Хамънд Инис
Големите стъпки (4)

Трета глава

Онази нощ видях Алекс Кърби Смит за първи път. Беше седнал през няколко маси, говореше с група американци, висок, добре сложен мъж, зареден с много енергия. Докато говореше, лицето му беше много живо, очите му присвити от дългогодишния блясък на слънцето и остър орлов нос, който му придаваше вид на хищник. Косат му беше дълга и светла, пригладена назад сякаш вятъра я бе издухал. Нямаше как да го сбъркаш на това събиране. Дори и да не знаех, мисля че щях да предположа, че е ловец, нещо в остротата на погледа му, твърдостта, силния блясък подчертаващ неговите думи. Ръцете му постоянно се движеха, за да подсилят думите, а едната беше в ръкавица. Лявата, кафява ръкавица беше толкова нелепа в задушната жега в столовата, очите ми се залепиха за нея. Изминаха няколко секунди преди да ми светне. Беше изкуствена ръка. Мъжете с него на масата бяха всички американци и изглеждаше, че се опитва да ги убеди в нещо, залягайки напред, лактите му на масата, цигара в дясната му ръка, говореше енергично. Не можех да чуя какво казваше, защото Ейб Финкел настоя да ми разкаже неговата версия за това какво се е случило на Конференцията. Беше добър в мимиките и неговата равносметка за различните речи беше, че са били много забавни, ако мисълта ми не беше насочена към други неща.

Масата на Кърби Смит започна да пропуква. Той все още говореше, когато бутна стола си назад и се изправи. Той беше много висок, поразителна фигура в безупречно ловно яке с червен копринен шал на врата му, неговото твърдо гладко избръснато почти момчешко лице изпълнено с ентусиазъм. И той се движеше с необикновена лекота сякаш постоянно беше стъпил на възглавничките на стъпалата си.

— Ще бъде трудно пътуване. — Чух го да казва. — Мисля, че може да бъде организирано, ако наистина го искате…

— Не мислиш ли, че това е чудесно? — каза Ейб Финкел, потупвайки ме по ръката. — Идвам от стария Уилоуби-Блеър. Дивият живот е част от модела на целия живот и животните са толкова важни за човека, колкото човекът е за тях. Не е ли смешно?

Той въздъхна и поклати глава към мен.

— Ти пропусна първият ден и дори не слушаш докато ти показвам ползата от моите брилянтни наблюдателни способности. Не вярвам, че си се загубил.

— Нито пък аз — каза Кен и ми се ухили. — Изкарал си нощта на открито с единственото красиво момиче на това място…

— Валя дъжд, приятели. — Ейб се усмихна. — Момичетата не обичат да излизат в Африканската джунгла, когато вали. И дори да няма лъвове и носорози там, все пак има змии и гущери…

Той за момент се престори, че лежи там навън в дъжда и по него лазят мравки войници, като извиваше тялото си, като се оплакваше с дрезгав глас.

— Това там е африканска усойница ли е?

— Върви по дяволите — казах аз като гледах Кърби Смит да обикаля от маса на маса и да говори на делегатите.

— Не е смешно, нали?

— Не.

Виждах го много ясно, само през две маси и имаше нещо особено в лицето му — стисната уста, острия тънък нос и живите му очи, почти искрящи. Тя беше права за неговия чар. Той беше един от тези мъже с привлекателна усмивка, който можеше лесно да те развълнува и въпреки че беше на около 50, той все още имаше привлекателността на много по-млад мъж. Чудех се как беше загубил ръката си. Ловец само с една ръка…

— Ти не си се загубил.

— Какво?

Обърнах се, за да видя Ейб Финкел да се навежда към мен, а в очите му вече нямаше никакъв блясък на хумор.

— Какво имаш впредвид?

— Чу ме. Това са пълни глупости ти и момичето да се загубите. Излезли сте по работа и имате нещо, което никой друг няма, нали?

— Какво те кара да го кажеш?

— Да не си мислиш, че не проверяваме куфарите с екипировката ни? Пуснал си три списания в кутиите за филми докато ние бяхме на обяд. А Каранджа? Говори се, че е излязъл да ви търси и заседнал, ето защо не беше тази сутрин на конференцията да представи Кит Кимани. Но днес следобед той ви разпитваше и най-накрая се измъкна с филма от вашата камера. Защо?

— Предпазна мярка, предполагам. Не знам. Каза, че го е направил по заповед на неговия министър.

— Сигурно, но защо? Какво си е мислел, че може да имате в кутията.

— Не знам.

— Не знаеш ли! За бога, ти си лош човек. И като сложи отгоре списанията в нашия куфар. Ерд ги намери точно там следобед докато ти все още се хранеше и аз ги пъхнах в джоба си за всеки случай. — Гледаше ме втренчено и се усмихваше. — Добре, ще споделиш ли дълбоката си тайна.

Той беше прекалено рязък и аз не му отговорих, само поклатих глава.

— Мога да ги запазя.

Не знаех дали говори сериозно или не, очите му ме гледаха злобно.

— Не мисля, че ще направиш това — промърморих.

— Няма? Мислиш си, че един закоравял стар професионалист като мен има някаква милост към новите момчета и е опитен в това?

Той все още се усмихваше, тонът му забавен, но тъмните му очи ме гледаха и ми показваха, че е сериозен.

— Искам да знам какво си правил. Или предпочиташ да попитам момичето на Делдън?

— Утре ще разбереш — казах аз и се изправих, чувствах се уморен и исках да поспя.

— Утре къде?

— На конференцията. Когато говори Кърби Смит — и добавих: — Може би ще искаш да направим сделка, затова запаси този филм.

Очите му светнаха от любопитство, а лицето му блестеше на светлината, но той не зададе повече въпроси и знаех, че няма да говори, не и за сделката. Филмът беше в безопасност у него и аз ги оставих и влезнах в стая си. Кен дойде точно, когато събличах дрехите си.

— Колин, ти наистина ли получи нещо?

Той се мръщеше, неговото изражение беше съсредоточено и озадачено. И когато не получи отговор, той каза:

— Каранджа тръгна с камиона скоро след полунощ. Взе го от един от гвардията. Станах призори тази сутрин. Тревожех се за теб.

— Нямаше нужда.

Излях малко вода в платнения умивалник и започнах да си обливам лицето.

— Имаше една жена, журналист, скитаща наоколо, питаше за Мери Делдън. Те споделят една и съща стая и тя беше уплашена, че й се е случило нещо. — Той спря, изчака докато изсуших лицето си с кърпата. — Корнилиъс ван Делдън — промърмори той. — Сега аз знам нещо за него, носи се слух, че той е в страната и Армията го търси.

— Кой ти каза това? — Оставих кърпата и обърнах глава към него. — Ти поразпита ли?

Той сви рамене.

