Хамънд Инис
Големите стъпки (3)

Втора глава

Скоро след обяда пак започна да вали, порой, сякаш беше отворен кран. Час по-късно задуха вятър и кранът се затвори. Изведнъж слънцето изгря и започна да се издига пара. Лежах си в леглото, но не можех да заспя, звукът на гласове, непрекъснато мърморене докато делегатите говореха и спореха, местейки се от една група в друга, подновявайки стари взаимоотношения и създавайки нови. Кен каза, че е било така цяла сутрин, никой не обръщаше особено внимание, на това, че Конференцията не е започнала. Сега можех да ги видя, отвън на ярката светлина, непрестанно разговаряйки си; новинарите също, скупчили се или движейки се от група в група опитвайки се да интервюират тези, които бяха международно известни.

Малко след четири малък самолет прелетя ниско над Хотела и половин час по-късно Министърът се снимаше с председателя на Конференцията, г-н Едмънд Уилоуби-Блеър. Кимани изглеждаше много нисък до високия рус председател, но това, което му липсваше във височина той компенсираше с енергия, неговите движения бяха бързи, изпълнени с жизненост, неговото широко лице и по-скоро плоски черти, бяха живи и пълни с усмивка.

Беше такава ситуация, когато слънчевите лъчи избледняваха, угасени от заредена с електричество буря, която бушува около нас за час или повече.

Нощта падна преди дъждът окончателно да спре и газихме в калта докато стигнем до нашата вечеря — консервирано задушено, ориз и преварени зеленчуци, чай от казан и кутия бира на всяко място.

Войниците минаваха покрай масите и събираха чиниите, черните им лица блестяха от светлината на голите крушки и гледах Мери Делдън да разговаря оживено с група мъже на близката маса. Нямаше никакви признаци на напрежение в това силно, кафяво, орлово лице и тя дори не погледна към мен.

Французин на масата до верандата изведнъж извика:

— Вижте, слон!

Трапезарията избухна и всички излязоха навън в нощта. Прожекторите все още не бяха светнали, но млада половин луна и няколко звезди се показваха между разкъсаните облаци и за момент всички зърнаха неподвижно сиво тяло в далечната част на басейна. Сянката на облак мина през него и когато луната изплува отново, то изчезна. Каранджа се провикваше да включат прожекторите, но беше прекалено късно. Едър американец с бостънски акцент, който стоеше точно до мен извика развълнувано:

— Слон! Видях го с очите си! — И се присъедини към групата до него. — Това само доказва, което аз казвах. Нещата не са толкова лоши, колкото този мъж Уинтроп иска да ни убеди да вярваме.

— Лунна светлина — каза някой и избухна смях, всеки един беше по-щастлив сега, след като вече бяха видели нещо. Една ръка докосна моята и аз се обърнах. Беше Мери Делдън.

— Дванайсет и трийсет — каза тя. — Добре? И вземи малък фотоапарат, нищо тежко.

Кимнах и тя мина покрай мен, насочвайки се към стаята си.

Остатъкът от вечерта прекарах на верандата, дремейки на единствения стол с журналистически апарат в неговия калъф до мен. Не беше трудно да убедя Кен, че трябва да се разделим в опит да наваксаме пропуснатата екскурзия до Серенгети; той ще присъства на откриването на Конференцията, използвайки електрически Болекс H16, докато аз ще се опитам да направя снимки на зората под ръководството на някой, който познава страната. Мисля, че той предположи, че ще бъде Мери Делдън, но не беше от типа хора, които задават въпроси.

Прожекторите бяха изключени отново в 9 часа и час по-късно хотелът беше тих, само няколко лампи все още блещукаха в тъмнината, луната бе закрита от облаци, без вятър и всичко беше неподвижно. Трябва да съм заспал, защото следващото нещо, което зърнах беше фигурата до мен и Мери Делдън прошепна:

— Време е да тръгваме. Готов ли си?

Тя имаше апарат Ретина преметнат през рамо, аз кимнах и станах на крака, взех моя апарат и пластмасовия дъждобран. Тя вече вървеше тихо навън по стъпканата трева, тъмна сянка отиваща надолу към басейна.

Последвах я, движейки се близо зад нея, напипвайки своя път в тъмнината като си мислех за този слон. И ако имаше слон наоколо, защо да няма и други зверове — носорози или лъвове? Не е ли това времето, когато те слизат тук долу да пият вода? Един клон се счупи под крака ми. Тя се протегна назад и хвана ръката ми.

— Тихо сега — прошепна тя. — Има патрул на пътя на миля на юг от Хотела.

И тя продължи да върви все още държейки ръката ми.

Луната все още беше скрита от облаците, като през тях прозираше слаба светлина. Ние заобиколихме басейна, оставайки го от лявата ни страна и тръгнахме през слабо обрасъл терен. Вървяхме енергично, твърдата, чакълеста почва тук-там покрита с груба растителност от гъсти малки храсти високи до коляното. Дърветата хвърляха тъмни сенки, чийто форми изглеждаха пропити с живот.

— Как мислиш, че той ще вземе от един от тези военни камиони? — прошепнах аз.

— Не знам.

— Защо не ти каза сутринта като го попита?

— Аз съм жена, затова. Той никога не е чувал за Движението за правата на жените.

— Но, трябваше да ти каже. Имаш право да знаеш в какво се включваш.

— Той не вярва не жени — каза тя решително, но имаше оттенък на горчивина в гласа й и тя добави: — Ние никога не сме били много близки и така или иначе той никога не казва на никой какво ще прави. Той е мъж, който действа сякаш няма никой друг на света…

Изведнъж тя замръзна, ръката й стисна здраво моята. Тя гледаше встрани от мен, в тъмната сянка на едно дърво, което се превърна в две, едно от което се движеше. Или беше трик на светлината?

Тя продължи бързо, после спря при звука на дърво удрящо дърво и слаб писък, който може би беше от уплаха или болка, или плач на някоя нощна птица. Той не се повтори. Вместо това, имаше мек дрезгав звук сякаш нещо тежко беше влачено по земята.

