Хамънд Инис
Големите стъпки (7)

Трета глава

Зората беше хладна, свежест във въздуха, планините тъмни над дърветата. Аз исках да спя сега, но лагерът вече се беше разбудил, изпълнен с африкански гласове.

Ейб се появи обръснат и облечен, подавайки ми чаша чай.

— По-добре се размърдай. Тръгваме след няколко минути.

Две врани ме гледаха от клона докато седях и си пиех чая на възглавниците, на които бях лежал през нощта.

— Едва съмна — измърморих аз. — Трябва ли да започнем толкова рано?

— Слоновете са чувствителни животни. Когато слънцето се покаже те се местят на дебела сянка.

— Поспа, нали?

— От време на време, когато ти не хъркаше.

Той наклони главата си и се заслуша.

— Звучи като Армията — и аз чух бръмченето на двигател идващо от посока на Южен Хор. — Изпращат патрул със следотърсачи?

— За какво?

— Как мислиш? Носорози, по принцип, не нападат един лагер просто така.

Шумът от камиона се промени, когато тръгна бавно през лугата и Кърби Смит попадна в зрението ми в чисто изпрани спортни панталони и риза, всички в маскировъчен цвят, освен светлото парче коприна на врата му. Двама африканци бяха с него и двамата с пушки.

— Имаше ранен мъж, нали?

Целият епизод беше неясен, като сън.

— Той е мъртъв. Почина почти веднага?

Аз си спомних подкожната инжекция, яда по лицето на Кърби Смит. Камионът премина с дрънчене пътя си до лагера и спря, от него се изсипаха войници. Един сержант изскочи от кабината, отиде до Кърби Смит и поздрави. Глави се вдигнаха при ревящия звук и самолет премина ниско над върховете на акциите и се отправи на север.

— Обличай се — каза Ейб, — или ще те изоставим.

Чаят беше гъст и сладък. Аз го глътнах и се протегнах за дрехите си.

— За какво е самолетът?

— Разузнавателен. Пилотът е партньор на Кърби Смит. Казва се Джеф Сондърс.

Каранджа се появи с две чинии докато аз обувах панталоните си.

— Десет минути — каза той. — Окей? Правиш добри снимки днес.

Две яйца за всеки, малко наденица и голямо парче хляб. Ядох бързо и после и отидох в храсталака, вместо да ползвам тоалетната на африканците. Приклякайки със свален панталон, си помислих за снощи и за носорога, чувствах се уязвим, независимо от движението в лагера. Двигателите бяха запалени и между листата на храста „четка за зъби“, видях патрула да се отправя към планина зад нас, водеше ги следотърсач. Когато вече бях свършил мъже се качваха в превозните средства. Имаше четири камиона, всички по 20 конски сили. „Джи 4 ес“ отворени отстрани, с предпазител от телена мрежа над радиатора и дръжки за хващане отзад на кабината. Кърби Смит водеше конвоя със своя Ленд Ровър, до него Мери и двама африканци отзад.

Ние бяхме в последния камион и когато излязохме, сержантът поставяше охрана около лагера. Каранджа, седеше до мен, хванал се за дръжката, посочи купчина прясно изровена пръст, гробът на човека убит предишната нощ.

— Едно време този човек работил с мен като скаут за дивеч. Тембо ван Делдън много твърд човек.

— Какво искаш да кажеш?

Но всичко, което отговори беше:

— Той е Туркана като, Мтоме. Абдул и Мтоме, най-добри следотърсачи Тембо някога имал.

Той поклати глава.

— Много твърд човек — повтори той, когато тръгнахме по главния път и се отправихме на север в облаците задушлив прах вдигани от конвоя.

Планините и от двете страни се отдалечиха, замъглени в тази студена сутрешна светлина, гъсталакът от храсти се разреди, единствен преобладаващ беше яркият като пламък цвят на храст, който като роза се очертаваше на бледо кафявите пясъчни петна. Прекосихме една дълбока луга с високи брегове, които се сближиха плътно, когато камионът тръгна по пресъхналото чакълесто дъно, повдигащ металния си нос, за да премине на отсрещната страна, скоростите стържеха, двигателят бучеше.

Тогава видяхме и първата манята, цяло селище от малки колибки като напълно завършени ракитени кошници. Но нямаше хора. Беше изоставено, плетът наоколо — остатъци от изсъхнали тръни, отнесен от вятъра и пясъка, приличаше на бодлива тел. Пясъкът се увеличи, планините не се виждаха далече зад нас, изчезнаха между трънаците, и напред, над ръба на хоризонта започна да се оформя неправилна издутина. Скала или планина? Беше трудно да се каже, тъй като нямаше с какво да се сравни на бледата светлина, само изсъхнали дървета и твърди сухи храсти.

— Кулал — каза Каранджа. — Кулал е, където се родил „упепо“. Упепо е силният вятър, който мете езерото.

— Бил ли си там — попитах го.

Той поклати отрицателно глава.

— Само Марсабит. Кулал е много по-голям планина от Марсабит.

Облакът прах пред нас изтъня, когато конвоят се отклони от пътя и бързо се насочи през шубраците към мястото, където Чесната беше паркирана до една палатка, ветропоказателят стоеше провиснал неподвижно като слонски хобот. Спряхме, четирите камиона в линия сякаш строени за проверка, шофьорите оставиха двигателите да работят и бързо се отправиха към Ленд Ровъра. Пилотът, млад човек, с черна коса, очила и бледо синя риза, разговаряше с Кърби Смит, ръката му сочеше назад към лугата както се беше навел през сваленото предно стъкло. Той описа кръгово движение, кимаше и после бързо тръгна към самолета.

Там, където бяхме спрели, от задната част на камиона виждахме гладката повърхност на импровизираната писта, храсти и камъни натрупани около единствената полоса и зад нея по-гъст храсталак, който очертаваше лугата, акации с равни корони, и още по-натам зелена растителност разливаща се по склоновете на планините, долината Хор, рязка пукнатина между покритите с кедри хълмове и започващото да посинява небе, първите розови отсенки от изгряващото слънце. Двигателят на Чесната оживя, перките му разнесоха прах, шофьорите тичаха обратно към камионите след кратките указания, всеки бързаше, нямаше време за губене.

Ленд Ровърът тръгна, направи завой и мина покрай нас.

— Ето за това дойдохте — провикна се Кърби Смит.

Устата му разтегната в тънка, корава усмивка, очилата бутнати нагоре върху челото, лявата му ръка проблясваше сребриста на слънцето, разчленена метална хватка без ръкавица и връзката й с тъканта на ръката ясно се виждаше, понеже той беше с риза с къси ръкави.

— Пазете камерите си и дръжте главите си долу. Не искам някой да се нарани, а и вие не сте правили това преди. Окей?

Той премести очилата си надолу, направи знак камионите да го последват и с рев се отправи към лугата, управляваше с едната ръка и вдигаше облаци прах.

— Сега виждаш нещо? — извика Каранджа в ухото ми. Зъбите му бели на фона на черното лице, очите му блестяха. Изведнъж улових настроението му и се оказах в хватката на ужасна възбуда, кръвта ми пулсираше, вятърът и пясъкът хвърчаха покрай мен. Извиках на Ейб, но той не ми обърна внимание, погледът му следеше самолета, който рязко се издигаше нагоре от полосата към планините.

