Хамънд Инис
Големите стъпки (8)

Първа глава

Луната се беше издигнала високо, но светлината едва проникваше през балдахина от листа. Вечнозелени дървета и на места гъсти храсталаци, високи дървесни стебла, усукани лиани и сърцето ми биеше силно докато се изкачвахме, като следвахме лъча от фенерчето на Каранджа. Катерехме се вече два часа без почивка. Чувах тежкото дишане на Ейб, от време на време се препъваше. Никой от нас не беше във форма, но той продължаваше да върви, аз го следвах, камерата и куфарчето ставаха все по-тежки, раменете ме боляха. Повече не си мислех за възможна среща лице в лице с някое нощно животно и дори защо бях тук, а не си спях долу в лагера. Бяхме тръгнали в хаоса от викащи хора, но когато и да се ослушвахме, в полуочакване на шум от преследвачи, не чувахме нищо, само шумовете на нощта, понякога трополенето на падащ плод или орех.

Най-накрая стигнахме до един поток, същата малка река, покрай която минаваше пътят след Южен Хор. Сега беше по-тясна, приличаше на планински поток бързо прескачащ големите обли камъни, един тъмен тунел се извиваше през гъстите храсталаци. Нагазихме нагоре по течението, вървяхме бавно, внимавахме за дупки, лунната светлина проблясваше във водата и върху цевта на пушката, която Каранджа беше взел от един от ловците, всичко беше потънало в тъмна сянка и маймуните неуморни по дърветата, чуваха се резки крясъци на неподчинение. Нещо мина по брега и ние спряхме докато то премина с трясък през гъсталака.

— Нияти — каза Каранджа — Бивол.

Сега храстите бяха по-малко, появиха се кедри и ние излязохме от потока, тръгнахме да се катерим право нагоре. Вече не бяхме в подножието, а на самата Мара планина. Изтощени отново излязохме на пътеката. Тук тя беше по-широка и влажна под дърветата, добре отъпканата почва беше покрита със следи на слонове. Ейб се просна на земята:

— Колко остана? — задъхано попита той.

— Дай да ти нося чантата — предложи Каранджа.

Но Ейб поклати отрицателно глава.

— Гледай ръцете ти да са свободни, ако срещнем нещо. Всичко, което искам да знам, е колко път ни остана?

— Час, два. Отдавна не бил тук.

— Не си забравил, нали? Знаеш къде е?

— Да.

— И тази пътека води до скривалището?

Всичко, което Каранджа каза беше:

— Сега ние вървим. Патрул може да почака сутрин, а може и зад нас са.

Той се пресегна и взе торбата на Ейб, отново се изправихме и тръгнахме нагоре по пътеката през кедровата гора, придържахме се към лицевата страна на планината, заобикаляхме стърчащи скали, равнината остана ниско долу под нас.

Не всичко беше кедри. На места имаше вечнозелени дървета и храсти, но приличаха повече на открити поляни в гората, счупени стебла стърчаха от купчините прекършени клони, само по-големите дървета бяха незасегнати. За първи път виждах каква е ролята на слоновете в естествената екология на Африка, но като се препъвах в счупените клони и краката ми се хлъзгаха в меките купчини слонски фекалии и после внезапно излизахме на тези открити места, се очакваше да разбера какъв е ефектът от преминаването на такива големи животни през горската растителност.

Каранджа спря.

— Много слонове минали оттук — каза той и внимателно се огледа.

— Преди колко време? — попита Ейб.

Той вдигна една от купчинките и я подуши.

— Това старо. Но това… — Той стъпи с крак върху една по-малка и по-мека топка. — Тази купка е прясна.

— Колко?

Той се наведе, за да я помирише, после поклати глава.

— Може би от тази нощ. Може от снощи. Аз не съм като Макунга. Макунга може да каже точно до един час от кога е.

Той се изправи и отново огледа поляната.

— Много слонове — повтори той, гласът му прозвуча тревожно. И после внезапно. — Моля да тръгваме сега. Не е далече.

Тогава тръгнахме, отново в гората през разпилените пречупени клони, очите ни търсеха напред в мрака и очаквахме всеки момент да видим бледата сянка на слон да се появи между дърветата. И още места с повалена растителност, после стигнахме под една скална стена и Каранджа спря. Луната беше ниско на запад, светлината й огряваше изцяло планината, назъбени върхове бледнееха на фона на звездите и точно през нас още едно открито пространство покрито с откършени клони и смачкани храсти. Видях листата да се раздвижват, чух пропукване на стебло, слабо грухтене и Каранджа отстъпи назад като опипваше скалата.

— Слон — прошепна той. — По-добре качим се на скалата.

Имаше пукнатина и докато ние се катерехме грухтенето се приближи. Чу се леко квичене и чупене на клони и после тишина.

Ние чакахме, клекнали в оврага и се ослушвахме. Още звуци от грухтене, вече съвсем близо и изведнъж под нас се появи сиво тяло. Бивните проблясваха на лунната светлина, хоботът вдигнат високо, душеше въздуха. Слонът беше спрял и разбрахме, че е женска, плътно след нея вървяха две малки, едното поотраснало, но другото беше много малко, изглеждаше не по-голямо от шотландско пони. В миниатюрния си хобот държеше клон и се опитваше да хване листата с устата си, с объркано, съсредоточено изражение на лицето.

Слоницата се обърна, ушите тревожно разперени, стомахът й къркореше. Тя беше толкова близо, че можех да видя как горния край на ушите бе сгънат назад, като гумени ресни, кокалестото очертание на огромната глава и дълбоките бръчки по размахващия се хобот.

Малкото беше усетило нотката на тревога. То пусна клона и изчезна от погледа ми. Тя го насочваше под корема си с крак, а по-голямото се буташе в нея. Чу се остър писък, когато хоботът се стовари върху него и го накара да застане до плътно до измършавялото й тяло. Те останаха така за момент, майката и децата заедно и хоботът й отново се издигна, върхът за хващане душеше въздуха сякаш усещаше нашето присъствие наблизо между скалите, когато зад нея се появи и останалата част от семейната група. Бяха слоници с две-три полуотраснали малки, вървящи близо до тях, хоботите име се движеха наляво-надясно, краката им се влачеха по земята.

Каранджа изсвири кратко и силно и се изправи хванал се за едно дръвче в цепнатината. После настана тишина и сивата вълна от глави и гърбове премина покрай нас. След миг пътеката под нас беше празна и не се чуваше и звук.

— Видя ли? — попита задъхано Ейб, гласът му потреперваше с нотка на учудване и изненада.

— Когато спря точно под нас ушите й се разпериха?

— Да видя какво? — попитах, като все още си мислех за това малко слонче, най-малкото в групата, впечатлението за семейство, което бягаше през нощта, мислех си за това, колко път бяха изминали, накъде отиваха.

— Мисля, че беше игра на светлината — промърмори той.

Но когато слязохме на пустата пътека го чух да пита Каранджа на какво разстояние сме от Абердарес и Каранджа кратко отговори.

— Много далече.

Сега той вървеше пред нас, с пушка в ръце и наведена глава, взиращ се напред в пътеката. Подминахме отвесната скала и отново видяхме откритата поляна. До мен Ейб каза:

— Тя имаше две малки, и това най-малкото, сигурно е на не повече от няколко месеца. Ти видя ли го?

Той явно изпитваше нужда да говори, като не се притесняваше, че пред нас може да има още слонове.

— Малко слонче като това, може ли да измине такъв дълъг път? И те отиваха на север. Мислиш ли, че това са същите слонове, които видяхме от пътя за Баринго?

И когато не му отговорих очите му се впериха в далечния край на поляната и каза:

— Изглежда ван Делдън счита, че това е един вид вроден инстинкт. Но на север от тук е пустиня. Ей, Каранджа! — И той го настигна. — Всички следи, които видяхме, са насочени на север, нали така?

— Да, всички отиват на север.

— Къде тогава отиват?

— Майорът мисли Етиопия, може би река Омо.

Вече бяхме стигнали откритата зона и той вървеше бавно, очите му оглеждаха гората на другия край. Трудно се виждаше нещо напред, имаше повече храсти. Близо до нас имаше дърво с накачени по него ивици кора, бледи ивици на лунната светлина.

— Те не могат да преминат през пустинята. Вече изглеждат достатъчно изтощени, а имат и малки с тях. Тези малки…

Каранджа го накара да замълчи с остро изсъскване. Той беше спрял и напрегнато се взираше напред. Ние стояхме, скупчени, ослушвахме се, но не се чуваше и звук, всичко беше неподвижно, въздухът бездиханен на лунната светлина и пътеката водеше напред през откритата поляна в тъмнината на кедрите. И тогава я видяхме, в отдалечената част на поляната, неясна фигура идваше към нас. Нямаше време да се върнем в цепнатината и храсталакът гъст от двете ни страни.

Каранджа пусна торбата на Ейб и вдигна пушката. Чух щракането на предпазителя, когато той го спусна, слонът също го чу и веднага ушите му се разпериха, изви хобот срещу нас. Вече беше на открито и можех ясно да го видя. Беше спрял и душеше въздуха, хоботът се виеше като змия над главата му.

Дали слонът ни надуши или наистина ни видя, не знам, но лявото му око проблесна на лунната светлина и внезапно ме обзе чувството, че гледаше точно мен. Сърцето ми туптеше, устата ми изсъхна и сякаш Каранджа усети какво мислех и просъска.

— Стой неподвижен! Дори, ако нападне не мърдай!

Той направи няколко крачки напред и спря, здраво хванал пушката в готовност. Слонът беше на по-малко от стотина метра.

Мисля, че видя движението на Каранджа, защото изведнъж изви хобот и диво затръби, ехото повтори и потрети звука в скалите отгоре. После стана тихо и сивото тяло тръгна към нас, бавно, почти неуверено, тогава си спомних за слона при Хотела, нерешителен от глада. Той отново спря, стъпил с предния си кран върху един пън, главата вдигната високо и ушите широко разперени. На лунната светлина изглеждаше огромен, погледът ми беше така съсредоточен върху него, че имах ясното чувство, че запълваше цялото пространство.