— Не само аз, но също Ейб и някои други. Ние всички сме изпълнени с любопитство. И ти излизаш с момичето на Делдън. Същото име.

— Защо по дяволите, започна да задаваш въпроси? — попитах ядосано. — Казах ти да не се тревожиш, ако закъснея.

— Няма нужда да се тревожиш. Аз съм единственият, който знае, че си искал да се свържеш с Корнилиъс ван Делдън и си мълчах за това.

— Мери Делдън е негова дъщеря. — Пресегнах към пижамата си. — Това е всичко, което ще ти кажа за сега.

Мислих за този лагер, намиращ се долу в лугата, и как докараха легла и припаси с камиони, гвардията изпълняваше длъжността на прислуга; два напълно различни свята, и утре той ще влезе в този Хотел — направо в капана, струва ми се.

— Тези слухове. Какво точно казват? — попитах.

— Виждал си го, нали?

Той стоеше прав, с гръб към прозореца, и в този момент прожекторите около езерото се включиха. Очилата му проблясваха на светлината.

— Всичко е ясно. Ако не искаш да говориш…

— Те какво казват?

— Това, че той мрази смелостта на Кърби Смит. Ето ги Бъртън и Спик отново и някак си той ще успее да говори пред Конференцията.

— Бъртън и Спик?

— Ейб Финкел използваше тази фраза. Не знам нищо за това. Той каза, че всичко е в африканските книги. Аз не съм начетен като Ейб.

Имах неясен спомен за някаква викторианска драма „Изворът на Нил“ — тази беше. Словесен дуел и Спик се очакваше да извърши самоубийство. И ако в Хотела се разпространяваха тайно слухове, че ван Делдън щеше да се появи…

— С кого си говорил?

— Само с делегатите и медиите.

— А с Кърби Смит? Говорил ли си с него?

— Не, но Ейб го е направил.

— Какво каза той?

— Просто Корнилиъс ван Делдън бил мърморко и нежелано лице за настоящето Правителство. Бил е съвсем сигурен, че те ще се погрижат да не се появи на Конференцията.

Така че, капанът бе устроен и утре щеше да щракне. Един мъж с такава брада, толкова разпознаваем, не би било възможно да се вмъкне в хотела незабелязано. Целият район бе строго охраняван сега, патрулите бяха отвън и стражите на пост. Можех да ги видя, движещи се долу край езерото. Откъснах една страница от бележника си, драснах една бележка и я дадох на Кен.

— Занеси я на Мери Делдън, става ли? Кажи й каквото току-що ми каза.

Той се поколеба, сякаш беше готов да ми зададе още въпроси. Но след това кимна.

— Добре. Ще й кажа.

Беше тъкмо след като той изчезна в нощта, когато осъзнах, че все още стоях гол. Тогава се шмугнах в пижамата си и се качих в леглото, като лежах буден за малко, чудейки се как ван Делдън си мислеше, че е възможно да влезе на Конференцията. Представях си го заедно с Макунга, да си пробиват път с бой с държавните служители, звукът от огнестрелно оръжие отекваше в конферентната зала и беше по време на тази фантазия, когато съм заспал и бях страшно уморен, за да ме е грижа какво се случва.

Дочух рев на слон, силен като писък, а също и крясъци и тогава се събудих, или поне си мислех, че съм, и в стаята се чуваха шептящи гласове. Ейб говореше тихо, никаква светлина и сенки не помръдваха в тъмнината. Някаква врата се затвори и настъпи тишина. Мисля, че сънувах слона, а това тук бяха останалите колеги, който си лягаха и аз се обърнах и отново заспах. Следващото нещо, което разбрах беше, че се е съмнало и исках да се облекча. През нощта ползвахме стайната тоалетна измивайки я с кофа вода сутринта. Слязох сънливо от леглото си и се запътих към банята. Вратата беше затворена и когато се опитах да я отворя не помръдна. Гласът на Ейб зад мен каза:

— Направи го навън. Вратата е заключена.

— Защо?

— Той спи в тоалетната.

— Кой?

— За бога! Кой си мислиш? Лягай си в леглото. Още няма шест — каза и се зави през глава.

Излязох навън и се изпиках от верандата, взирайки се в притихналия Хотел. Тъжният напев на скърбящ гълъб звучеше край езерото, а един щъркел стоеше като стража на върха на главната сграда. Тъкмо се разсъмваше, въздухът бе изпълнен с шепота на насекоми и дрезгавото квакане на жабите. Нямаше никой наоколо, беше почти безмълвно, а ван Делдън спеше в нашата баня. Сигурно беше пристигнал в малките часове, което обяснява защо никъде нямаше светлина, когато се събудих от шептящите гласове.

Качих се отново в леглото си, но не можех да заспя, мислех за сценария и каква щеше да бъде кулминацията, дали имах способностите да го напиша? Не знаех нищо за животните и нищо за Африка. Бях роден и израснал в Лондон и всичко, което бях правил до сега беше в Обединеното кралство, освен онзи филм за танкера, а и тогава целия екип беше от англичани. Погледнах към Ейб Финкел, здраво увит в одеялото и разхвърленото оборудване под леглото на Линдстром. Те бяха в това сега и си бяха признали, че знаят малко повече от мен за дивите животни, те бяха по-възрастни и доста по-опитни от мен. Кен се размърда в леглото под мене:

— Буден ли си Колин?

— Да.

— Мисля, че трябва да го снимаме как спи в банята. Отзад има прозорец.

— Има ли достатъчно светлина?

— Слънцето се издига и прозорецът е на изток.

Ейб седна на леглото.

— Искате ли да ви застрелят ли?

Той има Колт на кръста и е човек, който спи с едно отворено око. Той скочи на земята от своето легло.

— Ще подготвим нещата, преди да отидем на закуска.

— Той може да не се съгласи — каза Кен.

— О, ще се съгласи. Не чу ли какво каза той снощи? Ние го крием тук докато Кърби Смит започне да говори и ще направим колкото снимки си пожелаем. Човек като него, който поема такива рискове, има нужда от възможно най-много публичност.

Той излезе и отиде до тоалетна, след което започна да се облича.

— Истинският ни проблем е как да изнесем нещата. Ще поговоря с пилота. Знам в коя стая е. — Той ме погледна докато си слагаше обувките. — С колко пари си готов да подкрепиш каузата.

— Бюджетът ми е малък — измрънках аз.

— Не сме ли всички така — отвърна той. — Не се безпокой остави го на мен. Ще се оправим по-късно.

И излезе, носеше нещата си за бръснене и се беше отправил към банята.

Нямаше го за около половин час и когато се върна всички бяхме станали и се обличахме.

— Той ще лети с Министъра този следобед към четири и ще вземе филмите ни с него.

— Колко ще иска? — попитах аз.