Диагонално през лугата имаше следа и ние с висока скорост тръгнахме по нея, колелата се удряха в калниците и после навлязохме в храсталака, проправяхме си път като мачкахме трънаците, удряха ни клони и прахът ни задушаваше. Сега самолетът беше пред нас, кръжеше и се гмуркаше в зеленината на дърветата, крилете му докосваха върховете им, когато завиваше. Храсталакът се сгъсти и започнахме да лъкатушим на втора скорост между дърветата. После излезнахме на открито пространство, Кърби Смит беше слязъл от Ленд Ровъра, водещият камион спря и мъже с автомати се затичаха да заемат позиция. Вторият камион спря от ляво. Този пред нас тръгна вдясно и ние го последвахме.

Твърдите стебла на храста „четка за зъби“ се издигнаха над радиатора и аз се наведох при сблъсъка с храстите и силната миризма на разкъсаните листа и смачканите стебла.

Когато погледнах отново ние бяхме сами, движехме се бавно, мъжът, който стоеше до шофьора сега бе изправен, държейки нещо в ръка. Блясък на сребро и самолетът мина над нас, оставяйки зад себе шума от двигателя. Кратък остър удар като експлозия бе последван от писък и после звук от тръбене. И изведнъж аз ги видях, сиви гърбове през храстите, сгушени близо и шофьорът удари спирачките, когато един от гърбовете се завъртя, заплашително изменяйки стойката си, тялото се наведе напред.

Видях малките очи гледащи гневно, чух лек писък на ярост, когато нападна, като мълния и без никакво колебание. Шофьорът беше включил задна скорост. Минавахме назад през храстите и мъжът до него махаше с ръка в диво движение напред. Нещо прелетя във въздуха, слонът ставаше по-голям и прахта се вдигаше под краката му. Проблесна светкавица, пукот от експлозия и слонът спря, объркан. Шофьорът натисна клаксона. Каранджа крещеше, всички крещяхме и мъжът, който беше хвърлил гръмотевицата, удряше по вратата. Камионът беше спрял неподвижен, двигателя работеше тихо, голямото животно разтърси глава и се обърна, тръгна да се присъедини към останалите. Шофьорът свали ръка от клаксона и каза нещо на мъжа до него, който кимна.

— Казват, че е водачът — гласът на Каранджа потрепна във вълнение. — Те всички са слоници и малки слончета. Виждаш ли, започват да се движат.

Ние стояхме там и чакахме, слушахме как другите викат и удрят по техните камиони. Тогава отново тръгнахме, върнахме се обратно в следите, движехме се бавно докато зървахме сивите гърбове през листната завеса на храстите. Движехме се до ръба на стадото, готови да ги спрем, ако пресечаха пътя ни. Но те продължиха право напред, като призраци. Тихо и бързо като се опитваха да избягат от миризмата и дрънченето на камионите зад тях. И през цялото време самолетът продължаваше да прави кръгове над главите ни. Изведнъж излязохме на края на една поляна и ребрата ми се забиха в тръбата за хващане, когато рязко спряхме, двигателя замлъкна. Слоновете също бяха спрели. Казах нещо, не си спомням какво и шофьорът ми изсъска:

— Моля, не говорете.

Преброих пет напълно пораснали слона, два с много малки слончета под коремите си. Имаше и седем млади, част от които бяха полувъзрастни. Общо дванадесет. Най-големият слон беше в задната част на стадото и спря, като че ли беше нещастен заради голото място, не знаеше по кой път да поеме. Той се обърна и ни погледна, нейните уши разперени широко, хоботът й вдигнат като перископ, душеше въздуха. Слънцето беше над планините, напълно я осветяваше и знаех, че това беше слонът, който ни нападна. Хоботът се движеше напред и назад, опитваше и пробваше. Задуха лек бриз, който раздвижи листата над главата ми.

Цялото стадо се беше обърнало с лице към нас, хоботите на слониците се развяваха, всички те нерешителни. Сега от хоботите не се чуваше звук, но този бриз трябва да е пренесъл бензиновите изпарения и водачът изведнъж поклати глава, обърна се и плесна едно от бебетата с хобот, бутайки го обратно под майка му. Тя постави своя хобот върху врата на другия, като че ли да я успокои, след това се пристъпи обратно отпред и цялото стадо тръгнаха към далечната страна на поляната, движейки се бързо.

Тогава Кърби Смит я застреля. Резкият гърмеж на пушката му се сля с трясъка на тежките куршуми, разкъсващи кожа и кости. Видях как голямото животно спря, как главата клюмна, ушите се сгънаха назад и преди да падне имаше изстрели от всички страни на поляната. Три от възрастните бяха свалени, друг се мяташе диво, малките падаха в какофонията от изстрели и писъци, тръбене от болка.

След около две минути всичко свърши, и настана тишина, само големите купчини от мъртви слонове, лежаха като гигантски камъни осветени косо от слънчевата светлина и ловците излязоха на открито, движеха се отпуснато като хора, които са пили доста, автоматите им през рамо и все още пушещи от убийството.

Двигателят на камиона се съживи. Ние се придвижихме в откритото пространство и когато спряхме Кърби Смит гледаше към нас, очилата вдигнати на челото, очите му блестяха ярко, зъби му се виждаха между устните.

— Сега вече знаете подборния лов — кратък и сладък, а не мъчителна смърт, като тази на клетото животно при Хотела.

Той не трябваше да дава заповеди на хората си. Те знаеха своята работа и вече бяха слезли от камионите, с брадвите в ръце отрязаха главите на петте възрастни слона, отрязаха бивните им. Ловците замениха автоматите с ножове, пробиваха кожата, откриваха топлата плът. Кърби Смит се върна в Ленд Ровъра с вдигната нагоре дълга антена, микрофонът близо до устните му. Готвачът разливаше нафта от една стара туба върху купчина клони и внезапно огънят избухна на ръба на поляната.

Слязох от камиона и се облегнах на него, вълнението в мен изчезна, устата ми пресъхна и краката ми трепереха. Ейб се беше коленичил пред падналия водач, неговата камера беше насочена към двамата африканци, които измъкваха един от бивните от срязаната вдлъбнатина. Той излезе, червен при корена и те го изправиха на върха му, смееха се и говореха като го измерваха на око, прехвърляха го от ръка в ръка, за да преценят колко тежи. Ейб се беше изправил и неподвижно наблюдаваше гледката с отпуснати ръце и камерата висяща отстрани. Той ме повика с мълчалив жест. Сега те работеха, за да освободят втория от бивните, аз отидох и се присъединих към него, гледах втренчено голямата неподвижна глава, отпуснатото тяло с една зееща дупка под безжизненото око и с изненада видях, че клепачът имаше мигли от тънки, фини косъмчета.

— Автоматите са като моторни резачки — каза той като говореше бавно. — Веднъж снимах как се реже секвоя. Казаха, че дървото било на четиристотин години. Четиристотин години, за да израсне и беше отрязано за минути. Можеш ли да пресметнеш годините на животните лежащи мъртви около нас?

Поклатих отрицателно глава, гледах парализиран как втория от бивните беше бутан напред-назад, за да го извадят от основата му. Той внезапно поддаде и двамата мъже, които го дърпаха паднаха на гръб смеейки се.

— Дванайсет слона. Може би около 250–300 години бяха посечени за секунди. Това за теб е прогрес, маршът на цивилизацията. Достатъчно месо, за да поддържа живи стотина души за около седмица. Може и повече, не знам, но…

Той сви рамене.

— Такава малка придобивка за такова опустошение. — Той се обърна и ме погледна, очилата му проблясваха на слънцето. — Не направи никакви снимки.

— Не.

— Кръвното ти се беше качило и ти крещеше. Знаеш ли, че крещеше?

Не отговорих, спомняйки оживения лов, чувствах се засрамен. Той се усмихна, потупвайки ръката ми.

— Саксонската кръв, предполагам. Ти си варварин по душа.

