Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Footprints, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Хамънд Инис

Заглавие: Големите стъпки

Преводач: Атанаска Топуркова; Ати Кисимова; Веско Сеферов; Диана Аврамова; Димитрийка Думкова; Иван Тонев; Йоана Янкова; Лидия Дремалова; Любомира Борисова; Любомир Мирчев; Мария Джамбазова; Мария Ланджева; Михаил Александров; Райна Петрова; Теодора Лазарова; Фани Кюлюмова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Silverkata

Художник: analda

Коректор: Silverkata

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11430


Втора част
Котловината Южен Хор

Първа глава

Беше неделя преди ние най-накрая да се върнем в Найроби, както и останалите, а аз бях напълно изтощен. Конференцията беше удължена с един ден и с катастрофални резултати. Като разбра, че посещението на предложения животински резерват ще бъде разочарование след събитията от тази сутрин. Кимани настоя лично да съпроводи делегатите до най-близкото бойно поле, през което минахме на път за Серенгети. Там, под проливния дъжд, той ни запозна с проблемите на сраженията на една армия без комуникации с нито едно пристанище и изцяло зависеща от природата за прехраната си.

Беше валяло цяла нощ и все още валеше в петък сутринта, когато ние, сгушени в мокрите навеси, чакахме обещаната гледка на диви животни в резервата. Животните бяха измокрени и объркани, но дотогава неудобството от нашето пребиваване беше такова, че никой не се безпокоеше толкова относно това да видим тази представителна селекция. Както можеше да се предположи, по-късно Конференцията гласува този ден да бъде записан в пилотната схема.

Същата тази вечер бяхме напуснали, всички доволни да се измъкнем от прогизналата мизерия на Хотела. Но до тогава пътищата бяха станали почти непроходими и ни отне почти два дни да стигнем до Найроби, камионите бяха затънали дълбоко до полуосите, наводнения в Тясната долина и запасите от храна бяха силно намалели. Дъждът не намаля докато нашите превозни средства не достигнаха с мъка покрайнините на Найроби и тогава аз бях толкова благодарен да се просна в едно сухо легло и това, което оставих сам да реша, трябваше да се прибера с останалите вкъщи. Дори тук имаше бъркотия и несигурност. Разписанието на полетите беше окачено на рецепцията, всички те подлежащи на потвърждаване, и в понеделник мястото се изпълни със слухове на анулиране и отлагания.

Ние имахме резервация в хотел „Норфък“, който не беше най-удобното място да разбереш какво става. Беше далеч от центъра на града, добре уединено на своето място, поради което вероятно бе единственият хотел, все още отворен за гости, всички други бяха иззети от Правителството или като офиси, или като казарми. Но войната беше оставила отпечатъка си, зейнал кратер от бомба, препълнен с вода, в средата на централната поляна, стъклата на прозорците наоколо бяха цялото разбити, а телефоните във всяка една стая бяха изскубнати. Нямаше никакви таксита, единствените средства за комуникация бяха телефоните на рецепцията, а новинарите бяха чакали на опашка почти цяла нощ само за да открият, че са отрязани, веднага щом се опитаха да препратят копието, което по всякакъв начин бе смятано за пагубно за режима. Цялото това споменаване на Корнилиъс ван Делдън, както и снимките, които бе заснел в Серенгети, беше забранено.

Духът на тази понеделнична сутрин бе сърдит, особено сред делегатите. Те вече не бяха гости на Федерацията, храната — на стойност като тази от черната борса, а цените на квартирите — твърди високи. А с отмяната на първия полет се разпространи слух, че ще бъдем таксувани за допълнителната нощ, която прекарахме в Хотела. За медиите това беше допустимо, тъй като бе част от един модел на дезорганизирана страна, вследствие на войната. Хора като Ейб Финкел бяха свикнали с това, но за делегатите, които бяха наясно, че разходите им трябваше да се осигурят от набрани средства чрез доброволни вноски, дойде като гръм от ясно небе. И не беше сигурно колко дълго щяха да чакат. Само американците бяха сигурни, че ще си тръгнат тази нощ. Бяха измислили план. За останалите от нас денят минаваше в несигурност и чакане.

Голяма част от него прекарах, работейки върху сценария си. Исках да го запиша целия под формата на резюме, докато все още беше ясен в мислите ми. Аз и Кен бяхме разпределени в една от стаите на хижата. Първоначално имаше големи стъклени, плъзгащи се прозорци, отварящи се с изглед към поляната, но сега цялото стъкло беше изчезнало и когато се смрачи, нощта се спусна над нас, някакви насекоми се блъскаха в голата крушка и се чуваше звук от оркестър, имаше щурци в тревата и жаби в кратера от бомбата. Приключих с първата чернова от сценария. Присъединих се към Кен към входното фоайе, което беше претъпкано с делегати и багажа им.