— Той сигурно го е отървал от неговата мъка.

Тя стоеше неподвижно, взирайки се по посока на затихващия звук.

— Той знае какво са направили.

— Какво беше това? — попитах.

— Слон. Същият.

Луната излизаше от облаците сега и аз видях лицето й, стегнатите устни и яда й.

— Нещастници! — промърмори тя.

И след това се умълча, докато най-после се изкачихме на малко възвишение осветено от ясна лунна светлина и видяхме пътя водещ надолу към лугата. Нищо не помръдваше, откритата равнина, тъмната празнота заградена от оголените скали. Тогава тя спря, гледайки пътя.

— Мисля, че сме далеч от патрула. Каранджа каза, че са били на върха на склона, водещ към лугата.

Започнахме спускането и когато преполовихме пътя до лугата, нещо подобно на лай се чу от ляво. Чу се мяукащ звук, а после лек крясък. Помислих, че е нощна птица, но ускорила темпото.

— Те знаят — каза тя. — Те винаги знаят.

Крясъците замряха в далечината и се изгубиха зад една оголена скала.

— Не харесвам хиени — измърмори, взирайки се към сенките на тъмното дърво, където пътят минаваше край лугата, главата й бе вирната и се ослушваше. Но сега не се чуваше никакъв звук и нищо не помръдваше. Тъмни облаци се разпръсваха към нас от запад, затъмнявайки цялото поле и изведнъж луната изчезна, а ние потънахме в тъмнина. Започна да вали, когато стигнахме до пътя и тръгнахме по него до брода, където открихме паднало дърво, израснало в лугата и спряхме да почакаме.

— Остава ни още половин час — казах аз, поглеждайки часовника си.

— Той ще подрани. Винаги е така.

Чуваше се шепотът на лек ветрец, но освен шума на листата и звукът на дъжда не се чуваше нищо, просто тишина. Можех само да видя очертанията на нейния силует и зад нея — бледата линия на пътя, извисяваща се към хоризонта. Тя стоеше мълчаливо, но напрегната и нащрек, а аз усетих скрито чувство на вълнение у нея. Ние бяхме сами в африканския храсталак, само двамата, чакайки и тогава имах време да обмисля в какво се бях забъркал. Той е нежелана личност в страната, на практика беглец, който открадва военен камион…

— Колко е далече това езеро, за което той говореше?

Гласът ми звучеше прекалено силно в тишината.

— Езерото Лгария? Три или четири часа. Не съм сигурна.

— И колко дълго ще бъдем там?

— Достатъчно дълго, за да си направиш снимките.

Не се бях замислял за това, но когато я попитах какво мислеше, че щеше да се случи, когато се върнем, тя не отговори. Тишината беше потискаща. Нищо през целия ми живот не ме беше подготвило за това, а тя седеше там, отдалечена и спокойна на вид, сякаш това беше просто едно сафари.

— Онези пистолети — казах. — Откъде ги е взел?

— Нямам представа.

— Не може да ги е донесъл от Сейшелите.

— Не можеш ли да замълчиш и да слушаш?

Отново настана тишина, а нуждата да говоря беше толкова наложителна и трябваше здраво да се сдържам. Можех да усетя туптенето на сърцето ми. Бях уплашен и не знаех как да го скрия от нея. Нещо прелетя покрай лицето ми.

— Всичко е наред — каза тя. — Просто прилеп.

И аз осъзнах, че съм скочил на крака.

— Караш кола, нали? — Тя звучеше леко развеселена. — Когато шофираш, ти си като зебра, пасяща до лъвове, тъкмо приключили с лова и никога не си признаваш, че могат да убият и теб. Така че, спри да се тревожиш. Ти си далеч в по-голяма безопасност, седейки тук под дъжда, отколкото да караш кола по магистралата. Както и да е, не остана много, от което да се страхуваш в тази област.

Тя обърна глава, поглеждайки право към мен.

— Разбираш ли какво се опитва да направи той?

— Мисля, че да.

— Чудя се дали го разбираш. — Тя спря и след малко продължи. — Говорил ли си с делегатите?

— С някои от тях.

— Тогава си разбрал, че те са безнадеждно разделени. Те са тук по покана на Източноафриканската Федерация. Състоянието на хотела, комисариата, всичко е едно напомняне, че тук в Африка е имало война и много от тях са по-загрижени за предложенията в момента, отколкото какви ще са последиците от действията им в бъдеще. В дивия свят, както във всичко друго, има и политически елемент и освен, ако той не може да ги убеди да действат съгласувано… Добър ли си с камерата?

— Не съм професионалист като Кен.

Тя кимна.

— Аз също не съм професионалист, но докато снимките ни са достатъчно добри да покажем на света, какво се случва тук…

Тя замълча и се заслуша отново. Дъждът почти беше спрял, вятърът и шумът на листата се бяха усилили.

— Истинската заплаха е реакцията на света, която може да се окаже достатъчна да махнем някои от тях. В противен случай се опасявам, че могат да продължат с тази идея за пилотна схема за опазване. Все още не си се запознал с Алекс Кърби Смит.

— Казаха, че още не е пристигнал.

— Той долетя с министъра. Вече се беше видял с някой от делегатите, тези на които знаят, че могат да разчитат. Днес той ще се опита да убеди другите на четири очи. — И тя добави: — Той винаги е имал различно отношение към животните. Дори като дете го усещах. Той е търговски представител. Има същото отношение към животните като дървосекачите към гората. Те са природен ресурс, урожай.

— Значи го познаваш?

Изведнъж тя се засмя.