— Той е наемник и не би поел такъв риск за нищо. Дадох му чек от Швейцарска банка за хиляда франка да бъдат заверен от Американския консул при доставка. Какво мислиш за това? Твоите хора няма ли да участват?

Не знаех. Бях в неведение и с неудобство осъзнах, че няма възможност за такова нещо. Тогава Мери Делдън се появи на верандата и изглеждаше свежа и кокетна:

— Мога ли да вляза?

Нейният дрезгав глас звучеше нервен, очите й обиколиха стаята, когато тя влезе.

— Всичко наред ли е? — попита ме тя и разбрах, че няма доверие на останалите. Ейб й отговори:

— Можеше да ни предупредиш, Мери. Да се появи така по средата на нощта с твоя уморен приятел — можеше да изкрещя като луд.

Той се усмихваше тъмното му лице се оживи от смешната ситуация.

— Уплаши ме.

— Съжалявам — каза тя с усмивка и израз на облекчение. — Къде е той?

Ейб кимна към затворената врата на банята. Тя отиде до нея и почука.

— Мери е. Добре ли си?

Резето щракна и той отвори вратата, беше облечен, тялото му запълваше отворената врата и оглеждаше хората в стаята, бърза оценка. Спря се върху Ейб Финкел.

— С теб ли говорих снощи? Добре. И си уредил да вземат снимките.

— Да, разбира се. Чух всичко, което ми казахте. А звукозаписа?

— Погрижил съм се. Касетите ще бъдат пренесени със снимките.

— Идеално. — Той погледна към Мери. — Няма промяна в уговорките, надявам се.

Тя поклати глава.

— Трябва ли да го правиш точно така, пред всички?

— А как иначе?

— Ще кажат, че е защото го мразиш.

Той повдигна рамене.

— Какво значение има, стига да го спра. — После добави: — Значи започва да говори в 10:30, така ли?

— Там някъде. Конференцията започва в десет и само един делегат говори преди него, бивш сенатор от Бостън на име Франклин. Каранджа мисли, че Ейб ще говори около половин час, след което ще има дискусия с министъра, който ще се появи по обед. Следобед ще ни водят да видим местността предназначена за пилотната схема. Господин Кимани ще ни обещае снимки на носорози, антилопи може би и на лъвове.

— Всичко е планирал значи.

— Скаути от армията ще бъдат готови и ще докарат животните.

Той се изсмя дрезгаво.

— Те събират бедните животни в кошари от няколко седмици. Това е едно от нещата, които трябва да кажа на Конференцията. — Той погледна Кен и след това Линдстром. — Ти си операторът, нали? Е, след като казах всичко, което мислех, погрижи се да имате достатъчно филм в камерите. Ще снимаш слон и това ще е много по-изумително от всичко, което Господин Кимани може да ти предложи.

— Това ли чухме снощи? — попита Ейб. — Чуваха се много писъци и викове от бараките. Заради това бяхме будни, когато ти пристигна.

Голямата глава, която приличаше на лъвска, добави:

— Това беше слон. Този, за който ми каза ти, Мери?

— И ти го докара до Хотела, при това положение? — Думите трепереха в сутрешния въздух, нотка гняв и ядосаното й лице. — Как можа?

— Бяха поставили охрана и трябваше да ги разсея. — И като видя неодобрението изписано на лицето на дъщеря му, той добави: — И без това е обречен. Знаеш това много добре, така че не бъди сантиментална.

Но тя обърна главата си към прозореца.

— Каранджа — каза тя. — Мисля, че той идва тук.

През прозореца можехме да го видим как ходеше наперено пред главната сграда.

— Ще дойдеш да ме вземеш, нали? — каза ми ван Делдън. — Веднага щом се изправи.

Кимнах и той изчезна в банята заключвайки вратата зад него.

Каранджа се изправи на нашата веранда.

— Добро утро госпожице Делдън. Господин Тейт, всички. Надявам се да не са ви събудили снощи като гонеха тези слонове.

Изглеждаше, че си е възвърнал малко от неговото весело самочувствие.

— Повече от един ли бяха?

— О, да. Те идват при боклука. — Той се зачуди, погледна смутено двамата американци и тогава се обърна към Мери Делдън. — Може ли да поговоря с вас насаме? И с вас Господин Тейт.

Заведе ни до басейна и когато бяхме далеч от всички, той каза:

— Моля те кажи му, че не трябва да идва тук. Не е добре за него. Отговорникът за охраната е поставил пазачи навсякъде из Хотела. След закуска ще има повече войници и няма шанс той да успее да премине през тях, въобще никакъв шанс.

— И как очакваш да му кажа? — попита тя.

— Мисля, че имате уговорен знак. Моля те кажи му. Това е всичко, което имам да кажа. Освен това, моят Министър много се притеснява да не се изложи, не и тук пред всичко делегати.

— Мога да си представя. — Тя се усмихваше кисело. — Армията да го арестува и новинарските камерите да го запишат. Това наистина ще постави Кимани на мястото му.

— Моля ви Госпожице Мери. Камерите няма да записват. Ще се случи далеч от Хотела. Разбирате ли? Той няма да спечели нищо.

Тя кимна.

— Разбирам. Но ти го познаваш. Щом си е наумил нещо… Затова те моля, като лична услуга. Трябва да го убедиш, че това не е добре. Ти му кажи. Лагерът му се намира в лугата. — И тя му каза точно къде. — Не можах да мина през охраната, а така или иначе трябва да съм на конференцията.

Той се поколеба, поклати главата си и се усмихна хитро.

— Мисля, че вече е напуснал лагера, в противен случай, не ми казваш къде е. — И след това, като се направи на началник каза строго: — Прави каквото ти казвам, моля. За негово добро е. За да избегнем неприятностите.

Обърна се и тръгна бързо. Беше направил това, което му беше казано да направи и имах чувството, че самочувствието му беше една маска и под нея той беше изплашен.

— Какво ще правят с него? — попитах аз, докато я следвах към главната сграда.

— Ще бъде наред — каза тя. — Той е Кикую, също както и Кимани.

— Племенна лоялност ли е това?

Тя кимна.

— И двамата ще обвинят армията, а Кимани е умен малък човек. А, ако това не проработи?

Тя сви рамене.

— Е, предполагам, че Африка не е толкова по-различна от Вашингтон и Лондон по отношение на политиците. Тяхното основно занимание е едно и също — естествена йерархия и оцеляване.

Тя спря и подуши въздуха.

— Колко чудесен щеше да бъде светът, ако нямаше политици. Винаги си мисля за Райската градина, където няма политика. Дори тук, където от нас се очаква да се борим за оцеляването на дивите животни, всичко е политика, всеки делегат се бори сам за себе си, да се изтъкне. Корнилиъс и той е такъв — и Алекс също. Те имат своята гледна точка и не зачитат гледната точка на другите, душевна завеса… Е, идваш ли на закуска сега? Много съм гладна. — Тя се усмихна и се усети пресилено веселие. — Пълният стомах е най-доброто успокоително.