— Ейб върна ли се вече? — попитах.

Той беше тръгнал на разходка из центъра на града веднага след закуска. Той поклати глава.

— Ерд започва да се ядосва, че ще изпусне самолета.

И той добави:

— Има слух, че той можем да тръгнем тази вечер. Идва самолет от Токио към 2 сутринта и може би ще има места.

Погледът ми обходи тълпата. Така че аз приведох в някакъв ред сценария, имаше въпроси, на които търсех отговори.

— Ако търсите Мери Делдън, аз също не съм я виждал.

— Не беше ли тук за обяд?

— Не съм я виждал. Но може да си е поръчала сандвичи в стая си, както и ти направи.

Жената, с която споделяше нейната стая в Хотела, говореше с Франклин и аз си направих път през тълпата. Но и тя не беше виждала Мери.

— Ние бяхме регистрирани заедно, стая 109, но повече не я видях, след като вечеряхме заедно на терасата. Не знам, какво по дяволите, е намислила, но не спа в хотела снощи.

— Попитахте ли на рецепцията?

— Те казаха, че тя е напуснала стаята към 9:30 тази сутрин, платила сметката и си взела багажа. Военен камион дойде да я вземе.

Тя се взря в мен, нейните очи светеха ярко и с любопитство.

— Със сигурност бих искал да разбера какво е намислила.

След това отидох да потърся Ерд Линдстром, но неговите грижи бяха съсредоточени само върху Ейб.

— Не вярвам на този пилот. Той е един от техните момчета, наемник, и сега има пари…

— Мислиш, че може да са го арестували?

— Не знам. Ейб е доста умен, но всичко е възможно в тази луда страна.

Имаше раздвижване в тълпата, вълна от хора към багаж струпан пред вратата. Над главите им видях автобус, да паркира на шосето отвън. Беше боядисан в камуфлажно зелено и кафяво, прозорците нямаха стъкла.

— Транспортът ви е тук.

Той кимна несигурно.

— Така изглежда.

Американците се трупаха отвън и Каранджа беше там.

— Моля заемете мястото си в правителствения автобус към летището всички, които ще летят за Ню Йорк. Покажете касовите бележки от хотела, преди да се качите, моля.

— Къде възнамеряваш да правиш? — попитах.

— Последното, което Ейб ми каза беше да не се безпокоя и да се кача на самолета. Така че…

Със свити рамене се придвижи към опашката от хора, като се стегна, събирайки снимачното оборудване на път към вратата. Правил го е и преди. Предполагам, че сигурно нещо е изникнало. Оборудването му е все още в стаята и му оставих малката камера с всичките непроявени филми.

— Предай му, моля те. И се надявам да не го задържат много. Същото се отнася и за теб. Тук не е мястото властите да ти дишат във врата.

Намръщено се обърна и последва останалите до автобуса. И след това просто чакаха пред затворените врати, Каранджа облегнат на автобуса с лист хартия в ръка и двама стражи до него.

Имаше напрежение в топлия нощен въздух и ми мина през ума, че ако Ейб беше арестуван, Мери Делдън можеше също да загази. След случилото се нищо чудно да арестуват всички ни. Искаше ми се да мога да заема мястото на Ейб в полета до Ню Йорк, докъдето и да е стига да спре това несигурно чакане.

— Сигурни ли са, че ще намерят самолет на летището?

Беше кореспондентът на „Пари Мач“ който изрази мислите ни на глас, а Каранджа говореше с Ерд разпитвайки го.

— А ако не ни попитат какво е станало?

Марсел Рико спря до там, думите му увиснаха във въздуха и ледени тръпки преминаха през групата стояща на верандата, всеки един от нас осъзнаваше нашата уязвимост. Видяхме за кратко грозната страна на войната. Бяха ни казани тайни, които Правителството не искаше останалата част от света да знаят и станахме свидетели на неуспешния опит да попречат на Ван Делдън да изкаже мнението си и докато бяхме задържани там, останалата част от света можеше да остане в неведение.

— Защо ни бавят господин Каранджа? — Беше сър Едмънд, с неговия ироничен и уверен глас.

Каранджа не отговори. Той все още говореше с Ерд Линдстром през един от счупените прозорци.

— Господин Каранджа.

Настойчивият тон имаше ефект.

Каранджа се обърна.

— Попитах защо ни отнема толкова време.

— Американец липсва.

