Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Footprints, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Хамънд Инис

Заглавие: Големите стъпки

Преводач: Атанаска Топуркова; Ати Кисимова; Веско Сеферов; Диана Аврамова; Димитрийка Думкова; Иван Тонев; Йоана Янкова; Лидия Дремалова; Любомира Борисова; Любомир Мирчев; Мария Джамбазова; Мария Ланджева; Михаил Александров; Райна Петрова; Теодора Лазарова; Фани Кюлюмова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Silverkata

Художник: analda

Коректор: Silverkata

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11430

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Около Мисията атмосферата беше странна, дървените части на постройките бяха изядени от термити и гората беше навлязла между тях, имаше следи от животни и техните изпражнения бяха навсякъде. Както в Хотела по време на Конференцията ние бяхме чужди хора в един комплекс построен със специфична цел, но тук сега усещането за изоставеност беше обладаващо, нашите стъпки отекваха в празните помещения изпълнени с призрачни останки от едно общество посветено на християнството. Разпадането на сградите не беше в резултат от война; беше времето и мълчаливото настъпление на природата, които бяха оставили своите следи, така че, аз не почувствах това като нашествие. Но тъгата на цялото това погубено усилие на надеждата правеше мястото странно потискащо и мисля, че всички ние с удоволствие го напуснахме и отидохме до края на гората откъдето се виждаше пътя и езерото, сградите на Мисията останаха извън обсега на гледката.

Запалихме огън и докато Мери се занимаваше с останалото месо аз минах през откритата поляна, за да напълня с вода пластмасовата туба, която бяхме намерили в изоставените кухни. Мястото около тръбата беше толкова плътно покрито с кал и мръсотия от животински изпражнения, че аз събух обувките и чорапите си и навих крачолите на панталона, преди да нагазя в нея. Беше топло на слънцето и когато напълних тубата с вода свалих ризата си и пъхнах глава под тръбата, залях с чистата, хладна вода лицето си с набола брада и я оставих да се стича по гърба ми като си мислех колко прекрасно е, че тук горе на Кулал има вода, докато целия Северен район умираше от суша. След това се затичах бос нагоре по склона до билото. Клекнал между скалите имах ясна гледка на пътя извиващ се надолу по склона на планината, оцветен в жълто-кафяво, до равнината.

Полежах там доста време, слънцето изсуши голия ми гръб и цялата тази пуста, пустинно жълта страна в омарата на жегата и планината Мара проблясваща в далечината. Мисля, че напрегнах зрението си срещу блясъка, но не се виждаше нищо, никакво движение, освен тук-там малките пясъчни вихрушки.

Всичко беше пусто, нямаше никакъв прах от преминало превозно средство, пътят нагоре по планината също беше безлюден. И аз удовлетворен от това се отпуснах, наслаждавайки се на самотата, усещането да бъдеш издигнат до един връх на невероятна отдалеченост, един отделен свят недокоснат от човека. А зад мен, планината със своята девствена гора, източникът на вода и на бурите, които разпенваха езерото. Като си лежах там чувствах, че не ми пука дали някога ще се върна в цивилизацията.

Станах постепенно и с голяма неохота, когато осъзнах, че чувам звука от далечни викове и обърнах глава. Малко стадо бикове, черни на слънцето, стояха неподвижни на половината разстояние между гората и мястото за водопой, главете на всички тях обърнати към мъглата от дим, която се стелеше над нашия огън. Изправих се на крака и отново изведнъж седнах, като съзнавах, че съм сам и невъоръжен, откъснат от другите. Виковете бяха спрели, но биковете останаха с вдигнати глави и продължаваха да се взират във фигурите около огъня. Нямаше никакъв намек за враждебност, само съсредоточена наблюдателност, а и те изглеждаха толкова обикновени, като едър рогат добитък.

Най-накрая се раздвижиха и като черен прилив обградиха водата, газеха калта под копитата си като се бутаха един друг да стигнат до водоизточника. Не можех да направя нищо, освен да се стоя там и да чакам да си тръгнат. Един от тях, след като се беше напил с вода тръгна натам, където бях оставил тубата и започна да я души с мокрия си нос и да бута обувките ми с муцуна. Нещо се раздвижи в края на гората, една окаляна форма се провираше през листата и се появи слон, като се движеше бавно, с онази мека, тиха стъпка, с която сякаш покриваше земята, без да я докосва. Той видя биковете и спря, наостри уши, хоботът му нерешително изследваше тревата. След това бавно се плъзна напред, с повече пръхтене и отстъпване назад биковете му направиха място. Сцената ми напомняше за това, което Ейб разказваше за близането на сол в Трийтопс, и въпреки че и слона и биковете правеха демонстрация, в държанието им нямаше нищо агресивно. Слонът подаде върха на хобота си към тръбата и започна да засмуква, след това я прехвърляше в устата си и след като се напи започна да пръска вода по главата и ушите си докато всичката кал изчезна и предната част на тялото му излъчваше тъмен блясък на слънцето.

Това стана, когато небрежно се опитвах да преброя биковете и се чудех колко време ще мине докато си прибера нещата и ми се стори, че край огъня имаше повече от две фигури. Но когато отново погледнах натам огънят беше почти угаснал, слаби проблясъци от пламък излизаха от купчината пепел, Ейб и Мери не се виждаха, нито пък някой друг. Опитах се да си спомня какво бях видял когато обърнах глава при техните викове, но всичко, което си спомнях, беше шокът от тъмното стадо, което стоеше там.

Огънят угасна и нищо не помръдваше, слънцето жареше голите ми рамене. Най-накрая слонът приключи своето ритуално измиване и се изправи. Пи за последен път от тръбата, след това се обърна и с лека походка се отдалечи. В момента, в който той изчезна между дърветата, аз се стърчах надолу по склона, обух обувките и облякох ризата си, грабнах тубата и се отправих към огъня. Ресните от листа в гората бяха провиснали и леко потрепваха в горещината, не срещнах никакво животно, Ейб и Мери не се виждаха, когато стигнах до изгорелите въглени на огнището.

Постоях за момент, чувствах се изоставен, само заслонът от дърветата ми даваше увереност и аз извиках, гласът ми прозвуча силно в изгарящата неподвижност.

От посока на Мисията се чу отговор и после Мери се появи на пътеката, помахвайки вървеше разсеяно към мен.

— Къде бяхте — попитах я. — Защо не ме изчакахте?

— Не знаехме колко ще се забавиш. — Тя се смееше. — Този слон можеше да остане там цялата сутрин, а ние искахме да прегледаме картата на Кулал направена от преподобния Малинсон. Тя е там в онзи къща.

Та хвана една от дръжките на тубата, като така облечи тежестта й както си вървяхме надолу по склона към пътя.

— Караджа се появи докато ти се наслаждаваше на гледката.

— Каранджа ли?

Тя кимна.

— Каранджа и Дима, двамата дойдоха заедно.

Погледът й беше насочен към пътя спускащ се по билото на планината.

— Ако знаехме за тази карта…

Тя се обърна към мен:

— Разбираш ли, има път нагоре от този пролом. Показан и на картата, пътека на дивеча. Тези слонове сега са в безопасност в планината.

Значи нямаше смисъл ван Делдън да се връща в равнината.

— Ти трябва да си добре, като си гледал онези скали горе. Забеляза ли някакво превозно средство?

— Не, нищо.

Тя промени захвата на дръжката.