— А ти? — попитах аз. — Ти не почувства ли някакво вълнение?

— Не. Ние сме стара, по-разумна раса. Градски жители с дълга история. Почувствах се, сякаш аз бях отвън, бях този нещастен звяр, който опитваше да изведе хората си далеч от тези автомати и това преследване.

Глас зад нас каза:

— Ще започнем с този. На каква възраст бихте казали, че е?

Беше Кърби Смит и Мери до него, с отворено тефтерче в ръка, по нейното тъмно лице покрито с прах се стичаше пот, отпечатъкът от очилата все още беше около очите й.

— Не знам — каза тя, — но беше водачът и това ще бъде последния й пост.

— Мисля си от колко далеч са дошли. Не са в много добра форма.

Кърби Смит се наведе и подръпна жилавата устна, като се опитваше да отвори устата. Двамата африканци отидоха да му помогнат, освободиха тялото и отвориха устата с дръжките на брадвите си.

— Кътниците й са напред, но осемте ползвани зъба са добре изтрити.

Главата му беше почти изцяло пъхната в отворените й уста.

— Да кажем приблизително 40 години. Запиши я като СХ1. Ще взема един от кътниците за изследване с микроскоп.

Той даде заповед на двамата африканци, все още опипвайки вътрешността на челюстта. Той се изправи и изтри ръце в панталоните.

— Напречното сечение на корените ни дава възрастта — каза той и ни погледна. — Слоевете на сърцевината на зъба могат да бъдат преброени, като пръстените на стеблото на дърво. Има направено изследване за възрастта на женските слонове, когато могат да станат водачи. Тази, мисля, е по-млада от средното. Може би току-що е станала водач, може би са се отделили от по-голяма група или вероятно старият водач е бил убит. Интересна тема за изследване.

После отиде при следващия възрастен слон, лежащ повален на една страна, измършавяла сива купчина.

— Всичко това се прави в интерес на науката — промърмори Ейб.

А аз гледах Мери Делдън, стоеше с тефтерче в ръка и гледаше как Кърби Смит се напъваше да отвори устата, от зеещите рани на бивните се процеждаше кръв. Тя не ми каза дори и дума, нито пък ме погледна.

— За твоя информация — каза Ейб, като сграбчи ръката ми. — Всеки слон има по шест зъба на горната и долна челюст и винаги използва само два, и те биват замествани от нови кътници, които се преместват напред по челюстта. През целия си живот слонът преминава през шест чифта зъби. Ти не ме слушаш.

— Шест чифта — повторих, гледах нейния правилен и изправен гръб и мислех за баща й, чудех се дали някакви туземци ще му кажат за смъртта на тези слонове. — Не знам как това помага да се определи възрастта им.

Можеше ли ван Делдън наистина да изпълни заканата си — щеше ли да посмее, срещу ефективна организация като тази?

— Наука, приятелю мой. Много слонове са били избити през годините, за да бъде доказан този метод за определяне на възрастта. Не трябва да омаловажаваме малкото, уплашено слонче на науката.

Каранджа ни повика, идваше откъм огъня с чаши в ръка, и изведнъж осъзнах колко съм жаден. Работата спря, мястото приличащо на фабрика за своята чаена почивка, и както си стояхме и пиехме чай откъм лагера Южен Хор дойде първият камион за месо, задната му част беше пълна с туземци Самбуру. Те се втурнаха към труповете и трябваше заплаха с оръжие, за да се оттеглят.

Тогава поставиха охрана и на всеки един беше позволено да си отреже парче месо от един от по-малките слонове. Идваха още камиони, един от тях така препълнен с туземци, че висяха по задния му капак като рояк пчели. Други започнаха да идват пеш и скоро поляната се покри с маса полуголи туземци, всички с дълги, добре наточени, стоманени ножове в ножници, техните покрити с кожа дръжки бяха износени от употреба. Изглеждаше, че сякаш за миг три от труповете бяха оглозгани до кости. Кърби Смит явна се беше сблъсквал с това и преди. Той стоеше там, редом със своите охранители и пазеше останалите трупове. В ръка държеше къса пушка и когато премина първата дива вълна, той взе на прицел един млад дивак, оцветен в червено и охра и целия изпръскан в кръв, които режеше голямо парче месо. Той му извика и когато мъжът пренебрегна заповедта той вдигна пушката и стреля в краката му. Войнът изпищя от болка, падна назад и започна да дращи краката си, които бяха повече ударени от пясъка, отколкото от изстрела. Цялата антимаса от африканци изведнъж замръзна неподвижна. После той извика старейшините и с тяхна помощ беше установен някакъв ред, така че всеки получи своя дял и всички, които желаеха да работят за повече помагаха за товаренето на камионите.

Беше сцена, за която мечтаят повечето режисьори, туземци номади, ловци с пушки и слонове разрязвани на парчета, навсякъде кръв. Снимки в близък план на мъже, полуголи, въоръжени с копия и ножове, тъмни тела протягащи се в отворени гръдни кошове, изпънати и повехнали лица, мъртви слонове, бивни и месо, Кърби Смит, големият бял ловец, да стреля по един воин с червеното му наметало отхвърлено назад, неговата лъскава, оцветена в охра коса падаща свободно на извити кичури като змии и ножове бляскат. Африка по време на суша. Дори бях измислил и заглавие. Но нямах направени снимки на измрели говеда край локвите, Самбуру бяха изоставили своите уважавани съпруги и тази изолирана сцена нямаше да има много смисъл. Но знаех, че само си намирах извинения. Бях пропуснал възможността.

И тогава Ейб каза:

— Значи послуша съвета ми и икономисваш филм. Смешно — и добави: — Когато е интервю, само един човек и вероятно много глупав, винаги ще имаш всичко необходимо. Но, вземи пример като този, когато можеш да свършиш добра работа и си щастлив ако имаш една камера, която работи, да не говорим за екипа.

Той гледаше как първият камион тръгна, натоварен с месо и след него облак мухи.

— Предполагам, че ще трябва да направим филмово шоу тази вечер.

Мухи бяха надвиснали над другите камиони, пълзяха по труповете. Миришеше на урина и една по-слаба, по-сладка миризма, слънцето вече беше високо и огряваше полето долу, синьото небе побеляваше от жегата.

— Тази вечер ли? — промърморих аз.

— Тази вечер ще има още един транспорт. Има едно стадо затънало в гъстата гора горе по хълмовете и Кърби Смит предложи този път да отидем с ловците, да покажем на света колко често и подредено го прави. Трябва да си заработим престоя.

Втори камион мина покрай нас стържейки. Товаренето беше почти приключило, труповете бяха оголени до скелетни останки, които блестяха в бяло и червено на слънцето. Самбуру бяха започнали да се разотиват прегърнали своите кървави товари от месо завито с листа.

— Притчата за рибите в африкански вариант. Ще свикнеш с това, също и аз, докато стане само една операция — монотонна.

Последните два камиона тръгнаха и работата спря, ловците отидоха покрай огъня, момчето готвач наливаше чаши с чай от голям очернен чайник и мъжете пиеха, ръцете и телата им опръскани със засъхнала кръв, миризмата от нея, горчива в неподвижния проблясващ въздух.

Един Ленд Ровър беше докарал партньорът на Кърби Смит от летището и двама разговаряха задълбочено. Мери седеше сама под сянката на един трънлив храст, клоните над нея бяха осеяни с гнезда на сипки, тъкмо бях решил да отида и да поговоря с нея, когато шофьорът на последния камион се върна пешком. Беше затънал в лугата и всички ние се качихме в един от джиповете на ловците.