— Блъфира — прошепна Каранджа.

Гласът му трепереше и не му повярвах. Животното местеше предния си десен крак напред-назад, разбутваше листа и парчета счупени клони, тялото му се поклащаше насам-натам, хоботът се свиваше и разпускаше.

— Чел съм за това — каза тихо Ейб. — Не вярвах, че някога ще го видя.

Той звучеше повече развълнуван, отколкото изплашен и тогава слонът сви хобот под бивните и нападна. Беше бавно, тромаво движение и въпреки това се движеше прекалено бързо и невероятното беше, че едва се чуваше звук.

Тогава помислих, че Каранджа ще стреля, стоях като вкопан в земята, очаквах всеки миг звукът от изстрела. Вместо това той скочи върху един паднал ствол и просто остана там, пушката вдигната високо над главата, хвана с двете ръце, с лице към слона. И когато беше на едва десетина метра от него, с голямата, кокалеста глава, уши разперени като платна, сякаш изпълваща небето и бивните насочени към нас изведнъж спря, яростно поклати глава и разпиля клонки с размахващия се хобот. После за момент остана неподвижен, хоботът отпуснат надолу, главата вдигната високо и сякаш стоеше на пръсти, за да види нещо зад нас. Отново прозвуча този убийствен звук на тромпет и тогава сякаш се смали, кожата от страните му падаше на гънки и костите му стърчаха под нея, ушите се дръпнаха назад, хоботът отново се отпусна. Той заклати глава като да покаже възмущение от това, че не успя да ни накара да отстъпим, завъртя се бавно и тръгна с тромава походка, опашката и главата вдигнати, слизаше почти безшумно надолу по склона.

Каранджа си пое дъх и звучно въздъхна с облекчение и разбрах, че не е бил толкова сигурен в себе си като се правеше.

— Отдавна не виждал слон да прави така. Тембо казвал… — Той направи гримаса и се разсмя нервно. — Не помня как той го наричал.

— Браво на теб!

Ейб се смееше и го потупваше по гърба.

— Но от къде знаеше, че няма да ни премаже?

Каранджа сви рамене, сега доволен от себе си и цяло му лице сияеше.

— Беше мъжки — каза той, — и несигурен. Видели как мести крак и хобот, и после тръби, за да изглежда голям. Мъжки слон почти никога не напада. Женските, да, особено като имат малки. Мъжките, не.

— Това ли наричат демонстрация на заплаха?

— Да — нетърпеливо кимна Каранджа. — Демонстрация на заплаха.

— Хайде да тръгваме — казах аз, раздразнен, че Ейб си стоеше и тихичко обсъждаше държанието на животното, докато на мен краката ми все още трепереха, омекнали от уплаха при нападението.

Той изглеждаше съвсем недокоснат, сякаш това, което беше видял в Трийтопс, Бог знае преди колко години, го беше убедило, че всички животни са лишени от всякаква реална враждебност. Взех торбата му и прекосих откритото пространство, исках да се махна от тази пътека колкото се може по-бързо, мисълта ми все още изпълнена със спомена на това огромно тяло спиращо изведнъж и голямата като кубе глава и огромните уши закриващи звездите. Зад мен чух Каранджа да казва:

— Думата дето Тембо ван Делдън казва — демонстрация на заплаха. Ти откъде я знаеш, а?

— Четох някъде.

— В книга?

— Да, в една книга.

Каранджа поклати глава.

— За мен трудно. Нямам много книги — не и такива като твоята.

Кедрите се сгъстиха над главите ни и ние вървяхме предпазливо, пътеката се изкачваше стръмно нагоре през гората. Много слонове бяха минали по този път, по пътеката имаше много от техните големи стъпки, навсякъде имаше фекалии и разпилени остатъци от дръвчета и листа. Веднъж подплашихме птица и тя прелетя край нас тихо като бухал.

— Планински орел — каза Каранджа. — Планински орел често срещан в Марсабит.

Минавахме под един надвиснал зъбер, почти като голяма скала, лицето на която се издигаше над дърветата.

— Скоро ще тръгнем нагоре по скалите.

Сега бяхме на равна повърхност, вървеше се леко. Бях се успокоил и започнах да мисля за бъдещето, спомних си за картата и огромните пространства полупустиня заобикалящи тези планини. Листакът над нас изтъня, видях Ейб да навежда лице надолу, раменете му се свиха и дъхът му беше с бързи, кратки издишвания.

— Добре ли си? — попитах.

— Да — отговори и успя да се усмихне. — Не съм млад като теб, това е, Си Би Ес никога да ни даде време за физическа подготовка.

Сега бяхме в основата на скалата, която извиваше встрани в тъмна пукнатина и се чуваше звук от вода. Той идваше от едно тънкоструйно поточе падащо върху позеленели скали и се вливаше в езеро обрасло с папрати, които слоновете бяха смачкали, следите им бяха навсякъде, както и изпражненията. Нагазихме в езерото, пиехме направо от прясната вода, която се стичаше по скалите. Беше чиста и прекрасно прохладна, и когато се напихме започнахме да плискаме лицата си, измивайки солената коричка засъхнала пот.

Каранджа пи умерено и започна да оглежда земята с фенерчето си.

— Някакви следи от тях? — попита Ейб.

Той поклати отрицателно глава и се изправи.

— Прекалено много слонове.

— Колко още остана?

— Близо сме.

— И ти все още мислиш, че той ще се крие в пещера тук в планината?

Гласът на Ейб беше изпълнен със съмнение.

— От тук е дяволски далече до лугата, където той спря избиването.

— Може би десет километра. Нищо.

Каранджа беше до нас, пушката през рамо, ръцете му бяха хванати за хлъзгавата скала.

— Сега се качваме нагоре.

Той започна де се катери, търсеше места за стъпване. Скалите образуваха хлъзгава стълба, която вървеше нагоре под близо 45 градуса. Натоварени с камерите и торбите си ни отне доста време да стигнем до върха, около двеста метра, където ставаше равно с поредица от плитки скални езерца и преминаваше в стръмен овраг. Беше почти тъмно, луната беше закрита от черен скален връх, оврагът се стесняваше в цепнатина, слабо се чуваше ромон на падаща вода. Навсякъде около нас имаше скали, всичко беше тъмно и никакъв повей на вятър.

Каранджа оглеждаше с фенерчето си и изведнъж се наведе.

— Вижте!

Той сочеше и въпреки че, проговори тихо шепотът му се върна към нас като ехо от околните скали, странно отражение в мрака. Беше трудно да разберем защо възкликна.

— Този камък — изместен е. Вижте отпечатък от пета. Тук — има пръст.

Необходимо беше богато въображение, за да разтълкуваш тези бледи следи в чакъла, но Каранджа беше доволен.

— Един човек с обувки, другия бос. Сега вече знаем, че бил тук.

Вгледах се в неразборията от паднали камъни и си спомних как Мтоме се беше появил от храсталака. Първия път, когато срещнах ван Делдън. Само преди седмица. Сякаш беше преди сто години и Мтоме беше дошъл толкова тихо.

— Къде? — прошепнах, косата на врата ми се беше щръкнала при мисълта за изстрел насочен към нас от сенките.

— Къде е скривалището?

Каранджа поклати глава.

— Трудно е — прошепна той взирайки се в тъмнината.

Високо над нас стърчеше скален връх и проблясваше бледо на фона на звездите и осветеното от луната небе. Цепнатината беше една черна пропаст, непрогледна, изпълнена с шепота на водата, падаща някъде долу върху невидимото лице на скалите.

— По-високо е, мисля. Когато хванали този бракониер ние приближили се отгоре.

— Трябва доста да се катерим — каза Ейб, като се взираше нагоре към мястото цепнатината с формата на римско пет се очертаваше високо над нас в небето.

Каранджа кимна.

— Но вие сте го извели оттук?

— Да — замисли се и каза: — Вие стойте тук, моля.

И ни остави като влезе навътре в пукнатината, очертанията му избледняха, докато изведнъж вече не го виждах. След малко той тихо извика, шепотът му премина между скалите, чухме неговото име, както и нашите. Мисля, че говореше на два езика, защото повтаряше имената. После настана продължителна тишина.

— Той не е там — каза Ейб отегчено.

— Е, ако не е там — казах. — Няма смисъл да шепнем като група заговорници.

Мястото ми ходеше по нервите и единствения начин да решим нещата беше като извиках:

— Господин ван Делдън! — И скалите още го повтаряха, като казах кои сме и защо сме дошли. — Сутринта тръгва патрул, за да ви хване. Дойдохме да ви предупредим. Мери ни помоли за това.

Ехото на моя глас замря, настана тишина, само звукът на водата. Нямаше никакъв отговор.

— Жалко — промърмори Ейб с разочарование в гласа му. — Ако бяхме тръгнали с него…

Камък цопна в коритото на потока зад нас и аз се обърнах, очите ми вперени в тъмнината. Нищо не помръдваше. Една ръка ме хвана и Каранджа каза:

— Вдигаш много шум. Опасно. Ако патрул е близо зад нас.

— Има ли значение — отговорих. — Той нали не е тук.

— За теб, не. Няма значение. Но за мен…

Несигурността в гласа, бързото местене на погледа му в тази слаба светлина ме накараха да разбера, колко много рискуваше той като ни беше довел тук. Ейб също го разбра.

— Съжалявам — каза той. — Ти искаше да си с него, нали?

Каранджа кимна.

— И сега?

Последва дълго мълчание. После Каранджа каза:

— Сега, трябва да се опитам да го намеря. Друго не мога направя.

— Къде мислиш, че е той?

Той се замисли.