— Разбира се, че го познавам. Той и Тембо бяха партньори. Имаха заедно сафари бизнес. И двамата бяха лицензирани ловци, които изпълняваха определени поръчки. За Тембо беше начин на живот, който му даде възможност да опознае страната и животните. Това беше всичко, което го интересуваше. С чичо Алекс — наричах го чичо тогава. — Тя отново се засмя, нервен смях, почти момичешко кикотене. — С него беше различно. Беше само бизнес. Той започна да гради организация. Захвана се с научно изследване за Правителството, като ги съветваше за броя на лъвовете, слоновете и другите животни, които трябваше да бъдат умъртвявани. След това отиваше с хладилните камиони, много. Имаше всички нужни неща за работата му, така че дори кожата и костите, и всяка част от животното, което беше умъртвено, беше използвана. Всичко беше много научно и той беше страшно убедителен.

— Тогава ли се разделиха с баща ти?

— Не, преди това, когато бях на около девет. Беше малко след като майка ми беше убита и си спомням, че плаках и плаках.

— Ти го харесваше, нали?

— Да, много повече отколкото баща ми. Чичо Алекс беше голям чаровник. И все още е. И за малко момиче. — Тя въздъхна. — Разбираш ли, Тембо не е привлекателен. Той е корав, мотивиращ, упорит и абсолютно безкомпромисен.

— И в четвъртък ще се противопостави на Кърби Смит!?

— Слушай!

За момент не чух нищо. След това, малко по-силно от шума на вятъра в дърветата чух звука на двигател. Хоризонтът над пътя беше осветен и след миг фарове се появиха на билото. Излязохме на пътя, светлините ни заслепяваха, докато угаснаха. Двигателят затихна, камионът спря точно до нас и двамата мъже в кабината бяха тъмнокожи. Африканецът на кормилото ни зяпаше и първоначално не го разпознах лицето му беше посивяло под тъмната кожа и потта на челото и бялото на очите му блестяха ярко. Беше Каранджа.

Първоначално помислих, че нещо се е объркало и беше дошъл, за да ни върне обратно в Хотела. Тогава видях, че другият Африканец беше Макунга и имаше пушка в ръката. От каросерията на камиона се чу глас.

— Добре, Каранджа. Сега може да се возиш отзад — и Корнилиъс ван Делдън слезе от задния капак.

— Нямахте проблеми с патрула? — попита дъщеря му.

Той се изсмя с лаещия си смях.

— Те не бяха там. Дъждът — помислих си, че нямаше да са там. Но дадох на Каранджа да кара за всеки случай. Обърна се към мен. — Макунга и ти ще се возите отзад!

— Добре, Тембо.

— Отиваш в каросерията с Каранджа. Наглеждай го!

Каранджа слезе от шофьорската седалка, стоеше неуверено на пътя до мен, цялата оживеност, която демонстрираше в Хотела беше изчезнала.

— Г-н ван Делдън. — Гласът му беше висок и нервен. — Мисля, че е по-добре да се върна още сега. Вече няма никакви военни и…

— Винаги ме наричаше Тембо. Помниш ли?

— Да Тембо. Ще разберат, че ме няма и как ще обясня това на министъра.

— Разбира се, че ще открият, че те няма. — Гласът на ван Делдън беше груб. — Защо мислиш, че те доведох с мен?

Той си сложи ръката на рамото му.

— Имаш около десет часа да измислиш добро извинение за това, че си излязъл с камиона. Освен това, искам да видиш какво са направили хората ти в Серенгети. Ти, който беше толкова добър с животните. Помисли за Люси и за малкото слонче, което нарече Лабда, защото не знаеше дали ще оживее. Сега вече голям женски слон, но много по-вероятно е тя да бъде убита с куршум в гърдите. Това е ако е късметлия. Сега се качвай в каросерията и да тръгваме.

За момент си помислих, че Каранджа ще побегне. Стоях точно до него и можех да видя бялото в очите му, докато той се огледаше диво настрани. Той дишаше учестено и мисля, че беше готов да се паникьоса. Макунга също го усети и спусна предпазителя на пушката си. Но ръката на Ван Делдън все още беше на рамото на Каранджа.

— Хайде де. Възползвай се от момента.

Той говореше тихо, сякаш галеше животно и изглеждаше сякаш му влияеше, напрежението спадаше, а той самия се свиваше в сивия си костюм.

— Добре Тембо.

После се обърна и примирено се качи отзад в камиона.

— Дай ми камерата си — каза ван Делдън. — Ще бъде тежко пътуване.

Не знам как е било отпред, но отзад със сигурност беше тежко. Ван Делдън караше бавно през лугата, но веднага щом минахме далечното възвишение той натисна газта. Камионът не беше покрит и беше празен, отзад имаше само едно старо платнище, мокро и мръсно. Опитахме да го сгънем, за да има на какво да се облегнем. Това направи нещата малко по-поносими стига да минавахме по чакъл, но пътя ставаше все по-лош колкото по̀ на юг слизахме и аш превръщаше в нещо, което бегло напомняше Танзания.

Бойните действия тук са били много ожесточени миналата година и имаше меки участъци със зле изкопани коловози, камионът се плъзгаше неконтролируемо без никаква тежест на задните колела. В крайна сметка нямаше какво друго да направим, освен да стоим и да се държим за преградата зад кабината.

Можех да видя къде отиваме тогава, стегнах се докато буксувахме и се друсахме по набраздения път, но беше трудно да стоиш на краката си и очите ми сълзяха.

— Аз идвал тук един път — изкрещя ми Макунга. — Много лошо. Много камиони и много прах.

— С майор Кърби — Смит?

— Не. Това е Мтоме. Аз и Аскари, ловуване.

— С армията?

— Така беше — кимна той. — Много лошо.

— Какво ловувахте, биволи?

— Хапана. — Той поклати сивата си глава, белите му зъби се показаха в усмивка. — Не, аз ловува хора. Аз проследява, Аскари стреля.

Хвърлих поглед към Каранджа, който беше от другата ми страна. Нищо чудно, че реши да не бяга.

— Ти какво прави по време на войната? — попитах го.

— Същото каквото и сега, връзки с обществеността.

Той го каза тихо, за да не го чуе Макунга и аз разбрах, че го беше срам. След това отново започна да вали.

После не си говорихме. Пътуването стана по-тежко и единственото, което можеше да направим беше да се държим. След това Ван Делдън намали и като показа главата си през счупения прозорец и ни извика:

— Добре ли си, Тейт?