— Още не съм се обръснал.

— Добре, тогава ще се видим на Конференцията.

Гледах я как си отива, чудейки се какво тя чувства наистина, доведена в сафари лагер управляван от баща й и Кърби Смит, и сега те се бяха хванали гуша за гуша и се изправяха лице в лице. Аз си мислех за моят произход, толкова подреден, толкова банален — а нейния толкова вълнуващ. Знаела ли е какво ще направи нейния баща, след като тя приеме задачата? Осъзнала ли е, че ще има конфронтация и тя ще бъде емоционално разкъсвана между тях двамата? Затова тя изглежда предполагаше — и двамата от тях безскрупулно да се обвиняват един друг.

Аз се върнах до стаята и взех своята кутия с нещата за къпане. Ейб Финкел беше там, чист и избръснат, седеше на верандата.

— Кен и Ерд ядат сега. Ние ще отидем после. Не можем да рискуваме охраната да го намери тук преди балона да излети, хм?

Неговата къдрава черна коса блестеше и очите му бяха живи като въглени, истински професионален новинар знаейки, че е пробил и е напрегнат до безкрайност.

— Пилотът е в стая 71. Той ще ни чака.

До 10 часа нямаше по-малко от двама човека от нас в стаята или на верандата. Но, единствената охрана, която видяхме беше отвъд езерото, където те имаха повече хора на пост и патрулен отряд обикалящ напред — назад. Изглеждаше, че никога не им е хрумвало, че Корнилиъс ван Делдън може вече да е в района на хотела.

Точно преди десет часа всички ние се отправихме към трапезарията. Масите сега бяха заети, столовете наредени в редица, помещението вече беше на половина пълно. Ние намерихме места на външния край на един ред и Кен постави камерата Болекс на трикракия статив. Аз си носех камера Бьольо с мен за всеки случай, но моята основна грижа бяха записите и се чудех дали аз бях достатъчно близо до реда столове и малката катедра пред нас. Но веднъж, след като сър Едмънд Уилоуби-Блеър беше на крака и аз имах плейбек на началните му думи знаех, че всичко е наред. Неговото кратко обобщение на изказванията на делегатите предишния ден беше казано с чист и силен глас. В заключение той каза:

— Аз мисля, че ние всички осъзнаваме проблемите, пред които е изправено правителството на Източноафриканската федерация. Наша отговорност е бъдещето на дивите животни в този район, но всеки, който е слушал речта на министъра вчера и все още не приема това, че тези проблеми би трябвало да окажат влияние върху животните, които по едно време заемаха толкова голяма част от земите на федерацията, не е реалистично.

Министърът поклати глава и се усмихна. Той седеше до Председателя в стегнат, доста ярък син костюм, на тъмната му ръка опряна на коляното проблясваше златен пръстен.

— Проблемите, както аз ги виждам и както като се очертаха на Конференцията са три: Първо, резултатите от изтощителната и продължителна война. Второ, стремежите от хората в действие, естествените стремежи за владеене на земя в зона с много висока раждаемост, където натискът върху населението се е покачил от стичането на бежанци. Цели племена са били принудени да се преместят или да разширят обитаваната територия. Трето, презаселването на номадските племена от засегнатите от суша северни райони и последвалата смяна от пасторален начин на живот в по-ефикасния начин за използване на земята за земеделие. Тези, господа, са трите основни фактора, които се изправят срещу нас и никаква сума от посветени на това, дори и емоционални аргументи, ще ги премахнат. Днес, е последният ден от конференцията, ще се фокусираме върху практичното, с посещение този следобед на област, за която са ми съобщили, че в нея още има съсредоточена голяма група животни, която може, министъра мисли, да бъде запазена. С други думи, животински резерват, или парк, което е политически възможно.

Той погледна надолу към стегнатата синя фигура до него.

— Но ние не трябва да забравяме, че Господин Кимани още трябва да представи идеята на неговите колеги от Правителството и армията.

Той се обърна отново към публиката, говорейки бавно и категорично, за да придаде тежест на думите си.

— Аз ще Ви помоля, по тази причина, да не го направите невъзможно за него като правите анализи тази вечер, на нашата последна среща, която той няма вероятно да може да подкрепи. Казвам го отново и много настоятелно, ние трябва да си помислим в практическо отношение, какво е възможно, при дадените условия. И за да подпомогна това съм ограничил таз сутрешните изказвания до двама говорители, и двамата практични мъже. Един от тях — Алекс Кърби Смит — е живял в тази държава целия си живот, и е един от световните научни авторитети в управлението на дивите животни, както свободните така и в резерватите, и което е по-важното — заради неговите услуги по време на скорошната война, той е приет в сегашното Правителство на федерацията.

По време на тази част от речта си, Председателят поглеждаше Кърби Смит, седнал до верандата, където блясъкът на слънцето беше като кръг от прожектор върху голямото, загоряло от слънцето лице, и подчертаваше острия нос и енергичността на тези присвити на слънцето очи.

Имаше аплодисменти от малка група, която седеше край него и той се усмихна с благодарност, проблеснаха златни зъби в слънчевата светлина, червения шал на врата му, небрежно цветно петно върху неговото жълто-кафяво ловно яке.

— Но първо, — сър Едмънд продължи. — Ще се обърна към Джордж Л. Франклин от Бостънската фондация, практичен мъж в различна сфера — тази на финансите. Трябва да приеме факта, че всяка програма за дивите животни изисква пари за администрация, мениджмънт, опазване. Не може да бъде на самоиздръжка както в доброто старо време, когато идваха хиляди туристи. Тези дни вече отминаха, може би е за добро. Необходими са субсидии. Затова сега ще поканя Джордж Франклин.

Франклин говори не повече от двадесет минути равен, дрезгав акцент, който бях чувал няколко пъти преди. Мисля, че той беше счетоводител. Със сигурност нямаше сантименталност в речта му. Той направи разбивка на цени, факти и цифри на база старите паркове и актуализирани цени на заплащане на надзиратели, скаути, пътища, транспорт и сложното управление на площ от около четиристотин квадратни километра. И той направи заключение като потвърди, че фондацията, която той представляваше беше подготвена да подпомогне такъв проект до степен 20% от сумата за минимален период от пет години.

Погледнах си часовника. Беше 10:25 и Франклин сега отговаряше на въпроси. Операторите се движеха ненатрапчиво към Кърби Смит, разполагайки се, за да направят снимките, който искаха, когато той се насочи към катедрата. Каранджа развиваше карта на стената. Кен ме потупа по рамото.

— Искаш ли да го снимаш, когато започне да говори? — прошепна той.