— Считам, може да чака утрешен лов, някъде в пустиня към Кулал.

— Това е доста далече — със съмнение коментира Ейб. — Вероятно, можем да отпочинем тук, да поспим…

Каранджа поклати отрицателно глава.

— Трябва аз вървим бързо. Утре ще има повече армия, повече патрул. За вас невъзможно.

Ейб сложи камерата на земята и седна на един камък.

— Добре тогава, остави ни тук и продължавай сам! Това ли искаш?

Той кимна, стоеше нетърпеливо, взираше се в тъмното римско пет на цепнатината.

— Това трябва аз направя.

Каза го с неохота, с нежелание да приеме, че ван Делдън беше тръгнал, и той се беше захванал с безцелна мисия. После отново се обърна към нас.

— Тук сте в безопасност. Сутринта, като дойде патрул, вие кажете, моля, на сержант, че аз заминал в Найроби.

— И той ще ни повярва? — попитах.

— Може би — звучеше неуверено. — Но, моля, кажете му. Аз тръгва сега. Довиждане господин Финкел. Радвам се, че се запознали.

— Мога да кажа, че настоявах да ни придружиш до тук — промърмори Ейб.

— Не, не беше добре. След като загубили минибус. Беше по моя вина.

Но той поклати глава.

— Те няма да повярват на това.

Той сграбчи ръката на Ейб, след това и моята, и миг след това изчезна. Проблясъкът от фенерчето му за момент показа как той търсеше първите стъпала, които водеха надолу през ръба и после изчезна, бяхме отново сами.

— Бедният той! — промърмори Ейб. — След толкова години с ван Делдън…

Той поклати глава.

— И ако го намери, после какво? Какво е бъдещето на човек, напуснал позицията, която е достигнал, в йерархията на един нов африкански режим?

Неговите думи ми напомниха за нощното пътуване до Серенгети, колко уплашен беше Каранджа. И сега беше отново сам, опитваше се да намери път в пустинята към човек, който по някакъв начин е бил добър с него, преди много години в едно друго време.

— Защо мислиш, че го прави? — попитах. — Да изгори кораба си по такъв начин. Няма никакъв смисъл.

Ейб се засмя.

— Винаги искаш да знаеш защо.

— Ти не искаш ли? — попитах раздразнено. — Ти си репортер. Сигурно си любопитен.

— Да, разбира се. Но логиката и емоциите… — Той се усмихна и поклати глава. — Човек е едно лудо, объркано създание и аз отдавна съм се отказал да се опитвам да намеря рационалното в неговото държание. Мислиш ли, че ще го намери? Сам и без вода?

— От къде, по дяволите, да знам?

— Чел си за тази страна. Трябва да имаш някаква представа. И носиш тази книга със себе си?

— Да.

— Бих искал да я погледна отново като се съмне.

— И да изчакаме тук да дойде патрулът?

— А какво друго да правим?

— Ще ни изпратят с ескорт обратно в Найроби.

— Най-вероятно.

Седях си и ме беше яд на мене си. Ако бях останал долу в лагера тази сутрин щях да снимам. Нещо, което можех да продам, а аз глупакът…

— Господин Финкел!

Повикът идващ от тъмнината беше толкова слаб, че едва се чу над лекия ромон на водата.

— Само Вие сте, нали? — Една сянка се приближи към нас и каза: — Корнилиъс ван Делдън.

Очертанието на главата беше на фона на звездите, брадата и дългата пусната коса изглеждаха бели, цевта на пушката му леко проблясваше. Той тихо извика в тъмнината, даваше инструкции.

— Сега трябва да минем по друг път, ще отнеме повече време.

Той погледна часовника си.

— Мислех да тръгна в три, три мина вече.

Той замълча и Ейб се изправи срещу него.

— Къде планирахте да отидете?

— Едно семейство слонове трябва да бъде принудено да се придвижи или ще попадне в зоната на изтребване. Попаднахме на него на свечеряване, предъвкваха смокинови листа на един от склоновете на Мара.

— Ние срещнахме друго, докато се катерехме до тук — каза Ейб. — Но сега вече нищо не можем да направим за него. Вие убихте двама африканци и от армията ще изпратят още хора.

Но всичко, което ван Делдън каза беше:

— Къде срещнахте това стадо?

— Когато минахме покрай първата стърчаща скала, на около километър по-долу.

— Колко бяха?

— Не ги броихме.

— До сега срещнахме тридесет и седем. Три семейства и няколко стари слона с тях. Всички отиваха на север. И вашите ли, също?

Ейб кимна.

— И всичките следи, които видяхме, също бяха насочени на север. Но вие нямате никакво време да се занимавате със слонове. Единственото е да се измъкнете от тук. — И после изведнъж добави. — Да тръгнете към крайбрежието. Мери поиска да Ви предадем това.

Ван Делдън поклати отрицателно глава.

— Нямам никакво намерение да си тръгна сега. Тези слонове имат нужда от мен и трябва да разбера къде отиват. Ако мога да ги накарам да продължат да се движат, да ги изкарам от зоната на избиването до зори и след това да ги последвам…

Той рязко се обърна встрани и леко повика Макунга. И когато той се появи като сянка до него, напълно екипиран с пушка и патрондаш, той му заговори тихо на неговия език. Думата „симба“ се повтори няколко пъти, Макунга кимаше, бели зъби просветваха в тъмнината. После той изчезна, потъна безшумно и бързо като котка между скалите надолу, откъдето бяхме се изкачили.

— Макунга имитира много добре лъв — каза ван Делдън. — Слоновете не му обръщат много внимание. Но майки, придружени от малките си, се пазят от лъвове. Той ще ги накара да вървят, и ще го направи сам най-добре.

— А ако срещне патрула? — Ейб прозвуча изненадващо ядосан. — Да рискувате своя живот, добре, но да изпратите някой друг…

— Знам какво правя — отговори рязко ван Делдън. — Вие рискувате живота си като дойдохте тук… Защо? Защо дойдохте?

— Казах Ви, Мери ни помоли…

— Тя е глупачка, да изпрати тук двама мъже, които не знаят нищо за Африка. И Каранджа, той защо дойде?

— Един Господ знае, след като го накарахте да мисли, че не сте тук.

— Но той спомена нещо за това колко Ви обича, и за това, че е казал на сержанта от патрула за това скривалище на онзи бракониер…

— Казал му е, така ли? — Ван Делдън се разсмя леко и грубо добави: — Голям шегаджия. Той сега е човек на Кимани.

Той повика Мтоме.

— Ако вие сте готови тръгваме веднага. Ще Ви бъде трудно да вървите. Нямаме и нищо за ядене. Вие носите ли някаква храна?

Ейб поклати глава в отрицание.

— Но ще ни вземете с Вас, нали?

В гласа му имаше нотка на изненада.

— Няма начин да ви оставя да потвърдите пред патрула това, което Каранджа е казал. Те сигурно водят добър следотърсач със себе си.

Той тръгна, но после се спря и отново се обърна към Ейб.

— За тези слонове, дето сте срещнали. Бяха женски, нали?

— Предполагам. С тях имаше малки. Но след тях вървеше самотен мъжки. Голям, но много измършавял.

И Ейб му разказа как Каранджа не беше отстъпил, когато слонът нападна.

— Голяма щуротия. — В гласа му имаше уважение, но с неохота. — Можеше да ви убие, всички ви.

— Не мисля — промърмори Ейб. — Смятам, че знаеше какво прави, пък и слонът не беше много сигурен в себе си.

— Имали сте късмет, това е. Когато бях в Марсабит, можеше да се правят подобни неща и нямаше опасност. Слоновете бяха в безопасност и те го знаеха. Но тук, след всичко станало… — Той поклати глава. — Тук всички слонове се водят от една-единствена идея да бъдат далече от хората. Вече три пъти ме нападат. Имали сте голям късмет.

Той направи пауза и след това сякаш изричаше мисълта си на глас.

— Мъжки, казваш. Имаше мъжки слонове около групата, която видяхме на свечеряване, и друг с групата, която опазихме от избиване.

Той сякаш щеше да каже още нещо, но се обърна.

— Чакайте тук!

Той се върна обратно между скалите, леко повика Мтоме и даде заповеди.

Погледнах Ейб.

— Ще тръгнеш ли с него?

Той кимна и в очите му улових блясък на вълнение.

— Нали за това дойдох тук.

— Ами, ако отново нападне групата на Кърби Смит…?

Мислех си за слона в лагера. Той може да ни използва, както мислех си ползваше Каранджа.

— Знаеш, че това е било умишлено. Той нарочно беше изчакал Каранджа да тръгне сам.

— Сигурно. Какво друго очакваш, след като някой се изфука по този начин?

— Какво имаш предвид?

— Ти разнесе из цялата долина, че патрулът е тръгнал и той веднага разбра, че има само един човек, който може да им е казал за това скривалище.

— Значи аз съм виновен — това ли твърдиш? Моя ще е вината, ако убият Каранджа.

— Няма значение.

Той отново седна, облегна се назад и се взря в звездите.

— Тръгнали на запад — промърмори той. — Единствената миграция, за която съм чел, е била между река Тана и онова, което беше Танзания. Било преди години, когато имало големи слонове. Но, дали това са били само мъжките — мъжките обикалят по-далече от женските…

После той се изгуби в размишления върху една загадка, която нямаше връзка с нашата ситуация.

— На теб сякаш не ти пука, че рискуваш живота си.

Ехото от моите думи прозвуча високо и трудно.

Той ми се изсмя.

— Уплашен?

— Аз, да, но ти не си. Това е, което не разбирам.

— Не, прав си. Не ми пука много.

Той бавно се обърна към мен, като се облегна на лакът.

— Вие все още можете да тръгнете надолу по рекичката, обратно по пътя, от където дойдохме докато срещнете патрула. Така че, може би трябва да ти кажа. Моята съпруга почина преди година. Беше дълга, бавна, болезнена смърт, а и ние бяхме много близки. След това — да, мисля си, възгледите ми за живота се промениха. Ти никога не си бил влюбен, нали?