— Моля се Господ, той да го разбере навреме… Ако е помислил, че слоновете са все още там и Алекс ще ги срещне… — Гласът и заглъхна. — Сигурен ли си, че не видя нищо? Нищо, а Ленд Ровъра? По-голямата част от пътя нагоре, по който дойдохме, трябва да се е виждал…

— Казах ти, нищо — бях все още ядосан, че ме оставиха да се оправям сам. — Ейб къде е? Защо не ме изчака?

— Щом Дима спомена за тази карта, той настоя веднага да я види. Сега, разбира се, иска да отиде в гората и да види отблизо онези слонове. — И добави като се усмихваше: — Онзи слончо не беше заплаха за теб и освен това те наглеждах.

Тогава попитах за Каранджа. Той и Дима явно са се срещнали през нощта, следвайки слоновете по тясната пътека на дивеча виеща се нагоре по почти отвесния склон на пролома.

— Каранджа каза ли защо е вървял след тях?

— Не съм го питала.

— Но, със сигурност трябва да…

— Той е прекалено загрижен за себе си в момента.

Бяхме стигнали до пътя и тя тръгна наляво към мисионерската къща, глава наклонена встрани, потънала в мислите си.

— Не го ли попита защо стреля по твоя Ленд Ровър?

— Ленд Ровърът не е мой, а и той не знаеше, че аз го карам.

— Какво общо има това, по дяволите? — казах изнервено. Това не обясняваше мотива му, или защо се беше опитал да спре Ленд Ровъра да не отклони слоновете. Но когато казах, че е важно да разберем какво се върти в главата му тя се обърна ядосано към мен.

— Значи не ти е пукало, че можеше да ме убият?

— О, за Бога!

Изтръгнах ръкохватката на тубата от ръката й и я прехвърлих на другата си ръка.

— Всичко, което искам да знам, е защо той го направи. Ако армията го настигне има голяма вероятност да го убият.

— Може да го направят министър вместо Кимани.

Погледнах я, мислех, че се шегува. Но, тя не се шегуваше.

— Говориш сериозно, нали?

Мотивът му беше политически, направи жест, за да привлече вниманието към себе си. Това ли искаш да кажеш?

— Всичко в тази страна, което има нещо общо с дивеча е политика. Казах ти го и преди.

— Но той е африканец, държавен служител. Единственото, което може да направи ван Делдън е да вземе закона в свои ръце…

— Така ли? Той уби двама чернокожи и е роден в Южна Африка. Няма да оставят това да му се размине.

— Ами Каранджа? Отива да предупреди ван Делдън, стреля по Кърби Смит…

— Каранджа е един от тях и Алекс е бял ловец. Ако го подкрепи той ще има подкрепата на всички, които вярват в Африканизацията.

— Но със сигурност…

— Невъзможно е — извика тя, — да ти говоря за Африка.

Бяхме стигнали до входа на мисионерската къща и тя влезе бързо вътре.

— Попитай Каранджа — каза тя. — Може би той ще ти обясни.

Вратата на полуразрушената къща беше отворена и можех да чуя гласове. Те бяха в стаята в ляво, Ейб и Дима стояха пред карта закачена на стената. Каранджа беше седнал на бюрото на мисионера, пушката му беше опряна на дървената облегалка на стола и когато влязохме той каза:

— Не тръгвам от тук, докато не говоря с Тембо.

В гласа му имаше решителност, маниерът му беше смътно различен — по-уверен, почти началнически.

— Важно аз говоря с него. — Той ни видя и завъртя стола си. — Вие, господин Тейт, кажи на свой американски приятел, че опасно да ходи в гората сам.

— Няма страшно, Каранджа, ако ти дойдеш с мен — каза Ейб. — Ти знаеш също толкова за слоновете…

— Казвам ти, не идвам. Оставам тук и чакам Тембо — и заповяда на Дима да застане на вратата и да наблюдава пътя. Ейб се обърна към мен: — Ела и погледни тази карта. И ти Мери. Сега сме точно тук.

Той заби пръст в хартията. Тя беше пожълтяла от слънцето и влагата, оцветяването беше избеляло, но можех да различа сградите и пътят, който се извиваше нагоре в планината. Бяха отбелязани всички клисури, пътеките и трасетата на дивеча се виждаха лошо, прекъснатата водопроводна тръба и точно в центъра самият връх, височината му в стъпки беше изписана до него.

— Слоновете излязоха от клисурата на тази пътека.

Той проследи с пръст зигзагообразната линия и спря на едно място на север от Мисията.

— Тук Дима и Каранджа са ги оставили. Мащабът на картата е инч към миля, така че това е само на малко повече от четири километра от тук. Да кажем, че ще го вземем за два часа, това означава, че те са ги оставили преди девет часа. Не може да са се отдалечили толкова много.

— Може би слизат тук долу за вода — каза Каранджа. — В този случай можеш да ги видиш, без да ходиш в гората.

— Вода има на Камби я мавинго — каза Мери. — Сигурно и на други места.

— Добре, ти какво ще кажеш? — попита ме Ейб. — Ако намерим Уандробо, тогава може би ще решиш своята археологическа загадка.

Поклатих глава, мислех си за слона на водната тръба и за двата, които ни нападнаха предишната нощ.

— Ван Делдън ни помоли да го чакаме тук.

— Той може да не дойде.

— Тембо, ако каже дойде, дойде — каза Каранджа.

Ейб сви рамене.

— Добре Колин, ти и Мери останете тук с Каранджа, аз ще тръгна с Дима…

— Не — Мери тръсна енергично глава. — Няма да остана тук докато вие обикаляте да изследвате планината.

— Ще го направим само за няколко часа.

— Аз също искам да видя тези слонове и Каранджа също ще дойде с нас…

Тя ме погледна с намръщен поглед.

— Ако Ейб иска да отиде в гората пеша… — Тя замълча и после ядосано продължи. — От какво се плашите, Дима има пушка с него.

Замълчах, не можех да й обясня чувството на неспокойство, което планината предизвикваше у мен, или да й кажа за съпругата на Ейб и отношението, което имах към неговото привикване с опасностите и то беше близко до желание да умре. Но накрая се съгласих.

— Добре — казах. — Ще дойда.

Каранджа се изправи.

— Не е добре да се делим.

Можеше да изгубим още време в спорове, на внезапно Дима подаде глава през вратата.

— Патрул — изсъска той и във внезапно настаналата тишина можахме да чуем шума от камион идващ нагоре по хълма.

Докато грабнем нещата си стигнем до портата той беше спрял и повече от дузина африкански войници тичаха нагоре по хълма към Мисията. Ейб се втурна обратно в къщата и когато отново се присъедини към нас на пътеката водеща в гората той беше пъхнал картата на Кулал отпред под маскировъчното си яке.

По пътеката стигнахме до мочурливия поток обрасъл гъсто с тръстика и там Каранджа се отдели от нас като се върна да види какво прави патрула.

— Ти каза, че долу в равнината няма никакви превозни средства — прошепна с укор Мери. — Нямало нищо на пътя.

— Може би са били скрити зад билото на планината.

Няколко минути по-късно Каранджа се върна търчешком с новината, че патрулът е близо зад нас по пътеката към гората. Той ни накара да се забързаме по една тясна дивечова пътечка, която право нагоре между дърветата. Това беше същият път, по който той и Дима бяха дошли до мисията и скоро следобед ние стигнахме до мястото, където те бяха оставили слоновете. Сега те не се виждаха никъде, само прясно стъпкани храсти и изпражнения, които бяха топли при допир. Каранджа спря за момент и се заслуша съсредоточено. Но гората беше тиха, мълчание като в катедрала и той ни накара да побързаме, като следвахме големите стъпки на слоновете през изпочупените клони, които той смяташе, че ще направят по-трудно за патрула да ни последва.