И Каранджа се провикна:

— Някой да знае къде е господин Финкел представител на Си Би Ес?

Извърна очи на светлините и след това фокусира поглед върху мен. Той се приближи.

— Ти беше с господин Финкел в Хотела. Къде е той сега?

Главата му наведена напред, тонът му беше леко заплашителен, и усетих миризма на бира от дъха му.

— Нямам никаква представа — казах аз. — А и мис Делдън. Също е изчезнала.

— За мис Мери знам. Аз търси Финкел.

— Къде е тя? — настоях аз. — Какво са направили вашите хора с нея? Арестувана ли е?

— Не, не е арестувана.

Той беше изненадан, почти обиден.

— Тогава, какво е станало? Къде е тя?

— Тя не ти каза? — Замисли се и продължи. — Отишла с майор Кърби Смит.

Зяпнах го.

— С Кърби Смит? Сигурен ли си?

Той кимна.

— Мис Мери добре. Сега ти кажи ми…

— Но защо? — Не можех да повярвам. — Защо от всички тук ще тръгне с Кърби Смит?

— Мис Мери добър журналист, за това. Сега кажи къде този човек Финкел. Всички американци тук, само г-н Финкел, няма. Ти кажи, моля те, къде е.

— Не знам.

— Тогава намери го. Той не е в стаята си и автобус не може да тръгне докато не намерим него.

— Но, него го няма още от преди обяда.

— Мисля — намеси се сър Едмунд. — Ти по-добре пусни автобусът да тръгне и след това се обади на властите. Министерството вероятно ще знае къде е той.

— Вече много късно за Министерство.

— Тогава се обади на силите за сигурност. Кажи им да го намерят. Сигурно е в някой от баровете. Можеш дори да провериш в стария клуб „Митанга“. И по-добре откарай тези американци до самолета им, сега, преди да съм позвънил на господин Кимани.

Не знам дали споменаването на Кимани или просто навикът да се подчинява, но Каранджа се върна при автобуса, без да оспори и нареди на шофьора да кара към летището. Останалите гледахме мълчаливо как автобусът замина. Мисля, че всички се чувстваха изоставени, като мен, когато той се спусна по оградения с много дървета път, тъй като американците бяха най-голямата група на Конференцията. После повечето отидоха при Каранджа и той изведнъж беше погълнат, море от загрижени лица го заливаха с въпроси за полети и време на излитане, и всичко, което той можеше да им отговори, за да ги успокои беше:

— Ще позвъня по телефона.

Сър Едмънд го спаси, хвана го за ръката и го заведе в стаята на мениджъра през блъсканицата на рецепцията. След като се върнаха Каранджа се усмихваше.

— Всичко е готово сега — каза той. — Правителството ще изпрати автобус, с който ще стигнете до летището в 23:00.

Сър Едмънд добави:

— Казаха ми, че има два полета вечерта, единият „Джъмбо“ е наполовина пълен и ще има достатъчно места за всички. Джъмбото ще лети за Лондон през Неапол, другият, е 707 за Франкфурт.

— Хайде да пием по едно — каза Кен.

Всички тръгнаха към бара в края на терасата, изглеждаха спокойни и разговорливи.

— Давай — казах аз.

— Все още ли се тревожиш за нея?

Поклатих глава, и бях объркан и несигурен защо ми пукаше, че тя е отишла с Кърби Смит. Добър журналист, каза Каранджа. Но трябваше да има още нещо.

— Ще дойда след минута.

Минах през фоайето по стълбите до стая 109. Но точно както каза жената, едното легло не беше оправено, а другото неизползвано, нищо нейно не беше останало, гардероба и шкафовете бяха празни дори и банята. Останах там за момент и си мислех къде може да е тя сега, спомних си последният път, в който я видях, в хотела, прекалила с бирата, лицето й подпухнало и блестеше от пот, тъмните й очите показваха нейния гняв. Тя изглеждаше по-стара тогава и си спомних, че тя ми каза:

— Той винаги е бил такъв — безскрупулен, егоист, който винаги изчезва. Никога не съм имала истински баща. — Сълзите се стичаха по лицето й. — Как бих могла да обичам такъв човек? Мразя го.

Внезапно тя стана и си тръгна, излезе сляпо навън в дъжда, бирата не беше достатъчно силна, за да удави нейните емоции.

А сега тя беше с Кърби Смит, който бе всичко онова, което баща й не беше — ловец и търговец. Къде ли може да е тя, в къщата му в Карен? Ейб каза, че имал една стара заселническа къща на Миотони Роуд. Или може да е в някой лагер на север?