— Бил съм, разбира се.

— Но, не в една жена, в продължение на години.

Гласът му заглъхна в мълчание.

— Имаш ли деца? — попитах.

— Не. Дори ако имахме, не знам дали това щеше да промени нещо. До сега те щяха да са пораснали. Толкова дълго бяхме заедно.

Той отново се облегна назад.

— Добре, ето те и теб тук — това е толкова близо до това да мога да ти обясня защо съм тук, защо ще продължа с ван Делдън. Ти прави каквото решиш.

Но тогава ван Делдън се появи отново. Мтоме до него, и аз вече нямах никакъв избор.

— Време е да тръгваме.

Той вдигна торбата на Ейб, като пробва теглото й.

— Какво има вътре, филми?

Ейб кимна.

— И малко дрехи.

— Риза, пуловер, резервни панталони, чорапи, кърпа, това е всичко, което ще ти трябва.

— Моята камера не върши никаква работа без филми.

— Ще вървим по светло.

— Тогава нещата се решават — промърмори Ейб, като все още седеше на скалата, гласът му инатлив.

Ван Делдън се вгледа за малко в него, после побутна торбата ми с крак.

— Още филми?

И когато му казах какво има в нея, добави:

— Добре тогава. Една камера и една торба с филми, колкото мислиш, че можеш да носиш.

Той се обърна, но после спря.

— Този австрийски граф не е ли ловувал слонове на бреговете на езерото Рудолф? Кога е било това? Не мога да си спомня.

— Март 1888 година — отговорих.

— Само женски или е имало и мъжки?

— Мъжки и женски.

Той кимна.

— Интересно, при условие че е можел да ги различава. Беше преди доста време, когато четох записките на фон Хьонел за тази експедиция. Ако не са много тежки вземи и тях. И картата, също.

Той се върна при скалите, като остави Мтоме да ни наглежда докато прехвърляхме всичко в една торба.

— Коя камера? — попита ме Ейб. — Никога преди не съм снимал с Бьольо, но мисля, че е по-лека, така че по-добре да вземем тази.

— Която решиш.

Мисля, че проявяваше любезност, като знаеше, че камерата Бьольо беше лично моя, но в този момент не ми направи впечатление. Бях в мрачно настроение, убеден, че няма да имаме никаква възможност да заснемем нещо. Как можехме, в компанията на човек, който водеше партизанска война? Щяхме да имаме късмет, ако се измъкнехме живи. И въпреки това той се съгласи да вземем и камера. Първо Кърби Смит, сега ван Делдън — беше изключително, колко внимателни с публичността бяха тези хора. Всеки един изглеждаше, че има нужда действията има да бъдат записани на филм.

Оставихме Болекса на Ейб и торбата с мръсни дрехи, скрити в една цепнатина под скалата. После се изкатерихме на скалата до една ниша над пещерата на бракониера, където ван Делдън и Дима бяха заети да заличават всички следи от стъпки. И когато те бяха почистили повърхността с един обрасъл с листа клон тръгнахме, като се катерехме по лицето на скалата, което ни изведе над тънката струя на водопада. Часът според моя ръчен часовник беше три и половина и луната изчезна зад планините от другата страна на долината.

Всичко беше скали, канарите и върховете над нас бяха черни и ние се движехме бързо, само звездите осветяваха пътя ни, спъвахме се търсейки къде да стъпим в тъмното. Торбата, която носех стана оловно тежка и жулеше рамената ми. Веднъж ван Делдън забави крачка.

— Искаш ли някой от моите хора да я носи вместо теб?

Аз поклатих отрицателно глава. Те вече бяха натоварени с пакети, одеяла, бутилки с вода, колани с амуниции и пушки.

— Ще се справя.

Казах аз, като знаех, че ще направим филм, само трябваше да свикна. Ейб носеше само камерата и пак му беше трудно да върви. Скоро след това започнахме да се спускаме и излезнахме от скалите отново в кедрова гора като следвахме някаква дивечова пътека. Беше много тъмно, слизането беше много стръмно докато излезнахме на северния склон на планинската верига. Тук ван Делдън ни изостави, взе Мтоме със себе си. Не даде никакво обяснение, само каза:

— Сега Дима ще се грижи за вас. Той знае къде да отидете.

Гората ги погълна и отново бяхме сами с Дима, който припряно каза:

— Трябва да вървим бързо. Скоро стане светло.

— Къде отиваме? — попитах, но той продължи да върви, без да отговори, и Ейб до мен каза: — Въпросът е къде отиде ван Делдън?

— Мисля, че да се срещне с Макунга.

Но той се съмняваше в това.

— Ако беше така, защо не тръгна с него от самото начало?

Дима просъска да пазим тишина и продължихме мълчаливо залитайки в тъмнината. Постепенно гората се разреди и даде място на смесена растителност, която се сви до храсти при първите проблясъци светлина на изток. Беше минал повече от половин час откакто ван Делдън ни беше напуснал и теренът стана по-лек, Дима ускори крачка. За кратко аз едва осъзнавах подобрената видимост, после бързо се зазори и можехме да видим разпръснатите навсякъде голи скалисти върхове на веригата Ниуру зад далечната страна на долината Хор. Пред нас склонът се спускаше надолу към пустинята, кафяв пясък и чакъл и далече напред, където хоризонта се сливаше с млечнобялото небе, мисля, че можех да видя върха на Кулал. Слязохме от склона на планината в местност със сухи храсти, тръни и акация и там видяхме зебра, която бойците-морани не бяха убили. Беше имперска зебра, вид типичен за тази безплодна северна територия. Имаше голяма глава и врат и шарките бяха по-нагъсто. Тя стоеше и ни гледаше с любопитство докато не навлязохме в зоната й на безопасност и тогава тя побягна в лек галоп, като спираше от време на време да ни погледне отново. Сега във въздуха имаше искрене и свежест, която не бях усещал откакто бяхме в Африка.

Пресякохме лугата оградена по ръба от дървета и храсти, листата им повехнали от липсата на влага. Най-вероятно същата луга, в която бяхме вчера вечерта, но по на изток. Дима беше уголемил крачките си, ходеше се добре върху твърдия песъчлив чакъл и не се чуваше никакъв звук само чуруликането на птиците нарушаваше тишината. Минахме покрай разрушените останки на стара манята и се чудех какво е замислил ван Делдън и дали Макунга ще изведе слоновете от зоната за умъртвяване навреме. Кърби Смит скоро ще напусне лагера и самолетът ще излети.

— Би трябвало да видим самолета, когато излита — казах.

Ейб се обърна и ме погледна.

— Ако можем да го видим, то и пилота ще ни види.

Лицето му изглеждаше изсушено и изморено със сенки под очите.

— Може би това иска ван Делдън.

Той се усмихна изнурено.

— Може би.

И продължихме отново в мълчание, вървяхме в бледата и студена светлина между деня и нощта. Но постоянно ставаше все по-светло и тогава внезапно слънцето разгърна огромен щит от блестяща червенина на източното небе. Изведнъж земята пламна с цвят. Безцветният пустинен чакъл придоби нюанс на изсъхнала кръв, в който всичко блестеше, шубраците, тръните и игривите птици светеха с великолепно червено сияние, което подсказваше за настъпващата топлина.

Беше фантастично и спиращо дъха преживяване, най-вече, защото го виждах докато вървях пеша, а не от колоната камиони по пътя покрит с мъгла от прах. И в този фантастичен изгрев видях врата на жираф, стърчащ като стълб и ни гледаше над бодливите тръни. Точно тогава исках да спра и за момент да се насладя на тази изумителна красота, но Дима продължи бързо напред.

Жирафът тръгна, станаха четири тънки дълги вратове и наклонени тела, огрени от слънцето петна от тъмно червено разделяно от разнообразни бели линии, сякаш голяма, широка мрежа бе хвърлена върху тях. Те стояха там скупчени и ни гледаха, след това припнаха в бяг подобно на камили, който скоро се превърна в изключително грациозен галоп, който притесни двойка щрауси.

— Мрежести.

Ейб въздъхна сякаш си записа нещо наум. Той се спря за момент и се загледа след тях, след това започна да се влачи уморено с присвити рамене.

Вече се катерехме, земята наклонена леко нагоре, топлината бързо се усилваше. Кръвта бучеше в ушите ми и двамата бяхме уморени, продължавахме да вървим напред замаяно, чакъл и пясък блестяха от слънцето, започна да се оформя малко торнадо.

И след това, от върха на хълма за първи път зърнахме лавата, която се простираше напред, огромна стена от нея като железопътен насип, черна в сянката без нито едно дърво или храст, без нищо растящо. Отвъд нея, ярки на слънчевата светлина, се оказаха купчини от шлака и стари мини.

— Натам сме се запътили — каза Дима, сочейки огромния насип от лава. — Там ще намерим извори.

— Ще бъдат сухи — каза Ейб и африканецът кимна. — Сухи.

Той направи пауза, черното му лице блестеше и направи гримаса, докато гледаше на север.

— Някой ден пак ще завали — каза той с надежда, но неубедително. — След дъжд пустинята е много хубава.

Гърбицата на планина Кулал се разпростираше на хоризонта като заседнал кит и в светлината на ранния изгрев зеленината на гората проблесна като изумруд под розово-белия облак провиснал над върха.

И докато ние стояхме там, взирайки се напред в пустошта изгубени в сутрешното спокойствие, изведнъж чухме изстрел. Дойде от лявата ни страна, остър и тънък звук, последван от още един и още един. След това кълба от пушек се издигнаха нагоре все едно някой, далече на запад от нас, беше запалил огромен огън.

Погледнах Ейб.

— Какво е това, друг камион?

Със сигурност този мъж нямаше да направи едно и също нещо два пъти.

