произнасящ напевно прощалните думи. Разбрах, че го беше правил много пъти и преди.

Прахът, който хвърлихме в плитките гробове беше вулканичен, а слънцето грееше в ясното небе, жегата беше ужасна. Останалата част от деня измина в правенето на двете надгробни пирамиди с мокри кърпи увити на главите ни и вечерта, когато приключихме седнахме да пием чай и гледахме как птиците кацаха и се приготвяха за сън край езерото под нас, слънцето залязваше зад планината Туркана и по бързо потъмняващото небе се появиха първите бледи звезди.

Никой не казваше нищо, ван Делдън седеше мълчалив и затворен в себе си, тримата африканци бяха приклекнали край огъня, навсякъде настана тишина и аз осъзнах, че мислех за бледото лице на Ейб, тъмните земни очи и леко изкривената му усмивка. Не бях възпитан да вярвам много в нещата, но сега, на това диво място и сенките на каменните надгробни пирамиди над мен, разбрах, че имаше нещо — нещо, за което да се протегнеш. Той притежаваше тази вътрешна сила. Говореше за любов и изведнъж му завидях за неговото спокойствие и със сигурност за това, в което вярваше.

По някое време през нощта пристигна Каранджа. Той и ван Делдън дълго разговаряха, но не можех да чуя нищо, само шептящите им гласове. Отново заспах и когато се събудих вече се беше съмнало и ван Делдън го нямаше.

Изправих се и се огледах лудо наоколо и разбрах, че бях останал сам, двете надгробни пирамиди се очертаваха на слънцето издигащо се над Кулал. Тогава ги видях, четири тъмни фигури, които пляскаха в плитчината на езерото и на север покрай брега самотна фигура, застанала на едно коляно върху дървения сал, гребеше по гладката, спокойна повърхност на езерото към малката група слонове, които стояха потопени до коремите във водата. За момент останах така и гледах как бялата му коса блестеше на ранната сутрешна светлина, греблото хвърляше пръски вода и риба подскачаше на повърхността пред него със сребърни отблясъци. Беше нещо, което никога няма да забравя, тази самотна фигура върху риболовния Ел Моло сал, която бавно гребеше покрай брега на езерото Рудолф, тръгнала на север, също като слоновете.

Докато стигна до подножието на хълма четиримата африканци ме чакаха до един Ленд Ровър спрял на пътя над езерото. Каранджа дойде да ме посрещне като се усмихваше и с една наперена походка.

— Спите много дълбоко г-н Тейт! — и носеше на рамо двуцевната пушка на ван Делдън.

Това, че я виждах и картината със самотната фигура все още жива в паметта ми ме шокира.

— Оставил си го да тръгне, невъоръжен!

Той сви рамене.

— Има много риба. Сега ще живее като Ел Моло. Той е Тембо ван Делдън и вече се върна при своите хора. При слоновете.

И добави с нещо като елегантен жест.

— Новият министър ме назначи за Губернатор на Севера. Сега отговарям за всичкия дивеч в региона. Това дойдох да му кажа и това, че той и неговите слонове са в безопасност.

Шест часа по-късно Пат Мърфи ме закара със самолета си до летище Уилсън в Найроби и още същата вечер взех полет за Лондон. От тогава работя върху един сценарий за документален филм „Построяването на каналите“ и в свободното си време пиша това обобщение за двете седмици прекарани в Африка. Нямам никакви новини от ван Делдън, въпреки че два пъти писах на Каранджа, веднъж на вниманието на неговия Министър, направих и запитване в Посолството на Източно Африканската Федерация. И в края на краищата нямам никаква информация къде се намира и дали е все още жив.

Но в мислите си аз още помня как го видях за последен път, сам да гребе покрай брега на езерото Рудолф и зад него слонове потопени до корема във вода. Считам, че той ще остане там до края на живота си, един забравен човек, загубен за всички, освен за света, който познава и разбира повече от всеки друг на този свят.

Край