Стиснах зъби и казах, че съм, но когато попитах колко още има, той извика:

— Не съм сигурен. Петдесетина километра. Скоро ще завием на дясно по по-лош път. Тогава, по-добре се дръжте здраво.

И той ускори отново, светлините от фаровете пронизваха нощта и осветяваха червени скали от лава. Пресякохме много бързо друга луга, което ни поразтресе и за малко да скъса ос, колелата се удряха в калниците. Очи блеснаха срещу нас в тъмнината, ръката на Макунга беше на рамото ми и той изкрещя:

— Фиси!

Зърнах сивото грозно тяло на хиена, което видяхме ясно докато преминахме бързо покрай нея, след това изкачихме възвишението и той натисна рязко спирачките, тъй като наближавахме кратер от бомба. Можех да видя мъгливото блещукане на водата в него, когато камиона си преправяше път през ниския шубрак по ръба на кратера, друсайки се диво. Намалихме за малко, дъждът се изливаше и кратерите станаха повече. Изгоряла скаутска кола, камиони с дупки, след това напуснахме бойното поле, отново карайки бързо. Шапката ми здраво нахлупена на главата, но дъждът се изсипваше през яката. Бях подгизнал и ми беше студено. Дъждът изглежда не притесняваше Макунга, той стоеше до мен, прогизналата каки риза прилепнала по здравото му тяло, вода се стичаше по подобното на маймуна лице. Каранджа, от друга страна, трепереше от студ, облечен с неговия безформен евтин костюм и зъбите му тракаха. Той ме гледаше, гледаше моя дъждобран и аз знаех какво си мисли. Той внезапно се пусна от преградата и се хвърли на платнището. Колелата подскочиха въртейки се и той беше захвърлен в страни, където остана да лежи зашеметен.

Макунга изведнъж затропа по покрива на кабината извика нещо на Суахили, докато намалихме и тогава камионът зави рязко надясно към слабо очертан път, имаше вода в коловозите и тя проблясваше слабо на фаровете. Гумите буксуваха докато минавахме през калта към изгорялата трева на равнината встрани от пътя. Тръгнахме през равнината, колелата се удряха в незабележими дупки.

— Серенгети — Макунга извика. — Сега път добър.

Огледах се и за момент помислих, че Каранджа е изпаднал. Нямаше го никъде. Не се виждаше никъде, само брезента на каросерията скупчен до страничния борд. Той така го беше обвил около себе си, че приличаше на пашкул. Скали стърчаха от земята и се извисяваха отпред като острови в плоско езеро. Първия проблясък на зората се показваше зад ниските облаци. Дъждът спря, видимостта се подобряваше. Ние заобиколихме скалите и те бяха като картините, които бях виждал на хълмове в южноафриканското поле и когато светлината се усилваше можех да виждам по-напред и по-напред, равнината, на която бяхме изглеждаше безкрайна. Облаците станаха по-тънки. В тях се появиха неравни пролуки. Видях за кратко вечерницата ниско на запад и тогава небето почервеня, облаците пламнаха и започнаха постоянно да променят формата си и изглеждаше сякаш ние се бяхме запътили към котел от разтопена лава. Дори и полето беше червено, мокротата на неподрязаната трева отразяваше вулканичния пламък на изгрева и всичко започна да изпуска пара.

Точно тогава стигнахме до първите кости. Те бяха разпръснати на площ от три-четири хектара, разпилени черепи, гръдни кошове и кости от крака, всички бяха почистени и блестяха и отразяваха кърваво червената зора. Аз потропах върху кабината на камиона и Ван Делдън намали, навеждайки се от прозореца, за да ми каже, че е очаквал по-голяма купчина от кости около езерото. Но когато тръгна отново аз му извиках, че искам да снимам сега, докато светлината е толкова изумително яркочервена.

Той намали, спря до изцяло почистен труп и аз скочих опипвайки за камерата.

— Тя е цветна — казах му. — На тази светлина ще изглежда фантастично.

Бях развълнуван, в ума си вече пишех думите, започвайки да схващам какво може да се получи от това.

Накарах го да върне камиона обратно, обяснявайки му, че веднага щом дам знак съм готов, и искам да тръгне към труповете, после той ще слезе и ще се наведе над тях.

— Вземи някоя от костите — казах аз. — И аз ще те увелича в кадъра.

Той направи това, което аз предложих и виждайки го да излиза от кабината, равнината зад него цялата замъглена в розово и неговите силни черти изпъкваха на яркочервената светлина, дори и брадата му беше оцветена в червено. Аз знаех, че имам тема, която ще накара всеки зрител да се изправи наелектризиран. Но когато той стигна до костите, вместо да се наведе и да вдигне една, той внезапно се обърна с гръб към камерата и извика:

— Каранджа, ела тук.

Аз почти махнах своя пръст от копчето, но после се замислих, че никога няма да имам отново толкова добра светлина и оставих камерата да снима, постепенно приближавайки докато Каранджа слезе от задната част на камиона и се запъти към Ван Делдън, който сега се наведе, вдигайки един дълъг пищял, държейки го така, че африканеца да го види. Аз се приближих, вървейки бързо напред, фокусирайки върху тях и обикаляйки докато можех да заснема техните лица. Макунга също беше в кадър и пушката преметната през рамото му, сбръчканото му лице беше ясно на усилващата се великолепна светлина. И тогава, когато аз приближих за наистина близък кадър, Каранджа изглежда ме забеляза за първи път. Той остана с отворена уста, гледаше силно объркан и внезапно покри лицето си с ръце. После хукна като преследвано животно обратно в камиона. Ван Делдън се обърна и ме погледна все още държейки костта и гледаше направо в камерата.

— Осъзнаваш ли какво направи?

Той се усмихваше и на тази странна отразяваща усмихва, лентата свърши и камерата спря.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Разпечатай тази снимка и тя ще бъде толкова добра колкото една смъртна присъда.