Поклатих глава, гледайки Ейб Финкел докато той се придвижи тихо към вратата. Той беше срещу светлината тогава, в сянката на разбитите прозорци, Ерд Линдстром беше до него и двамата от тях държаха камери. Мери Делдън беше вече вън на верандата. Тя също беше с нейната камера и от там тя можеше да види в нашата стая и да наглежда говорителя.

— Ти стой тук — казах на Кен. Светлината беше прекалено трудна за мен се оправя. — Искам в близък план лицето на Кърби Смит докато той наблюдава влизането на Ван Делдън.

Оставих магнетофона да работи, вдигнах камерата и се запътих към вратата, гласът на сър Едмънд Уилоуби-Блеър ме следваше докато той благодари на говорителя за неговата честност и детайлна преценка и щедростта на неговата фондация.

— Все още не — каза Ейб, като хвана ръката ми. Той гледаше Председателя. Ерд Линдстром беше почти стигнал до нашата стая. — Изпратих го да предупреди старият мъж. Ще му дадем сигнал, когато дойде момента.

Председателят вече покани следващия говорител и Кърби Смит се изправи, камерите го наобиколиха, жужаха и щракаха. Това беше неговият момент и той даде най-доброто от себе си, дори когато отговаряше на въпроси и микрофоните бяха насочени към него от отегчени от процедурите мъже, които имаха нужда от нещо по-вълнуващо, по-цветно.

— Някога яздили ли сте див слон, господин Смит?

— Не, само носорози.

На тях не им пукаше, че беше само шега. Те се хванаха. И беше развеселен, почти привлекателен, чарът му заработи. Той се премести до катедрата, операторите го следваха.

— Носи се слух, че отивате на север. Работа за Правителството ли е това?

— Отговорът е в моята реч.

Той вече беше на катедрата, лице в лице с публиката, усмихнат, добре изглеждащите му черти оживени и жизнени, преливаха от увереност и Ейб вдигна ръцете си. Видях, че Линдстром прие сигнала и огледах стаята, изчаквах. Кърби Смит вече говореше, за войната и как част от дивите животни са били принудени да платят за нея.

— Армията по време на поход взима всичко, което и е нужно. Храни се от земята и това в Африка се нарича животни. Знам, че тук има хора, които си мислят, че за това няма извинение, но да очакваме мъжете да умират от глад, за да може слон или носорог, или газела да оживеят трябва да пренебрегнеш собствената си природа. Никой от вас, никой от вас тук, по някакъв начин отдаден на запазването на дивите животни, който, поставен на това изпитание, ще гладува до смърт, когато има средствата да убива. Дори и тези, които мислят, че е добре да се убива за прехрана, с други думи хората, които съществуват благодарение на земята, ненавиждат поведение на мъже като Стенли и Телеки, които движейки се с голяма свита от носачи и убиваха за да имат хората им запаси от месо. Но го направиха, за да спасят своите експедиции от затъване, както и аз направих по време на последната война, за да нахраня една армия.

Той спря за малко, като погледна морето от лица и преценяваше въздействието на аргумента си.

— Знам, че някои от вас не одобряват участието ми в това. Но какво щеше да стане? Ще ви кажа, как цяла армия, която се нуждаеше от редовни хранителни запаси щеше да го направи…

Ейб се премести, вдигна камерата си, а аз се обърнах, забравих за речта и видях бягащите чернокожи охранители и Линдстром, който ходеше заднишком, камерата му, насочена към фигурата на Корнилиъс ван Делдън, която напомняше на лъв, крачеща към нас с окъсани сандали и мръсни шорти. Сивата му коса, която си личеше, че е сплъстена в разкъсаната яка на дрипавата му риза, носеше револвер на кръста.

Глави се обърнаха, разсеяни от виковете. Името Корнилиъс ван Делдън прозвуча в стаята. Новинарите, приклекнали пред Кърби Смит, с насочени камери, свалиха пръстите си от бутона, изправиха се на крака и хукнаха. За момент в стаята настъпи врява, делегатите се блъскаха до прозорците, както и отвън на верандата. Направих знак на Кен да се завърти и той завъртя камерата, за да хване сцената отвън, тя се фокусира върху ван Делдън, опустялата Конферентна зала, след което той я насочи към Кърби Смит, стоящ безмълвен и забравен, след това към министъра, стоящ зашеметен и към председателя, който чукаше с един пепелник по бюрото, а аз изключих магнетофона си и си проправих път към верандата.

Малкото, движещо се заднишком шествие достигна до верандата и се спря в проточилите врат делегати.

— Как попаднахте тук?… Разбрахме, че сте били изгонени от страната… Г-н ван Делдън, ще говорите ли?

И един глас, звучащ като немски.

— Направете изявление, битте. Искаме да узнаем дали е вярна, че има никакви на диво животно от „тук до бряг“.

И някой друг, съдейки по външния му вид, скандинавец.

— Да, сега искаме изявление.

Охраната беше спряла, несигурни, с тъмнокожи лица и униформи в цвят каки, пренаселен фон за брадатата глава на ван Делдън и нищо не можеха да направят. Бяха изправени пред редица от камери и пред цял строй делегати.

— Господа! — Гласът на сър Едмънд вече не беше спокоен и убедителен. Прогърмя като на старшина. — Господа, моля за Вашето внимание. Ще се върнете по местата си. Слушаме една много важна реч. Сега, моля — незабавно!

Бавно завесите на сцената се разтвориха, когато делегатите започнаха да заемат своите места, но много от тях стояха прави, за да направят път на председателя, несъмнено, за да видят как той би поздравил този мъж дошъл от храсталака сякаш някакъв стар пророк. Те не бяха разочаровани. Сър Едмънд имаше чудесно чувство за ситуацията.

— Корнилиъс ван Делдън.

Лицето му светна и неговата ръка се протегна.

— Помня те, през 73-та, когато половината учени на света, включително и аз, се събрахме на езерото Рудолф за слънчевото затъмнение. Заповядай. Ти беше поканен, разбира се, но разбрах, че са те забавили.

И той се обърна, неговата ръка беше обгърнала раменете на Делдън, неговото иронично, жабешко лице се засия пред камерите и той каза:

— Вие знаете, ние се срещахме преди това, когато служех в КАРс — Мау-Мау проблеми.

Не беше най-тактичното нещо, което можеше да каже, като се имаше предвид, че Министъра беше Кикую, но вероятно, той искаше да каже точно това — знаеше как са се отнесли с ван Делдън на летището и как бяха започнали да го търсят. Но не мисля, че Кимани го чу. Той остана седнал, лицето му беше празно, долната му устна увиснала, и бялото на очите му беше сякаш е видял призрак.

— Мисля, че познавате Министъра. И Алекс, разбира се.

И все още като стоеше с ръка върху раменете на ван Делдън, сякаш уплашен, че ако я махне, камерата ще го пропусне, обърна се с лице към публиката, и гласът му гръмна.

