Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Footprints, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Хамънд Инис

Заглавие: Големите стъпки

Преводач: Атанаска Топуркова; Ати Кисимова; Веско Сеферов; Диана Аврамова; Димитрийка Думкова; Иван Тонев; Йоана Янкова; Лидия Дремалова; Любомира Борисова; Любомир Мирчев; Мария Джамбазова; Мария Ланджева; Михаил Александров; Райна Петрова; Теодора Лазарова; Фани Кюлюмова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Silverkata

Художник: analda

Коректор: Silverkata

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11430


Първа част
Конференция за дивата природа

Първа глава

Валеше здрав тропически дъжд и бирата беше топла. Камионите с провизии я бяха докарали от Найроби по надупчения от бомби път, който бях зърнал от самолета, когато се приземяваше. На всеки беше дадена по една кутийка, сладникава и с много пяна и водата не ставаше за пиене. Погледнах часовника си. Беше след 10 и нощта беше тъмна, нямаше никакъв шанс той да пристигне по това време.

Запалих цигара, седнал на разпадналия се парапет на това, което някога е било веранда, взирайки се през дъжда в стаите подредени в голям полукръг осветявани от ветроупорни лампи и свещи. През изпочупените стъкла на плъзгащите прозорци се виждаха стените, надупчени от куршуми. Някои от делегатите на конференцията вече се приготвяха за лягане. Силуети, които събличаха дрехите си и лягаха в двуетажните си легла. Други, като мен, бяха излезли на разрушените веранди, разговаряха тихо, гласовете им потиснати от атмосферата на това място.

Нощта беше много тиха, никакъв бриз; само звука на падащия вертикално дъжд и бръмченето на генератор някъде наблизо. Организаторите бяха прекарали осветление в помещението за хранене и кухнята, но то беше вече изключено, и токът беше концентриран в прожекторите, лъчите на които осветяваха езерото, сякаш за да ни напомнят за какво се бяхме събрали. Големият кръгъл басейн изглеждаше блед и плосък в дъжда, но нищо не помръдваше, нито дори птица. Сякаш наистина не бяха останали никакви животни.

Бях изпил бирата и потискащата депресия все повече ме обземаше. Помислих си за туристите, които бяха седели на тази веранда, вкусвайки си от леденостудените напитки, чакащи да видят слонове и носорози и всички дребни животинки, които се промъкват като сенки в нощта, за да пият вода от осветения с прожектори басейн.

Трябва да е било хубаво място по това време. Хотелът, така внимателно планиран с басейна до него, като за театрална сцена.

Сега моравата беше обрасла с растителност, плувният басейн — пропукан и празен, сградите разбити и разрушени. Това би било добър начален кадър, но това беше всичко, и една природонаучна конференция без див свят…

Втренчих се в цигарата си, слушайки дъжда. Умряла работа, и единствената причина, заради която бях приел задачата бе, за да се срещна с Корнилиъс ван Делдън, човекът, който познаваше Северната граница, но все още не беше пристигнал. Гласовете на съседната веранда бяха по-силни:

— Казвам ви, че е безполезно. Туристите няма да се върнат, а без туризъм…

— Значи сте съгласни с Кърби Смит?

— За умъртвяването ли? Да, стига да е добре организирано.

И някой друг, рязко и ядосано, се обади:

— Да убиваш, имате предвид. Наричайте го с точното име, за Бога. Застреляйте всичко, което се движи, правейки път за добитъка. И наричате това „умъртвяване“.

Силен, дрезгав, бостънски глас, се намеси.

— Майор Кърби Смит е бизнесмен, това е всичко. Така че нека бъдем практични, господа. Наричайте го както желаете, но той е способен, и Правителството е зад гърба му. Трябва да ви кажа, че фондацията, която представлявам, приема, че тази пилотна схема е най-добрата сделка, която сме…

Един силует се появи в нощта, вир-вода, и шапката му предпазваше фотоапарата.

— Страхотно!

Това беше думата, която Кен казваше, когато се случеше нещо хубаво. Той се размотаваше и правеше снимки със своята „Лайка“. Дъждът и ветроупорният фенер, всички тези легла, и дупките от куршуми, отразени в езерото. Той отиде под заслона на верандата и се разтърси като куче, усмихвайки се удовлетворено:

— Снимах черно и бяло, разбира се, но утре, ще снимам с цветен 7252 — може да бъде трудно. Светлината имам предвид.

Той влезе в стаята зад мен, отново въодушевен от снимките, които беше заснел, бършейки апарата, преди да се съблече и избърше самия себе си.

— Нашите съквартиранти са на път. — Гласът му беше приглушен докато той подсушаваше дългата си черна косата — Двама мъже от Къламбия Броудкастинг Сървис.

— От къде знаеш това?

— Каранджа ми каза. Те идват с камион. Той сложи списък с посетителите на дъската за обяви.

— Беше ли ван Делдън в списъка?

Той поклати глава, бършейки се енергично:

— Имаше един Делдън, който представлява няколко американски списания. Но малкото му име започваше с „М“. Нямаше Корнилиъс ван Делдън.

Значи, все пак, той няма да дойде. Мъжът, който наистина познаваше Северния Граничен Регион, е този, чийто баща отвори път през пустинята Чалиби до езерото Рудолф и публикува книга със своите пътувания на африканс.

— Нахвърляно ли е нещо до сега?

— Не.

И аз стоях там, загледан в дъжда, мислейки за сценария, убеден, че нямаше да излезе нищо добро, и цялото това нещо е загуба на време, поради това, че Корнилиъс ван Делдън нямаше да дойде.

На края влезнах вътре, седейки на масата със счупени крака и с ветроупорната лампа до лакътя ми и мислих над програмата и старите туристически карти, които ни бяха дали. Цаво, Серенгети, Аруша, Нгоронгоро и неговия кратер, всички онези национални паркове и резервати, които някога са били имена на имения, а на север Меру, Самбуру, Марсабит. И още по на север, нагоре до езерото Рудолф на етиопската граница, най-малко известния, най-отдалечения от всички — Илърет. На вечеря, говореха за Илърет и за непотвърдените доклади за придвижване на дивеча нагоре към Тясната долината и водите на езерото Рудолф.

— Единственият останал истински рай — казваха те.

Но, никой от тях не познаваше Илърет. За тях това беше ръбът на непознатото, цялата страна изпълнена с пустини и полета от лава, и на картата на Бритиш Петролиъм, ламинирана, за да се предпази нейната повърхност от потта на туристическите ръце, някой официално беше ударил гумения печат, единствената дума „ЗАБРАНЕНО“ ме зяпаше с виолетовото си мастило.