Пътеката се разшири, стъпките се увеличиха на брой. И после земята стана равна и ние изведнъж излязохме на открито под горещото слънце. Беше малка горска поляна пълна с пеперуди и бързо прелитащи птици, тревата сънливо полегнала и през зелените листа под нас се откриваше гледка към Чалиби, пясъкът на пустинята проблясваше в бяло, като голям пустинен тиган до синия хоризонт в омарата на жегата. Пътеките продължаваха до височината и след това навлязохме отново в гъста гора, между огромни маслинени и други високи дървета, които се преплитаха едно в друго с ажурни въжета от лиана приличащи на украса.

— Къде мислиш сме сега?

Ейб стоеше с картата разгъната в ръка, подаде я на Каранджа, който се взря в нея и поклати глава.

— Скоро стигнем до пролома — промърмори той.

— И после?

Каранджа беше навел глава на една страна и слушаше.

— Може би, ако слезем в този пролом никой няма да ни последва.

— Има маркирана животинска пътека, но тя непрекъснато върви на зигзаг и си мисля, че е много стръмна. Могат ли слонове да слязат по такава пътека?

Той все още мислеше за слоновете, а не за армейския патрул, който ни следваше.

Каранджа сви рамене.

— Ние продължава — каза той троснато. — Вече близо.

Дърветата станаха по-малки, гората се разреждаше като се изкачвахме и изведнъж пред нас проблесна светлина, бяла и ослепителна. И след това излязохме от храстите на зелена ивица груба африканска трева, която се спускаше надолу по склона на планината, прескачаше стърчащите скали към далечното и замъглено езеро Рудолф. Точно пред нас ивицата свърши, изчезна внезапно в пространството и зад празнотата след нея един голям планински връх, всички отсенки на сиви, зелени и черни сенки, се очертаваха ясно върху синьо-белия фон на безоблачното небе. Един орел се стрелна през лицевата му част, спря се за момент като мръсно петънце на цветен слайд, и на преден план, на тази зелена морава, лежаха купчини слонски изпражнения като футболни топки на празно игрално поле. Орелът се спусна надолу и изчезна. Нещо загина издавайки далечен вик и ние тръгнахме през тревата към ръба на този пролом. Един Бог знае колко беше дълбок. Хиляда, хиляда и петстотин метра. Беше невъзможно да се измери, защото нямаше какво, височина или разстояние, тъй като ние стояхме на една скална платформа и се взирахме надолу към затревени тераси с храсти пропадащи надолу в пукнатини в сянка, дъното на пролома не се виждаше.

Ейб поклати глава.

— Не е възможно слон да може…

Но Каранджа сочеше вдясно от нас, където на една площадка осеяна с камъни кафявата почва беше отъпкана и имаше оформена пътечка.

— На животни — каза той. И след това той се втренчи във върха на отсрещната страна, очите му присвити срещу светлината.

— Има ли маркирана пътека нагоре по отсрещната страна?

Ейб извади картата.

— Не, няма. Има пътека по дъното на каньона, това е всичко.

— Може би се качва нагоре от другата страна на каньона зад Кулал.

Ейб поклати глава.

— Нагоре по склона тя ще мине над равнината и после да тръгне надолу по склона на планината на изток.

Той погледна нагоре към върха.

— Това не е място за слонове.

— Аз не мисли за слонове, господин Финкел.

— За какво тогава — ние трябва да слезем долу и да се качим нагоре от другата страна? Мислиш ли, че патрулът ще ни последва долу в каньона? След няколко часа ще се стъмни.

Каранджа не каза нищо, а Мери промърмори:

— Иска ми се Тембо да беше с нас. Няма начин той да знае къде сме. — Тя се взираше в далечната страна на пролома. — Освен… — Тя се обърна към Каранджа. — Мислиш ли, че ще види огън, ако го запалим горе близо до върха? Няма облаци. Ще се вижда от километри.

Каранджа изглеждаше изпълнен със съмнение.

— Така давахме сигнал, преди да имаме уоки-токи — призна той. — Но е опасно.

Дали имаше предвид патрула или планината, не бях сигурен, но усещах силното му притеснение.

— Това е вулкан и скалите бъдат опасни на места.

Мери отново се взираше във върха, свалила шапката си надолу, за да прави сянка на очите си.

— Не съм сигурна за най-високата част, но до тази скална ивица точно под върха…

Тя отново се обърна към Каранджа.

— Мислиш ли, че ще го види?

— Може има облаци по-късно.

— Тогава да побързаме.

Тя внезапно стана нетърпелива.

— Ще намерим път нагоре. И ако той види огъня, може би няма да бъде прекалено късно.

Гласът й заглъхна, неохотата му ставаше ясна.

— Поне имаме някакъв шанс — каза тя. — Ако той е някъде на склона на планината, извън гората.

Каранджа кимна несигурно с притеснение в очите.

После тръгнахме надолу, сред разпилените камъни, пътеката слизаше стръмно, извивайки и криволичейки по лицевата част на първата от многото подпрени от скала тераси и там се виждаха следите от големи тела, които бяха минали по този път преди нас. Когато слизахме по извиващата се все по-надолу пътека в каньона стана по-топло, редки храсти бяха провисили листа в безветрения въздух и чувството, че сме затворени се засилваше. Писък от останалото в сянка дъно на каньона ни спря изведнъж, но не можехме да видим никакъв признак за слонове и нищо не се помръдваше. Няколко секунди по-късно, от един гъсталак под отвесна скала, се откри гледка надолу в пролома към същия „скален остров“, който бяхме видели предишната сутрин да се издига от дъното и зеленината на стръмните ливади беше осеяна с движещи се точки. Дима се ухили.

— Нияни.

И аз като фокусирах погледа си в слънчевия блясък можах да различа павиани, едни клекнали, други движещи се в четирите посоки, имаше и малки хванали се за козината на своите майки. Островът изглеждаше по-близо отколкото преди, тъй като бяхме изминали повече от половината път надолу и моето впечатление беше, че една голяма скала и тревна маса беше блокирала пролома. Мери оглеждаше противоположната страна, което сякаш отиваше отвесно нагоре, върхът на Кулал не се виждаше от скалните пояси.

— Там със сигурност има животинска пътека.

— Не за слонове — каза решително Каранджа.

— Не, за куду.

Той кимна.

— Място добро и за по-голямо куду.

— По дяволите, кудуто! — каза Ейб. — Дайте да намерим тези слонове.

И сякаш в отговор на думите му отдолу се чу тънко квичене.

— Ндову — кимна Дима.

Но, квиченето не се повтори, всичко затихна в безжизнения въздух, само грухтенето на бабуните се чуваше в далечината.

Отне ни още половин час да стигнем долу и въпреки че от време на време можехме да чуем слонове, ние така и не ги видяхме. По дъното имаше вода, наистина течаща вода, която преминаваше в един канал в дълбоката сянка и се извиваше като мъничък каньон между скалите и подпорите, а имаше и внезапно разширяващи се пространства, които бяха равни и покрити с остатъци от буйна растителност. Влажността беше много висока и от нас течеше пот. Каранджа изпрати Дима напред, след това се спря и започна да оглежда стръмната пътека, по която бяхме слезли. Ейб и аз последвахме примера на Мери, свалихме обувките си и потопихме босите си крака в един гьол. Малки птички излитаха навън или се мушкаха в скалите. Нямаше никаква следа от патрула и единственият звук беше слабото боботене на слонове, чупене на клони много по-надолу в клисурата.