— Господа! Убеден съм, че вие всички бихте искали да ме приветствате за моето посрещане на тази Конференция на човека, който няма нужда да ви представям, най-малко като уважение към неговата репутация — Корнилиъс ван Делдън. Той за съжаление закъсня, по обстоятелства извън неговия контрол, но сега, ето че е тук, знам, че вие бихте искали да предложите да се възползваме от неговия дългогодишен опит — след като Алекс спре да говори, това е.

Имаше аплодисменти, когато настани ван Делдън да седне и зае своето място. Министърът разговаряше оживено с Каранджа, но стаята постепенно се успокои и Кърби Смит продължи своята реч, не така гладко както преди и не със същия съвършен контрол върху публиката. Кърби Смит продължи своята реч, не така гладко както преди и не със същия съвършен контрол върху публиката. Корнилиъс ван Делдън беше прекалено поразителна фигура и делегатите все още проточваха врат, за да го видят. Но Кърби Смит беше добър говорител и когато стигна до планираното пътуване на север, той привлече вниманието им.

— Разбирам, че между членовете на Конференцията са се водили разговори за Илърет като възможна алтернатива за пилотната схема предложена от Правителството и вярвам, че повечето от вас знаят, че много скоро заминавам на север, за да огледам каква е ситуацията с дивите животни по брега на езерото Рудолф. Военен самолет летял над района докладва за значително струпване на животни… — Той се обърна към картата на стената зад него. — Особено в района на Тясната долина Хор. — Той посочи разлома между веригите Ниеро и Ол Дония Мара под южния бряг на езерото. — Също и по склоновете на Кулал. Всъщност, оказва се, че по целия източен бряг на Рудолф има над средната концентрация на дивеч.

След това той се върна на катедрата, не за да погледне записките си, а понеже това беше най-доминиращата позиция между Председателя и Министъра.

— Илърет е близо до границата с Етиопия. Сега е част от милитаризираната зона и както предполагам сте забелязали на своите карти на региона и вероятно ще запомните по-добре като Северния Граничен Район, отбелязан като забранена за влизане територия. Трябва да ви кажа, че това не е само защото военните го считат за жизненоважен за защитата на северния фланг на Федерацията, но там има, както добре знаете, продължителна суша. Това е пасищен регион населяван от номадски племена, главно Рендайл и Самбуру. Техните стада са почти унищожени, дори техните кози и камили са намалели значително. Тези племена са заплашени от глад и независимо, че в района се очаква да завали дъжд, това няма да има незабавен ефект. Ако вали няколко дни това може да спаси от унищожение последните останали им говеда, но няма да създаде нови стада, от които да се препитават хората. Правителството — и аз съм сигурен вие ще се съгласите с това от хуманитарна гледна точка — прие, че този район се нуждае от незабавна помощ. И както сър Едмънд ви каза, запазването на дивите животни не е нещо, което да се разглежда отделно. Хората на този страна имат сходни претенции. Това, Господа, е област в бедствие и концентрацията на дивеч придвижващ се в нея, може да унищожи и последните останки от растителност и така окончателно да унищожи племената Рендайл и Самбуру.

Министърът кимна енергично, но глас някъде отзад извика:

— Това да унищожат околната среда ще направят техните кози и крави, не дивеча.

— При тези условия — продължи гладко Кърби Смит — ще оцените това, че Илърет, като резерват не е политически възможно решение в момента. Но тук и сега имам малко надежда за бъдещето — Правителството ме помоли да поема експедиция в района. Целта ще бъде от две части: Да разследваме обстановката в района и да предприемем незабавни мерки да облекчим заплахата от глад.

Той вдигна ръката си, когато няколко гласа се опитаха да протестират.

— Преди да изразите разбираемата си реакция моля ви запомнете, че: тук в сравнителните удобствата на Хотела ви хранят с консерви, които Федералното правителство, с ограничени ресурси, е трябвало да внесе. Населението като цяло трябва да преживява от земята. На Север няма почти нищо останало, с което да преживяват, освен дивеча местещ се от място на место.

— Какъв дивеч? — Беше същият глас от отзад.

— Говоря главно за слонове. Има и друг дивеч, разбира се…

— Имате ли представа колко слона са останали?

Друг делегат каза:

— Не може да са много. Те се под напрежение от години, горите изгорени за въглища, дърветата дават път на нови кошари и селища, стадата говеда се размножават дори по-бързо от популацията, война, неограничен лов, и накрая суша. И сега вие искате да…

— Ред. Ред моля, господа.

Сър Едмънд Уилоуби-Блеър удари със стъкления пепелник, който ползваше за чукче и погледана Кърби Смит.

— Както казах — продължи той, — аз напълно разбирам реакцията ви, но когато хората умират на север те ще потърсят някакъв лек. Ако се остави на тях те ще се възползват от този необичайна миграция на север, ще настъпи клане и много от него ще бъде пропиляно, плътта ще бъде оставена да гние. Аз съм оборудвал и обучил хора за тази задача. Нищо няма да бъде пропиляно. Ще бъде научно подборен процес и само част от животните ще бъдат убити, значителен брой, за да задоволи нуждата в момента. Повтарям ще бъде свършено научно, животните ги очаква бърза смърт, месото използвано напълно. Резултатът, надявам се ще бъде възстановяването на нормалния живот на тези племена и жизнеспособни диви животни — имам предвид, че броят на всеки вид ще бъде намален до толкова колкото страната може разумно да поддържа. Повечето от това е полупустиня и за животните, както и за хората, най-важно е да бъде поддържан балансът между наличната и потенциална нова растителност и населението, което тя трябва да подкрепя. Резултатът от това действие… — Тук той отново се обърна към Министъра. — Когато е завършено и точния баланс е постигнат, ще повярвам, че Илърет може да бъде отново животински резерват. Ако това се окаже възможно при тези обстоятелствата тогава с предимство ще почувствам, че съм дал своя дял на тази нова държава на Федерацията и също на каузата, която е най-скъпа в сърцата на всички тук, опазването на дивия живот в Източна Африка.

След това той седна в тишина, която последва бързото ставане на Министъра да потвърди, че Правителството ще обмисли със съчувствие в случая на Илърет щом се справят със сегашната бедствена ситуация.

— Бих искал да попитам нещо господин Кимани.

Беше Корнилиъс ван Делдън, гласът му изненадващо любезен, доста различен от неговия външен вид, който контрастираше толкова потресаващо с чистата сиво-кафява униформа на предишния говорител.

Председателят кимна.

— Бях на път да те поканя, за да кажеш твоите гледни точки в областта, в която участваш от толкова отдавна.

Ван Делдън вече стоеше прав, главата му наведена леко напред.