Затворих вратата и слязох по стълбите, чудех се защо изобщо си направих труда да проверя стаята й. За мен нямаше значение какво прави тя. Утре щях да съм в Лондон, целия епизод щеше да е просто материал за сценария. И все пак…

Все още мислех за нея, за необикновената „любов и омраза“ връзка, която имаше с баща си, когато стигнах до стаята си. Но не останах там. Отидох на поляната, където нощта беше кадифена, обсипана с диаманти, а другата сграда, отвъд кратера, бяла мъгла в светлината на звездите. Виждах балкона на стаята на Ейб, но там нямаше светлина, цялата сграда беше тъмна. Значи не се е върнал и пак се чувствах неспокоен, имах усещането, че Африка все още не е приключила с мен.

Просия светлина от едно от бунгалата, един мъж стоеше там, тъмен силует. Беше момент, преди да осъзная, че светлината идваше от моята стая. Силуетът помръдна, мина през счупения прозорец и излезе на поляната.

— Това ти ли си, Колин?

Беше гласът на Ейб. Той добави, приближавайки се към мен:

— Кен каза, че си някъде тук.

Тонът му беше тих и спокоен, не се усещаше и капка напрежение.

— Къде по дяволите беше? — Изглежда не осъзнаваше проблема, който причини с отсъствието си. — Каранджа щеше да задържи самолета за теб, но тогава сър Едмънд…

— Няма значение.

— Трябва да си на път за летището с другите. Къде беше?

— Ами проверявах филма ти. — Той хвана ръката ми. — Хайде, ще идем в твоята стая. Можем да говорим там. Имам бутилка от истинското нещо. Може би то ще успокои нервите ти.

Започнах да възразявам, че нямаше нищо нередно с нервите ми, но той хвана ръката ми още по-здраво.

— Само чакай да ти кажа какво уредих.

— Това, което трябваше да уредиш, е транспорт до летището — казах му, умът ми още беше върху проблема как да се измъкна безопасно от Африка. — Онзи чартърен самолет чака там и ако не се размърдаш…

— Няма да си тръгна с другите.

— Какво имаш предвид?

— Оставам тук. Както и ти, ако искаш. Сега ела в твоята стая и ще ти направя нещо по-хубаво от местната спиртна напитка.

Той не отговори на нито на един мой въпрос докато не седнах на леглото си с чаша наполовина пълна с чисто уиски.

— От къде го взе? — попитах го. — Бърбън е, нали?

— Да. Подарък от Американския консул.

Той запали цигара и седна на единствения стол, като се облегна назад с полузатворени очи.

— Беше дълъг ден — промърмори той, пийвайки от питието си. — Това беше първото нещо, което направих, проверих в Консулството да видя дали пилотът е доставил филма ти благополучно. Направил го е и Консулът подписа моя чек.

Той се загледа в нощта, като потри с ръка очите си. Изглеждаше уморен:

— Те ме взеха точно, когато излязох от сградата.

— Кой го направи? Полицията?

— Полицията, Военните — не знам. Те не бяха с униформи, а с черни панталони и бели отворени ризи. Не ме попитаха какво съм правил в Консулството, просто ме набутаха в старо Пежо, направиха ми задълбочено разпитване на задната седалка на колата и когато не разбраха каквото искаха ме закараха в града. Помислих си, че ще свърша в някой проклет затвор или във военна казарма. Те не говореха. Не отговориха на нито един мой въпрос. И не бяха заинтересовани от журналистическия ми пропуск или от факта, че работех за Американска телевизия. И когато настоях да ме закарат до министерството, мъжът, който седеше до мен просто ми се усмихна широко и каза:

— Ще се погрижим добре за вас господин Финкел.

Осъзнах, че това беше капан и бях в сериозен проблем, но вместо да се окажа в затвора се озовах на улица Нгонг на първия етаж на луксозен нелегален ресторант, който се оказа старият Найроби клуб. Прозорците бяха отворени към балкона и Кимани седеше там на слънцето с питие в ръка, пилотът седеше срещу него и един африканец, на име Гетенжи или нещо такова, управител на новата Федеративна Банка.

Той изпи на екс останалото му питие и се протегна за бутилката.

— Готов ли си за още едно?

Поклатих отрицателно глава.

— Какво искаха?

— Филмът, разбира се. Кимани не е глупак и е разбрал какво имаш и как си го постигнал. И до тогава, разбира се, знаех, че това е политически динамит. Федерацията натиска здраво за пълно дипломатическо признаване от Щатите. Те искат Американско посолство тук, не само консулство. Заради това те се съгласиха за Конференцията за Дивия живот. Така, че на края направих сделка с тях.