— Не е камион — каза Ейб тихо. — Мисля, че е самолет.

Дима хвана чантата, изтръгвайки я от мен.

— Да вървим бързо — каза той настойчиво, носейки чантата на рамо и вървейки с големи крачки.

— Трябва да е самолетът — изсумтя Ейб. — Онези слонове…

Но сега той се движеше много бавно и нямаше въздух дори да говори. Взех камерата от него и докато вървяхме надолу, на север по склона, първо Кулал, а после и билото с лавата изчезнаха от погледа ни. Десет минути по-късно наближихме лавата, място с натрошени, надупчени камъни, които ни караха да си избираме пътя и да балансираме внимателно по нестабилните парчета вулканична магма.

После разпръснат чакъл примесен с лава, след това чакълът стана на отделни петна, а скоро не остана нищо друго, освен лава, невероятна кафява пустош, навсякъде заоблени камъни, между които се движехме трудно, насипът, черен в сянката, се издигаше пред нас като част от индустриалната революция нарисувана от луд човек.

Никога през живота си не бях виждал такова място, адска пустиня, която изглеждаше сякаш парчета шоколад бяха смлени и яростно разхвърлени щедро от гигантска ръка по повърхността на земята.

Когато стигнахме до насипа, той беше една разпадаща се стена от разбита метална скала, така надупчена, че приличаше на развалина от изгорели, разпадащи се административни сгради. Придвижвахме се бавно покрай вкаменената й основа и се чувствахме се като раци ходещи по ръба на рифа, и макар да бяхме в сянка, жегата беше съкрушителна.

Ейб падна два пъти и фактът, че ръцете му бяха свободни го спаси; вторият път си ожули коляното и си скъса панталоните. Изминавахме по-малко от една миля за половин час, сенките се сгъстяваха, а слънцето напичаше жестоко полето от лава причинявайки ослепителен блясък, който нараняваше очите. Дима беше доста пред нас. Спънах се и докато се изправя, когато погледнах отново, него вече го нямаше. В далечината, вляво от нас имаше едно закърняло трънливо дърво обърнато обратно надолу, първия мираж от дневната жега.

Той не се виждаше никъде и изведнъж ме обзе странно чувство, че лавата го бе погълнала. И след това той отново се появи, махайки ни, вече не държеше чантата в ръка, само пушката си. Имаше голяма пукнатина в скалата от лава и той ни чакаше на входа.

— Стойте там докато Тембо дойде.

Пукнатината беше дълбока, тъмна в неравномерната линия, и върху нея кафяви песъчинки много груб пясък насложени върху разчупената скала. Беше хладно в сравнение с температурата отвън. Ейб се просна, неговите слаби гърди се повдигнаха, устата му се отвори, задъхан от изтощение.

— Къде е водата? — попитах Дима.

— Сухо е сега, всичко е пресъхнало.

Той посочи мястото, където беше копал с ръцете си в пясъка. Кухината беше студена при докосване, но суха до дъно.

— И сега какво ще правим? От къде ще намерим вода?

— Спи сега — каза той.

Усетих сухотата на моите устни с езика си, взирайки се в бутилката с вода на колана му. Но когато аз го попитах да ни даде малко, той поклати глава.

— Няма пиене, когато Тембо дойде…

— Искаме да пием сега.

— Няма пиене — повтори той упорито.

Аз се взирах жадно в бутилката, но знаех, че не трябва. Той беше дал своите заповеди и това можеше да означава само, че ван Делдън знаеше много добре, че от тук до езерото Рудолф няма никакво вода.

— Колко път има до езерото?

Той сви рамене.

— За този мъж — той кимна към Ейб, който лежеше на гръб със затворени очи, — мисля, прекалено далече.

Приседнах и облегнах гръб на грубата метална повърхност на скалата. Вълна от умора премина през мен. И ако аз бях уморен…

— Добре ли си? — попитах Ейб.

Не получих отговор и видях, че е заспал, с отворена уста и езикът му тъмен и груб. Аз затворих очи за момент и също заспах.

Събуди ме воят на вятъра и посипването на пясък в цепнатината. Дима беше приклекнал до входа, пушката загърната с наметалото му, очите притворени. Зад него блясъкът на лавата беше отслабнал, нищо не се виждаше, освен кафеникавата мъгла на разнасяния пясък. Воят заглъхна, блясъкът се увеличи, когато пясъкът улегна докато стените на цепнатината оформиха една заслепяваща очите гледка на замъглен от горещината камънак. Вече нямаше сянка, слънцето жулеше почти вертикално и тялото ми прегаряше. Хвърлих поглед към часовника си и с изненада открих, че минаваше единадесет и половина. Бях спал почти два часа.

Воят започна отново, но доста по-далече, като бучене на експресен влак.

— Проклет вятър — промърмори Ейб.

— Колко време продължава? — попитах аз.

— Около час, предполагам. Започва и спира.

Кимнах, видях напуканите му устни, самият аз се чувствах обезводнен. За Бога, слънцето беше наистина горещо.

— Какво стана с ван Делдън?

Той поклати глава, съвсем леко потрепване сякаш и това беше твърде голямо усилие. Облегнах се на скалата, опитах се да си представя какво щеше да е да се опитваш да вкараш дивите слонове в зъбите на пясъчната буря, като си спомних описанието на фон Хьонел на ураганните ветрове духащи край Кулал. Ех, да можеше да завали. Затворих очи от блясъка и чух мърморещият му глас да казва:

— След два часа отново ще имаме сянка.

— Мислиш ли, че той ще дойде?

Ейб не отговори и когато отново го погледнах той беше увил кърпата върху главата си, за да се предпази от слънцето.

С присвити очи погледнах през полето от лава там, където вятъра завърташе пясък високо във въздуха.

— Тази вечер — казах аз, — когато е по-студено и няма вятър, ще трябва да пробваме да стигнем до Сирма. Там има източник на вода.

— Колко далече е?

Но не беше въпрос на разстояние. Опитах са да обясня през какъв терен трябваше да минем. Но не можех да си спомня колко време беше отнело на Телеки, 4 часа, цял ден? Не можех да си спомня и нямах сили да извадя книгата и да проверя.

— Луната се е показала — промърморих. — Нощен поход…

— Забрави — каза той. Ще бъде сухо като това място.

— Езерото винаги ще го има.

— Забрави ти казах. — Неговият глас изкънтя. — Слоновете не могат да живеят в такава страна, а аз не ходя никъде, където няма слонове.

— Имало е слонове на езерото Рудолф, когато Телеки е бил там, и то доста.

— Майната му на Телеки — каза той. — Винаги цитираш Телеки. Било е преди повече от столетие. Климатът се е променил. Всичко се е променило. И ако ван Делдън не дойде аз се връщам.

Погледнах към Дима.

— Има ли слонове по бреговете на езерото Рудолф? — попитах.

Той поклати глава, намръщи се и аз не знаех дали това е, защото не разбираше или казваше, че там няма слонове.

— Ще решим, когато стане по-хладно — промърморих аз.

— Прави каквото искаш — каза Ейб сприхаво и скри отново глава в кърпата си, тъй като нов стенещ и унищожителен вятър вкара пясък в пукнатината.

Трябва да съм задрямал и когато отворих очите си с потрепване моментално осъзнах, че Дима се беше изчезнал от охранителния си пост. Принудих се да стана и да отида до входа. Нямаше вятър и слънцето беше право отгоре. Отразяващият се блясък от лавата беше по-лош от светлините на което и да е студио. За момент беше заслепяващ и не виждах нищо друго, освен пясъка, движещ се по дългия си път и носещ със себе си лекото мърморене на вятъра. Кулал не се виждаше. Беше скрит от червеникавокафявата мъгла. Аз засенчих очите си, гледайки на юг, където нещо проблесна в горещината. Храсти, дървета… — или те се движеха. Не бях сигурен. Те се сляха в едно, разделиха се на 3, не на 5, всичко замъглено и след това започнаха да бягат. Отне ми известно време да осъзная, че са били щрауси, и още по-дълго да разбера, че нещо ги беше смутило. Те бяха на поне миля и половина, отвъд лавата, където първият от изсъхналите храсти приличаше на тръстиков пискюл. Появи се мъж, ясно и точно очертан, и формата му беше моментално замъглена от жегата, пясъчен дявол се завъртя на мястото, където го бях видял.

— Какво е това?

Аз се обърнах и видях Ейб да излиза от входа и когато отново натам погледнах пясъчния дявол беше изчезнал и там имаше двама мъже, не един.

— Ван Делдън — казах аз. — Или поне си мисля, че е той.

Дима беше отишъл да го посрещне. Сега виждах Дима да стои неподвижен, на края на стената от лава, тъмнината на тялото му се сливаше със скалите. Кафявата мараня на носещия по въздуха пясък отиваше на запад от нас и слънцето напичаше като пещ.

— Чудя се какво е направил с тези слонове — промърмори Ейб.

Фигурите се движеха на забавен каданс, пълзящи през блестящия ръб на видимост отправени към Дима и стената от лава. Лек бриз докосна лицето ми, пясъчната мараня се приближаваше, звукът й се засилваше и ние се върнахме обратно в горещия слънчев капан на пукнатината, увихме кърпите около лицата си. Но този път тя не стигна до нас и когато отново излязохме на входа, можех да ги видя доста ясно. Дима бързо се връщаше пред тях.

Той беше задъхан, когато стигна до нас, потта блестеше на челото му.

— Тембо каже ти влизаш.

И той ни бутна отново в пукнатината. Няколко минути по-късно ван Делдън пристигна, Мтоме близо зад него. Те се излегнаха, и двамата бяха изтощени и бях шокиран да видя колко дълбоки бяха линиите под брадата на ван Делдън.

— Какво се случи? — попитах.

За момент той не отговори, избърса лицето си с ръкава на маскировъчното яке. После се облегна назад на скалата и затвори очи, на врата му все още висеше бинокъл, пушката му изправена до него.