Пътят през лугата беше така разровен и на коловози, че беше почти непроходим. Когато се опитал да заобиколи другите коловози попаднал на ситен пясък и затънал до осите. Отне почти час да разчистим около камиона, да го изтеглим назад и въпреки това трябваше да премине празен и след това да се пренесе месото на ръка и отново да се натовари на отсрещната страна. Стана почти два и половина, когато се върнахме на поляната и ни раздадоха слонски пържоли, отвън почернели, вътре сурови. Бях страшно гладен, но вече бях пълен с кървави вързопи, по които лазеха мухи и стомахът ми се разбунтува. Мери говореше с Каранджа и забелязах, че гледаше към мен. В едната ръка държеше пържола и късаше от нея с белите си зъби. Тя се приближи.

— Не забравяй, че си месоядно.

Тя се усмихваше, по страната й се стичаше струйка мазнина и по пръстите й стискащи черната пържола се стичаше кръв.

— Изяж я или до края на деня ще останеш без никакви сили. — Нейните очи, покрити от сафари шапката, гледаха планините в далечината. — Не си заснел нищо от това тази сутрин.

— Не.

— А защо?

— Не знаех какво да очаквам.

— Светлината довечера може да не е много добра.

— Невъзможно е да се промени.

— И тази сцена със Самбуру, които нахлуха и се нахвърлиха върху труповете. Това няма повторение.

— Боже, Господи! Такава отвратителна гледка. Мислиш ли, че искам да я видя отново?

Тя се засмя.

— Все още сте напрегнати. Но ще свикнете, и това е, което иска зрителят, нали? Много кръв, много жестокост.

— Не правя такива филми.

— Разбира се, забравих. Ти обичаш да си сдържан, дедуктивен и само заснемаш продължителни кадри на морски животни умиращи от замърсявания.

— Слоновете не са като рибите — отговорих. — Те са млекопитаещи и никой зрител не иска да гледа…

— Делфините също са бозайници. И китовете. — Очите й светеха ярко, лицето й все още зачервено. — Но тук е различно. Африка не е толкова далече колкото океана. Ти си изцяло замесен. Това е различното, нали?

— Може би. — И добавих ядосано — Ти нямаш право да ми изнасяш тази лекция. Какво по дяволите правиш ти тук?

Погледът й се върна на планините и тя дълго време не отговори нищо. И двамата мълчахме, ядяхме бавно.

— Един Бог знае — промълви тя тихо. — Нещо, за което и аз се питам. Ловуването е в кръвта ми, предполагам.

— Женски слонове с малки — казах. — Това ли наричаш лов?

Тя въздъхна.

— Не, предполагам. Но това е, което получавам тук.

После изведнъж говорът й стана практичен.

— Имаш ли достатъчно филм? Алекс ме помоли да проверя. Той винаги е отказвал на фотографи да се навъртат наоколо. Но ти вече си тук и той е много притеснен от това дали неговите методи на подборен лов ще бъдат правилно заснети. Утре за Найроби тръгва камион. Ако имаше достатъчно филм, нямаше толкова да го икономисваш.

— Не ми трябва филм в Найроби — казах аз. — Поне това ни каза Каранджа.

— Камионът ще превозва слонова кост. Ако търгуваш с нея, можеш да намериш нещо в Найроби. — Тя ме погледна изпитателно. — Добре?

— Ще поговоря с Ейб — промърморих аз.

— Със сигурност си достатъчно голям за да взимаш сам решения. Теб няма да те таксуват. Той ме помоли да ти го изясня.

После се подвоуми и каза:

— Алекс е англичанин, нали знаеш. Той се интересува от БиБиСи, програма 2 на БиБиСи.

Тя сви рамене.

— Обсъди го с господин Финкел, ако трябва, но ми отговори щом се върнем в лагера. Ще трябва да ми кажеш какъв филм ти е необходим. Добре?

Когато казах на Ейб за предложението той се усмихна и поклати глава.

— Води те за носа — и продължи: — Той взема филма и си плаща и затова ще има думата какво да снимаш.

Той въздъхна.

— Дойдох тук, за да се поразходя, да видя малко повече от Африка, а какво стана? — притискат ме отново да влезна в бизнеса. Не искам да правя филм за Алекс Кърби — Смит. Не желая да се ангажирам професионално. Ако ще снимам нещо, това ще бъде уединението и красотата, това ще снимам, не кървави кланета, с каквито и добри намерения да се правят.

— Ти направи снимки на това как режат бивни.

— Да, слонова кост. Това може да ми потрябва.

Той се взря в мен, с тъжни кафяви очи.

— Прави каквото искаш, Колин. То е въпрос на мотивация. Аз знам какво правя тук. А ти знаеш ли? — и добави: — По-добре помисли малко. С тази възможност да стигнеш до Рудолф, а то може да бъде и на хиляди километри разстояние.

Огънят вече беше изгасен. Чуха се заповеди и след минути вече бяхме по камионите и се отправихме към планините. Този път бяхме в първия, Ленд Ровърът следваше близо зад нас, каросерията му беше пълна със слонски бивни и Кърби Смит показваше пътя като правеше знаци с блестящата си метална ръка и се ориентираше с компас. От време на време трябваше да спираме, тъй като храсталаците бяха толкова гъсти, че не можехме да преминем, всеки слизаше и с мачете режехме и сечахме.

Стана почти пет докато стигнахме до ръба на пресъхнало речно корито. Ленд Ровърът мина отпред, като напипваше пътя по средата на лугата, през пясъчни брегове и заобикаляйки чакълестото дъно изпълнено с остри скали и обли камъни, докато най-накрая лугата се разшири и оформи в широк виещ се път към планините, които сега рязко се очертаваха на западното слънце. Тогава пуснах камерата за първи път, заснех Кърби Смит, седнал на седалката на Ленд Ровъра, даващ кратки указания на своите ловци. През визьора приличаше на картина, която бях виждал, на Ромел през онези далечни години на война в пустинята, лицето му изгоряло и напукано от слънцето, очилата му закачени върху козирката на сафари шлема. Но този беше човек даващ указания на африкански ловци, оборудвани с 485 автоматични пушки, които те носеха небрежно преметнати през рамо, а не немски танкови дивизии и той им говореше на суахили. Един последен жест на ръката и завъртях камерата, когато африканците хукнаха към камионите и отново към Кърби Смит, който сега седеше с вдигната антена на радиотелефона и говореше в микрофона.

— Значи реши да участваш?

Колко дълго Ейб е бил до мен, не зная.

— Какво друго? — попитах, той се усмихна и сви рамене.

— Светлината ще ти прави номера. Идват облаци и скоро ще се смрачи. Ако бях на твое място щях да спра.

— Знам какво правя — отговорих му, моите думи бяха почти приглушени от воя на „Чесна“-та когато прелетя над нас. Летеше толкова ниско, че успях да направя няколко кадъра, колелата й почти закачиха върховете на дърветата на отсрещния бряг, носът й се издигна нагоре и започна да се изкачва. Бръмченето на мотора заглъхна и беше заменен от звука на камионите Джей 4 ес, който се разделяха и се движеха бавно през храстите.

— Четири майки и три малки. — Гласът на Кърби Смит се чу близо до мен, силен и висок. — И Джеф каза, че един млад мъжкар се приближава.

Той ме хвана за ръката, неговата здраво стисна плътта ми.

— Стой близо до мен и ще можеш да заснемеш всичко сякаш го виждаш през мерника на пушката ми. Аз винаги стрелям пръв. Това е сигналът — когато сваля водача. Разбираш ли?