Той ми се усмихна.

— Беше най-малкото, което можех да направя след отличния обяд и тези горили, които ме чакаха долу.

Мислех си за онова нощно каране в дъжда и невероятната и ярка зора над онази гробница в Серенгети.

— Каква сделка? — попитах мрачно.

— Искаш да отидеш на езерото Рудолф, нали?

— Ако можех да го накарам Вал Делдън да ме заведе, да.

— Къде е той? Казаха ли ти?

— Те не знаят. Поне така каза Кимани и мисля, че щеше да ми каже, ако го бяха заловили. Той допусна, че най-вероятно си пробива път към крайбрежието и ще се върне на Сейшелите. Сега все още ли искаш да отидеш на Рудолф, или не?

Поклатих глава, почувствах Африка да ме обгръща, уплашен от това, което може би беше организирал.

— Не ти ли предложиха пари?

— О, да. Точно за това директорът на банката беше там. Имам чувството, че позицията на Кимани съвсем не е сигурна.

Това, което имаше предвид беше банкова сделка директно чрез представителя им в Цюрих.

— Тогава защо не ги взе?

— Не беше заради моя филм. Знаех, че искаш да отидеш на север…

— Довечера пристигат два самолета — казах аз. — Всичко, което искам, е да бъда на един от тях, далеч от това място.

Той се изсмя и разбрах по гласа му, че той е пил прекалено много.

— И сега, Ван Делдън изчезна, момичето също, изгубил си кураж.

Той ми подаде бутилката. Беше полупразна.

— Тогава знаеш за Мери Делдън. Кимани ли ти каза?

Той кимна.

— Умно момиче, тръгна с Кърби Смит.

— Какво имаш предвид?

Бутилката иззвъня върху чашата докато сипвах.

— Тя знае, къде има интересна история — суша, глад, избиване на животни. Кимани иска това да се знае. Спасител на множеството гладуващи. Това е политиката в Третия свят. Това, предполагам, иска и Кърби Смит, в случай че това го оправдае.

Треснах бутилката.

— Значи това е. Страхуваш се, че ще изпуснеш една история. Ще изтъргуваш филма ми с Ван Делдън в Серенгети за възможността да се срещнеш с Кърби Смит и да направиш филм за твоята телевизионна мрежа.

Той поклати глава.

— Нямах избор. Само помисли за момент как твоят филм може да бъде комбиниран със заснетите кадри как ван Делдън влиза на Конференцията. Истински негови снимки застанал в Серенгети и наблюдаващ убийствата. Може да бъде унищожително за човек в позицията на Кимани, като се знае, че президентът е твърдо решен да получи американско признание. Както и да е, това е моето виждане за ситуацията и се покрива с желанието на Кимани да направи сделка. Той иска света да знае, че има проблем тук на север. Така че, получаваш твоето пътуване до Рудолф. Това искаше, нали?

Той искаше да го изкара по друг начин, опитвайки се да каже, че ми е направил услуга.

— Ти не се интересуваш от езерото Рудолф — казах аз.

— Не, но ти, да. Би ли ми споделил?

— Не.

— Добре, но имаш причина.

Той посегна към бутилката, сипа си още питие и каза:

— И аз също. Не спекулация — специална причина и не искам да напиша история. Не е това изобщо. — Той внимателно постави бутилката на пода. — Аз съм нюйоркчанин, нали? Роден съм и съм израснал в Бронкс, на Гранд Конкурс. Аз съм местен от бетонната джунгла в света и въпреки че съм бил в много страни, повечето градове, или с много хора около мен — лагери, мини, петролни находища, където има новинарски истории за разказване. Да дойда до този Хотел, усещането за Африка, огромното, пространство, и самотата, и вчера, когато се върнахме видяхме лъв — див лъв, който дебнеше за храна.

Неговият говор беше станал леко объркан.

— Беше толкова слаб, толкова измършавял, че ребрата му се очертаваха като плетена кошница и стоеше там гледайки ни от другата стана на реката, където ние бяхме затънали. Никога преди не бях виждал лъв на свобода, само добре угоени зверове в клетки. За това реших да разпусна, да направя нещо, което исках — не за пари, не като задължение, просто за забавление. Разбираш ли?