На картата не беше отбелязан Пор или островите, единствено на Лойангалани и планината Кулал — риболовен лагер Оазис. Там вече нямаше такъв лагер и нямаше нужда да смятам километрите. Знаех колко далече е, твърде далече, и цялата тази площ беше забранена територия. Протегнах се да взема от чантата си картата и превода на онази стара книга — но какъв беше смисълът да чета текста отново. Знаех го наизуст, картата ми беше в ума, а и кой друг можеше да ме заведе до там при сегашните обстоятелства?

— Сега съм пенсионер, но ако някой ме покани, ще дойда.

Е, бяха го поканили, но той не беше там, а конференцията започваше утре. Облегнах се назад и се взрях в отсрещната стена, където един гущер бързо подаваше език, краката и опашката разперени като малка диамантена брошка — единствения признак на живот. Кен се обърна в леглото си и се оплака от светлината, а аз му казах да върви по дяволите.

Чувствах се ядосан и объркан, дъждът барабанеше по покрива и вода се изливаше от скъсаните улуци, този постоянен звук изпълваше стаята и една тънка струйка вода се стичаше в ъгъла, където гипсът беше напукан и петносан. Влагата блестеше на светлината на лампата и аз се замислих за последния път, когато бях срещнал този любезен, неправещ впечатление човек, който помогна да бъда отгледан. Вече преди повече от година, ръката му беше стабилна, когато ми подаде книгата на Питър ван Делдън и написаният на машина превод беше озаглавен „ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ПУСТИНЯТА ЧАЛИБИ ДО ЕЗЕРОТО РУДОЛФ“. Между машинописните страници намерих карта начертана върху плътна пергаментова хартия. Два дни по-късно бяха го намерили мъртъв в същия този малък, опушен офис на приземния етаж на Даути стрийт.

Гущерът се размърда, като изстреля дългия си език към някакво насекомо, и аз си спомних неговите думи, усещането за неуспех — Тук няма нищо друго за теб с някаква стойност. Тези думи бяха останали в паметта ми. Имаше ли в гласа му нотка на неодобрение? Вероятно не. Той беше прекалено мек човек и тогава бях сметнал думите му за една епитафия на погрешното му ръководене на Саутли Тейт. Когато той беше поел ръководството от баща ми тя беше една малка процъфтяваща издателска къща специализирана в пътувания. Инфлацията и променящия се свят я бяха унищожили — и него. Или вината беше моя, а не негова? Ако бях влезнал в бизнеса, както те двамата се бяха надявали… Избутах стола си назад и се изправих на краката си. Беше дълъг двадесет и четири часов полет до Найроби, безкрайното чакане на надупчения асфалт на летище Уилсън — странно как навикът е запазил това типично английско име — и сега дъждът, дяволският безспирен дъжд, и това проклето мрачно, разнебитено място. Трябваше да донеса някакъв скоч. Можех да чуя звънтенето на чаши от съседните стаи, звука на опиянените гласове. Бутилка скоч щеше да предпази мисълта ми от ужасяващата неадекватност и моята собствена решителност да вървя по своя път. Кен Стюарт спеше. Можех да чуя дишането му, меко като на дете и му завидях на това, че живее за момента, за мигновената експозиция на следващата снимка, за неговото тотално включване в ъглите на камерата.

Започнах да се събличам, чудейки се дали бих могъл да вдъхна малко живот на бизнеса си. Споменът за неговото тяло положено в погребалния салон ме преследваше от тогава.

Дъждът, моята самота, потискащата атмосфера на този Хотел — той също беше самотен след смъртта на леля ми, а аз бях прекалено зает да пиша сценарии, да ръководя компанията, за да му помогна да се справи със западащия бизнес и този враждебен свят. И ето сега съм в Африка, опитвайки се да използвам единственото нещо, което ми беше оставил — карта, която ме помоли да върна знаейки, че ще умре.

Стъпки прозвучаха по верандата. Бях полуоблечен и се обърнах, за да видя войник, който държеше чадър, и двама мъже в дъжда. От пластмасовите им шлифери капеше вода по покрития с плочки под, докато се представяха. И двамата бяха от телевизията, по-високият от двамата, Ерд Линдстром, светлокос, синеок, а другият, Ейб Финкел, слаб, тъмнокож и явно беше евреин:

— Вие представяте Би Би Си, нали?

— Само за тази задача.

— Независим значи? — Погледна ме втренчено и бързо сви рамене. — Е, струва ми се, че това има своите предимства.

Знаех какво си мислеше, докато оставяха оборудването и сваляха шлиферите си.

— Някой дал ли ви е прогноза за времето? Колко дълго ще продължи този дъжд? Би трябвало да е сухият сезон.

— Краткотрайните валежи не се осъществиха, така мислеха те, че това ще е краят и времето отново ни изненада.

— Така снимаме на фона на дъжда. Беше ни казано, че няма да вали.

За това пътувахме с камион. Предполагахме, че ще снимаме слонски трупове, нещо, което да даде визуална представа на всички приказки, и дъждът ни хвана като излизахме от Тясната долина.

— Били ли сте на открито откакто заваля дъждът?

— Не.

— Чу ли това, Ерд? Те са затънали в това сметище откакто започна да вали.

Гласът му беше в ритъм с дъжда, равен, монотонен:

— Поне снимахме камиона затънал до осите, със сигурност съм доволен, че няма да има нужда да рекламираме това място. Каранджа казва, че никой не е видял нищо от както са пристигнали, дори слона, който имал навик да претърсва кошовете всяка сутрин по време на закуска.

— Ти видя ли нещо?

— Нищо.

Кен се обърна, мигайки с очи.

— Заснех африкански глиган с опашката нагоре и вървеше като малък влак. Но светлината беше лоша и използвахме 7252 — Ектахром Къмършал. Ако този дъжд продължи ще се справим по-добре с ЕФ 7241. Имате ли от него?

Линдстром беше този, който отговори.

— Не, ние използваме Кодак 7242 и е негатив, а не в позитив.

Те бяха снабдени с Болекс и Бах — Орикон. Те имаха останало малко ръжено уиски и за това, когато най-накрая се качих в леглото си, бях щастливо изолиран от мрачни мисли. Първият ден на това, което първоначално трябваше да е Конференцията на Източно Африканската Федерация върху Ресурсите на Дивия Живот, започна влажен и тежък, въздухът миришеше на мокра земя. Беше спряло да вали, но това беше всичко, облаците висяха над Хотела като влажно одеяло, мокро и заплашително. Закуската беше безплатна, имаше тенекиени чаши и подноси на верандите, защото покривът на трапезарията беше прокапал през нощта и всички маси бяха мокри.

Тоалетните и душовете в стаите не работеха, разбира се, и района около външните тоалетни с ламаринен покрив скоро се превърна в мочурище от червеникава кал. Имаше няколко жени делегати и Кен се възползва максимално от гледката, докато не бе разсеян от вида на Каранджа облечен с изискан сив костюм, привлекателна усмивка и големите му уши стърчащи като платна. Той държеше един високоговорител по същия начин, по който би държал базука.