Кимнах и той ме пусна, бързо отиде към Ленд Ровъра и на задна скорост го скри във вечнозелен гъсталак. После се върна на ръба на брега, носеше пушката си, на врата му висеше бинокъл. Пушката беше Ригби 416 с оптически мерник. Той се просна на земята, щракна ръкохватката, лавата му ръка върху приклада, настани се удобно на лактите си и бавно вдигна пушката на рамото си. Беше неподвижна като скала в хватката на металната му ръка. Той провери вятъра, нагласи оптиката, после лицето му се превърна в мрежа от концентрация, когато насочи цевта към мрежа от концентрация, когато насочи цевта към широката открита равнина на лугата. Трябва да е чул бръмченето на моята камера, когато го взех в близък план, защото се обърна към мен почти гневно и каза:

— Лични снимки ще направиш утре. За момента с ума и камерата си следи какво ще стане сега на открития завой на руслото. Тази сутрин пропусна прекрасна възможност. Казаха ми, че не си взел никакъв филм. В моя отбор, всеки носи своята отговорност.

Направи знак на останалите да се прикрият и те се потопиха по-дълбоко в твърдата пясъчна повърхност, поеха дълбоко дъх и се отпуснаха.

Самолетът зави срещу облаците, които се трупаха над планините, крилата му проблеснаха на полегатите слънчеви лъчи, когато рязко се снижи. Звукът му едва стигаше до нас и ние все още чувахме камионите бавно изкачващи се по хълмовете и маневриращи да заемат място за преследването.

— Около десет минути — каза Кърби Смит и направи знак на Каранджа да се премести още назад. — Но може да стане и по-рано — никой не знае. Слоновете се придвижват бързо, когато решат.

Той се обърна към Мери:

— Засечи времето от първата светкавица. И после отново от моя изстрел докато падне и последното животно. Имаш хронометър, нали?

Тя кимна, лежейки просната до мен. Всички ние лежахме прострени на земята, никой не говореше, някъде зад нас се чуваше само монотонното гукане на гълъб. Проверих филма. Оставаха повече от тридесет метра, почти три минути за снимане. Ще бъде достатъчно, погледнах часовника си. Пет и двадесет и седем и сенките непрекъснато се удължаваха. Слънцето беше точно над дърветата, по-ниско на запад имаше кълба облаци. Ако то навлезеше в тях… Опитвах се да реша каква щеше да бъде обстановката, ако слънцето се скриеше и тогава светна първата светкавица. Звукът от нея беше незначително силен, далечен гръм. Птиците го чуха, в едно дърво зад нас, отрупано с гнезда, общителни сивоглави тъкачки започнаха писклив разговор. Скорец чуруликаше и свиреше кацнал на земята наблизо. Гълъбът беше замлъкнал.

Далеч зад лугата чухме бръмченето на двигатели, който се промени като ускори. Имаше лек бриз откъм планините към нас, той донасяше звука от викове и „Чесна“-та, която се спускаше, този път по-близо. Преследването беше започнало.

— Вятърът е с точната посока и светлината все още е добра.

Гласът на Кърби Смит беше тих и под контрол, нямаше никакво напрежение.

— Просто се отпусни — прошепна той, — и се концентрирай върху средата на завоя. Виждаш ли пясъчния бряг, пресечен от сянката на дърво? Някъде там ще ударя водача. До тогава цялата група ще бъде на открито.

Видях мястото и проверих фокусирането, камерата подпряна върху ръката ми. Погледнах Ейб, камерата му се виждаше над рамото на Мери, той лежеше до нея, а аз се чудех дали все пак щеше да заснеме избиването. Пет и двадесет и девет, долния край на слънцето почти достигна облаците. Камионите се приближаваха бързо, звукът от двигателите се усилваше, и когато самолетът се спусна последния път беше на близо километър. Друга мълния, последвана от квичене и звукът от тръбене и викове на хора, тропане по капаците на камионите и приближаващите двигатели.

— Много скоро — прошепна Кърби Смит.

Погледът му фиксиран върху далечния край на лугата, леко побутна тежката пушка напред, здравата му ръка върху приклада близо до цевта. Беше голяма, здрава ръка, горната й част почерняла от слънцето, а космите по нея избелели, почти бели. В далечния край се появи камион и рязко спря, двамата мъже в кабината останаха неподвижни, гледаха.

Самолетът се върна като летеше ниско, двигателят му заглушаваше шума от другите камиони и изведнъж в отдалечения край на лугата се появи бързо движеща се сива форма. С крайчеца на окото си видях Кърби Смит да се прицелва и притиска приклада плътно към рамото си. Сивото тяло спря за миг на ръба на брега, хоботът вдигнат нагоре, душеше откритото пространство на лугата. Всичко беше притихнало, дори птиците, бездиханна тишина. Тогава слонът тръгна надолу по брега, движеше се бавно и зад него гърбовете на други, ушите разперени, размаха се хоботи.

В този момент някой стреля. Не беше Кърби Смит. Изстрелът дойде някъде от горната страна на лугата. Чу се пронизителен писък и водачката зави толкова бързо, че трудно можех да я следя, когато се втурна обратно нагоре по брега. Видях и другите да се обръщат, всички те тръбяха и пищяха, тогава стреля и Кърби Смит, трясъкът от пушката му беше толкова силен, че ушите ми пропищяха с него. Но водачката не спря и след миг сивите тела бяха изчезнали от поглед. Последваха още изстрели, рев на палещи двигатели и изведнъж в отдалечената част на лугата избухна пламък. Беше много за кратко, огромен огнен блясък и после той замря и бе заместен от облаци дим, издигащ и разстилащ се, гъст и тежък, носен от бриза.

— Боже Господи!

Кърби Смит беше свалил пушката си, хванал бинокъла с едната си ръка, насочи го към пушека.

— Това е единият от камионите.

Той скочи, сграбчи пушката си и се затича към Ленд Ровъра. Натиснах спусъка на камерата, направих безумен, панорамен кадър, скочих на крака и го последвах, останалите се струпаха около мен докато той запали двигателя и потеглихме клатушкайки се надолу по брега и с рев преминахме през лугата към най-гъстия дим, който все още се издигаше от храстите пред нас.

Беше последният камион на далечния фланг и когато минахме завоя можахме да го видим на открито, на пясъчния бряг в лугата, почернелия корпус полускрит в мазен облак. И четирите гуми бяха на мястото си и бурно горяха и когато стигнахме до него горещината беше толкова силна, че не можехме да се приближим. Както и да е, нищо не можехме да направим. Нямахме вода, нямаше пожарогасител. Ние просто стояхме там безпомощни и гледахме как гори.

Не можахме дори телата да извадим. Имаше две отпред. Зърнахме техните овъглени останки сред дима от горящите гуми.

— Защо не са изскочили навън? — Гласът на Мери беше напрегнат над пукота от пламъците. — Сигурно, за Бога, са могли да скочат.

А Кърби Смит, застанал близо до нея каза:

— Варио може да е бил затиснат от кормилото. — Устните му стегнати и беше намусен. — Но Джило — беше младеж, много бърз, нищо не би го спряло да скочи навън.

Гласът на Ейб прошепна в ухото ми:

— Освен, ако вече не е бил мъртъв, когато резервоарът се е запалил.

Обърнах се и като видях погледа в очите му изведнъж се подразних.

— В името на Бог — промълвих тихо.

— Чуха се изстрели, няколко — каза Ейб и добави все още говорейки достатъчно тихо, така че останалите да не чуят. — Започнах живота си като журналист към вестник. Виждал съм много инциденти и при такива с пожар до сега не съм видял някой да изгори, без нито едно доказателство, че се е опитал да излезе навън. А това беше открит камион.

Той кимна към Кърби Смит и го погледна.