Мери Делдън мина пред мен, нейната „Ретина“ пред окото и да снима отблизо нейния баща на фона на изгрева. Аз чух кликването на затвора и тя каза:

— Направи го нарочно.

Той кимна.

— Разбира се. Сега той е заснет на филм тук и вашите снимки са сигурни. Неговият живот зависи от това да не ви вземат камерите.

Той отново се обърна към мен.

— Приключи ли вече?

Аз кимнах като все още си мислех за Каранджа, който уплашено бягаше скрил лицето си с ръце.

— Тогава да вървим към езерото. Нямаме много време и искам моите снимки да покажат пълния размер на клането.

Продължихме с камиона и когато слънцето се издигна ние завихме по един път на запад. След няколко мили на юг от нас се появиха дървета, като така отбелязваха края на равнината Серенгети. През целия път минавахме покрай купчини разпилени кости полускрити в изсъхналата трева, а Каранджа седеше сякаш в транс на пода на каросерията със смаяно изражение на лицето, което беше почти сиво. Той не искаше да се изправи и да се хване за преградата, а предпочиташе да бъде блъскан наляво-надясно по пода на каросерията. Сякаш той не се осмеляваше да погледне животинските гробища, покрай които карахме.

Пресякохме пътя на юг и почти веднага гумите започнаха да чупят костите и от моята гледна точка в каросерията на нападение в гърба, равнината напред беше белязана с концентрични окръжности от гръдни кошове като големи гъби. Сякаш една армия беше водила последната си битка тук, падайки един след друг, полк след полк.

Слънцето вече се издигаше в небето, чийто цвят бе напълно изчезнал и когато най-после спряхме, се озовахме в средата на бойното поле, бледите кости на мъртвите полкове от диви животни ни заобикаляха отвсякъде. Гледката бе толкова удивителна, че останахме там за момент, като се взирахме в нея.

След това Мери Делдън се обърна към баща си.

— Кой го направи? Не е бил Алекс. Когато той избива, го прави правилно, кости и кожа и всичко, което може да влезе в употреба се използва.

— Беше военно време. Последната голяма битка се бе водила тук, в края на равнината и с техните линии за връзка прекъснати — поклати глава Ван Делдън.

— Хубавото е, че Джимекс не могат да видят това. Джимекс, баща и син, които бяха инициатори на този бивш национален парк, сега си спомних, че бяха написали книга — „Серенгети няма да загине“. Макунга ме предупреди, но аз не бих могъл да повярвам, че е възможно — такова масово умъртвяване.

Той се изкачваше на покрива на кабината. Разполагаше със стар Полароид и докато чакаше първата снимка да се появи, тя каза с укор:

— Ще покажеш тези снимки на делегатите и ще им позволиш да си мислят, че е бил Алекс.

— Той имаше договор да снабдява армията от Серенгети.

— Но не така, умъртвявайки всичко живо.

— Излезе извън контрол, това е. Военните видяха какво се правеше и силното желание за умъртвяване ги завладя.

Той направи друга снимка, след което се обърна към нея.

— Нали това е работата му — убиването на животни? А сега отива на север, нов договор, да нахрани умореното от глад племе Самбуру. Война или продължителна суша, това е работа и за този голям хладилен склад. Трябва да го напълни с нещо.

След това тя се умълча и аз сложих друга касета на камерата си, смених обектива, и заснех панорамни снимки, последвани от близки кадри на захвърлени кости, натрупани на купчина. Говорейки с ван Делдън след това разбрах, че в своята миграция дивите животни се подразделят на стада от двеста или триста животни.

Понякога концентрацията е по-малка, понякога по-голяма, но около всяка концентрация от останки, ние намирахме следи от гуми на превозни средства, които ги бяха обградили, докато мъжете в камионите ги разстрелвали. Аз се опитвах да заснема много ясни следи от камиони, за да покажа как множеството от животни са изпадали в паника, когато Мери Делдън ме извика. Настойчивостта в гласа й ме накара да се обърна и тогава видях сива фигура, почти скелет, покрита с крастава кожа. Беше хиена, само корем и задница, и се движеше право към мен, очите й блестяха и имаше пяна по челюстите. Изглеждаше полумъртва от глад и идваше към мен толкова бавно, размахах камерата, крещях и се отдръпвах.

— Бягай глупак такъв!

Тя крещеше. Тогава избягах и отчаяното животно, което подразних с виковете си, се втурна след мен, движейки се с изненадваща скорост.

Гръмна пушка. Последва още един изстрел и ван Делдън извика:

— Всичко е наред, Тейт.

Аз стоях там за момент, като се чувствах потресен и краката ми трепереха, след това заснех в близък план изтощената хиена, лежаща мъртва на една страна и друга на ван Делдън с пушка на рамо. След това, докато се разхождахме сред съседните гробища от кости, се натъкнахме на няколко недоносени хиени сред скелетните останки, техните силни челюсти схрускваха кости в отчаян опит да получат препитание, за да оцелеят още един ден. Беше депресираща, сърцераздирателна гледка и равнината на Серенгети, изумрудено ярка сега от слънцето, лъчезарен пейзаж осеян със стърчащи скали. Освен тези няколко последни бродещи хиени, нямаше друг признак за живот, нямаше дори птица, пусто небе, син ослепителен блясък с пухкави бели облаци разпръснати над върховете на хълмовете, прекалено далеч, за да се видят.

— Получи ли всичко, което искаш? — попита ван Делдън.

Аз кимнах, взирайки се в костите, разпръснати в тревата под краката ми.

— Това, което виждаш тук — каза той, — е работа на мъж, когато нанася най-големи разрушения. Последиците от това клане ще имат… — Светлите му очи бяха фокусирани върху мен, почти блестящи. — Включи това в сценария. Имаш филма. Използвай го. Миграцията тук на моменти е много голяма — милиони зебри, гну и накрая газелите, Грант и Томсън. Кажи на хората какво означава да избиеш големи стада като тези. Накарай ги да видят как това действа на всичко живо. Лъвове, хиени, чакали, дългоухите лисици, дивите кучета, също — всички се изхранват с тези животни. Лешоядите и дори орлите и дори малките мравки, които съществуват, за да изчистят и последните останки. Кажи им.