Дима се върна след около десет минути, газеше с калните си черни крака в средата на потока. Той съобщи за една много ползвана животинска пътека със слонове на нея, но не тези, които бяха следвали през нощта. Била малка група от три майки и две почти пораснали слончета, и добави, че имало ще по-натам в пролома — бил ги чул, но не ги видял.

Ейб искаше да продължим, но сега Каранджа носеше отговорност за нас и се притесняваше от патрула. Единственият начин да разберем, че не ни следват в каньона беше да се изкачим нагоре на удобно място за наблюдение на отсрещната страна. Седяхме там и дъвчехме някакво жилаво слонско месо и пиехме колкото можехме вода докато обсъждахме.

Изкачването изглеждаше трудно, остри скали заобиколени от пукнатини пълни със заоблени камъни и заплетена растителност и Ейб усещаше, че това надхвърляше неговите възможности. Най-накрая Каранджа взе решение. Дима щеше да остане с Ейб и двамата щяха да тръгнат по течението на потока, придържайки се постоянно към него. Мери и аз заедно с Каранджа щяхме да опитаме да преценим склона на каньона. Ако патрулът ни настигнеше, тогава щяха да следват само нашите следи, а до тогава ние щяхме да сме доста по-нагоре. Оставих чантата си на Ейб с всички филми в нея и когато тръгнахме нагоре по склона той ме извика:

— Ако намериш някакъв стар град горе на върха, дай ми знак и аз ще дойда да го снимам.

— А ако той има перлени врати — викнах му в отговор. — Ще ги отворя, за да можеш да минеш с твоя слон през тях.

Беше глупава забележка, нищо повече, но по-късно трябваше да си я спомня.

Той вече пляскаше надолу по потока зад Дима. Видях, че маха в знак на признателност и след това изчезна от поглед зад една скала и ние започнахме да оглеждаме северната стена, търсейки път нагоре. Но всяка една пукнатина, която пробвахме се оказваше непроходима, всички бяха запълнени с паднали камъни и растителност. Най-накрая остатъци от стари изпражнения на куду ни дадоха посока Мери ги забеляза, едва видими върху купчина разпаднали си камъни под една надвиснала скала. Разпилените скали и камъни стигаха до надвисналата скала и след няколко минутно катерене почти отвесно от скала на скала ние излязохме на тревиста тераса с надвиснали стърчащи безразборно над нас скали. Сякаш разрушителна група от гиганти беше работила на планината и ако не беше една самотна антилопа, която пасеше там, нямаше да можем да открием изход. Животинските изпражнения бяха като пътни знаци и както Каранджа така и Мери изглежда имаха странния инстинкт, който им даваше възможност да следват следата от една бледа, изсъхнала купчинка до друга.

Отново бяхме на парещото слънце, изкачването вървеше трудно и изтощително, и аз бях доволен от честите спирания, които Каранджа правеше, за да огледа внимателно отсрещния скат. Всеки път, когато спирахме, се виждаше нова част от пътеката, по която бяхме слезли, докато накрая видяхме и ръба на самия каньон, назъбена линия на фона на слънчевия блясък. През цялото това време не видяхме никакъв признак на движение никъде по пътеката.

За кратко склонът стана по-лесен за изкачване, пътят ни се извиваше между заоблени скалисти ръбове и когато отново спряхме слънцето вече беше доста по-ниско и цялата отсрещна страна на пролома беше в дълбока сянка. Изведнъж Каранджа прошепна:

— Войници. Никой да не мърда.

Той никога не би ги видял, ако бяха на пътеката, но те се очертаваха на ръба на пролома, фигури движещи се като силуети, катерещи се по стърчащите скали и взиращи се надолу.

Ние останахме така, и тримата абсолютно безмълвни, изложени на полегатата слънчева светлина и ясно осъзнавахме, че каньонът беше толкова тесен и бяхме в обхвата на техните пушки. Тогава Мери, която стоеше точно над мен, се наведе внимателно и ме хвана за рамото.

— Виждаш ли ги? — прошепна тя. — Тръгват надолу по пътеката.

— Разбира се, че ги виждам.

Те скачаха надолу по скалите, пълзяха по терасите, търсеха пътеката.

— Не войниците, слоновете — в зеленината на първата тераса.

Лицето й беше близо до моето, гласът й дрезгав от вълнение.

— За това всички те гледат надолу.

— Ш-шът — изсъска Каранджа над нас. — Не мърдайте и не говорете!

Първоначално не можех да ги видя. Слънцето светеше право в очите ми и понеже и двете страни на каньона бяха в тъмна сянка, беше трудно да се различи дори очертанието на пътеката.

— Почти наравно с нас — каза тя и тихо и плъзна ръка по рамото ми като сочеше.

Тогава ги видях, по пътеката, по която бяхме слезли, там, където тя извиваше между скалите и рязко надолу — сиво-кафяви форми покрити с кал, се движеха бавно и внимателно.

Един хобот се размаха над шубраците, една голяма глава се обърна назад, и ето един слон седеше на задните си крака сякаш изпълняваше някакъв абсурден номер в цирка. Той се плъзгаше по задник, двата големи предни крака протегнати напред. Той спря на ръба на една отвесна скала, зад него едно младо слонче квичеше нещастно, докато друг слон зад него го държеше с хобота си.

Ние стояхме сковани, невярващи, докато цялото стадо — общо седемнадесет — направи това опасно слизане до отвесната скала, направиха го сигурно и изчезнаха зад една подпорна скала и се изгубиха в горичката, покриваща съседния хребет.

— Не бих си помислила, че това е възможно — промълви тя. — Тембо ми е разказвал как слизат и се изкачват по стръмни планински пътеки, в планините Абердарес и Нгоронгоро, но никога не бях го виждала и никога наистина не повярвах.

Тя се смееше тихичко на себе си.

— Патрулът вече нямат никакъв шанс да слязат в каньона, с това стадо блокирало пътеката. Те изцяло ще заличат следите ни.

Слоновете бяха започнали да пасат и тя ми прошепна в ухото.

— Преброи ги, нали?

Кимнах, молейки се на Бог да носех камерата със себе си. Ако слънцето беше зад нас и този глупав патрул не ни търсеше, какви снимки щях да направя — нещо уникално. Нещо, което не можех да си спомня да бях виждал на филм до сега.

— Преброих ги, точно колкото и снощи.

Кимнах.

— Изглежда сега Ейб, най-накрая, може да срещне своя слон.

— Надявам се да не стане — промълви тя. — Ще бъдат изтощени и изплашени. И като видят, че там има вода…

Каранджа отново изсъска да мълчим и ние спряхме да говорим, просто гледахме войниците застанали на ръба на каньона и слоновете бавно слизащи по пътеката. Мислех си за Ейб, представях си го отпуснат край някакво езеро, с крачоли навити нагоре и крака потопени във водата изведнъж тези слонове се появяват на последните слънчеви лъчи. Не бях сериозно притеснен. Дима беше с него.

Бяхме приковани на склона на планината повече от половин час. Най-после патрулът се събра в група и се отправи обратно в гората. Но дори когато всички те вече не се виждаха, Каранджа настоя да останем абсолютно безмълвни, докато той се убеди изцяло, че те наистина са се върнали в Мисията за през нощта. Най-накрая той се размърда и слезе при нас.

— Става късно.

В гласа му имаше настоятелност, когато той оглеждаше удължаващите се сенки на скалите, които ни заобикаляха.

— Трябва да се качи по-високо — каза Мери. — Достатъчно, за да може Тембо да го види. И небето е ясно. По-късно няма да има луна. Можем да се върнем надолу на лунна светлина.