— Каранджа го предупреди. И той е ловец. Скоро ще разбере всичко това.

Мери се беше вторачила с широко отворени очи, лицето й бледо под тъмната кожа. Тя рязка се извърна, стана й гадно от гледката. Вонята от горящата гума изпълваше въздуха и с нея миризмата на нагретия метал и шупнала боя, цвъртящата смрад от изгоряло месо. Никой не каза нищо повече, дори африканците мълчаха. Не знаех какво да си мисля, не исках да приема наблюденията на Ейб, разумът ми отхвърли догадките.

Постепенно всички се оттеглихме. Не можехме нищо да направим, освен да оставим камиона да догори. Слоновете бяха избягали, ловът приключи, никой не искаше да говори за това, нито един от нас, бели и чернокожи, затворени в себе си, безмълвни. Ей Богу! Трябва да е било нещастен случай.

Един глас заговори на суахили. Кърби Смит нареди на хората да се връщат по камионите си. Слънцето беше залязло, краткият африкански сумрак се спусна над лугата. Само Ейб остана до горящия камион и правеше снимки с миниатюрен фотоапарат. След това и той се отдалечи, но не дойде при мен. Отправи се към Мери, седяща сама на един камък, главата й наведена сякаш се молеше, лицето напълно безизразно. Той седна на пясъка до нея, не проговори, просто седеше там и сякаш усещаше, че тя се нуждае от мълчаливата компания на друго човешко същество.

Прииска ми се тогава и аз да имам същите емоционални възприятия. Кърби Смит се беше облегнал на Ленд Ровъра с вдигната антена и микрофон в ръка, шофьорът африканец и Каранджа бяха клекнали наблизо. Един по един запалиха двигателите на останалите три камиона и звукът от тях постепенно затихна, когато се отправиха към лагера. Никой, освен нас, не остана на открития завой на лугата, сумракът се сгъстяваше, появиха се първите звезди, пълна тишина.

Аз стоях сам, чувствах се изоставен в пълната тишина. Не се чуваше и звук, нито чуруликане на птици. Нищо не помръдваше, само шумоленето на дима от догарящите гуми, мислите ми бяха объркани, когато се опитах да се примиря с възможността, че някъде там, в сгъстяващата се тъмнина… Но разумът ми изтръпна и отхвърли тази възможност.

Тогава чух гласът на Кърби Смит.

— Може да стане само от топлината при триенето на куршум преминал през резервоара.

Той и шофьорът му бавно ме приближаваха, мощен лъч на прожектор освети земята и Ейб беше с тях.

— Може да е ползвал трасиращ куршум. Обърна ли внимание какви пушки имаха неговите африканци?

— Не разбирам нищо от пушки. — Гласът на Ейб беше безплътен шепот в нощта. — Но той имаше двуцевна пушка. Това го помня.

— Ригби 470, винаги е ползвал такава. Трябва да я е бил скрил някъде.

За момент настана тишина, фигурите коленичиха, търсеха нещо по земята, после Кърби Смит се изправи и изключи прожектора.

— Невъзможно е да намерим изстрелян куршум тук в чакъла. — Той се взираше в тъмнината зад камиона. — Стара Лий Анфийлд е изстреляла трасиращия, така смятам.

— От къде, по дяволите, ще намерят трасиращи куршуми? — попита Ейб.

— От там откъдето са взели пушките. От местата, където е имало сражения. Видял съм много дивеч застрелян с 303 през тази година, има маса амуниции захвърлени наоколо, ако знаеш къде да търсиш.

Те отиваха към Ленд Ровъра, когато Ейб каза:

— Видя ли черепа на шофьора?

— Разбира се.

Върнаха се с лост, кирка и лопата и започнахме да копаем гроб. Направихме го отгоре на брега, работехме на фаровете на Ленд Ровъра и докато го завършим камионът вече дори не тлееше, металът беше достатъчно хладен, за да извадим навън телата на двамата африканци. Беше, мръсна, неприятна работа, миризмата на изгоряло месо все още се носеше от изсъхналите парчета плът, костите бяха станали крехки от топлината. Каранджа посочи главата на шофьора, в която имаше дупка пробита в почернялата кост над останките от дясното ухо, на противоположната страна имаше по-голям отвор.

— Този човек, застрелян — гласът му беше възбуден и силен и трепереше в запарения, вонящ въздух.

— Пушката му трябва сама да е гръмнала — каза бързо Мери. — Топлината… — но после спря, разбирайки, че не беше така, когато Кърби Смит насочи фенерчето към пушката закопчана на стойката.

След това никой не каза нищо, поставихме телата върху брезент и мълчаливо ги пренесохме до гроба. След като бяхме нахвърляли земята обратно направихме отгоре малка купчина от камъни и после Кърби Смит ни върна в лагера. Караше бързо, прегазваше храстите, криволичеше между дърветата, пресичаше неравностите сякаш в борбата с кормилото с една ръка неговото силно тяло намираше изход за яда изписан на лицето му.

Тази нощ напрежението в лагера беше осезателно. Най-вероятно Кърби Смит беше предупредил шофьора си да не коментира, но в такава група от близки хора е невъзможно да скриеш изцяло нещо като това. То беше във въздуха, чувство на заплаха. Патрулът също се върна. Бяха открили човешки следи примесени с такива от носорози далеч зад останките на лагера. Следотърсачът на Кърби Смит и двама от патрула, също добри следотърсачи, се съгласиха, че лагерът е бил ползван предишната нощ. Те бяха проследили пресни следи на север в посока на сутрешното избиване, но ги бяха изгубили, когато неканените гости нагазили във водите на потока. Те не бяха успели да открият следи на другия бряг, но информацията, която бяха донесли убеди всички африканци в лагера, че носорозите явно са били направлявани да нападнат палатките в лагера, и че някой, вероятно бракониери на слонова кост, с ясен интерес да предпазят от официално избиване своя източник на материал, бяха отговорни за стрелбата по камиона.

Всичко това чухме от Каранджа докато седяхме край огъня и ядяхме смес от царевично брашно и слонско месо. И нещо друго. Патрулът беше проследил натрапниците обратно по следите им до мястото, където са нощували. И отново бяха изгубили следите им в потока, но подходът е бил направен от изток, надолу по склоновете на планинската верига Мара.

— Преди много години — каза Каранджа, — когато за първи път започнах да работя Тембо и той бил Главен пазител на район, ние хванали много лош бракониер, който се крил в тайна дупка някъде в скалите на Мара.

Момчето готвач раздаваше бира в кутии, по една на всеки, а сержантът от патрула хвърли още клони в огъня. Пламъците се издигнаха и проблясваха върху черните лица, всички се бяха сгушили на групи, разговаряха, гласовете им приглушени. А близо до мен Ейб каза:

— Мислиш ли, че той е някъде там горе, скрил се в същата дупка?

— Може би — подвоуми се Каранджа. — Може да е някъде другаде, но на добро място да се скрие. Когато хванали този бракониер, ако нямали информатор с нас, който да знае място, никога няма намери. Има само два пътя до това място. Можем качим се нагоре, или слезе надолу, и ако не го изненада, всички ние мъртви. Той беше лош човек и имаше пушка.

— Какво ще стане сутринта. Патрулът ще излезе ли отново? — попита Ейб.

Каранджа кимна.

— Ще тръгнат призори.

— Накъде?

— Нагоре по Мара.

— Ще претърсят за следи другия бряг на реката.

Каранджа сви рамене, очите му следяха огъня, здраво стиснал с ръце бирата си.

— Мислиш ли, че ще открият някакви следи?

— Възможно.