— Минали са няколко години от както за последно посетих езерото Рудолф. По тази причина не мога да коментирам ситуацията описана от Майор Кърби Смит. Единствено мога да кажа, че съм облекчен да науча, че все още има дивеч в източна Африка. Тук, както сами виждате…

— Има много места като езерото Рудолф — министърът отговори ядосано. — Дори и тук близо до най-голямата битка, която водихме… делегатите ще имат възможността да видят този следобед.

Ван Делдън кимна, като се обърна с лице към залата, силует на човек като мечка на блясъка на светлината отвън.

— Да — каза той. — Нямам съмнение, че ще ви покажат някакви животни, но те няма да са от никъде наблизо. Ако някой от вас, господа новинари, са склонни да пропуснат обяда си и могат да се подготвят да бъдат заведени на едно място по-рано, ще имате възможност да направите снимки на животните преди те да бъдат пуснати от кошарите.

Кимани скочи на крака.

— Това не е вярно.

Ван Делдън сви рамене.

— Тогава ги заведете. Направо от тук. Преди да можете да дадете на Каранджа или някой друг нареждане да пусне животните.

Той се усмихна, гледаше неподвижно Кимани със строгите си сиви очи, беше се втренчил в него и беше явно, че Министърът нямаше какво да отговори. Кърби Смит се притече на помощ.

— След това, предполагам, ще ме обвиниш, че съм ги примамил в капан за Правителството.

Изразът на забавна изненада на лицето му предизвика вълна от смях.

— Добре известно е, опасявам се, на по-опитните възрастни хора тук, че ван Делдън и аз никога не сме се разбирали. Той ме обвинява за хиляди различни неща откакто прекратихме нашето сътрудничество преди около петнадесет години.

— Искаш да кажеш, че не си уловил тези животни? Че не си давал подобни нареждания?

— Разбира се, не!

— Но не отричаш, че тези животни са били примамени в капан?

— Това е абсурдно. Ти, току-що пристигна в страната…

— Това казаха моите скаути. В тази област едва ли и останало нещо друго по-голямо от диво прасе. Животните, които ще покажете днес следобед са били подмамени. И няма да има никакви слонове, нито един, защото възрастните слонове са прекалено големи, за да бъдат докарани с камион.

Той отново се обърна към Министъра.

— Вашето намерение е ясно — да прочистите земята от всичко, което си съперничи със селското стопанство и добитъка. Сега вероятно ще ни кажете какви инструкции сте дали Вие или Вашето Правителство, за експедицията на Кърби Смит до езерото Рудолф. За пълно изтребване ли е?

— Не.

Кимани удари с ръка по масата. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Разбира се, че не сме наредили изтребление. Аз лично наредих на господин Кърби Смит и моите инструкции бяха точно такива, както той ги представи на тази Конференция.

— Тогава ще попитам нещо друго. Вие лично ли наредихте да се направи тази „жътва“ в Серенгети по време на това, което сега вярвам наричате Война на Федерацията?

— Не. Правителството тогава беше от военни.

— Да, Армията ми даде тези нареждания — каза тихо Кърби Смит. — Защо?

Но ван Делдън го пренебрегна все още обърнат към Министъра.

— Но сега Вие сте Министър на земята и природните ресурси, не може да не знаете нищо за станалото?

Министърът се обърна към залата, с лице към делегатите.

— Майор Кърби Смит изхранваше Армията. Точно както сега има задачата да изхранва номадите в Северния Регион. Научно.

— Всичко ще бъде направено по научен начин, казва той. Знаете ли какво означава за него думата научно? Означава изтребване.

— Глупости! — Лицето на Кърби Смит почервеня, усмивката и чара бяха изчезнали. — Обвиняваш ме за какви ли не неща. Това вече съм го казвал. И за никое от тях нямаш основание. Но да ме обвиниш за изтребване на дивите животни, това е най-…

— Тогава питай Кимани защо дойде толкова късно, така че началото на Конференцията се забави с един ден и посещението на Серенгети беше отложено. Ако делегати бяха отишли до Серенгети…

— Ще Ви заведа утре — каза бързо Кимани, който все още стоеше на крака. — Някой делегат или новинар, който иска…

— До езеро Лгария?

Мъжът стоеше там, устата му все още беше отворена. После погледна Кърби Смит и бързо седна.

— Не — каза Ван Делдън. — Никой от вас няма да бъде заведен там, защото ако някой види какво е там ще настане врява.

— Нищо не знаеш за това.

Кърби Смит вече не гледаше делегатите, само ван Делдън, двамата се гледаха от двата края на стаята.

— Разбира се, бяха убити животни…

— Всички гнута, всички зебри, всички газели, всичките избити в безумна убийствена оргия!

— Преувеличаваш, Корнилиъс. Ти беше на Сейшелите. Нямаш си идея каква беше войната тук. Целият район на юг от тук беше бойно поле. Войниците трябваше да бъдат нахранени.

— Един милион животни — убити. — Грубият глас на ван Делдън се разнасяше като грохот през стаята. — Масово, безразборно убийство. Убиване в името на убийството.

Кимани стана отново на крака, като пренебрегна всички в стаята, за да се обърне към ван Делдън и изкрещя:

— Това е лъжа. Беше избиване по икономически причини. Колкото беше достатъчно за армията, не повече. — И добави с писклив и висок глас. — Знам защо отправяш тези обвинения. Разочарован си, че властите не ти дават да останеш и тъй като отказа да приемеш полета, за да се прибереш вкъщи, криеше се някъде и не знаеш нищо за това.

— Виждал съм го. — Корнилиъс ван Делдън се взря в делегатите. — Виждал съм неща, които никога няма да можете да видите — гробище на милион чудесни животни, камиони заобикалящи стада от уплашени животни, покосявани със стрелба, наблъскани толкова близо едни до други, така че техните кости лежат натрупани едни върху други.

— Лъжеш — извика Кимани. — Ще наредя да те арестуват като агент на белите Южно Африканци решен да унищожи моята държава.

— Лъжа, така ли? — Ван Делдън извади няколко снимки от джоба си и докато се движеше бързо между редиците ги раздаде на делегатите. — Моля предайте ги на останалите. Човек може да лъже, но камерата не. Тези снимки са направени вчера сутринта с Полароид. Не са толкова ясни. Не предават обхвата и огромното унищожение на това, което познаваме като миграцията в Серенгети. Погледнете ги. Просто вижте снимките. Това се случва, когато няма закони за лова и на хората им е позволено да утолят жаждата си да убиват. Пълно унищожение — каза той гръмогласно, — а вие стоите тук и позволявате на този човек да ви заблуждава, че ще бъде само избирателно умъртвяване. Той има договор и склад за замразяване и вие осъждате последните останали стада слонове на смърт.

Настана мъртвешка тишина докато делегатите си подаваха снимките един на друг. Един от тях стана и попита Кимани дали може да бъдат заведени до езерото Лгария на следващия ден, за да видят сами и министърът извика:

— Не. Това е лъжа. Измама.