Той се осъзна.

— Каранджа!

Каранджа седеше под сянката на камиона, главата му превита между коленете. Вдигна я бавно.

— Да, Тембо?

— Мислил ли си какво ще кажеш на министъра?

За момент си помислих, че се беше обезсърчил напълно. Но тогава той се изправи и дойде при нас, като се усмихваше и имаше нещо от предишното му веселие.

— Ако г-н Тейт се съгласи, и г-жа Мери, казвам, че може би съм взел камиона, за да ги намеря, страхувайки се за сигурността им.

Ван Делдън не каза нищо, зает със своя Полароид и Каранджа се обърна към мен.

— Трябва да кажете, Г-н Тейт, дали вие и г-жа Мери отивате да направите снимки на зората, може би на някои животни и тогава се изгубвате. Добре?

Аз кимнах.

— Дотогава, докато не ни вземат камерите.

— Не. Аз ще се погрижа за това.

— А нашите филми?

Би било много лесно за него да получи филма под някакъв претекст.

— Филмът ви ще бъде в безопасност, — но го каза несигурно, като примигваше.

Мери Делдън беше клекнала до купчина кости и докато все още държеше окото си на визьора на камерата, каза на баща си:

— За да сме сигурни ще ти дам някои от филмите си.

Тя се изправи и извади две касети от джоба на ризата си.

— Няма нужда.

Ван Делдън гледаше индикатора за проявяване.

— Ако всичко мине добре, вашите камери и филми ще бъдат в безопасност. — Той освободи бутона за проявяване и отвори камерата. — Достатъчно ясен, мисля.

И той откъсна филма и го вдигна, за да го видим. Беше ясно разпознаваема снимка на Каранджа, който стоеше и ми говореше и зад него беше камионът и Мери Делдън клекнала с нейната камера пред купчина кости.

— Утре ще покажа на делегатите снимките, които направих днес сутринта. Дали ще включа тази или не зависи изцяло от теб.

Той се наведе напред, лицето му беше близо до това на Каранджа и той го побутваше с пръст по гърдите.

— Погрижи се нито г-н Тейт, нито госпожица Мери да бъдат тормозени за това, че са били толкова глупави да се загубят. Разбра ли?

Каранджа завъртя очи и кимна, като облизваше устни с език.

— Ще се погрижа да са добре, Тембо.

Това беше изнудване и аз не можех да не съжалявам човека, вдигнат от леглото с насочен към него пистолет и принуден да реквизира един военен камион, неговата длъжност, цялото му бъдеще бяха застрашени. Огледах безкрайната равнина, белите кости, огрени от горещото слънце и един дрезгав глас до мен каза:

— Сега вероятно разбираш за какво е тази конференция — и как тези, които са живели с животни се чувстват. — И тогава, с изненадваща топлина, тя сложи ръка върху моята и добави. — Как мога да ти помогна, когато започнеш да пишеш сценария…

Тя спря дотам, погледът й се рееше отново над равнината и бързо се обърна.

— Става късно — каза тя на баща си със стегнат, умерен глас. — Да. Трябва само да стигнем до езерото. Сега сме тук и имаме камион.

Продължихме с камиона по пътя, на юг към дърветата и след десет минути ние напуснахме полето и навлязохме в район с храсти и акации. Видяхме първите лешояди да почистват влажната кожа на нещо убито наскоро. И после изведнъж се оказахме на брега на езерото, където в плитчините стояха фламинго, като напръскани с оранжево, и водни птици плуващи наоколо, бяха незасегнати от кланицата в равнините.

После спряхме и на далечната страна, на хълма над езерото, видях редица от сгради. Ван Делдън слезе от камиона и за кратко ги огледа с бинокъл.

— Когато бях на това място, то беше току-що застроено. По-късно много хора, които станаха известни със снимането на диви животни за телевизията, го използваха като своя база.

Той спомена няколко от тях, имена, които почти не бях чувал.

— Имаше палатки, най-добре разположения лагер за всеки, който изучава миграциите. Но мъжът, който го ръководеше, го заряза накрая — танзанийците му попречиха да работи. Сега… Виж сам. Сега е просто развалина.

Той ми подаде бинокъла и видях, че сградите са черупки без покриви, дървените части на сградите се рушаха.

Две от тях бяха погълнати от пожар и зад най-голямата, която имаше останки от веранда се подаваше дълъг врат, който се извисяваше като дебел стълб маскиран в черно и жълто, малката глава гризеше листата на едно дърво.

— Жираф! — казах аз.

— Няколко, ако се вгледаш внимателно. И воден козел долу в тръстиката от дясно.

Говореше тихо, мигаше и сълзи се стичаха по бузите му.

— Винаги беше хубаво място за дивеча. Реката Олдувай е толкова близо, ей там.

Не можех да повярвам, този корав възрастен мъж ридаеше за миналото, без да се мъчи да прикрие чувствата си докато кимаше към дърветата, винаги наклонени на ляво.

— Тук направихме първия си базов лагер. Всички животни минаваха между кратера Нгоронгоро и Серенгети и ходеха на водопой до Олдувай. Имаше много лъвове и гепарди. И на края на полето зад нас, вечерта, когато мигриращите животни минаваха, дърветата бяха накацани от лешояди, марабута, орли — всякакви мършояди, хищници кацнали там горе, чакайки следващото утро да се нахвърлят върху остатъците от родените през нощта малки и останките от млади антилопи гну убити в мрака. Обичах да седя на верандата с изгряващото слънце, бубалите, зебрите и антилопите гну пасяха на метри от мен.

Той поклати глава и въздъхна и си помислих, че въздиша за животните, които вече не бяха там.

— Нещата бяха различни тогава.