— Изглежда Министърът не е успял да дойде — каза Ейб Финкел.

Каранджа отиде до средата на това, което някога е било поляна, обърна се с лице към стаите подредени в полукръг и допря високоговорителя до устните си.

— Делегати на Конференцията и журналисти, моля, трябва да изразя съжалението на нашия Министър, но поради необичайното време… Конференцията, която трябваше да открие в 10 часа с реч за добре дошли отправена към делегатите от Господин Кимани, Министър на земята и ресурсите, беше отложена докато самолетът успее да кацне. Това не беше начало предвещаващо успех.

— Жалко, че не можем да тръгнем за Серенгети сами.

Посочих в дневния ред.

— Това е в плановете за утре. Също така и разглеждане на резервата в Кратера.

— Ще бъде оправено — каза Ейб. — Единственото нещо, което е наистина интересно…

Приведен силует излезе на верандата. Аз не осъзнах, че това е млада жена, не веднага, защото тя беше висока с широки рамене, облечена като закален сафари ловец в избледнели панталони, яке в маскировъчен цвят и износени кожени ботуши, широка шапка с щраусово перо.

— Кой от вас е Колин Тейт?

Нейният глас прозвуча леко дрезгаво.

Станах.

— Аз съм Колин Тейт.

Тя се вгледа в мен с дълбок, проницателен поглед.

— Бих искала да говоря с Вас.

Тя рязко се обърна и слезе на отъпканата трева, стоеше там и чакаше.

— Аз съм Мери Делдън — каза тя, когато се присъединих. — Искате ли да слезем към басейна? Не мога да говоря с Вас тук.

След което тя тръгна и не каза нищо докато не стигнахме до края на Хотела, подминахме това, което е било ВИП и неговата веранда обърната към водата. Дългите стъбла на изсъхналата трева бяха намокрени от дъжда, и панталоните ми подгизнаха докато се отдалечихме достатъчно.

— Вие ли писахте на Корнилиъс ван Делдън.

— Вие сте роднини така ли?

Тя кимна.

— Той ми е баща.

Тя имаше тъмно лице, много необичайно, доста дълго, с широка уста и тънки устни, и изразена челюст; но носът и беше най-забележимата черта на лицето й — голям и орлов. Когато ме погледна забелязах, че очите й бяха големи и тъмно сини, бялото на очите изглеждаше по-бяло поради тъмната й кожа.

— Премахнах частицата ван, когато отидох в Америка. То носеше политически оттенък и като журналист Мери Делдън звучеше по-подходящо.

Тя се усмихна и цялото й лице се озари, което смекчи мъжествения му вид.

— Както и да е, майка ми е италианка, а не южноафриканка.

След което внезапно каза:

— Защо искаше да го видиш? Единствено си споменал това че имаш копие на „Пътешествие през Чалиби“ и че съдържа нова информация за…

— Очаквах да се видя с него тук.

— Не искаш да ми кажеш, така ли? — каза тя, леко и продължаваше да се усмихва, но изпъкналата част на нейната брадичка, леденият поглед в очите й издаваше определена враждебност. — Да продължим.

Поколебах се, напомняйки, че Конференцията трябваше да започне веднага щом пристигне министъра. Тя се засмя подигравателно.

— Нищо няма да се случи днес и конференцията няма да започне до утре.

— Каранджа ли ти каза това?

— Не, разбира се. Но си виждал програмата. Утре всички щяхме да ходим с камионите за снабдяване, за да видим Серенгети и Нгоронгоро. Организаторите от Америка настояха за това. Можеш ли да си представиш, какво би било настроението на Конференцията, ако на делегатите им бъде позволено да видят полето празно, всички мигриращи стада мъртви, никакви хищници, дори без лешояди, а Кратера пълен с добитък? — Гласът й се повиши рязко. — Имат голям късмет с времето.

— Какво имаш предвид?

Тя ме погледна сякаш бях глупак.

— Изобщо не беше планирано да ходим до Серенгети. Щяха да намерят някакво извинение за закъснението на Министъра. Или камионите щяха да се развалят. Те щяха да го обяснят по някакъв начин. Сега времето им е перфектно извинение. Бил ли си някога в Източна Африка преди? — попита тя.

— Не.

Тя кимна сякаш да потвърди мнението, което си беше изградила. И след това започна да ме разпитва, не за причината поради, която търсех баща й, а за моето минало. Беше ми ясно, че тя искаше да разбере що за човек съм и аз усетих, че тя се опитваше да направи някакъв избор. Най-накрая тя спря. Бяхме в далечния край на езерото.

— Не знам — отговори тя несигурно. — Имаме цялата сутрин на наше разположение, но… — тя замълча и — мисля, че е по-добре да ми кажеш, за какво е всичко това.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Не се съмняваш, че съм дъщерята на Корнилиъс Ван Делдън, нали? Аз поклатих глава чудейки се кога го е виждала.

— Тогава защо не ми казваш? Защо е тази потайност? Да не би да е нещо в миналото му, което се е случило в Марсабит?

Тя се бе втренчила в мен и гледаше объркано.

— Разбира се, че не, тази книга е била написана много отдавна. Какво те кара да си мислиш, че той би рискувал живота си, за да те заведе в Северен граничен район?

Нещо прелетя над главата ми, шум на криле, щъркел се приземи до водата, който подплаши една токачка. Беше първият признак за живот, който видях.

— От къде знаеше за писмото ми? Видя ли баща си, преди да дойдеш тук?

И когато тя не отговори, попита:

— Той още ли е на Сейшелските острови? Той ми писа от там. Това е домът му, нали?

— Да, това е домът му сега. Къща на стар земевладелец на остров Ла Диг, която принадлежи на рода на майка ми.

— Но си го видяла, нали? — Трябваше да е. Как иначе щеше да знае за писмото ми. — В последното му писмо пишеше, че ако му кажат да дойде, той ще го направи. Очаквах да се срещнем…

— Наистина ли си помисли, че ще му позволят да се изкаже на Конференцията, просто така? — попита тя.

Трябваше. С неговата международна репутация… Но има прекалено много врагове тук. Никога не биха му простили за изказването му, че африканските говеда са обида за Господ, че човек трябва да се учи от животните как да спазва законите на природата и да не наказва света с продукта на слабините си. Чел ли си книгата му „Човешкия Гняв Срещу Природата“?

— Не, — отвърнах — но съм чувал за нея.

— Тогава как може да ти мине през ум, че ще го пуснат тук, когато всичко, от което се интересуват, е да вземат повече земя за племенния добитък. Кит Кимани е безкомпромисен що се отнася до животните, като кон с капаци е. Не знам мнението на Каранджа — той беше с нас онова време на Марсабит — но човешката алчност е това, което диктува законите и политическото напрежение, което избухва вследствие на увеличаващото се население…

Тя се сви като си помисли, че е загуба на време да обяснява проблемите на Африка на някой, който не е бил тук преди. Тогава, говорейки по-бавно и по-тихо.