— Имаше пазач в самолета, разбира се, и проклетия глупак беше седнал в пилотската кабина. Спеше там и не излезе докато не чу Ленд Ровъра идващ от лагера южен Хор. Беше партньорът на Алекс, Джеф Сандърс и с него имаше четирима войници. — Гласът му беше дебел, почти грачещ. — Не ни даде много време. Ударихме самолета и побягнахме. Трябваше да се върнем до потока и да го прегазим. Единственият сигурен начин да се отървем от тях. Дяволски труден преход.

— Защо трябваше да чакаш пазача да излезе? — попита Ейб.

Очите на Ван Делдън леко се отвориха.

— Той можеше да бъде убит, затова. Бедният дявол не беше там, защото му харесваше. Той беше войник, не ловец.

Ейб поклати глава, усмихвайки се на това фино разграничение.

— Къде е Макунга? — попита той.

— Все още на склоновете на Мара с онези слонове.

— Всичко ли ще бъде наред с тях?

— Така мисля. Без самолет ще им отнеме време да ги открият. Твърде късно е, за да направят добра засада. И ако те все пак ги настигнат ще бъде опасно да ги следят. Тези слонове караха Макунга да реве като лъв цяла нощ. Те ще бъдат много раздразнени и ядосани.

Той отново затвори очи, дишайки дълбоко, коремът му се движеше навътре-навън с контролирано движение на диафрагмата.

— Тук няма вода — каза Ейб.

— Не, не предполагах, че ще има.

— Какво ще правим сега?

— Чакаме Макунга. Той знае къде да се присъедини към нас.

— Да, но после какво? На къде тръгваме оттук?

— Езерото Сирима, Балеса Кулал — накъдето отиват тези слонове.

Той погледна към мен.

— Носиш ли онази книга? Бих искал да проверя какво фон Хьонел казва за слоновете, който са простреляли на бреговете на езерото Рудолф. Беше на източния бряг, нали?

— Да, но когато те открили езерото, идвали от веригата Ниеро, не откъдето сме ние сега.

Аз извадих книгата от чантата и му я подадох.

— Ако помня правилно, те открили две стада от слонове на юг от езерото, после нищо докато не отишли на север от планината Лонгондоти.

Той кимна.

— Слоновете никога не биха отишли в лавата в подножието на Кулал.

— Тогава как биха стигнали до областта Лонгондоти?

— Може да са дошли южно покрай езерото от Абисиния. Но ако са отивали на север, като тези, които следяхме, то тогава трябва да прекосят Кулал или да следват руслото на Балеса Кулал до източната част на планината. Там обикновено има вода под повърхността, но не мисля, че сега ще има, не и след сушата.

Той отвори книгата и го гледах, докато изваждаше чифт очила със стоманени рамки от своята раница, възхищавах се на човешката издръжливост. Той беше прекарал в път по-голямата част от нощта и половината ден и още имаше енергия, да прегледа книгата на фон Хьонел.

Звукът на вятъра се усили, пясъкът шибаше ръбовете от лава на пукнатината и ние лежахме свити с покрити глави. Този път продължи да духа дълго време и дори след като най-накрая звукът от него утихна, останах където бях, затворен дълбоко вътре в себе си, питайки се какво ще ни донесе нощта, къде щяхме да сме на сутринта. Не се осмелих да мисля за по-далечни неща от това, в компанията на този стар човек и странните му идеи. Щом свалих кърпата от лицето си, го видях все още подпрян на скалите, очите му бяха затворени, книгата и очилата на земята до него. Останалите също спяха, аз също се унесох в спомени за парк Батърсий през лятото и сянката на дърветата.

Когато се изправих, разбрах, че слънцето се беше преместило и грееше косо в цепнатината и ние бяхме в сянка. Ван Делдън отново беше взел книгата в ръце и си водеше бележки. Погледна към мен над очилата и каза:

— Мисля, че си прав. Две стада от слонове точно на юг от езерото на ръба на покритата с лава област. След това нищо до Лонгондоти, и после младия слон, който той срещнал.

Той се върна назад в страниците.

— Това е било на 17 март. Пет дни по-късно Телеки се въздържал и не стрелял по стадо от шест женски с пет малки на различна възраст… Графът убил няколко носорога и чул рев на лъвове през нощта. Това станало на брега на залива Алия. По-късно същия ден Телеки успял да хване в капан пет слона. Стрелял толкова ожесточено, че му свършили амунициите и трябвало да изпрати някой в лагера да му донесе още. Били и двете стада, шестте майки с малките и другите пет възрастни слона. Както ти каза мъжки и женски слонове, на брега на езерото и във водата.

Той се облегна назад.

— Не мога да си спомня някога преди да съм чувал слонове да ровят в морски водорасли.

Аз смених на позата си, защото ми беше трудно да го наблюдавам. Умората засилваше особения му акцент.

— Там имаше един слон ровещ във водораслите — промърморих аз. — Смачка кануто, което те бяха донесли от крайбрежието.

— Той не казва, че е бил слон и не казва, че е ял от нещата.

Той отново погледна книгата.

— Той просто казва „тихо изкореняваше водораслите“. Има предвид езерни водорасли разбира се. После… — той прегледа следващите няколко страници. — После той се среща с „много слонове — първо два. После четири огромни звяра с големи бивни; после група от дванайсет слона, четири от който били много стари; после три млади слона с бивни до земята и на последно място стадо от четиринайсет животни по-големи от всички, които сме виждали досега“. И единствения коментар, който прави е да изчисли стойността на слоновата кост!

Той се изсмя странно, което прозвуча отчасти като лай, от части като грухтене после обърна страницата и каза:

— А, това търсех: „Сряда 28 март — Следобед стадо от женски слонове и малки слезе към езерото близо до лагера и дълго време останаха неподвижни с водата стигаща до коремите им, изваждаха водорасли с хоботите си и като изтръскваха водата от тях ги изяждаха.“

Той рязко затвори книгата.

— Този човек не е писател, за да си го измисли — и добави отегчено — но в тази част на езерото няма водорасли, а заливът Алия е на почти хиляда и петстотин километра на север под планините Лонгондоти и Джаригол.

— Това е Лойангалани — казах. — На картата е маркирано като оазис.

Той кимна.

— Там винаги има вода. Идва от планината Кулал, надолу по голямата клисура. Има един път от долината Хор до Лойангалани построен от мисионерите. Но дори и да е оцелял през войната и не е бил разрушен от земетресенията той не е подходящ за слонове. Няма да им хареса. Минава през район забравен от Бога, нищо друго, освен лава и вулканични кратери.

Той се взря навън в ослепителната светлина.

— Не, предполагам, че ще минат край Кулал на изток. Ще минат по пресъхналото корито на Балеса Кулал и ако не намерят там вода, тогава единствената им надежда е да опитат и да се отправят по пътя водещ нагоре по склона на Кулал, покрай мисията и към гората.

Той поклати глава.

— Няма да е лесно, но трябва да опитаме. Алекс няма да опита да ги преследва, много е далече и гората е гъста. Поне някога беше гъста. Не знам какво е сега.

— На върха още е зелено — казах. — Вижда се.

Той замълча известно време, после погледна часовника си.

— Почти два е. По-добре опитай да поспиш. След три часа ще имаме храна и вода, тръгваме в пет и половина. Да видим дали ще намерим Макунга, преди да се стъмни.

Той свали очилата си, сложи книгата върху торбата, протегна се и заспа моментално.

Постоях така известно време, мислех за това, което каза и постепенно се убеждавах, че със сигурност нямаше да стигна до голямата каменна пирамида на Пор. Бях толкова близо. Взех книгата на фон Хьонел, разгънах картата от тънка хартия в нейния край, с маршрута им отбелязан с червено и датите на всеки лагер. Най-близо до мястото, на което бяхме се окопали сега са били на 3 март и на 13 март са минали по брега на езерото под планината Пор. Сгънах картата отново и захвърлих книгата с отвращение. Голяма експедиция със стадо добитък за храна, им беше отнело повече седмица да изминат по-малко от 80 километра.

Лежах си и тогава и следващото нещо, което осъзнах, бяха гласове и Макунга беше там, клекнал до ван Делдън, говореше бързо. Думите „ндову“ и „аскари“ бяха повторени няколко пъти.

— Какво става? — попитах аз.

Ван Делдън поклати глава нетърпеливо и продължиха да говорят. Накрая Макунга навлажни устата си от бутилка с вода, сви се и заспа. Ейб се размърда и поиска вода.

— Продължавай да лежиш — каза ван Делдън, — и няма да ти е нужна.

— Но Макунга пи вода.

— Той е бягал, за това. Патрулът, изпратен след вас, когато сте тръгнали по пътя на слоновете, ако не беше отклонен от жаждата за месо, щяха да го хванат. Застреляли са напълно пораснал слон и са седнали край трупа.

Тръгнахме както той беше казал, пихме по няколко глътки вода. Вятърът утихна, слънцето беше ниско на запад. Зад нас планината Кулал се беше разпростряла обагрена в червено, гората на върха се зеленееше, облаците се разнесоха. Всичко беше много чисто на лунната светлина. Имаше една двойка щрауси, която ни изчака да излезем от лавата в шубрака. Десет минути по-късно се натъкнахме на следи от автомобил.

Слънцето залязваше зад нас в червени отблясъци, цвят изпълваше пустинния пейзаж, осветяваше повърхността на натрупаната в ляво от нас лава, така че тя беше изпъстрена с пурпурни, зелени и жълто-оранжеви потоци. Във вечерната тишина се чу слаб звук от форсиран двигател. Ван Делдън каза нещо на Макунга и той продължи напред, заобиколи едно възвишение покрито с разкъсани форми на тръни. Когато стигнахме до трънливото дърво той беше далече на отсрещния хълм, за да се скрие в бодливия гъсталак, а в равнината зад него един Ленд Ровър вдигаше облак прах и група от слонове се въртеше объркано в кръг.