Имаше нещо в държанието на Каранджа, което ме притесняваше. Той изглеждаше нервен и много притеснен, разговаряше с нежелание. Ейб дръпна пръстена на своята бира, хвърли го в огъня и отпи.

— Друг знае ли за това скривалище? — каза го достатъчно невинно, но видях как с крайчеца на очите си той го наблюдаваше.

Каранджа не отговори и когато Ейб повтори въпроса си той поклати глава.

— Сега аз спя.

Той започна да се изправя, но Ейб го придърпа, с ръка върху неговата и го държеше.

— Казах каквото знаех — отговори Каранджа.

— Защо? — попита Ейб. — Защо ни каза за това скривалище?

Каранджа отново поклати отрицателно глава, бялото на очите му проблясваше на искрящия огън.

— Може ти или господин Тейт да отиде с патрула.

— Ти си казал на майор Кърби Смит за него.

— Не, не майор Кърби Смит.

— Тогава на сержанта от патрула.

Каранджа не отговори. После внезапно каза:

— В патрул има човек на полицията, той бил там, когато доведохме бракониера. Той знае, че сме го хванали горе на Мара, но не знае къде.

— Значи, ти си им казал!

Каранджа се замисли, после бавно кимна.

— Какво можех да направя? Ако не окажа съдействие. — Той разпери ръце в знак на безпомощност, после хвана ръката на Ейб.

— Защо той направил това? Той луд, застрелял хора, защото убиват слонове.

— Значи си сигурен, че е ван Делдън?

— Кой друг? Кой друг, освен Тембо ван Делдън, направи толкова щуро нещо? Веднъж, преди, когато били в Марсабит — той внезапно замълча клатейки глава, — но сега различно. Сега ако армия хване него…

Той гледаше втренчено Ейб и в мрака очите му сякаш умоляваха.

— Не искаш смъртта му да тежи на твоята съвест, нали така?

Каранджа се подвоуми, после кимна, с неохота, едва доловимо движение на главата.

— Ако ти с патрул — Си Би Ес журналист — тогава аз мисля те по-внимателни.

И след малко той промълви с надежда.

— Тогава всичко наред. Аз уредя?

И той остана така, гледайки втренчено Ейб, който дълго време не отговори, прегърбен над бирата си, отпиваше от нея от време на време, потънал в мисли.

Най-накрая той изглежда реши.

— Имам по-добра идея.

Допи питието и се изправи на крака, като дърпаше Каранджа след себе си.

— Ние ще се поразходим, ще видим къде са постовете за през нощта.

Той се обърна към мен.

— Ти ще останеш тук. По-късно ще ти кажа какво съм намислил.

И, като все още държеше Каранджа за ръката, го изведе встрани извън кръга осветен от огъня. Гледах ги докато не станаха като сенки на ярката светлина на газените лампи окачени пред палатките.

Облегнах се назад и затворих очи. Нощта беше изпълнена със звуци, пукането на огъня, шепнещи гласове, безспирната, шумна какофония на щурците. Някъде бухаше бухал, първия, който чувах, мрачен, монотонен звук, и надолу по лугата нощна лястовица, не зачиташе квакането на жабите с пискливо цвърчене. Мислех си колко хубаво щеше да бъде, да съм на лагер в подножието на планините, и ако това беше просто едно фотографско сафари, без убийства, без усещането, че нещо е надвиснало над мен. Чу се вик, щракване на предпазител на пушка и аз отворих очи, взирах се в нощта. Ейб и Каранджа бяха спрени от единия от часовите, видях лъчът от прожектор осветяващ лицата им и отново се отпуснах, гледах спътника, ярък като планета, движещ се равномерно в кадифеното небе.

С периферното си зрение видях една фигура да се движи, да се строполи до мене и чух гласът на Мери.

— Какво е намислил Ейб Финкел?

— За какво?

Изправих се и се облегнах на лакът. Огънят загасваше и не можех да видя изражението в очите й.

— За това какво стана, кой го направи. Боже, колко си бавен. За какво друго?

Дрезгавият й глас потрепери в нощния въздух и аз изпитах съжаление към нея. Тя знаеше, че има само един човек, който можеше да го е направил и мълчанието беше единственият отговор, който можех да й дам.

— Смяташ, че трябваше да отида с него, нали? Мислиш, че аз съм виновна. Моето присъствие нямаше да промени нищо. Той никога не ме слуша.

Ръцете й бяха здраво хванати, пръстите преплетени.

— Е, кажи нещо, не можеш ли?

— Какво има за казване? Ти си тук и това е всичко.

— Ти май не разбираш, нали?

— Не, не разбирам — отговорих. — Ако беше с баща ти, ако беше отишла с него…

— Той не ми е баща.

Аз я зяпнах, шокиран както от тона и емоционалната ярост, така и от отрицанието.

— Но когато бяхме в Хотела…

— Той ме отгледа, даде ми име — но не ми е баща. Ти със сигурност си се досетил.

И когато поклатих отрицателно глава тя каза:

— Алекс е моят баща. Сега разбираш ли?

Тя изглежда очакваше някакъв коментар, но тъй като аз не отговорих, тя каза ядосано:

— Недей само да седиш и да ме зяпаш. Той е моят роден баща и не знам какво да направя. В ситуация като тази — трябва ми помощ.

Тя ме гледаше втренчено, очите неестествено бляскави.

— Е, за Бога! Няма ли да кажеш нещо? — И после се засмя, със звънлив тон, почти истеричен. — Не, разбира се. Мълчи, не се замесвай. Дори и не мисли за това.

Погледът й се измести върху гората.

— Така за теб е най-добре. А онзи човек там — ти не го познаваш като мен.

Тя замълча за момент и после с тих глас с отсенки на горчивина каза:

— Мислех, че на тази Конференция — наистина си мислех, че противопоставянето ще го премахне от неговата система. Смятах, че ако обсъдят нещата спорейки, двамата, на публично място пред всички онези делегати — това ще сложи край на всичко. Мислех, че тогава той ще бъде доволен, направил всичко необходимо. Но, явно сгреших. Вместо това, то явно подсили старата ненавист, всички основни различия. И те двамата, те са като двете страни на една монета, и двамата обзети от идеята, че това, което правят, е правилното.

Потокът от думи внезапно спря, рязко, гласът й притихна в мълчание.

— Но, не това — промълви тя, нервите й опънати, имаше и нотка безнадеждност. — Нищо не може да оправдае това.

Тя отново замълча за малко, пръстите й помръдваха, сплитаха и разплитаха. После изведнъж ме заобиколи и каза:

— Трябва да спреш това — някак си.

— Аз! — вторачих се в нея, чудех се какво, по дяволите, очакваше да направя по въпроса.

— Ти и този американец — продължи тя, очите втренчени в мен, големи и диви на замиращата светлина на огъня. — Трябва да направиш нещо. Ти си единственият тук, който може да застане между тях двамата.

Седях там и не знаех, какво да кажа. Не можех да я успокоя. Тогава от тъмното излезе Ейб, до него Каранджа, и двамата потиснати.

— Охраната са на крак — каза той. — Два пъти ни спираха за проверка.

Той погледна към Мери, после седна срещу нея.

— Мисля, че ти можеш да помогнеш.

Той се втренчи в нея, после като заекваше.

— Това е, ако ти искаш. Каранджа знае едно старо скривалище на бракониер…

— Знам това — бързо отговори тя. — Патрулът ще тръгне призори.

Той кимна.

— Тогава идва въпросът дали си готова да позволиш да хванат баща ти на тясно там горе, без да бъде предупреден.

— Не те ли притеснява това, че уби двама души?

Той се усмихна и поклати глава.