— Когато той кацна на летището в Найроби паспортът му беше взет. Южноафриканец, казаха те. Това беше тяхното оправдание, въпреки че знаеха доста добре, че не е ходил в Южна Африка откогато е бил дете, и от три години живее на Сейшелските острови.

— Значи е дошъл?

— Преди четири дни. Той смяташе, че може да повлияе на Правителството, не на Кимани, на други хора. Той познава повечето от тях.

— Видяла си го в Найроби? Още ли е там?

— Не, разбира се, че не. Службите за сигурност го задържаха на летището до следващата нощ, когато кацаше самолета за Близкия изток. Той презарежда в Махе, на Сейшелите.

Значи се беше върнал обратно и толкова. Нямаше никакъв шанс да разбера дали някога се е качвал на Пор, да се опитам да го накарам да ме заведе в този забранен район.

— Говориш ли африканс? — попита тя.

Поклатих отрицателно глава, като все още си мислех за мечтания документален филм, едно откритие, което щеше да направи името ми известно, а вероятно и доста пари.

— Но си чел „Пътуване през пустинята Чалиби до езерото Рудолф“. Нали за това намекваше в писмото си. Спомена за карта. В книгата на Питър ван Делдън нямаше карта. Ти ли си я измисли?

Поклатих отрицателно глава.

— Книгата никога не е публикувана на английски, само на африканс в Питърмарицберг през 1908 година. Как може да си я чел?

Не знаех какво да отговоря и замълчах.

— Мисля, че започвам да разбирам. — Тя се усмихваше, но неискрено. — Има превод на английски, но непубликуван. Какво може да има в него, което не е в оригинала? — И после изведнъж смени темата. — Ти си правил онзи телевизионен филм за замърсяването на морето, нали?

Кимнах. Това беше единственият мой филм, които стигна до американския пазар.

— Гледах го. Много добра продукция, но без сърце.

— Беше документален филм за огромните танкери и проблемите на нефтените разливи — отговорих, без да следя мисълта й. — Как може една такава тема да засегне емоциите?

Освен страха, разбира се. Беше ме уплашила до смърт, когато правех филма.

— Технологични проблеми. С тях си се справил много добре. Но не си продължил, за да разкажеш какво се случва с морските птици, делфините и тюлените.

Тя внезапно беше станала много напрегната.

— И сега, като вече си тук… Защо искаш да отидеш в Северния граничен район?

— Ако можех да говоря с баща ти…

— Защо мислиш, че ще говори с теб?

Тя ме гледаше втренчено и аз отново останах с впечатлението, че тя се опитваше да вземе решение за нещо.

— Ти не се интересуваш от Марсабит и какво е станало със слоновете там. Защо не се обърнеш към Алекс Кърби Смит, който има някакво влияние в новия режим?

Тя направи пауза, нейните изключителни очи фиксирани върху мен.

— Става въпрос за книгата, нали — нещо в превода?

— Време е да се връщаме — казах аз. — Министърът ще пристигне.

— Кимани няма да дойде до довечера и Конференцията няма да започне по-рано от утре сутринта.

Настроението й рязко се промени.

— Съжалявам, не трябваше да казвам тези неща за твоя филм с танкерите. На малко хора им пука за страданията на животните. Просто аз съм отгледана така…

Тя се почуди, видът на лицето й постепенно се промени, стана по-мек, почти привлекателен.

— Няма ли да ми кажеш, за какво става дума, тази информация, която имаш?

В гласа й имаше мекота, а нейната ръка докосна моята.

— Знаеш ли, мога да се свържа с него.

— Как?

Но този път тя само се усмихна. Беше висока, почти колкото мен и нейните очи се взираха в моите, излъчваха топлина, която не бях усетил.

— Моля те, кажи ми.

Внезапно тя стана много женствена, всичката й твърдост беше изчезнала. Не можех да повярвам, че едно момиче може да се промени изцяло толкова бързо. Това може би се дължеше на италианската кръв в нея, но за мен тази промяна в настроението беше смущаваща и аз изместих погледа си встрани, към басейна и щъркела стоящ неподвижен, и храсталаците, които изчезваха в безкрайната перспектива на Африка. Хотелът беше далече от нас и нямаше никой наоколо. Бяхме сами, а кръвта ми реагираше на нейната топлина и докосването на нейната ръка до моята.

— Моля те — каза отново тя, но аз поклатих глава, като не вярвах, че мога да проговоря, нещо беше стиснало гърлото ми. Тя стисна леко ръката ми, очите й се усмихваха, устните леко разтворени, тя осъзнаваше какъв ефект имаше. — Трябва да ми кажеш — и допълни — не мога да реша докато не ми кажеш.

И понеже си помислих, че иска само да научи историята ми, казах нещо за това, че прилича на майка си и това сякаш отново промени нейното настроение и пусна ръката ми.

— Няма как да знам. Тя умря, когато аз все още бях дете.

Имаше нотка на грубост в гласа й, когато каза това. Устните й бяха стиснати, погледът й отново стана студен.

— Значи няма да ми разкажеш.

— Не — казах аз. — Но ако знаеш къде мога да се срещна с баща ти… — поколебах се. — Не искам това да попадне в някое Американско списание.

Тя се разсмя.

— Смяташ, че бих го направила?

Обърна се, като се бавно отдалечи от мен, а щъркелът излетя бавно пърхайки с крила, като прелетя над езерото, но тя, потънала в мисли, не погледна нагоре, очите й бяха втренчени в земята. Някъде гълъб гукаше монотонно, нещо като „гу-гу-гу“, а аз не можех да чуя нищо друго, освен кряскането на токачката, но нищо друго, горещината потискаше, а облаците бяха надвиснали в небето предвещавайки повече дъжд.

Когато я погледнах отново, тя бе спряла и се беше навела, гледаше един бръмбар, търкалящ топче тор, по-голямо отколкото самия него, от една дупка.

— Това е женски торен бръмбар — промърмори тя. — Яйцата са вътре в това топче. — Погледът й обходи края на езерото, търсейки. — Някакво животно е било тук, иначе не би имало животинска тор, за да се излюпят ларвите.

Тя мина по брега, докато не откри това, което търсеше, изпражнение с размер на футболна топка, блестящо в дъжда.

— Пльос! — каза тя и се засмя. — Слоновете винаги са били пльос в моя детски речник.

Тя стоеше, съзерцавайки огромната купчина, погнусена. Тогава тя рязко се обърна към мен.

— Мога ли да ти се доверя?

Това не беше въпрос, който изискваше отговор. Тя изказваше своите мисли на глас.

— Мисля си, може би… Но аз дори не знам какво те кара да искаш да идеш до Рудолф… Езерото Рудолф, нали?

Кимнах.

— Езеро Рудолф и връх на име Пор. Може би Кулал.