Нямаше съмнение какво правеше Ровърът, зави, после отново. Опитваше се да насочи слоновете като непрекъснато пресичаше техния път. Ван Делдън се беше спрял, с глава наведена напред и се взираше ядосано.

— Прекалено късно — промърмори той. — След час и те вече…

Спря, тялото неподвижно.

— Кой е там?

Една фигура се беше появила от гъсталака, човек не по-голям от петънце сред разпростиращата се чакълеста пустиня. Но дори и на това разстояние можах да видя, че беше африканец и носеше пушка в ръка. Той тичаше и тичаше към слоновете.

— Кой е това? — каза ван Делдън и отново вдигна бинокъла пред очите си.

Обърнах се към Ейб с внезапна мисъл в главата ми. Апаратът беше пред очите му и той гледаше през визьора.

— Виждаш ли? — попитах, но той поклати отрицателно глава.

— Не може да е някой от ловците — промърмори ван Делдън. — Те никога няма да рискуват пешком, не при толкова много слонове, които сега са много раздразнени.

Ленд Ровърът зави отново, звукът му приглушен от квичене и тръбене. След това се чу само неговия звук. Слоновете бяха спрели в сблъскана група, няколко млади в средата, така че не можеха да се видят сред масата сиви гърбове и разперени уши. Всички бяха обърнати с лице към Ленд Ровъра, а отзад към тях приближаваше африканецът, сега потичваше и отиваше към фланга.

Внезапно куфарчето беше изтръгнато от ръката ми, Ейб отвори ципа и започна да рови вътре и търси сгъваемия обектив.

— Светлината не е добра, но си заслужава да се опита.

Беше напрегнат от вълнението, ръцете му трепереха докато сменяше обективите. И в този момент се чу изстрела, звукът ясен във внезапния покой, мълчаливото, уплашено стадо стоеше като изваяно, неподвижно. Макунга беше изминал половината път до храсталака, стоеше изправен, пушката прехвърлена през рамо, и гледаше втренчено скупчените един до друг слонове и облакът прах вдиган от Ленд Ровъра. Единственият, който може би беше стрелял беше неизвестния африканец, но не можех да го видя. Сякаш пустинята го беше погълнала. Нямаше нито дърво нито храст, където можеше да се скрие.

Последва още един изстрел, и още един и изведнъж Ленд Ровърът започна да криволичи, извън контрол. Всички слонове се бяха извърнали, размахваха хоботи и търсеха новия източник на опасност. Нямаше тръбене, всичко беше замлъкнало, дори Ровърът спря. Тогава го видях, лежеше на земята, пушката пред него, тялото му се сливаше с червеникавия цвят на огрения от залеза чакъл. В този момент на неподвижност можехме да чуем само работата на двигателя на Ленд Ровъра. Слоновете също го чуваха и това им попречи да видят фигурата легнала толкова близо до тях. Те се обърнаха и внезапно един от тях тръгна напред като тръбеше силно. В следващия миг под краката му се издигна прах и той нападаше с вдигната глава и хобот навит под бивните. Чух лекото бръмчене на камерата и след това то беше заглушено от рева на Ленд Ровъра при тръгването му, насочвайки се към нас, но бавно, на тласъци, колелата му превъртаха и хвърляха струи червен прах. Слонът бързо го приближаваше и това не беше имитация на атака. Беше нещо реално.

— Какво, по дяволите се обърка? — казах на един дъх и Ейб близо до мен отговори през зъби. — Спукали са гума.

Ленд Ровърът спря, мисля, за да включи 4х4 и камерата все още снимаше, когато слонът стигна до него, наведе глава и заби бивните си в задната част на джипа. Забута напред, може би двайсетина метра, с наведена глава и напрегнати хълбоци, човекът до мястото на шофьора се опитваше да се обърне с пушка в ръка. Слонът вдигна глава, освободи бивните си и отново ги заби като тръбеше яростно. После хвана и повдигна Ленд Ровъра на задните му гуми, вдигаше го и му ръмжеше. За момент си помислих, че ще хвърли цялото нещо с предницата надолу, но мъжът с пушката най-накрая успя да заеме стойка на коляно и пукота от изстрела сякаш спря всичко неподвижно, животното стоеше там и Ленд Ровъра все още изправен, двигателят ревеше и задните колела се въртяха. После ушите бавно се отпуснаха назад, главата и раменете хлътнаха и когато слонът приклекна на колене, колелата зацепиха и със стържене на метал Ленд Ровърът тръгна рязко напред.

Шофьорът би трябвало да ни е видял, защото сега машината се беше насочила право нагоре по възвишението пред нас и идваше към нас, четирите предавки стържеха и колелата се удряха в рохкави камъни, вървеше по ръба със спаднала задна гума. През облака от прах, който вдигаше, можех да видя мъртвия слон лежащ неподвижен като голяма сива скала и зад него, останала част от стадото наполовина скрита в техния облак от прах, разпръснати наоколо, звукът от тяхното квичене и ръмжане идваше към нас като далечен, неясен грохот, като рев на тълпа обзета от паника.

Ленд Ровърът стигна на върха и на последните лъчи светлина видях Мери да кара и Кърби Смит до нея, беше сложил ръка на кормилото, опитвайки се да завие встрани от нас. После спря, двигателят постепенно затихна, всичко утихна, дори слоновете запазиха тишина. Никой не каза нищо. Кърби Смит стоеше там, лицето му облято в пот и прах, ван Делдън стоеше с глава наведена напред, гледаше вторачено.

— Остави пистолета и слез!

Ван Делдън започна бавно да се придвижва напред. Мери и Кърби Смит все още стояха там, гледаха като зашеметени. Нейното лице беше изцедено от кръв, побеляло под тена. Тя повдигна очилата си, погледна мъжа до себе си, очите разширени, изглеждаха уплашени. Нейните устни помръднаха и в отговор на нейното прошепване той поклати глава, слезе бавно и остана там, лице в лице с ван Делдън, остави пистолета си на задната седалка. Бавно свали очилата си, втренчен във ван Делдън, белотата на зъбите му се показа в една усмивка, съзнателно усилие да изглежда небрежно.

— Можеше да ни убиеш.

— Може би следващия път ще го направя — каза тихо ван Делдън. — Но никой от моите хора не изстреля тези куршуми.

— Кой тогава?

Ван Делдън сви рамене. Той стигна до Ленд Ровъра, погледът му беше върху Мери, седяща там зад волана.

— След всичко, което те научих! — Гласът му беше плътен и ядосан. — Слизай от там.

Тя поклати глава, взирайки се в него безмълвно.

За момент помислих, че той щеше да изтръгне тялото й от шофьорската седалка.

— Слизай! — каза той отново и беше очевидно от тона му, че той не можеше да понесе това да я гледа седнала там, в Ленд Ровъра на Кърби Смит. — Престани да се правиш на глупава с този мъж.

Устата й се отвори, очите й внезапно се разшириха изпълнени с ужас.

— Ти мислиш така? Мислиш, защото майка ми…

— Млъкни.

Грубостта на гласа му беше като плесница в лицето и тя се сви, ръцете й стиснаха волана, тялото й се скова, и двамата се втренчиха един в друг. След това той се обърна към Кърби Смит.

— Аз я възпитах да уважава живота.

След това той придвижи няколко крачки напред докато застанаха лице в лице.

— Сега те предупреждавам, Алекс — каза той, говорейки бавно. — Няма да направя нищо, въобще нищо…

— Ти вече направи съвсем достатъчно — Гласът на Кърби Смит беше висок и ядосан. — Вчера беше камион и двама мъже умряха в него. Тази сутрин стреля по моя самолет. Това не може да продължава.

— Защо не? Мислиш ли, че ще се предам?

И след това той наведе голямата си глава напред, гласът му по-мек, почти разумен.

— Дори ти трябва да си осъзнал, че има нещо странно в това придвижване на слонове на север. Трябва да си забелязал тяхното състояние. Видях как два от тях умряха на краката си. И мисълта, че са изтощени, но не спират. Дори ти и твоите ловци не можете да ги върнете обратно. Те продължават да идват в семейни групи, които са малки и небалансирани. Не си ли забелязал? Мъжките и женските са смесени. Те са загубили много от по-старите и много от младите. Само няколко малки са останали. Това е жалка гледка. Следя ги от три дни, наблюдавам ги. Всички се събират тук, така че имам чувството, че това е някакъв вид врата към място, за което те знаят. Това ли виждаш и ти? Имаш самолети. Трябва да знаеш много повече от мен за тяхното придвижване.

Той направи пауза, взирайки се в Кърби Смит.

— Добре? Прав ли съм? Това ли са последните тъжни останки събиращи се и идващи заедно в усилието си да намерят безопасно място?

Кърби Смит се поколеба и аз останах с впечатлението, че той се опитваше да измисли как да реагира на това многословно избухване.

— Те изглежда вероятно се събират…

— Малки групи от цялата тази част на Африка. Всички, които са останали.

— Не бих казал това. — И бързо добави, като с мъка се опитваше да запази разумно небрежния тон. — Наистина, ти знаеш, че не е възможно да бъдеш сигурен за точното разпределение и разположение на популациите от слонове. Може да са останали повече отколкото предполагаш.

Ван Делдън кимна с пръсти заровени в брадата.

— Това е една добра, успокояваща мисъл. Иска ми се да си прав. Но аз съм живял достатъчно дълго между слонове, за да усетя, че става нещо необичайно, и ти казвам Алекс, това на което ставаме свидетели сега е една изключителна миграция. Това може да е последният път, когато тези големи животни се придвижват през Африка на големи групи, за да се обединят.