Той погледна бегло дъщеря си, примигна, после се протегна за бинокъла си и се покатери отново в камиона, като че да скрие моментната си слабост. И когато тя предложи да караме до хотела, за да снимаме жирафа, той каза:

— Не. Нямаме време. — Каза го навъсено и предположих, че не искаше тя да знае, как вида това място го беше развълнувал.

— Поне ми разреши да снимам хотела. Вие с майка ми сте се оженили там, в столовата е било тържеството, нали?

— Да.

— Никога не съм го виждала. Бих искала една снимка.

— Не. — Гласът му беше изненадващо рязък. — Резервоарът ни е на четвърт пълен.

Той запали и след момент на колебание тя се качи и тръгнахме бързо по лъкатушещия път обратно в равнината. Пътуването беше още по-мъчително сега, земята изсъхваше от слънцето и до 10:30 бяхме отново на чакъления път. Той спря там и попита Каранджа:

— Мислиш ли, че военните ще изпратят някой да те потърси?

Каранджа се почуди, докато стоеше до мен, с разтревожено лице.

— Възможно е. — Той поклати глава, като се наведе от страни на камиона. — Не мисля, че имат достатъчно гориво. Те зареждат в Найроби и имат само толкова гориво да зареждат Хотела и не могат да го пилеят, за да ме търсят.

— Добре. Ще спра до Лугата и ти ще поемеш от там.

След това можехме само да се държим, коловозите изсъхваха, а той караше бързо. Видяхме две малки антилопи, които Макунга каза, че са дик-дик, също видяхме един измършавял чакал, нищо друго, само птици, нито една голяма — нито лешояди, нито орли, небето над нас беше пусто с приближаващи се облаци. От слънчево времето стана облачно и малко преди обед ние намалихме пред една оголена червена скала и спряхме да починем на върха на едно възвишение. Пътят пред нас продължаваше надолу към зелените дървета. Нямаше никакво движение, въздухът беше тежък и неподвижен, мрачна тишина. Ван Делдън слезе.

— Добре Каранджа. Закарай го до Хотела. А ти Тейт — се качи отпред с Мери. И запомни, изгубили сте се в гората цяла нощ.

Той се усмихваше докато слизах на пътя до него.

— Изглеждаш достатъчно изморен и смятам, че ще ви се размине.

Каранджа седна зад волана с напрегнато лице. Не ми хареса. Изглеждаше уплашен. И докато се намествах до Мери Делдън той попита:

— Какво да правя, ако военните ги арестуват?

— Кажи на Министъра — рязко отвърна Ван Делдън. — И се придържай към историята. — И добави: — Запомни имам твоя снимка от Серенгети и ако нещо се случи с тях, ако им вземат филма тогава ще покажа снимката утре. Разбираш ли ме?

— Да, Тембо.

— Знаеш ли по кое време Кърби Смит ще се изкаже пред Конференцията?

— Не — поклати глава той. — Мисля, че ще е сутринта.

— Е, разбери точния час и го кажи на Госпожица Мери. Тя знае как да се свърже с мен.

Той я огледа, голямата му глава в рамката на стъклото, внезапен порив на вятъра развя бялата му коса.

— Ще се видим утре — каза той и се отдалечи, като каза на Каранджа да тръгне. Когато го видях за последно той вървеше през храстите, Макунга беше зад него и носеше пушката му.

— Дали той наистина ще дойде на Конференцията утре? — попитах.

— Да, със сигурност — отговори тя. — Той се цели в Алекс Кърби Смит.

— Защо?

Тя поклати глава. Минахме през лугата и тръгнахме по склона.

— Нещо се е случило между тях. Това е всичко.

— Когато са били партньори?

Но всичко, което каза беше:

— Много отдавна.

Тя стоеше вцепенена и изправена, зъбите й бяха прехапали долната устна и се беше загледала право напред. Остана така за някъде около минута и след това добави, сякаш искаше да обясни.

— Отношението им към животните е напълно различно, разбираш ли. И сега… Не знам… — Последва една дълга пауза, след това тя се обърна към мен и се усмихна. — Е, запозна се с великия Корнилиъс Ван Делдън, какво мислиш за него?

Не знаех как да й отговоря, усещах лекия натиск на тялото й към моето и големите й очи блестяха усмихнати.

— Никога преди не съм срещал някого като него — измърморих нерешително, като търсех дума, която да опише неговата странна, буйна личност. Но всичко, което можех да кажа беше: — Той е по-голям от живота.

Тя добави като се смееше:

— Може да го кажеш пак. Той винаги е бил по-голям от живота. — Тя спря да се смее и каза бавно. — Той е много буен човек, винаги е бил и ще се възползва от всяка възможност…

Тя се почуди и поклати глава.

— Не познавам друг човек… Не съм срещала друг като него. Ако веднъж реши нещо, нищо не може да го спре, никакви аргументи нито заплахи, нищо. Решава нещо и толкова независимо дали е опасно за него или за другите — и попита Каранджа: — Как мислиш, че изглеждаше Тембо?

Той се вгледа в нея за кратко.

— Много силен — каза той. — Много силен, като вол. Не мисли за това какво причинява на другите.

Той знаеше какво е казала и ехото от думите й звучеше като предупреждение. Устата ми внезапно пресъхна, защото знаех, че се бях забъркал в нещо, което нямаше просто да свърши с изказването му пред делегатите. Седях си, мислех за това и тя отново замълча и се загледа напред.

— Този човек Кърби Смит — казах, като се опитвах да се разсея. — Трябва да го познаваш добре. Какъв е?

— Бях само дете.

— Но сте се срещали след това.

— Един — два пъти.

— Тогава какъв е?

Тя не отговори само поклати глава и в този момент завихме по пътя и един войник ни махна с флагче да спрем, с насочена пушка. Носеше шапка като кепе със знак на носорог зашита отпред.

— Бивш скаут — тя прошепна, когато Каранджа го поздрави и се усмихна с явно облекчение. — Те изглежда се познават, което може да ни е от полза.

Но човекът все още настояваше да извика ефрейтора, той излезе от малкия навес, който те си ха направили, държеше автомат.