— Кулал. — Тя го каза бавно, изговаряйки името така сякаш имаше някаква магия в него. — Винаги съм искала да ида до Кулал. Тембо е един от малкото, които наистина познават тази странна вулканична маса… Обещаваш ли?

Тогава тя се поколеба, клатейки глава и усмихвайки се.

— Не, това не е хубаво. Ще трябва да ти се доверя. Както и да е, то е само за два дни. В четвъртък Алекс ще се обърне към Конференцията, тогава те ще го покажат пред камерите и всички ще разберат.

Тя погледна надолу към обувките, които носех, сви се леко, после се обърна и тръгна през храсталака.

— Не е далеч — тя каза през рамо. — Половин час или малко повече, това е всичко.

И след това тя не говореше, вървейки с ведра походка. Аз също не говорех, защото попаднахме почти веднага в плитки блата и ми беше много трудно да не си изгубя обувките. Докато ме чакаше, тя посочи някакви следи.

— Глигани. Ако не друго, глиганите ще оцелеят.

И тя продължи да крачи, преминавайки покрай гъсталак от тръни и изкачвайки се по пътека от оголени скали, по която някога са минавали животни. На върха тя поспря посочи с глава редица зелена растителност пълзяща през изгорялата равнина.

— Там долу — тя каза. — В лугата.

— Имаш предвид… — чувствах се объркан и разколебан, тя поклати глава и се усмихна. Той е много решителен човек, когато се захване с нещо… — помълча малко и каза — той отиде с останалите пътници до самолета, но не са качи. Просто мина под него и се изгуби в нощта, и никой не го спря. На сутринта вече беше на връх Нгонг, близо до един лагер, в който имаше приятели.

Тя ме зяпаше, а изражението на лицето й беше много напрегнато.

— Това е опасно за него, осъзнаваш ли го? Могат да го убият, ако разберат, че е тук.

— Но ако изнесе реч на Конференцията… — Това нямаше смисъл. — Ти каза, че е решен да изнесе реч.

— На Конференцията ще бъде различно. Ще има защитата на делегатите и хората като нас, работещи за медиите. Но отвън… — Тя ме гледаше сурово. — Отвън той е сам и уязвим. Нали разбираш?

— Няма да кажа на никого — уверих я аз.

Тя поклати глава.

— Разбира се, че няма да кажеш, та нали нямаше да те заведа там, ако смятах, че ще кажеш на някого.

Тя продължи да върви надолу към равнината, където акациите се издигаха като чадъри от тъмна зеленина.

След десет минути бяхме на зелената ивица, на мекия пясък на отдавна пресъхналия поток. Сега там течеше само тънка струя вода, локви се бяха образували в дупките, а над всичко проблясваше лъскава зеленина подновена от дъжда. Огромна чапла, стояща като часови, се издигна във въздуха, когато наближихме крилата й се бореха с въздуха и на откритото място зад червената земя нещо проблесна и тя си помисли, че беше зелено рибарче. Имаше стъпки от птици на плажа. Беше топло и много влажно. Беше също много тихо, само мекото гукане на гълъбите и призива на кукувица.

— Птицата бутилка — каза тя и в този момент някой излезе от гъсталака, гол до кръста с каки шорти.

Блестящото му черно тяло и лицето му под прошарената гъста коса беше старо и сбръчкано. Той имаше пушка в ръката си и я държеше насочена към мен, докато говореше с момичето на Суахили.

— Той каза, че Тембо е по следите на куду в лугата. И не знае кога ще се върне.

Стоеше говорейки на стария човек за момент, след това кимна, усмихвайки се и изчезна обратно в гъсталака. Минахме през гладка, плоска шир от златист пясък.

— Радвам се, че старият разбойник е с него. Неговото име е Макунга.

— Масаи ли е? — попитах. Знаех, че в държавата живеят Масаи. — Не, не. Той е от племето Камба — Уакамба. Снощи си дойде след 36 часов преход.

— Как е разбрал, че баща ти се е върнал?

— Казах ти, той е ходил до хълмовете Нгонг. Старият лагер беше бракониерско скривалище. Повечето от момчетата му бяха бракониери и той знаеше, че някои от тях биха се върнали към стария си занаят. Разчу се и сега с него са трима от тях.

— Мислех си, че мрази бракониери — казах аз.

— О Боже! Какво очакваше? Макунга е ловец. Те всички бяха ловци. Те убиваха за храна, за да оцелеят, това е много различно от убиването за печалба — затова той и Алекс се скараха. И в Марсабит — само един човек се беше опитал…

Нейният глас стана по-тих и си помислих, че въздъхна, но не можех да бъда сигурен. Тя вървеше малко пред мен, нейните очи гледаха земята.

— Тембо. Така го наричаха. Тембо и ндову е едно и също, означава слон. И са прави. През годините той все повече заприлича на слон. Понякога се чудя… — Тя спря, с полуобърната глава — Предполагам си мислиш, че е странно да го наричам Тембо, но когато майка ми почина аз прекарвах по-голямата част от детството си в джунглата отгледана от човек като Макунга. Те го наричаха Блана Нкубла, Големия Бял Вожд, когато се обръщаха към него официално, но между тях той беше просто Тембо. Просто свикнах с това.

Тя се засмя леко.

— Мисля си като го видиш.

Граченето на гарвана привлече нейното внимание, като го гледаше как каца на един изсъхнал клон.

— Почти сме там. — Тя намали темпото и каза взирайки се в брега. — Той мести лагера си всеки ден, за всеки случай.

Чу звук на пърхащи криле, ярка брилянтно синя светлина.

— Проклети скорци. Лагер, трупове, каквото и да е и те издават къде е.

Тя се изкачваше по брега правейки си път през храсталака. Аз я последвах и изведнъж нещо твърдо се опря в гърба ми и нечий глас каза на английски.

— Не мърда.

Замръзнах косата ми настръхна и потта се стичаше между плешките.

— Ти ли си, Мтоме?!

Тя се върна усмихната с протегната напред ръка. Натискът на цевта върху гърба ми отслабна, аз се обърнах и видях един висок, слаб човек много черен, застанал зад мен. Меката част на ушите му висеше отпусната, продупчена за някакви украшения, които липсваха. Беше облечен в широка, пропита с пот риза и панталони каки, придържани от широк, кожен колан за амуниции. Той се усмихна смутено, което набръчка един дълбок белег отляво на лицето му и откри два счупени предни зъба.

— Тембо не се ли е върнал? — попита тя.

— Не, госпожо Мери. Скоро. — Той погледна евтиния часовник на ръката си. — Тембо няма един час. Иска нещо?

— Чай ще бъде добре. Имаш ли някакъв чай?

Той кимна, като сега се усмихна широко.