Той поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Ти си твърде млад, за да започнеш да мислиш за това какво си направил в живота. Но аз съм близо петдесет и виждайки ван Делдън, неговата пълна отдаденост, неговата неотстъпчивост — и необичайното впечатление, което направи…

Той направи пауза, взирайки се в празната си чаша, очите му наполовина затворени и с необичайно тъжно изражение на лицето му:

— Повечето от нас, живеем живота си и не вярваме в нищо твърде много. Но мъже като Ван Делдън, вървят през живота с Бог на тяхна страна, сигурни в това, че са тук с някакво предназначение. — Той сложи ръцете си върху лицето си, навеждайки се напред сякаш се молеше: — Исусе! Завиждам им, сега, когато е твърде късно. Аз съм просто зрител. Винаги съм бил такъв. Всичко, което съм искал да бъда. Не участник, не въвлечен. Зрител.

Той изплю камъчето, надменно и подигравателно.

— Чел съм много. Предимно биографии. Заместител на всичко истинско. — Той остави ръцете си да се отпуснат, взирайки се в мен с тъмните си очи. — Ти знаеш ли защо ван Делдън отиде на Сейшелските острови?

— Той се пенсионера — казах аз. — Семейството на жена му имат къща там…

— Глупости! Той не е мъж, който да се пенсионера по свое своя собствена инициатива. Той е бил изгонен от Кения — депортиран.

Не знаех дали да му повярвам или не.

— От къде знаеш? — попитах аз.

— Нацията. След като напуснах Кимани аз трябваше да прегледам старите броеве. Беше горе-долу година преди войната. Мъж на име Ендърби изчезна близо до Марсабит. Територия, която Ван Делдън беше превърнал в светилище. Той беше бял ловец събиращ животни за зоологически градини и сафари паркове и беше специализиран с малки слончета. Смъртоносният процент беше потресаващ. Но на Ендърби не му пукаше нито пък на правителството. Тъй като туристическия трафик, носел чужда валута. Само на Ван Делдън му пукало и когато Ендърби започнал да влиза в неговата територия, той го предупредил — не тайно, а пред Африканския губернатор на среща в неговия офис в Марсабит. Той му казал, че не му пука дали той има правителствено разрешително или не, но ако той почнел да използва пушки и гърмежи на неговата земя, щял да го застреля.

Ейб кимна.

— Аз говорих с репортера, който интервюира този губернатор. Той все още работи за Нацията и ми каза, че пазачът е бил доста сигурен, че Ван Делдън е мислел това, което казал. Ендърби бил забъркан в търговия със слонова кост, а Марсабит бил известен със слонове с големи бивни.

— Значи мислиш, че ван Делдън го е застрелял?

Спомних си този буен възрастен човек на изгряващата зора в Серенгети, студената ярост в бледите му очи. Ейб сви рамене.

— Такъв човек, със своите морални стандарти и неговата любов към слоновете — няма да прилича на убийство сега, нали?

— Какво стана с репортера, с който си разговарял, какво мисли той?

— Че си е получил заслуженото, това беше неговият коментар. Той каза, че всички знаят, че ван Делдън е убил този човек.

— Тогава защо не е осъден?

— Няма труп, нито свидетели и все пак не посмяха. Помисли си какво би изкарал от това с някой от най-видните хора в страната правещи печалба от слоновата кост. — Той сипа още малко уиски в чашата си. — Къде мислиш, че е според теб сега?

Поклатих глава, като се чудех дали има някаква истина в това. И гласът на Ейб добави:

— Той винаги е бил човек привързан към слоновете и с техните разузнавачи докладващи, че стада от слонове се придвижват на север през веригата Матюс и Ндото…

Той ме зяпаше, очите му стъклено ярки.

— Има военен пост в Марсабит на магистралата на север в Етиопия и те докладваха за слонове за първи път от една година. Там няма много храна за тях ми казват сега и изворите, където племето Рендайл преди са поили добитъка си са пресъхнали, но имам предчувствие…

Той поклати глава, смеейки се на себе си, звук, който ми напомни за смеха на хиена.

— Това е начинът, по който съм направен, предполагам, но Марсабит е районът на Ван Делдън.

— Мислиш, че е тръгнал на север, а не към крайбрежието?

Той сви рамене.

— От къде да знам по дяволите? Това е просто предчувствие. Какво би направил на негово място, като познаваш слоновете като него? В списание Нейшън бяха показали стари карти от 1965 година. На север от езерото Рудолф е река Моло, само тресавища и храсталаци. Планината Марсабит е над 1200 метра висока и на запад над езерото е Кулал, над 2100 метра; два оазиса фактическа джунгла преди дългия марш през пустинята до Моло и оцеляването. Сега Цаво — източно и западно Цаво. Преди африканците да започнат да се бият, това бяха двата най-големи парка и най-добрите места останали за слоновете. Сега ми казват, че там няма почти никакъв дивеч. Това, което Танзанийската армия не е убила са го убили африканците живеещи по границата на тези паркове. Но със сигурност не слоновете. Носорози, да, и бикове, но аз не мисля, че слоновете ще стоят безучастно да бъдат избити. А ти?