Продължиха да си говорят. На края ефрейторът кимна, даде някакви заповеди на хората си и се качи в каросерията заедно с войника. Тръгнахме отново и Каранджа каза:

— Ще ни заведе при капитана си. Това е неговата заповед.

— Изпратили ли са патрул да те търси?

— Не. Но знаят, че ти и господин Тейт ви няма.

— Значи няма да се учудят, че си тръгнал да ни търсиш.

— Вероятно. Но аз не съм военен, и да взема военен камион. — Сви рамене, гласът му неспокоен. — И моя Министър… Ще бъде много ядосан, защото не съм бил тук сутринта. И утре, когато Тембо…

Той поклати глава, изглеждаше разтревожен и потта блестеше по лицето му:

— Госпожице Мери!

— Да?

Хотелът вече се виждаше, кафявите разпръснати постройки на фона на кафяви облаци, езерото беше блед кръг и блестеше леко. Ръка удари по кабината на камиона, ефрейторът нервно издаваше заповеди с развълнуван глас.

— Да — отговори Каранджа.

— За какво беше това? — попитах аз, напрежението се покачваше, стисках камерата здраво с ръце.

— Той иска да караме направо до охранителния пост.

— Може ли да остави първо нас?

Мислех за филма в камерата, двете филмови ленти в калъфа на камерата, който беше в краката ми. Но всичко, което каза тя беше:

— Само ще ги накара да се съмняват.

И след това Каранджа говореше, много бързо, неговия глас висок и неконтролируем.

— Моля. Виж се с Тембо довечера. Кажи му, че не е възможно той да дойде до конференцията. Той мисли, че делегатите и новинарите ще го защитят. Но, не мога да гарантирам. Познавам моя началник. Господин Кимани е политик и е много амбициозен.

— Той няма да посмее да го арестува там, пред всички делегати.

— Не. Той не може да направи това. Но щом баща ти тръгне, той ще заповяда на армията да действа. Той няма да има друга възможност. Моля ви, Госпожице Мери, трябва да повярвате, че Господин Кимани е твърд мъж и такова действие… да дойде на Конференцията и да говори с делегатите.

Той поклати глава.

— Това е най-лудото нещо, моля ви. Господин Кимани тогава ще бъде принуден да действа. Той няма да има друга алтернатива. Разбираш ли?

— Разбирам — каза тя. — Но ти разбираш ли? Той все още ще има тези снимки и ще ги използва.

Бях изненадан от твърдостта в нейния глас.

— Мисля, че трябва да говориш с твоя Министър.

Ние вече влизахме в алеята към Хотела, обрасла и набраздена, табелата за добре дошли беше на дървена арка наполовина изгнила, надписът беше нечетлив.

— Той ще бъде спрян — каза Каранджа упорито. — Те няма да му позволят да стигне до Хотела, снимките ще му бъдат отнети, кажи му го моля те.

Една ръка удари по покрива на кабината и ние се завихме наляво. Гледах Мери Делдън, устните й стиснати здраво и капчици пот се стичаха по малките косъмчета над горната устна. Чертите на лицето й бяха стегнати и ноздрите под орловия нос леко потрепваха. Плътно притиснати на предната седалка можех да почувствам напрежението в нея. Камионът спря и тя каза напрегнато:

— Не можеш да го арестуваш. Не и пред делегатите. Кажи това на г-н Кимани.

Ефрейторът скочи и изчезна в една постройка.

— Разбираш ли, Каранджа?

Той не отговори, ръцете му така стискаха волана, кокалчетата му побеляха.

— Каранджа, разбираш ли?

Тя му шепнеше така рязко сякаш той беше дете, което не искаше да приема съвети.

Той бавно поклати глава, лицето му лъщеше от пот и безпомощно изражение.

— Той ще бъде спрян. Няма да го арестуват, но ще го заведат на летището с охрана. Това не мога да го предотвратя.

Ефрейторът излезе с един офицер, едър мъж, тъмнокож, с три звездички на пагона и наперчена походка. Той отиде направо до далечната страна на камиона и заговори Каранджа. Не можех да разбера какво се говореше, но беше ясно, че той го подлагаше на кръстосан разпит и говореше агресивно.

Разговорът продължи дълго докато ние чакахме в нагорещената кабина. Най-накрая Мери Делдън се наведе и заговори капитана на Суахили, с ядосан глас, почти сприхав. После рязко се обърна към мен.

— Отваряй вратата и да вървим. Уморена съм и искам да се измия. — Тя взе апарата си и преметна каишката му през глава. — Освен това съм страшно гладна.

Ефрейторът се опита да ни спре и тя се обърна към офицера и каза на английски:

— Вие нямате никакво право да ме задържате. Ако го направите ще отида при Министъра и ще настоявам да се свърже с американския посланик по радиото.

Тя се пресегна през мен и отвори вратата.

— Сега слизай Колин и разкарай тоя ефрейтор от пътя ни. Няма да стоя тука и да се пържа.

Не трябваше да го блъскам встрани. Капитанът излая някаква заповед и ефрейторът отстъпи назад. Тогава слязох и тя ме последва.

— Хайде. Измиване, обяд и малко сън.

Тя не каза нищо на Каранджа или на офицера, отпраши направо към основната сграда и аз я последвах.

— Мислиш си, че те е разбрал ли? — попитах я докато влизахме в тъмната студена дупка, която някога е била Рецепция.

— Разбира се. Той разбира английски перфектно. Да не го говори е въпрос на принципи.

Делегатите бяха вече на обяд. Можехме да чуем гръмките им гласове, тропането на чиниите, идващо от столовата.

— По-добре дай всичките си филми в сигурни ръце. Не на оператора ти. На някой друг. И, ако ни разпитват поотделно, сме стигнали до лугата поотделно, поспали сме известно време и накрая сме стигнали до пътя, където Каранджа ни е взел точно преди обед.

Малка усмивка и след това тя ме остави, вървейки с леки, дълги крачки към нейната стая надолу, близо до празната черупка на басейна.