— Много чай, много захар. Няма мляко. Тембо отишъл издои бик — и се захили на собствената си шега, като вървеше пред нас и ни изведе на малко, открито място, където имаше неголяма палатка и недогорели въглени. Две пушки бяха опрени на едно дърво, на клоните му съхнеха парчета месо. Един скорец кацна наблизо, тракаше с човка и показваше бялата ивица между кафеникавия корем и синята си шия.

Мтоме клекна и раздухваше въглените, за да ги разпали, докато ние двамата се бяхме изтегнали на влажната земя. Дълбокото, приспивно гукане на гълъбите придаваше на тежката влага ефект на саунд трак и далечните призиви на „птицата бутилка“ подсилваха моя интерес към почернелия съд, който Мтоме беше сложил на огъня. Той говореше непрекъснато на Мери Делдън на бърз, цъкащ език.

— Мтоме казва, че е готвил за някакви войници на края на Тясната долина, когато дошъл патрулът. Така разбрал, че Тембо се е върнал.

Гласът й беше мек почти приспивен.

— Преди цели шестнадесет години той беше доведен от северно сафари. Един бик почти го беше убил в район Самбуру близо до планината Матюс — и добави — Той е най-добрият готвач, който някога сме имали. И е много точен стрелец.

Спомних си за планината Матюс като проучвах картата. Намираше се над пътя към южен Хор, който водеше до езерото Рудолф.

— Знае ли езерото? — попитах аз.

— Разбира се. Той е Туркана. Роден е там и често е ходил до езерото Рудолф с баща ми. Кулал също. Той познава цялата територия.

— А ти не си била там?

— Не. Бях твърде малка. Имаше постоянен лагер в Олдувай и винаги оставах там, когато имаше дълго сафари. По-късно, когато баща ми започна да специализира в Северния Граничен Район, тогава лагерът беше преместен до Исиоло, близо до Лолокве, но тогава трябваше да започна да ходя на училище в Найроби.

Това беше странен живот за момиче и не можех да не сравня начина, по който е израснала с моя. И сега седях тук с нея близо до огъня на ръба на пресъхнал поток, на 1200 метра нагоре и по-малко от 300 км от Екватора, чакайки баща й, Корнилиъс ван Делдън, легендарната личност, наречен от популярната преса Джъмбо ван Делдън. Чудех се какъв беше той наистина, човекът, който принадлежеше на едно отминало време на туристически сафарита и разходки в резервати, който се бе грижил за ранени слонове, беше живял с тях в дивата природа и сега безгрижно бе навлязъл в територията на този нов черен режим, къмпингувайки тук въпреки частите за сигурност. Искаше ми се Кен да беше тук с мен. Нямах дори камера, никакви средства за заснемане на тази гледка и седях там и гледах Мтоме, водата в чайника завря и той хвърли вътре чая, мислех си за сценария, който можех да напиша, ако Корнилиъс ван Делдън наистина се появеше на Конференцията.

Тя отново говореше на Мтоме.

— Езикът, на който говориш Туркана ли е? — попитах.

— Не. Смесица от Самбуру и Суахили. Питах го за белега на бузата му, който го нямаше, когато последно го видях. Той каза, че е бил камилар в армията и е бил прострелян в битката за Китале.

Но не неговият военен опит ме интересуваше, а това, че е роден близо до езерото Рудолф.

— Попитай го дали някога е изкачвал планината наречена Пор.

Спелувах й го, обяснявайки, че се намира на източния бряг на езерото Рудолф и прилича на пирамида.

Тя седна, прегръщайки коленете си.

— Сега си спомням. Спомената е в книгата на Питър ван Делдън. — Мтоме й подаде чашка с чай и тя бързо я остави на земята. — Това ли е причината, поради, която искаш да отидеш до Рудолф, за да изкачиш Пор?

Поколебах се. Но нямаше смисъл да съм потаен, след като тя ме доведе да се запозная с баща й.

— Изглежда е имало някакъв малък град там. Не град, както ние го разбираме, а по-скоро няколко скални жилища на върха на пирамидален хълм.

Подадоха ми чаша чай и беше толкова гореща, че за малко да я изпусна.

— Питър ван Делдън мислел, че трябва да е Пор. Но никога не стигнал до върха.

— Тогава той от къде знае за скалните жилища?

— Разбрал е от керамичните съдове, които намерил. Счупени вази, по-вероятно готварски купи, всичко било много примитивно и този мотив от скални жилища на върха на пирамида, беше повторено отново и отново върху парчетата, които той беше съединил.

— Това не е в неговата книга.

— Не.

Аз се поколебах, чудех се какво да й кажа и в този момент чух глас зад себе си, който каза:

— Кой е това, Мери?

Беше нежен глас, дълбок, почти боботещ, обърнах се и го видях, седеше неподвижен до дървото с пушките. Той ме гледаше напрегнато с бледосините си очи, под гъсти бели вежди.

— Аз съм Колин Тейт.

Изправих се рязко. Той не каза нищо, нито пък аз. Бях прекалено изненадан от ръста на мъжа и изключителната сила, която той излъчваше. Аз знам от снимките в неговата книга за слонове, че той е поразителна фигура, но никоя от тях не бе в близък план, така че не бях подготвен за огромното продълговато лице, от което се виждаше само нос в гъсталак от брада и дълга бяла коса. То ме върна в детството ми и към илюстрираната Библия, в която имаше портрет на Йоан Кръстител, проповядващ в пустинята.

— Колин ти е писал — каза дъщеря му.

Той наклони леко глава, като не сваляше очи от мен.

— Защо го доведе тук? Бях достатъчно ясен…

— Той не искаше да ми каже за какво става въпрос, тъй като нищо не се случваше в Хотела — Тя присви леко рамене. — След твоята реч на Конференцията ще бъде много трудно да се организира среща.

Той повдигна ръката до брадата си, пипайки я с пръсти:

— Конференцията не е започнала все още?

— Не. Точно както го очакваше. Кимани се забави.

Той кимна.

— Значи няма да им даде шанс да видят Серенгети. Жалко, не можах да поговоря с Маина или Нгуги в Найроби. Ако можех да говоря с тях или да се изкажа по радиото — Той стоеше, галейки брадата си и ме гледаше, потънал в мисли. — Ти си от телевизията нали, господин Тейт? Мисля, че това беше написал в писмото си. Доколкото разбирам, имаш фотоапарат със себе си?

— Да, в Хотела.

— Няма ли да е в твой интерес да снимаш Серенгети вместо откриването на Конференцията?

Той извади лула от джобчето на избелялото си ловджийско яке и пристъпи напред, клекна до мен и започна да си пълни лулата от торбичката си за тютюн, като че ли направена от леопардова кожа.

— Щом вече си тук…

Той ме гледаше, този студен поглед и тези бледи пронизващи очи.