Той се взираше в мен, като че ли очакваше да кажа да, неговите очи проблясваха агресивно.

— Всичко, което съм чел за слоновете… и надзирателите. Говорил съм само с някои от тях, интервюта… Всичко това се заключава в това — слоновете живеят толкова дълго, винаги в стада от семейства — те имат това възприятие… и имат интелигентността да различават безопасни и опасни райони. Разбираш ли? Значи, едно семейно стадо може да има познание за безопасните райони още от преди двеста години или повече. Може би, дори толкова далече на юг до Цаво, някой скитащ се слон е пуснал слух за храма на Ван Делдън. Прекалено нереално? Може би. Не знам. Толкова много ловни истории, легенди… трудно е да се каже кое е факт и кое е измислица.

Той остави питието си и се изправи внимателно на крака, като взе почти празната бутилка, когато се изправи.

— Е, аз ще си лягам. Ще дойде камион да ни вземе към 8 сутринта и взех Каранджа за водач. Ако искаш да тръгнеш на север…

— Взел си Каранджа?

— Точно така. И не съм молил за него. Министърът просто каза, че Каранджа ще го уреди и го прати с нас.

— От това, което ми каза бих си помислил, че неговият човек връзки с обществеността е последният, който той би ти дал.

— Може би той иска да се отърве от него. Не знам. Може Каранджа да не е негов човек. Ако си слушал толкова политици, колкото и аз…

Той държеше бутилката нагоре към светлината, гледаше я накриво и тъжно и клатеше глава.

— Не смятай, че политиците тук са по-различни от тези в Ню Йорк. Също толкова груби, толкова извратени и повече дори. Както и да е, ако искаш да отидеш до езерото Рудолф…

— Марсабит е доста по-далече на изток от Рудолф — казах аз.

Той се обърна, вратата полуотворена.

— Марсабит, Кулал, Рудолф — всичко за мен е едно и също. Докато не се срещна с някакви слонове.

— Армията ще ги е убила докато пристигнем там. — Мислех си, за това, което са направили в Серенгети.

— Не мисля така. Те не са професионални ловци като Кърби Смит. И Марсабит е най-северната гранична точка, по-малко от дузина мъже.

Той стоеше там, поклащайки се леко със саркастична усмивка на лицето.

— Мислиш, че говоря много простотии, нали? Че съм само един журналист хванал се за друга история. Но тук грешиш. — Той поклати глава. — Не се интересувам от ван Делдън или пък от Кърби Смит, а от слоновете… и Африка. Мисля за цялото това място, за дяволската му, ужасна пустота.

Той фокусира погледа си върху мен, като се държеше за вратата.

— Можеш да дойдеш с мен или не, както желаеш. Все ми е тая. Също като слоновете, и аз следвам някакъв мой си странен, натрапчив порив. Не очаквам да ме разбереш. Аз самият не мога да се разбера.

Кимна, усмихвайки се.

— Веднъж в живота си ще видя това, което искам да видя, филм, какъвто искам да заснема. Лека нощ.

Той се олюля, затваряйки вратата след себе си и изведнъж се почувствах сам, самотен и изплашен. Също така съжалявах за това, че той бе взел бутилката. Можех да мина с още едно питие, спомняйки си какво бях прочел за езерото Рудолф в онзи избелял, написан на машина текст, за пейзажа със засъхналата лава, за вулканичните конуси и буйните ветрове, свистящи от планината Кулал. Струваше ли си да рискувам живота си, преследвайки една археологическа призрачна цел в тази забравена от Бога страна? А Ейб Финкел — продаваше моя филм за Серенгети, за да види няколко стада слонове — проклет да е!

Преместих се на стола, който той беше освободил и седнах, взирайки се в кадифената тъмнина, умът ми бе скован и жабите крякаха в кратера. Някакъв странен, натрапчив порив, така го беше нарекъл той. Очакваше ли се от мен да споделя проблемите на човек, наближаващ петдесетте? Помислих си за Лондон, опитвайки се да сравня живота, който познавах с неговото предложение за неизвестното или възможност за пътуване в зеещата празнина, пътуване в пространството. Забранена територия! Извадих картата от куфара си и включих осветлението, взирайки се в нея, като се опитвах ясно да си представя какво показваше, физически. Беше ми горещо и бях изморен, изтощен след поредния работен ден върху сценария и не можех да си избия ван Делдън от главата. Наистина ли беше убил онзи ловец на слонова кост или това беше плод на фантазията на Ейб Финкел? Един човек, който се занимаваше със слонове и беше толкова убеден, че са обречени на изчезване. Спомних си думите му и начина, по който се беше обърнал към делегатите и след това как се погрижи за онова нещастно животно да бъде докарано в района на Хотела, като на арена, така че да може да се измъкне незабелязано. И сълзите в очите на дъщеря му, гневът й, бушуващият гняв към безсърдечието на всичко това.