Делегатите говореха буйно и камерите снимаха делегат след делегат, видях как Каранджа гледа Кимани и се усмихва сякаш му харесваше неудобството на министъра. Кърби Смит стана отново и каза, че нещата сега са различни.

— В Серенгети имаше война.

Но никой не го слушаше, делегатите говореха помежду си. Сър Едмънд тропна с пепелника.

— Ред, господа моля ви. Предлагам ви да направим почивка. Конференцията ще продължи след четвърт час, надявам се по-спокойна атмосфера.

Столовете започнаха да стържат. Журналистите наобиколиха ван Делдън, протягайки се за снимките и си ги подаваха от ръка в ръка, и го снимаха отблизо докато ги държеше.

— Той не трябваше да го прави. Каза го така, че да обвинят Алекс…

Тя спря там, когато Кимани си проби път към верандата и махаше ожесточено на охраната, облегнали се на пушките си.

— О, боже мой! Сега са го притиснали.

— Къде е Каранджа? — помислих си, че Каранджа може да помогне.

Ъгълчетата на устата й се извиха надолу.

— Той няма да помогне. Схванал се е от страх, дявола му.

— Не — казах аз. — Той се наслаждава.

Но тя не ме чу, отдръпна се, сякаш се стегна.

— Ще отида и ще поговоря с Алекс. Никой друг не може да ги спре.

И тя бързо прекоси залата, като си пробиваше път през тълпата, докато не застана до Кърби Смит. Той говореше със сър Едмунд и го видях как се обърна и наведе глава, за да я чуе в шумотевицата. Разбрах колко е висок, понеже тя беше с моя ръст, а очите и стигаха само до брадата му.

Кен ме хвана за ръката.

— Можеш ли отнякъде да ми вземеш още филм? Почти ми свърши и ако искаш добри кадри, когато го хванат…

Но беше твърде късно. Кимани беше с капитана. Той издаваше заповеди и часовите тичаха към него от своите постове около Хотела. Прогърмя изстрел, плосък звук от камшик, звук, който накара всички да замръзнат. За момент помислих, че някой войник си играеше с оръжието, но се чуха викове някъде зад сградите.

— Слонове, слонове.

Прозвуча друг изстрел, последван от писък и една сива фигура излезе зад последните стаи. Тя се блъсна във ВИП верандата, разхвърчаха се плочки и продължи напред, като влачеше единия крак, хоботът вдигнат. Той спря като видя всички нас, струпали се пред столовата, размахваше хобот, търсейки нашата миризма, големите уши разперени като платна.

Изведнъж видя очите му, малки и потънали в големи вдлъбнатини зад стърчащите нагоре бивни. Те бяха големи и тялото зад сивия череп беше изцяло кост. Имах време само да разбера, че нещастното животно беше до смърт изтощено от глад, когато затръби като последните звуци от неговия зов завършваха със страх, и тогава той приближи към нас, главата и хобота му се люшкаха наляво-надясно, сякаш не знаеше на къде да тръгне.

Това, че никой не беше стъпкан се дължеше на присъствието на духа на Кърби Смит. Докато стояхме вкоренени на място, прекалено изненадани да помръднем, той се стърча напред, взе пушка от един от стражите и тогава, придвижвайки се пред нас на пътя на слона, той вдигна пушката до рамото си, балансирайки леко на ръката с ръкавицата, изчака малко и тогава стреля. Сивата маса от кости продължи, без да спира и изведнъж падна на колене, наведе се напред, главата сведена, бивните се забиха в земята, и направиха дълбоки следи в торфа, когато той спря и бавно падна на едната страна.

Чу се силен крясък от войниците и когато те се качиха върху него, ножове се появиха в ръцете им като с магия, други използваха своите байонети докато яростно кълцаха трупа му, сграбчвайки месото, от което са били лишени толкова дълго време. Високият капитан също беше там и Кърби Смит беше човекът, който най-накрая ги принуди да запазят някакъв ред, повика мъже, които някога са били скаути и ги организира да разчленят трупа в някакъв ред.

След това той повика делегатите, събирайки ги около него и сочейки към левия заден крак, който имаше дълга, дебела тел впита в плътта. Целият крак беше изгнил, подут и покрит с мухи, миризмата на гнило висеше във въздуха.

— Това става в Африка, когато остатъкът от едър дивеч е оставен на мъжете без пушки, мъже, които са гладни за месо и нямат никакво чувство към животните, които плячкосват.

Огледах се за ван Делдън, чудейки се какъв ще бъде неговият отговор на това. Но, той не се виждаше.

— Едно време — продължи Кърби Смит, — това щеше да бъде работа на бракониери. Но сега няма такова нещо като бракониерство. Всеки може да убива…

Той се поколеба, след това бързо продължи.

— Това е един хитър стар слон, който познава хората и не се страхува да дойде тук на езерото. Снощи той ровеше в кофите за боклук. Това вероятно е същото животно, което преди снимаха туристите. Но е стъпил с крака си в телена примка, закачена за дънер, стар бракониерски трик и бавна и мъчителна смърт. По-добре е да се справиш с този проблем чисто с пушка.

Видях Мери Делдън да стои нерешително, очите и търсейки из тълпата и аз отидох при нея:

— Къде е той?

Тя поклати глава, присвивайки вежди, устата й в тънка линия и сълзи в нейните очи.

— Какво става? — попитах аз.

Тя се втренчи в мен.

— Не разбираш ли?

— Какво?

— Боже мой! — въздъхна тя. — Казах му за това! Казах му, че има слон около езерото, който влачи голямо дърво. Не помниш ли? Торният бръмбар, купчините изпражнения. Дъждът беше заличил следите, но в тази нощ, писъкът, който чухме, звукът от влаченето. Той го използваше да иде до Хотела, а сега го е използвал да излезе. Всемогъщи Боже! Безсърдечно е.

И тогава разбрах. Не само как беше планирал да се измъкне, но как всеки, независимо колко бяха привързани към запазването на дивите животни, все още използваше животните за своите цели — ван Делдън, за да осъществи своето бягство, Кърби Смит да подкрепя бизнеса си, Кимани, за да укрепи своята политическа позиция, и делегатите, които са отдадени мъже, идващи от различни краища на света, всички бяха тук, защото животните бяха част от позицията, която заемаха в живота.

— Докато те всички къпеха главите си в съсирена кръв — тя каза дрезгаво. — И дискутират правото на човека и животните да живеят в постоянна война, нека нападнем кухнята и да си вземем по една бира. Искам да се напия. Искам толкова много да се напия, че да не трябва да мисля повече.

Тя хвана ръката ми и започна да тича препъвайки се, плачейки тихо в сляп гняв срещу Човечеството.