Те поспориха за кратко, Мери изтъкваше това, че огънят няма да се вижда от мисията и Каранджа все още несъгласен, въпреки че не бяхме заплашени от патрула. Той стоеше нерешително, като се взираше в пътеката на отсрещната страна на пролома, където слоновете отново бяха в движение, представяйки отново своя изключителен цирков номер при всяко спускане от една тераса на следващата. После рязко кимна и се обърна отново към склона на планината, една здрава фигура пълзяща по пътя нагоре. Следвайки го от близо усещах неговото нежелание, напрежението у него се покачваше и знаех, че той се страхува. Гледката, на която бяхме свидетели не беше с нищо забележителна за него. Неговото въображение работеше на различна плоскост, старите религиозни суеверия на неговата раса биваха усещани по-дълбоко от всякакво чудо на животинския свят. Както се изкачвахме по-високо и по-високо, светът слизаше под нас, в клисурата, дългите тревни полета на склоновете на планината, тъмнозелената шапка на екваториалната гора беше като мантия полегнала на широки рамене, всички те видими като на развита топографска карта, сега, когато приближавахме самия връх.

— Лошо място — промърмори той, когато се покатерих до него на един стърчаща скала.

— От къде знаеш? Никога преди не се бил тук.

Гласът ми беше бездиханен, височината притискаше дробовете ми.

— Не. Но това казва всички. Никой харесва Кулал. Облак. Буря. Вятър.

Очите му се извърнаха към небето сякаш всеки един момент очакваше ураган да се хвърли върху нас от безоблачното небе.

— Дори Тембо не харесва Кулал. Много опасна планина.

Слънцето клонеше на запад, осветявайки повърхността на езерото Рудолф в тъмно, нефритено зелено, скалите на далечния бряг на Туркана очертаваха бледа кафява линия, никакъв порив на вятъра. След още триста метра стигнахме до една широка тераса под маса скали. Имаше пукнатини и дълбоки теснини запълнени с растителност и излинели дървета. Спряхме за момент, гледахме как слънцето става по-голямо и небето се оцвети в невероятно прекрасно зелено, когато червения диск слезе под земния ръб.

Дългите, равни планински вериги зад езерото потъмняваха, пухчета бели облаци внезапно почервеняваха над Мара, небето потъмняваше до пурпурно, когато започнахме да търсим сухи дърва в цепнатините и ги трупахме на голямата тераса.

Преди да приключим се появиха звезди и когато стана прекалено тъмно да събираме още дърва Каранджа се зае със задачата да запали купчината. Първоначално всичко, което се получаваше бе дим, тъй като дървата бяха зелени и влажни, но постепенно купчината се загря и се появиха пламъчета. Имаше не повече от два часа докато луната се покажеше и ние седнахме и подклаждахме с клечки, като се грижехме за тези слаби проблясъци, докато изведнъж цялата купчина пламна.

Тогава пламъците с рев тръгнаха нагоре, облаци искри полетяха в пурпурната тъмнина, отблясъкът освети лицевите скали. Сенки танцуваха и проблясваха, лицата ни червени от пламъците. Каранджа беше сглобил с широкия си нож дълги клони във формата на вилица и когато цялата купчина засвети и заблестя в пламъци той започна да разстила въглените на запад по терасата, така че от разстояние щеше да има формата на стрела сочеща надолу в каньона към езерото. Не можах да видя звездите да гаснат една по една над Мара. Бях като дете на Гай Фокс Найт, изцяло съсредоточен върху гарото, което бяхме запалили и гледах как искрите яздят топлината нагоре в нощта, червените пламъци топлеха скалите зад нас, сенките ни изглеждаха огромни. Беше вълнуващо, страшно ободряващо — един бушуващ огън на планински връх, където никой преди нас не беше стъпвал.

И после всичко изчезна, сигналната стрела от горящи въглени, която отдалече би изглеждала червена като разтопена лава, изтичаща от скоро появил се вулканичен кратер, и ние стояхме там, тримата, наблюдавайки я, чувствайки топлината върху телата си, наслаждавайки се на лъжливото примитивно чувство за мощ, завладяната планина, ние господарите изпращахме нашето съобщение на света. Мога да си спомня лицето на Мери осветено от пламъците, тъмната й коса падаща по раменете, нежните й ръце протегнати към огъня, седеше там с кръстосани крака, пламъците проблясваха в очите й. И Каранджа със своите бели зъби видими в усмивката му, и лицето му, с неговия широк сплескан нос, вече не черен, а тъмно бронзовочервен.

— Мислиш ли, че ще го види? — попита го тя.

— Ако гледа към Кулал.

— Трябва да го види.

Далече на изток пустинята започна да се разкрива в мека светлина като зарево от далечен град. Вече нямаше пламъци, само огненочервени горящи въглени, така че виждахме доста ясно луната, когато се подаде над ръба на Чалиби, един голям фенер за Хелоуин, нейното леко изкривено лице на тиква светеше оранжево сякаш осветено отвътре. Каранджа отиде за още дърва. Луната беше африканска и той беше африканец, приемаше го за даденост, но за мен това беше една неземна гледка как тя се издигаше над пустинята като един призрачен феникс, който придаваше на далечните пясъци цвят на изсъхнала кръв. Мери виждаше това по различен начин, както си седеше до мен, прегърнала коленете си се взираше омаяна.

— Красиво е — каза тихо и аз си помислих, че почувствах планината да потрепери сякаш се смееше.

Една искра отлетя и чух звука на мачетето отсичащо дърво дълбоко в цепнатината зад нас.

— Бих искала той да е тук с нас — промърмори тя.

— Кой, баща ти ли?

— Ако така ти се иска?

Беше ми на върха на езика да попитам кой от тях, но знаех — знаех също, че в този момент тя не мислеше за него като за нейния баща. Топлината на огъня, която сгряваше телата ни, не беше за сигурността на ван Делдън, а само за това да го отдалечи от Кърби Смит. Тогава се отдалечих от нея и отидох да помогна на Каранджа. Имаше нещо, за което исках да го попитам. И когато той замахваше към клоните на едно полумъртво дърво и стояхме рамо до рамо в цепнатината, аз го попитах:

— Ти не харесваш тази планина, нали?

— Не.

— От какво се страхуваш, от дяволи?

Той ме погледна и се засмя, очите му проблясваха в бяло.

— Не дяволи, господин Тейт. Тази планина е била вулкан и е изригвала много пъти.

— Тогава защо си тук?

Той се обърна, мачетето провисна в ръката му.

— Не искам армията да го залови в тази котловина, и ако той убие майор Кърби Смит… И в двата случая ще бъде зле, политически. — Той поклати глава. — По-добре аз съм с него.

— Какво можеш да направиш ти?

Той сви рамене, повдигането им едва се забеляза в приглушения блясък на въглените.

— Може би, нищо. Не знам.

Той стоеше, една тъмна сянка, съвсем неподвижна, и беше направил гримаса, мислите му бяха скрити вътре в него.

— Трудно за мен. Аз съм африканец и никакво влияние извън наша страна. Аз не мога да пиша за слон. Но сега, като знам какво става тук, как те ще излязат от тази котловина, всички заедно на тази планина и ще тръгнат към езерото Рудолф… — Той спря. — Той и аз, сега мислим еднакво, и аз имам приятели в Правителство. Когато те разберат, че аз също се опитвам да спра избиването… — Той се взря в тъмнината на пролома и след миг продължи: — Това е част от нашето наследство и един ден, може би, аз отново видя същите слонове отново да пресичат Кулал, но да се движат в друга посока, да се връщат в земите, където те живели, когато аз бил малък, да отиват в защитените райони, където светът отново ще ги види. Тихи, горди слонове, живеещи в мир и отглеждайки своите малки. И не се чувстват полугладни и уплашени и нападат всичко.