Мтоме пълнеше халба от почернелия чайник, но аз не казах нищо, мислейки как силите за сигурност, които го търсеха и колко самотен се чувстваше той. Отне му доста време да напълни лулата си. Неговите ръце бяха необичайно големи, силни и с много изпъкнали вени и през цялото това време той не отдели поглед от мен. Най-накрая каза:

— Явно Мери ти вярва. Значи и аз трябва. Но за да се уверя, ти давам възможността да направиш снимки, които никой друг не може да заснеме.

Той сложи лулата в устата си, усмихвайки се, но тази усмивка не беше искрена.

— Стиска ли ти да рискуваш да те застрелят?

— Никога преди не съм се изправял пред такъв избор.

Той се изсмя, но смехът му звучеше като кучешки лай.

— Поне си честен.

Той протегна ръка към халбата, която Мтоме му подаваше и пи от парещата течност.

— Така е по-добре.

Той я остави долу и започна да пали лулата си, като гледаше дъщеря си, а не мен.

— Изминах около 3 километра през лугата и след това тръгнах направо. Трудно се вървеше и дишаше.

— Намери ли антилопата? — попита тя.

— Намерих трупа или каквото беше останало от него. Примката висеше от едно дръвче и имаше следи от огън. Някой друг се опитва да пребивава наоколо. Видя ли някакви следи от живот?

— Дирите на глиган, също изпражнения на слон, на около два дни.

Той кимна.

— Този слон ще умре. Всички, които не са се измъкнали са обречени. Но глиганите имат способност да оцеляват. Жирафите също, мисля. Аз съзрях два възрастни и един млад, но не можах да се приближа до тях. Каквото е останало от дивеча в този район знае, че е преследвано. Всички са много плашливи. Виждала ли си Макунга?

И когато тя му каза как се появи между дърветата, той се усмихна и кимна.

— Макунга беше в стария ни лагер в Олдувай, когато Алекс започна клането. Така разбрах какво се е случило на границата на Серенгети. Беше преди повече от година, точно преди началото на миграцията. Алекс пристигна ли?

— Не, Каранджа каза, че той ще дойде с Кимани.

— Аз трябва да си поговоря с това момче.

— Каранджа? Няма смисъл.

— Не, предполагам, че няма. Сега той ще бъде променен като всичко останало. Той винаги е обичал да бъде в светлината на прожекторите. Помниш ли когато той тръгна след лъва? Лудо, надуто малко копеле.

Имаше нотка обич в гласа му, а думите му изразяваха нежност.

— И сега той се занимава с връзки с обществеността — каза той, като ме гледаше. — Но когато беше с мен, той стана най-добрия стрелец сред нас.

Той поклати глава и аз усетих носталгичен копнеж за отминалите дни. И след това се обърна отново към дъщеря си.

— Значи не си виждала Алекс? Когато го видиш попитай го какво е станало в Олдувай преди година. Макунга казва, че той трябва да е убил най-малко 50 хиляди зебри и още толкова други диви животни.

— Беше война и той трябваше да изхранва армия.

Той кимна.

— Този хладилен склад, за който ти казах. Ако угандийците бяха по-умни щяха да се сетят, че щом големия хладилен склад бъде готов, ще има война. Защо иначе Правителството би отпуснало пари на частна фирма да строи такъв огромен склад? От този момент стадата в Серенгети бяха обречени. Нямаше друг начин той да го напълни. — Той отново погледна към мен. — Масовото убийство свърши само преди няколко месеца, така че доказателства все още ще се там.

— Но това го направи армията, не Алекс. Макунга ми каза.

Той пренебрегна нейната забележка с един ядосан жест на ръката, когато се наведе напред, бледите му очи бяха приковани върху мен.

— Интересува ли те? Гробница на диви животни, костница на най-малко половин милион животни.

Кимнах несигурно, като не знаех какво точно очакваше от мен.

— Моята задача е Конференцията — промърморих. — Както и да е, не виждам как бих могъл да стигна до там.

Не бях сигурен какво е разстоянието до там, но знаех, че е много повече от един ден ходене. Той се засмя.

— За това те попитах дали не те е шубе.

— Тембо, ти си луд. — Дъщеря му се наведе напред, опряла брадичка на коленете си и очите й блестяха ярко. — Единственият транспорт в този район…

— Първият въпрос, който ще ми зададат на Конференцията е какви доказателства имам. Как да отговоря, като не съм видял всичко това със собствените си очи? Каранджа може да им каже.

— Защо да го прави?

— Защото обича животните. Но, няма да го направи, поне не сега, когато се бори за друга служба. Помниш ли колко добър беше с малките слончета? — Той се обърна към мен. — В Марсабит той се грижеше за моите слонове вместо мен, малки слончета трудно се отглеждат. Разбира се, не толкова трудно като носорозите. Веднъж, бяхме в долината Южен Хор…

Тя се засмя и го потупа по ръката.

— Пак с твоите стари трикове — сменяш темата. Иска ми се да разбера, как смяташ да се сдобиеш с камион.

— Аз пък искам да разбера, какво знае този младеж за езерото Рудолф, което аз не знам. Край на темата, Мери. — Той отново се обърна към мен. — Сигурно разбираш, че никой друг не познава този район по-добре от мен?

— Да, разбирам го, сър.

Той кимна, намръщи се и дръпна от лулата си.

— Мислех си, че съм ходил навсякъде, където баща ми е бил — и отново погледна към мен. — В твоето писмо пишеш, че има нещо общо с книгата. Чел ли си „Пътуване през пустинята Чалиби до езерото Рудолф“?

— Не в оригинал, само превода. — И му разказах за Саутли Тейт и как ръкописът беше попаднал у мен. — Мисля, че тежеше на съвестта на чичо ми, това че не е направил нищо с книгата. Изглежда я е намерил в купчина изоставени стари ръкописи, когато пое фирмата след смъртта на моите родители. Той каза, че я е запазил само заради картата и факта, че по нея има бележки в дъното на страниците, както и няколко написани на ръка страници мушнати в папката.

— С ръкописа на баща ми ли?

— Предполагам, да. Така или иначе, всичко беше на африканс. Проверих в превода. Инструкциите на отделните листове също са включени, както и бележките в дъното на страниците, мисля, че и бележките в полето също са включени в английския текст.

— Носиш ли ги със себе си?

— Да, и картата. Ксерокопия разбира се.

— Винаги съм си мислел, че към книгата трябва да има и карта, но вероятно тогава в Питърмарицберг не е имало човек, който да сглоби книгата и не са могли да направят едно цяло. Показва ли неговия маршрут? — И когато му описах всичко по най-добрия възможен начин той отговори доста кисело. — Всичко е в текста. Като познаваш местността, можеш и без карта.

— Но, не и мястото на скалните рисунки — казах аз. — Или старите места, където е намерил парчетата от грънци.

— Скални рисунки ли? — Той ме гледаше втренчено. — В книгата няма нищо за парчета от грънци и рисунки.

Той извади лулата от устата си, огледа я, после отново я лапна и бавно поклати глава.