И добави, като все още говореше тихо и бързо:

— Преди време почти успяха да ги премахнат. Трябваше толкова време колкото да се разпадне Римската империя, за да оцелеят — защото търговските пътища за износ на слонова кост бяха прекъснати. Сякаш цялата страна се затвори, за да защити това, което е нейно. Но това време…

— Мисля, че преувеличаваш.

— Дано да е така. Но когато последните бизони застанали срещу ловците, те не знаели, че това е за последен път.

— Казвам ти, че нямам никакво намерение да ги избия всичките. Изясних това на Конференцията. Никога не съм надхвърлял дадената квота…

— Твоята квота!

Ван Делдън се изсмя дрезгаво.

— Ще направиш това, което ти каже Кимани и доколкото познавам този дребен човечец, го интересува само слоновата кост. Той е бизнесмен като теб и като няма слонове, няма и повече слонова кост, ще се захванете с други животни носещи печалба, които все още не са изтребени, докато някой ден стигнеш и до квота за диви прасета.

Той за момент се втренчи в него и после тихо добави:

— Предстои ти дълъг път, така че по-добре да тръгваш.

На Кърби Смит му трябваше малко време да разбере какво искаше да ме каже. Погледът му се насочи към Ленд Ровъра. Видях го как измерваше разстоянието и пресмяташе колко време ще му отнеме да скочи в него и да изчезне. Ван Делдън също го видя.

— Просто стой там, където си, Алекс. Имам нужда от превозно средство, затова ще заема твоето. И ще взема Мери с мен.

— Това решава тя.

Погледът му все още беше върху Ленд Ровъра.

— Няма да стигнеш далеч като вземеш Ровъра — каза той. — Колкото до избора ми — не можеш да ме спреш. Имам договор с правителството и подкрепа от армията. Не можеш да се справиш с армията.

— Тук горе мога да правя всичко.

Ван Делдън го каза бавно с тон на абсолютно убеждение.

— Познавам тази страна, а ти не.

След това се обърна, каза на Дима да смени гумата и се пресегна в Ленд Ровъра, взе захвърлената пушка, изпразни я и я хвърли на задната седалка. После се върна, изправи се отново лице в лице с Кърби Смит, и каза тихо, почти като в разговор.

— Знаеш ли, нямам нищо за губене. Абсолютно нищо. Не се надявах на живот на Сейшелите. Отидох там само защото ме изгониха от Африка, понеже така им беше удобно, а не защото ми хареса. Но ти… винаги си успявал да се справяш с живота много по-умело от мен. Имаш много за губене, нали? Всичко, което си постигнал през годините.

Кърби Смит повдигна леко рамене и не казаха нищо повече. Двамата стояха лице в лице докато Дима изкара крика от Ленд Ровъра и го плъзна под задната ос. Слънцето залязваше и долу в потъмняващото поле слоновете вече ги нямаше. Нямаше нищо объркано и никаква следа от африканеца, който беше стрелял.

— Помогни на Дима, ако обичаш — каза ми Ван Делдън, не отмествайки погледа си от Кърби Смит, а аз се захванах с повдигането на превозното средство, доволен, че има какво да правя.

Мери все още стоеше там, с изгубено, замръзнало изражение на лицето си. Но накрая излезе и ми помогна да сваля резервното колело. Мисля, че усещаше нуждата да се разсее с нещо.

Дима очевидно беше правил това много пъти. Не ни отне много да свалим колелото, но мракът вече беше паднал, когато го закачих към скобата на задния капак. Долният й ръб беше нащърбен лошо, балонът беше разнищен. Зад мен чух Кърби Смит да говори с Ейб, опитваше се да го накара да убеди Ван Делдън да размисли.

— Още войска пристигна в лагера тази сутрин и сега армията има 2 патрула навън. Минибусът вече е намерен и е само въпрос на време…

— Ти можеш да спреш избиването — каза смирено Ейб.

— Ти видя какво направи той вчера. Двама убити.

— Аз съм просто един новинар.

— Видя го. Ти си свидетел.

— Те бяха простреляни, да. Видях го. Но не видях кой ги простреля.

— Аз ги застрелях — промърмори ван Делдън. Кърби Смит започна да казва нещо, но спря и отново се обърна към Ейб. — Утре армията изпращат друг самолет. Той няма шанс…

— О, да — каза Ейб. — Няма шанс, както казваш. Но той ще го направи, както винаги.

— Тогава го спри. Ти чу какво каза той. Ти си свидетел на това.

Ейб поклати глава усмихвайки се.

— Не съм чул нищо. Разбираш ли, майоре, не съм съгласен с това, което правиш, така че не си мисли, че ще ти помогна.

Ние затягахме гайките на колелото и Мери стоеше до мен, просто стоеше, гледаше ги, взираше се, облото бледо лице беше безизразно, тялото й беше напрегнато. Можех да предположа какво чувстваше, целият този ад бушуващ в нея, бореха се надигащи се лоялност и емоции. От задната част на Ленд Ровъра се чу стържене на метал, когато Дима измъкна крика. Кърби Смит също го чу.

— Бъди разумен Корнилиъс. Цялата тази част от Федерацията се командва от Бригаден генерал Осман и неговата армейска бригада.

Той правеше усилие съзнателно да изглежда логичен.

— Старите дни отминаха. Няма ги, завинаги. Като вземеш моя Ленд Ровър…

Той се поколеба, после каза:

— Ще ти кажа какво ще направя. Не би трябвало, но в името онова време, ще напълня резервоара с гориво и ще те закарам до Марсабит. От там ще имаш възможност да достигнеш брега.

— И какво ще стане със слоновете?

Ван Делдън се изсмя.

— Не. Ти искаш сделка, знаеш условията ми.

— Казах ти, имам договор, не мога да го наруша.

— Имаш предвид не искаш. Това е разбираемо, както чух работил си много усърдно, за да го получиш.

Той наведе голямата си покрита с бяла грива глава напред.

— Но е договор, който не можеш да изпълниш. Кажи им го.

Той остана така с наведена глава за момент и после каза:

— Не ми пука за моя живот. Казвал съм ти го. Нито пък за твоя. Единственото нещо, за което ми пука в момента е да видя достатъчно от тези слонове да стигнат там, за където са тръгнали. После ще могат да си починат, да се възстановят, родят, да започнат отново дългия и бавен цикъл, да увеличават броя си. Точно това е важното, всичко за което ми пука.

Кърби Смит поклати глава.

— Твоят проблем е това, че си живял сам твърде дълго. Не е това, което искаш. Вече не.

Неговият глас се повиши, нуждата да се оправдае стана явна, когато каза:

— Точно това искат хората сега. Хората и правителството на тази нова Федерация…

Но ван Делдън му обърна гръб.

— Дима!

Той посочи с глава седалката на водача, и когато африканецът се плъзна зад кормилото и запали двигателя, той дойде при Мери и каза:

— Качи се отзад.

Тя поклати отрицателно глава очите й нереално светли.

— Няма да дойда.

— Качвай се!

— Няма да дойда, казвам ти.

Ръцете й стискаха здраво скобите, които държаха капака, и когато той се пресегна и хвана ръката й, тя го отблъсна.

— Не искам. Не искам.

Нейният глас беше висок, на ръба на истерия.

— Боже, иска ми се да не ги бях молила да ви предупредят.

За моя изненада той се обърна към мен.

— Качи я отзад и я дръж там.

Гласът му беше учудващо любезен. Той погледна към Ейб.

— Приемам, че идваш с нас.

— Разбира се, идвам.

— Тогава се качвай. Скоро ще бъде трудно да видим следите им.

Първите звезди вече се показваха в нощното небе. Опитах да хвана ръката на Мери, но тя я отдръпна от мен, полуобърната към баща й, гледайки го втренчено застанал там. Другите вече се качваха отстрани в Ленд Ровъра и помислих, че ще имам проблеми, но тя неочаквано се обърна и се качи отзад с вдигната глава и безизразно лице, седна близо до задния борд. Като се доближих до нея чух Кърби Смит да казва:

— Какво става с оръжието ми? Няма да тръгна без пушката си.

Ван Делдън го погледна.

— Твоето оръжие. Разбира се.

Той се протегна към нея, хвана я за цевта, после се извъртя назад и със замах я удари джантата на резервното колело. След това той му я подаде и без да продума седна на мястото до Дима.

Не чух какво каза Кърби Смит, думите му се загубиха в рева на форсирания двигател и шума на скоростите, когато потеглихме. Светлините бяха включени и за секунда той се очерта в червения блясък на стоповете, самотна фигура стоеше със счупена пушка в ръка. После изчезна, изгуби се в тъмнината и праха изхвърлян от колелата.

— Не трябваше да прави това.

Мери си пое дъх, нейният глас едвам се чуваше и тя потрепери.

— Той никога няма да прости това.

Няма смисъл да й се напомня, че имаше очевидни неща, които Ван Делдън никога нямаше да забрави. Честа на един мъж беше наранена и аз си го представих на сутринта да накуцва уморено в лагера със счупената си пушка. Да бъде унижен пред неговите Африкански ловци, пред Армията също — тя беше права, той никога нямаше да прости на ван Делдън за това. Аз се протегнах и хванах ръката й. Беше топла при докосване и аз можех да усетя потреперването й. Тя я остави така за момент, нейната ръка в моята, доста пасивна, след това пръстите й изведнъж се стегнаха, хващайки се за мен сякаш беше отчаяна и искаше да прегърне някого. Тя остана така, напрегната и скована, докато движехме с рев надолу по склона и към равнината. След това нейните пръсти постепенно се отпуснаха и тя пусна ръката ми.

Чакълестата равнина беше тясна ивица, едва половин миля широка. Черни купчини от лава се виждаха в ляво от нас. Южният кръст се показа бледо над очертанията на планините от дясно. Завихме на изток, като залитахме и се клатушкахме неравномерно, когато Дима завиваше рязко, за да избегне оголени от вятъра скали. И след това намалихме, осветявайки пясъка с нашите фарове за следите оставени от слоновете.