Той поклати глава и се засмя на себе си.

— Може би това сън, но на това се надявам.

За момент не отговорих нищо, изумен от дълбочината на чувствата му, начинът, по които той звучеше като ван Делдън. Но да се обявиш против избиването на слоновете тук в твърдината Кулал беше едно, да го направиш на практика беше доста различно и ако отново започне да стреля по Кърби — Смит…

— Ще те убият — казах аз. — Можеш да имаш приятели политици, но те са много далеч от тук.

— Добре тогава, убит съм. — И той се засмя, зъбите му проблеснаха. — Но ако аз убит, тогава това докладва се на пресата и всеки знае Каранджа умира, защото се противопоставя на политиката на изтребление.

Той все още се смееше, сякаш смъртта нямаше никакво значение и когато видя, че аз съм шокиран от начина, по който го приемаше, той ме потупа по гърба.

— Няма нужда да се плашиш.

Той не разбра това, което ме беше ужасило. Това беше този груб чужд свят, където изглежда всеки си ходеше и смъртта надничаше над раменете им.

Приключихме с чупенето на дървото и завлякохме клоните до огъня, но те не горяха и сега луната осветяваше скалите, светлината й бяла, прекрасна, пустинята побеля сякаш покрита със сняг.

— Достатъчно светло е, за да можем се върнем долу — казах аз. Но Мери поклати глава, сви се по-близо до огъня взирайки се в звездите. Каранджа сякаш също беше омагьосан от нея и аз изведнъж осъзнах, че около нея имаше светъл кръг и въздухът беше по-студен, подухваше лек бриз. Дори когато тръгнахме ореолът се виждаше още по-ясно, един огромен кръг, изпълващ половината небе. Пустинята се замъгли и изчезна, яростта на луната отслабна и след миг ореолът изчезна и самата луна също я нямаше, беше останало само бледо сияние.

Влажен студ докосна лицето ми и след миг се озовахме в облак и всичко потъмня, само огънят просветваше в червено в заобикалящата ни пелена от влага.

— Това значи ли, че ще останем тук през нощта? — попитах и Мери кимна утвърдително.

Ослепителна светкавица прободе клисурата, следвана мигновено от оглушителен гръм, който сякаш разтресе цялата планина, и тогава задуха вятър, идващ откъм пустинята в посока на езерото Рудолф и заваля. За кратко дъждът беше силен и беше непрогледно тъмно, докато ние опипвахме пътя си до цепнатината. Трясъкът от гръмотевиците беше непрекъснат, блясъци от светкавици непрекъснато осветяваха скалите, под които се бяхме подслонили. Каранджа се беше свил като новородено, лежеше покрил глава с ръце, очите плътно затворени и тихо стенеше. Вятърът утихна и въздухът се зареди с електричество. Усещах го по щипането по тялото както бях клекнал във влажната вътрешност на скалния заслон и чувах бурята, която ни приближаваше през каньона. Беше като преграден артилерийски огън, трясъкът оглушителен. Пропълзях до входа, полежах там, земята трепереше под мен, гледах с притворени очи как свръх заредените вихри се удряха в скалите и цвърчаха, ослепителни светкавици в прекрасно електрическо синьо. И в отразения им блясък виждах черния корем на облака надвиснал над планината, виещ и разкривяващ се. Ослепителна светкавица удари точно зад бледия блясък на огъня, нейната гръмотевица се смеси с разчупващите се скали в един гигантски трясък. Земята се разтресе и парещата миризма от изпарена скала се издигна във вихрушка.

Това беше най-лошото и аз лежах там и слушах как ядрото на електрическата буря премина през върха над нас, шумът от нея постепенно намаля до бумтеж на преграден огън върху далечните склонове. Тогава изпълзях навън да се погрижа за огъня, тялото ми беше силно охладено от влажния въздух въртящ се около нас.

Мери се присъедини тъкмо когато бях успял да раздухам въглените до пламък и ние седнахме възможно най-близо до огъня, гледахме как неговия блясък се отразяваше върху облаците гъста мъгла, която се издигаше от каньона като дим. Една светкавица се заби зад върха над нас, ревът на гръмотевицата накара скалите да вибрират. Тя се претърколи взирайки се в мен, очите й широко отворени и отразяващи огъня.

— Уплаши ли се?

Не отговорих, внезапно осъзнах, че тя се протегна, хвана ръката ми и ме придърпа до нея.

— Да, аз се уплаших — прошепна тя, лицето й зачервено, устните й разделени, в очите и отблясък от въглените.

— Не знаеш ли какво се прави, когато едно момиче е уплашено?

В гърлото й клокна смях, блясъкът в очите вече не беше отражение от огъня, страстта на нейната природа преливаше. Усетих как кръвта пулсира във вените ми, внезапна ужасна болка и тогава ризата й се разтвори, гърдите й голи, тя хвана главата ми с ръцете си и ме притегли към нея, явното нетърпение на нейните уста стигна и мен. Целувката ни премина през мен като огън, докосването на езика й, допирът на ръцете, които разкъсваха дрехите ми, и тези гърди, пълнотата на нейната плът притисната към мен. Някакъв наследствен пуритански остатък у мен ме накара неволно да се отдръпна, в главата ми проблесна спомен за предупреждението на Ейб.

— Ами Каранджа? — промълвих аз, устните ми заровени в косата й.

— Каранджа ли? — Смехът й отново изклокоти. — В Африка чифтосването е нещо нормално.

Изведнъж тя се отдръпна и се вторачи в мен.

— Нормален си, нали?

— Да.

— Добре, тогава защо…

И след това вече ни ми пукаше, когато търсехме разтуха и топлина, от които се нуждаехме, увереността за нашето физическо съществуване. Това не беше любов. Беше нещо диво, първобитно, напълно примитивно, телата ни отнесени от естествени сили извън контрол, и в стремежа да отбележим факта на нашето оцеляване ние сякаш бяхме заредени със същия пробождащ ток, като този във въздуха, който дишахме. Сякаш бурята беше ни обзела. Превъплътихме нейната ярост в нашата страст и когато бяхме напълно изтощени ние лежахме по гръб, голи до огъня, над нас имаше звезди, а гръмотевиците звучаха отдалечено като замиращо бучене в далечината.

За един кратък миг луната ни се усмихна между разкъсани облаци, но после изчезна и ние още веднъж бяхме обвити в одеяло от мъгла. Спах здраво и се събудих със зората. Във въздуха имаше студена влага и двамата лежахме напълно облечени толкова близо до изгасналите въглени на огъня, че рамото на фланелата ми беше обгоряло в кафяво. Нямаше вятър и мъглата беше плътно увиснала над нашето убежище, сякаш бяхме затворени в празно пространство, нищо не се виждаше, само скалите над нас се издигаха в облаците. Лежах там и оглеждах скалното лице, чудех се какво беше скрито зад този покров от мъгла, когато Мери попита:

— Успял ли е Питър ван Делдън да стигне до върха на Кулал?

— Не — отговорих. — Никога не е успял да мине от тази страна на каньона.

— Добре, това е твоят шанс.

Тя се изправи на крака, изтръска капчици вода от дългата си коса, обви ръце около тялото си и се загледа нагоре. Но тогава Каранджа каза:

— Сега тръгваме надолу.

По някое време през нощта той се беше измъкнал от тъмната утроба на цепнатината, за да потърси топлина до огъня. Сега се беше свил близо до угасналите въглени, треперещ в тънката си риза, черната му кожа беше посиняла от студа и единственото, което искаше беше да се върнем долу в котловината.