— Не е в моята област, предполагам, и освен това, едва ли сега е моментът…

— Но рисунките, — каза дъщеря му — някаква ранна култура, може би най-старата. И тя му разказа това, което бях споменал за мотива върху глинените парченца.

Той я изслуша, кимайки разсеяно.

— Чух нещо относно това. Лийки, мисля. Младият Ричард Лийки — друга негова теория. Имал е много по-ранна експедиция, в средата на XIX век — преди Телеки. — Той се обърна към мен. — Всичко е възможно там горе, но ти трябва да осъзнаеш, че в главата ми се въртят други неща.

Той не е археолог. Много ранно селище не значи нищо за него, в сравнение с клането на диви животни в Серенгети или дори висящата примка, бележеща смъртта на едно-единствено куду.

— Познавам планината Пор, разбира се — каза той бавно сякаш правейки усилие да облекчи разочарованието. — От Лойангалани и островите Ел Моло… отвъд плоската равнина на източния бряг на езерото, като пирамида в пустинята. И ако вятъра ти даде шанс да стигнеш до Южния остров, тогава сходството с египетската пирамида е дори по-очевидно. Много по-високо е, разбира се — над 900 метра. Мисля, че е трик на светлината, затова само когато се приближиш до него, можеш правилно да прецениш височината й.

— Изкачвал ли си я някога?

Той поклати глава.

— Не. Обикалял съм около нея, по протежението на брега на езерото и по сушата. Но там горе, на тази очукана, червеникава скала няма начин да живеят хора. Някой я беше описал като една от най — порутените природни забележителности, някога цяла планина, раздробена на части. Хилъби, мисля.

Той даде на Мтоме празната си чаша да я напълни и каза:

— Намирам го за странно, че тази информация трябвало да е в книгата само когато той се опитвал да я публикува на английски. Няма ли пояснително писмо?

— Предполагам, че трябва да е имало първоначално — казах. — Но когато ми я дадоха беше само оригинала на книга, картата и превода. Направих няколко опита да намеря писмото, но имаше само натрупани, прашни купчини боклук в този сутеренен офис…

— Много странно — промърмори той. — Беше южноафриканец и твърдо против Великобритания. Живееше според Библията и неговия пистолет, добър ловец и голям фанатик. Трудно е да се повярва, че той би търсил публикуване на английски и тогава да включи детайли, които не е открил в оригинала на африкаанс.

— Някога говорил ли ти е за това?

Той поклати глава.

— Не, доколкото си спомням. Но той умря, точно преди осемнадесетия ми рожден ден. Страдаше от малария и беше лошо наранен от слон, който не можа да повали с първия изстрел.

Той ме погледна.

— Казваш, че допълнителния материал е ръкописен и на африкаанс? И оригиналът, от който е бил направен превода е у теб? Бих искал да го видя някога. Почеркът прилича ли на женски?

И когато му казах, че беше едър и остър, той кимна.

— На майка ми вероятно. Той не я остави много дълго да живее и една публикация на английски не би я тревожела, тя беше полунемкиня, полубелгийка. — И се усмихна. — Виждаш, че аз съм малко мелез.

И той не каза нищо след това, седейки там, пиейки чая си, очевидно потънал в мисли. Мери ме попита за картата.

— Почеркът същия ли е като в бележките?

Но аз не можех да отговоря, защото всичко беше написано с главни букви.

— А, кога е направен преводът, по времето на баща ти ли?

— Не. Доста по-късно. Чичо ми го направи през 1971 г. Спомняш ли си откритието на черепа, направено от Ричард, горе до етиопската граница, което постави корените на човека, милион и половина по-рано от тези на родителите му, които бяха открити в Олдувай? Това беше много противоречиво откритие, много публичност и Лийки изведе доста теории. Една от тях беше, че езерото Рудолф е родното място на цивилизацията. Според него там, а не на Нил, е започнало грънчарството. Всъщност, той твърдеше, че грънчарството по Нил, трябва да бъде преименувано на Рудолфово.

Обърнах се към Корнилиъс ван Делдън.

— Лийки също открил парчета при своите разкопки на езерото Рудолф и условно ги датирал пренилски. Това накара чичо ми да направи превод на книгата.

Но той така и не го публикувал, защо? Намерих някакви писма, свързани с книгата. Изминаха почти две години преди написания на машина текст на английски да се появи. Предположих, че цената беше толкова ниска, че преводачът не беше много заинтригуван.

— Значи никога не е бил публикуван?

— Не, най-вероятно. — Той го каза толкова тихо, че не бях сигурен дали искаше да го чуя и бързо добави — Сега вече няма шанс, който и да е да потърси това, което е намерил. Целият район е забранен.

Остави халбата и погледна към часовника си.

— Крайно време е да тръгваш, ако искаш да стигнеш на време за обяд. Не можем да отделим храна и за теб. Успях да хвана само един глиган.

Посочи към парчетата месо, които висяха над огъня.

— Свинско и царевица не е много добра храна. — Той се усмихна и се изправи. — Може би когато всичко свърши и нещата тръгнат постарому…

Той отново се изсмя дрезгаво като куче и сви рамене.

— Когато се върна в Ла Диг ми го изпрати или по-добре ела при мен. Няма никакви животни, но птиците са интересни.

Той набързо огледа лагера, кимна на Мтоме и ни поведе надолу към лугата.

— А сега за довечера…

И докато вървяхме покрай намокрения от дъжда бряг на пресъхналата река той ни каза къде да чакаме камиона. Дъщеря му направи всичко възможно да разбере как той ще се сдобие с камион, но той каза единствено.

— Няма да имам проблем с това. Връщането му ще е малко по-трудно — и добави. — Мисля да съм до езерото Ндоло по изгрев.

Той ни изпрати до мястото, където бяхме влезли в коритото на реката, скалният хълм едва се виждаше на ръба на хоризонта, проблясващ в знойната жега.

— Запомни, ако те видят да излизаш от района на хотела или някой от войниците те спре, не идвай. И трябва да дадеш убедително обяснение защо те няма на тези, с които си в стаята.

Той погледна небето.

— По-добре си вземи дъждобран. Дъждът няма да се бави много. — Той потупа дъщеря си по рамото. — Не поемай никакви рискове Тото.

— Ндио, Тембо.

Мисля, че се смееше развълнувано. Тогава той се обърна и помаха с ръка.

— Ще се видим в около два през нощта.

Той тръгна бавно нагоре по лугата, поглеждаше насам и натам, беше внимателен и нащрек. Не се обърна назад.

Ние продължихме и казах:

— Като лъв в клетка е. Дори прилича на такъв.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, не е като лъв, а като слон. Ако го опознаеш ще забележиш, че даже се държи като слон. Той никога не забравя, никога не прощава и нищо не може да го спре. — И добави: — Той е голям човек във всяко отношение, много изморява другите и поради това искам да те убедя, че има голяма разлика между нас.