— Виждал съм много кръвопролитие, убийствата на много хора…

После леко присви рамене.

— Както и да е. Прекалено много сме на този свят.

Тя се обърна към Каранджа и заговори бързо на неговия език. И когато той отговори на нейните въпроси тя каза:

— Разбира се, той може да не е там.

Ейб кимна.

— Тогава се връщаме. Но, ако него го… — Той направи пауза и се обърна към нея. — Разбираш, че могат да го застрелят.

— Надявах се — каза тя, — че мога да ви убедя…

Тя погледна към мен.

— За това дойдох да говоря с вас.

Кърби Смит я повика и тя отговори, че отива.

— Иска да ми продиктува някакви бележки.

— Ще им отвлечеш ли вниманието, за да се измъкнем незабелязано?

Тя бавно поклати глава.

— Аз — предполагам, да. Да, разбира се. Това исках и аз — да бъде предупреден. Но при едно условие, да го накарате да разбере, че е безполезно да се намесва. Утре сутринта ще пристигнат още войници, няма да може да спре избиването и ако отново се опита да нападне групата, ще остане само един да довърши всичко. Ще го проследят и ще го убият. Моля ви, кажете му това, ако го намерите и го накарайте да обещае да тръгне към крайбрежието. Това е единствената надежда за него.

Те бързо уточниха подробностите помежду си. Точно след полунощ Мери щеше да приближи един от охраната и ще му каже, че има проблеми със стомаха и ще влезе в храсталака. Ще остане там достатъчно дълго, за да ги накара да станат неспокойни, после ще започне да пищи и ще побегне. След случката с носорога от предишната нощ това ще бъде достатъчно да предизвика суматоха в целия лагер. Тя се изправи.

— Значи се разбрахме.

Тя се подвоуми, после изведнъж се наведе към Ейб и го целуна по челото.

— Ти си много странен човек. Благодаря ти.

След това бързо се обърна и се отправи към палатката, където Кърби Смит седеше на една маса, лицето му силно осветено от газена лампа забулена в облак насекоми.

— Е, добре!

Ейб се беше преместил. Беше близо до мен.

— Сега какво ще правиш — ще дойдеш с нас или ще останеш да снимаш утрешното клане?

Вторачих се в него, мислех си за това как ще се изкачваме в гората през нощта, нагоре по гъсто обраслите склонове на Мара. При такъв нощен поход, един Бог знае какво можеше да срещнем — слон, носорог, а Кърби Смит каза, че имало и лъвове. И дори, ако успеехме и откриехме бракониерското скривалище и ван Делдън в него… Тогава, какво? Щеше ли той да направи това, което Мери помоли?

— Наистина ли мислиш, че ще го намерим там?

Той повдигна рамене.

— Заслужава се да опитаме.

— Значи довечера отиваш?

Той кимна.

— Каранджа каза, че имало пътека, която тръгва нагоре от потока от страната на Южен Хор.

— И той ще ви води?

— Мисли, че помни пътя.

Той погледна към Каранджа, седнал с кръстосани крака, ръце обгърнали коленете, лицето мрачно. Не знам защо този човек беше готов да рискува живота и цялата си кариера и когато го попитах той просто каза:

— Трябва.

Очите му се взряха в мен, един безпомощен поглед.

— Ако аз не го направи, тогава аз Юда — и добави с тих глас в нощта. — Много години, почти забравих колко много обича този човек.

Замислих се за ван Делдън, опитвах се да разбера, какво имаше в себе си, което можеше да породи такава връзка от чувства и вярност. Това беше извън моя жизнен опит. Нещо, което не можех да разбера. И Ейб, какво го накара да поеме този риск за човек, който едва познаваше?

— Защо го правиш? — попитах.

Той само се усмихна с онази негова вбесяваща усмивчица.

— Не питай — промърмори той. — Това не е за нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е единственото, което не знам. Трябва да прочетеш Хораций. Той казва нещата много ясно. Вероятно по-добре на латински, но никога не съм учил латински или гръцки в училище. Нямах такова образование.

Погледът му се втренчи в проблясващите въглени на огъня.

— Ако намерим ван Делдън, не вярвам да направи това, за което помоли Мери. Ще бъде предупреден и ще премести лагера си, това е всичко. И в този случай ще видя нещо, което не съм виждал до сега, един човек в пълна защита на друга, различна порода. Да заснемеш това на филм, така че зрителят да вижда нещата с неговия поглед — слоновете, камионите подготвящи се за тръгване, ловците дебнещи плячката, дългите цеви на пушките, целта очертаваща се в окуляра, и тя не е слон, а човек и после камионът обхванат от пламъците… но това беше вчера.

Той се усмихна и поклати глава.

— Пропуснах чудесна възможност.

— Би ли заснел това?

— Със сигурност. Няма да имам друга такава възможност. Следващия път ще бъде различно.

— Няма да има следващ път — казах аз. — И ако той отново опита, армията ще го залови.

— Ох, не знам. Предполагам, че той познава тази страна по-добре от армията.

Той се засмя.

— Каквото и да става искам да бъда с него, когато отново започнат да избиват слонове. Не искам да бъда с ловците. Разбираш ли? Аз съм на страната на слоновете.

— Тогава наистина ще имаш неприятности.

Наистина бях загрижен за него. Не можеше да не му го кажа. Бях започнал да харесвам Ейб и това да отидеш в планината Мара, за да се присъединиш към човек, който се беше поставил в такава неприятна ситуация, изглеждаше безкрайно опасно. Но когато се опитах да му обясня това той само се засмя.

— Както и да е, може и да не го намерим.

— Да, но сержантът от патрула ще знае, че сте се опитали да го предупредите.

— И? — Той ме погледна със странно изражение в очите. — Има ли значение? Хич не ме е грижа какво ще стане с мен, не и сега.

Погледът му се беше върнал върху огъня и след малко каза:

— Знам какво си мислиш, че ван Делдън е убил двама души. Не това е важното.

Той замълча за момент, после отново ме гледаше и се смееше.

— Това те шокира, предполагам? А не трябва, не и когато го разглеждаш в контекста на всички излишни убийства, които се извършват по света. Разбираш ли, той страстно вярва в това, което прави. За него това е справедливо.

Той протегна ръка и здраво хвана коляното ми.

— Предполагам, че си нов в тази игра, за да разбереш какво става тук. Това не е обикновен човек. Той е нещо уникално. Той така се е солидаризирал със слоновете, че в известен смисъл те са неговия народ.

— Не трябваше да убива тези хора — отговорих упорито.

— Не трябваше ли? Как иначе щеше да спре избиването? Как да ги защити от унищожение?

— Трябваше само да смени подхода.

— Това стана днес, ами утре и вдругиден и по-други ден, хладилните камиони чакат, хладилния завод празен и се носи приказка като пожар от Южен Хор до Барагой и Маралал — всички тези диваци чакат да вземат месо! Един човек срещу банда ловци подкрепяни от армията. — И отново се втренчи в огъня. — Страшно забавна история, най-странната, която някога съм срещал.

Беше глупаво от моя страна, но тогава си мислех, че това е историята, не слоновете, не безопасността на ван Делдън, което го караше да се включи в тази щура идея за нощно изкачване на Мара. Но когато превърнах мислите си в думи той отговори ядосано:

— Ти си глупак! Как можеш да разбереш моя мотив, когато самият аз не го разбирам? Всичко, което знам, е че тръгвам. Тук няма нищо за мен. Кърби Смит не може да ми даде това, което търся в Африка. Но този ван Делдън мисля, че може.

Той се изправи.

— Сега отивам да поспя. Идваш или не — твоя работа.