— Ти води, ние ще те последваме — каза му Мери.

Той поклати отрицателно глава и упорстваше, че е по-добре да слезем докато все още можем. Но в момента имаше въздушни течения, които въртяха мъглата около нас, слънцето леко проблесна.

— Облакът скоро ще се разсее — каза Мери.

Той изглежда го прие, оставихме го там да се опитва да разпали отново огъня, а ние започнахме да се изкачваме по скалата от страната на цепнатината, където ерозията беше оформила стъпала в камъка. Беше по-лесно отколкото предполагах и над скалния пояс наклонът беше по-полегат, беше хаос от обвити в мъгла стърчащи скали и камъни, разхвърлени останки от планина разтърсвана от вулканични вълнения. Когато се изкачвахме облакът стана по-тъмен и в края на краищата никой от нас не беше сигурен, дали бяхме стигнали върха на планината, тъй като всичко около нас беше един кошмар от скални кули и цепнатини всички те неясно видими в гъстата сива миазма на движещия се облак.

— И така, къде е твоя древен град?

Мери стоеше и ми се смееше, косата й развявана в облака и лице блестящо от влагата.

— Добре де, поне сме на върха. Сам го виждам.

Обърнах се настрани, като знаех, че никоя ранна човешка раса не би била толкова глупава да строи на това нестабилно място. И тъй като, това не беше Кулал, трябваше да е Пор. Той беше другият забележителен връх наоколо и когато започнахме да слизаме надолу се чудех дали някога ще стигна до тази самотна планина като пирамида по средата на пътя до езерото Рудолф. Като мислех за това изгубих всякаква представа за посока. Облачният похлупак на планината се беше просветлил до бяла прозрачна мъгла. Започна да ръми и двамата спряхме, като внезапно осъзнахме, че нямаше по какво да се ориентираме в тази безредица от трудно видими каменни форми. Единственото сигурно нещо беше, че бяхме на склона, който слизаше надолу в клисурата и така ние продължихме докато изведнъж се озовахме на ръба на една пропаст. Бяхме стигнали до края на скалния пояс, една вертикална скала пропадаше надолу в нищото. Стояхме там и викахме Каранджа, виковете ни потъваха в мъглата и нямаше никакъв отговор. Но на около стотина метра вляво, зад една остра разтрошена скала чухме звукът на някакъв отговор.

Едва когато стигнахме до огъня разбрахме, че и двамата треперехме от студ.

— Сега по-добре да слезем надолу — каза Каранджа. — Преди мъглата да се вдигне.

Той мислеше за патрула, който можеше да е тръгнал от Мисията призори, но когато го погледнах от погледа му разбрах, че между нас имаше внезапен проблясък на разбирателство. Не беше само патрулът; и двамата имахме някакъв подтик — да слезем от тази проклета планина, преди да ни удари друга буря.

Мисля, че и Мери се чувстваше така, защото скочи на крака веднага и плътно следваше Каранджа, когато той започна да слиза от тази скална тераса. Той се движеше бързо като безпогрешно следваше пътя, по който се бяхме качили и когато бяхме слезли почти на половина лек бриз докосна лицата ни, мъглата се вдигаше и просветляваше докато се превърна в интензивна, бяла, хваната в капан слънчева светлина, почти ослепителна.

Далечната страна на каньона се появи първа като тъмна сянка, след това стана видима, но замъглена. Миг по-късно мъглата изчезна като дим. Слънцето ни огря и изведнъж стана топло. Тази рязка промяна беше поразителна, всичко беше свежо от влагата и брилянтно чисто, въпреки че го гледахме леко увеличено. А слънцето грееше в небето, което беше бяло, не синьо и имаше голям кръг светлина около него. Леден ореол, помисли си Мери. Беше виждала това веднъж на Килиманджаро.

Стигнахме дъното и тръгнахме по течението; нямаше нищо, което да покаже, че тук преди нас са идвали хора, само следи от слонове. Мяркахме един остров от скала и трева, който постепенно приближаваше докато изведнъж сякаш препречи пролома пред нас и от време на време тази гореща неподвижност беше пронизвана от крясък на павиан. Бяхме точно под този остров, вятърът духаше в гърба ни, когато изведнъж се чу рев и пискане на слонове, вик на болка и след това сблъсък на тела с гъсти храсти. Тишина и Каранджа се придвижи внимателно с пушка готова в ръка.

— Какво беше това — павиан ли? — попитах.

— Не, не е павиан — той поклати отрицателно глава.

— Прозвуча като човек — добави Мери.

Сега имаше стърчащи скали, пътеката се стесняваше и изведнъж стана много тихо, горещината беше потискаща. Каранджа леко извика:

— Дима! Дима!

Преминахме завой, пътеката отново се разшири, от двете страни на потока имаше гъсти храсти и внезапно поле. Скрит зад една скала се появи Дима с пушка насочена към нас. Като ни видя се изправи и ни повика настойчиво и когато стигнахме до него видяхме Ейб да лежи в краката му, лицето му побеляло, от една цепнатина на челото течеше кръв и дясната му ръка беше извита по абсурден начин. Очите му бяха отворени, погледът втренчен и аз тогава си помислих, че е мъртъв.

Но устните му се раздвижиха и той прошепна:

— Камерата добре ли е Колин?

Той явно не осъзнаваше, че все още я държеше с другата си ръка върху корема. И когато му казах той отговори.

— Би ли я взел, моля те. Има заснети около минута и половина, всичко съвсем отблизо.

Беше затворил очи, по челото му имаше капчици пот.

Мери се върна от потока с кърпичка потопена във вода. Тя изми главата му, после внимателно започна да навива нагоре ръкава му. Тя изглеждаше така сякаш беше срязана с моторен трион, месото ожулено, костта счупена точно над китката. С бързо, сръчно движение тя я изправи, костта изстърга, устата му се отвори с лек писък.

— Ще трябва да я шинираме.

Той беше припаднал и тя погледна към Дима.

— Какво, по дяволите, стана?

Обяснението му беше като поток на суахили и когато той спря тя каза на Каранджа.

— Можел е да го застреля.

Дима поклати упорито глава.

— Патрул дойде бързо, ако чуе пушка.

— Патрулът да върви по дяволите! — каза тя ядосано. — Можеше да бъде убит. И този патрул, или каквото е, е достатъчно далеч, за да чуе.

— Той не е знаел това — напомни й Каранджа. — И ако ние не бяхме слезли надолу по каньона…

— Слонът ни е заобиколил, това ли казваш?

Каранджа кимна нещастно и аз попитах:

— За какъв слон говорите? Слон не може да направи това.

— Не! Дори едногодишно слонче може да тежи близо половин тон, а тази голяма слоница сигурно е поне пет; това е средно между ражданията.

— Но, какво точно е станало?

Тя се вторачи в мен, раздразнена, че не съм разбрал и дума от казаното от Дима.

— Бил е слон, който той нарича Сали. Те се били скрили в скалите и ни чакали и тогава дошло стадото и тя го водела. Тя била точно там на тази открита полянка и той не могъл да се въздържи да не използва възможността. Изпълзял от скалите с камерата си…

Тя се обърна към Каранджа им му каза да отреже няколко пръчки, които да използва като шина.

— Дима казва, че се опитал да го спре, но Ейб се направил, че не чува. Слоницата дошла направо към водата и странно, но изглеждало, че не му обърнала никакво внимание. Той бил точно пред нея, когато започнала да пие и да се полива с вода. Между тях бил само потокът и той бил коленичил и снимал какво става. Изведнъж тя наострила уши, вдигнала глава и бързо се завъртяла към пролома и затръбила. Точно тогава, зад него, от гъсталака изскочило слончето. То се подчинявало на заповедите на майка си и се опитвало да се върне при нея, Ейб се оказал на пътя му. С един замах на хобота си то го запратило във въздуха, прегазило потока и след миг цялото стадо се втурнало надолу в каньона.

— Вината беше моя. — Ейб отново отвори очи, гласът му беше настойчив като се опита да се изправи на левия си лакът. — Бях между малкото и майка му. Трябваше да го предположа…

Той се отпусна изтощен, устните му напукани от болката.

— Забравих, че има малко — и прошепна: — Тя беше толкова тиха и спокойна — докато не усети опасност. Явно разбираше, че не съм заплаха, че не съм въоръжен.

Той затвори очи срещу блясъка.

— Радвам се, че Дима не стреля — промълви той. — Не можем да виним слончето.

Той се протегна и хвана Мери за ръката.

— Много ли ще боли — докато слагаш шината? Аз съм един ужасен страхливец.

— Ще бъдеш добре — каза тя ободрително. — Всичко ще стане за секунда, и край.

Но това отне доста повече от секунда, ние тримата го притискахме докато той крещеше и крещеше. Тогава, благодаря ти Боже, той припадна и тя можа да си довърши работата, без да се налага да се борим с него през цялото време. Цялата беше облята в пот, когато се облегна назад на петите си и гледаше шината обвита с кърпи.

— Надявам се е добре. Правила съм го и преди, но само с животни и обикновено имахме упойка.

Тя се огледа отпуснато.

— Колко път има до Лойангалани? Там има самолетна писта и ако дойде някакъв самолет… Къде е онази карта?

Намерих я в чантата. Лагерът — оазис Лойангалани беше на повече от десет километра.

— Той няма да може да извърви толкова.

— Ще му се наложи. Иначе ние ще го носим. По някакъв начин трябва да стигне до болница.

Тръгнахме веднага щом Ейб дойде в съзнание. Предложих да изоставим всичкия си багаж, но Ейб не искаше и да чуе и Каранджа взе камерата и всичките филми, сякаш бяха по-ценни от тубата с вода. Заради слоновете трябваше да вървим по един от склоновете на планината, встрани от клисурата, която постепенно остана под нас. Вървяхме бавно, с множество спирания. Ейб, разстроен и с много болки, упорито оставаше на крака, горещината се засилваше с напредването на деня и езерото вече беше по-близо.

Слизането от по-долните склонове се оказа най-лошо. Отне ни повече от час да преминем едно поле от лава, черните скални отломъци бяха назъбени и начупени, късното следобедно слънце прежуряше над нас, вятърът носеше прах и температурата надмина тридесет и пет градуса. След това дойде пясъкът, дълги вълнообразни дюни и откъслечни тумби от тръни и сухи храсти. До там вече бяхме изяли всичкото месо и почти привършили водата, Ейб беше почти в безсъзнание, спъваше се често, подкрепян от двама от нас. Вече можехме да видим изпочупените палми на оазиса, почернелите от огън сгради без покрив на туристическия лагер и останките на католическата мисия, за която Дима каза, че била управлявана от италианци. И на равната повърхност зад палмите се простираше езерото, плоско като стоманена ламарина до назъбения бряг на Южния остров, бреговете на Туркана се виждаха неясно в далечината. Нямаше и помен от полъх на вятъра, нищо не помръдваше по брега на езерото, нямаше слонове, нямаше никакъв признак на живот около конусовидните жилища, които са били основното населено място на Ел Моло. По целия път надолу си мислехме за това как Ел Моло ще ни снабдят с риба, понеже това малко крайбрежно племе беше просъществувало столетия с изобилния морски свят от езерото, най-вече с тилапия и голямата нилска латида. Вместо това, сега ние трябваше сами да си наловим риба и Дима отиде напред с Каранджа, двамата бързо изчезнаха от поглед като бързо пресякоха пясъците. Мярнахме ги след време, когато стигнахме под заслона от африкански палми. Ейб заспа дълбоко, напълно изтощен, аз и Мери застанахме на върха на насипа, на който растяха палмите, и гледахме към равнината по посока на залеза.

Под нас беше пистата, с оръфан ветропоказател висящ от своя прът, неподвижен на безветрения въздух, и зелената линия на канавката, по която течеше поточе вода от оазиса към безлюдното селище, и зад заграденото място две малки фигури бързаха към плоския, лъскав кръг на пристанището. И когато те изчезнаха от поглед зад вълнолома, нищо друго не помръдваше, освен прелитащите на големи черни ята птици, прелитащи ниско над водата. Слънцето беше залязло, всичко беше много тихо, небето пурпурно червено, и в далечината зад бледата, леко искряща вода на езерото, Южният остров се очертаваше черен на фона на небето, зловещо, натрупани в бъркотия вулканични вентили и стари потоци от лава. Преди години, спомних си, една британска експедиция беше оставила там двама души и никой повече не ги видял.

Когато споменах това на Мери тя каза имената им — Мартин и Дайсън.

— Фукс водел експедицията — и добави: — Тембо е бил там няколко пъти, веднъж с рибарски Ел Моло сал. Там имало стадо кози и най-големите крокодили, които някога е виждал. Казва, че това било най-самотното място на земята.

Падна нощ и със звездите се появиха и комари. Задрямвахме за кратко, целите изпохапани. Появи се вятър и разклати листата на палмите над нас. Луната се усмихваше цинично отгоре, издута повече от всякога и най-накрая се чуха викове и двамата африканци се появиха със стара рибарска мрежа пълна с тилапия, изцяло почистена. Запалихме огън и ги изпекохме на шишове от тръни, като ги държахме за перките украсяващи плоските тела, и тогава, когато бяхме клекнали там пред пламъците, гризейки месото им и опитвайки да разгоним комарите, откъм палмите изведнъж се появи тъмна фигура. Каранджа грабна пушката и всички скочихме на крака.

Беше Макунга и ни показваше нещо, което държеше в ръка, завито в палмови листа и цялото в кръв.

— Тембо изпраща вас подарък.

— Какво е? Къде е той? — попита Мери.

Беше крокодилско месо и ван Делдън си беше направил лагер на около десет километра на север от нас, на място, което Макунга назова като залива Ел Моло. Спомних си го на картата, плитък залив срещу малките острови Ел Моло.

— Аз гледа от хълм на мъртвите. Вижда пушек тук.

Той беше дошъл с камион, двадесет конски сили.

— Вие яжте месо, после дойдете с мен. Лойангалани не хубаво — има вятър.

Луната се беше скрила, над нас черни облаци и вятърът в палмите бучеше като прилив разбиващ се в рифове. Поривите раздухваха огъня, месото цвърчеше и Макунга говореше бързо на суахили, жестикулираше и се смееше. Той разказваше как са взели камиона, аз стоях там и слушах рева на вятъра и мислех за ван Делдън. В един момент Ейб са обърна настоятелно към Мери:

— Попитай го не е ли видял слонове по брега на езерото.

— Ндову?

Макунга кимна и след като го изслуша Мери каза:

— Да, има слонове в залива Ел Моло, цяло стадо и други на север. Той казва, че се хранят с езерни водорасли, повечето от тях газят в плитчините покрай брега.

— Кърби Смит знае ли за това?

Тя кимна.

— Да Алекс знае — и добави, така че аз едва я чух в следващия разбиващ порив на вятъра: — Той придвижва групата си в Лойангалани.

Тогава тя затвори очи, остана безмълвна докато Каранджа не засипа огъня с пясък и ние тръгнахме сред палмите към камиона.