Все още седях там, картата, разгъната на коленете ми, когато Кен дойде да ми каже, че автобусът беше пристигнал. Не казах нищо, като си мислех за полета със самолет през нощта, обратно в Англия и нормалния живот, и знаех, че няма да бъда на него.

— По-добре е да се раздвижиш, ние сме на първия полет.

Чух се да казвам:

— Няма да дойда. Ще остана тук.

Казах му за възможността да отида на езерото Рудолф, като се опитвах да говоря с нормален глас и го напътствах какво трябва да вземе и какво да остави при мен — камерата Бьольо, всичкия останал филм и парите, които имахме. Не беше лесно да го убедя, че наистина възнамерявах да го направя, но накрая той каза:

— Ако това искаш, добре. Но, по-скоро ти, отколкото аз — и започна да си събира нещата. Отне му само секунда и той вече беше на вратата, спря се там сякаш очакваше да променя мнението си. — Какво да кажа на Джон?

Почти бях забравил за Джон Крабтрии и Би Би Си. Аз му подадох надрасканите набързо страници на сценария.

— Напечатете го и му го дайте, заедно с филма. От него той ще трябва да направи каквото може.

— И ще се върнеш — кога?

— От къде, по дяволите, да знам? Кажи му, че работя върху нещо друго, извън нашата задача. Ще му се обадя веднага щом се върна Лондон.

Кен кимна, стоеше натоварен с багаж и чакаше.

— Ще му кажа — промълви той накрая.

Пожела ми късмет и тръгна, вратата се затвори и стаята внезапно стана мрачна и празна. Бях отново сам с книгата на Питър ван Делдън и старата карта, жабите квакаха, а мислите ми бяха отправени на север, въображението ми се бунтуваше, мислите ми бяха хаотични.

Трябва да съм заспал, там в стола, и следващото нещо, което разбрах беше, че треперех, влажен вятър духаше в стаята и беше почти един и половина сутринта. Съблякох се бавно и пропълзях в леглото, заспах почти веднага след като глава ми докосна възглавницата.

На зазоряване се събудих, кряскаха птици, аз лежах и наблюдавах първите проблясъци на слънцето, контурите на сенките се засилваха. Нямаше нищо от мекотата на пейзажа в Англия, пеенето на птиците, всичко беше крещящо, грубата трева и горещината на слънцето, не топлината даваща живот, неща, от които трябва да се боиш. Погледнах часовника си. Беше почти седем. Ако Кен беше на първия самолет, би кацнал на Хийтроу в следващия един час, а аз бях все още в Африка, ангажиран от нещо, за което животът ми не ме беше подготвил. Но, по това време на деня имаше една свежест във въздуха, една оживеност, и внезапно на мен спря да ми пука. Рудолф, северната граница, един нов свят… Отхвърлих завивките, съблякох се и взех един душ, сърбежът по тялото ми се връзваше с промяната в настроението. И тогава влезе Ейб, свеж като пиленце, изпълнен с енергия.

— Значи, все още си тук.

Беше облечен в къси панталони с маскировъчен цвят и риза, носеше цялата си екипировка. Той се усмихна.

— Помислих си, само да проверя на път за закуската. Ще бъда отвън на терасата.

Кимнах и се увих с кърпата.

— Ще дойда при теб веднага щом се обръсна. Би ли поръчал закуска и за мен? Камионът дойде ли?

— Все още не, но Каранджа е тук.

— Мислиш ли, че наистина ще ни дадат камион?

— Ако не, филмът ще остане в Консулството.

Той се обърна да върви, но се спря.

— Между другото, има новини от ван Делдън. Един Ленд Ровър е бил откраднат от военен пост в Нарок.

— От къде знаят, че е бил ван Делдън?

— По-добре попитай Каранджа. Той ще закуси с нас. Яйца с бекон, нали? Това може да е последното ни човешко ядене за известно време.

Десет минути по-късно оставих екипировката си във фоайето и отидох на огряната от слънцето тераса. Сега тя беше почти безлюдна, след като делегатите на Конференцията си бяха заминали, няколко африканци пиеха кафе и Ейб беше седнал на една маса в сянката на покритата с палмови клони беседка.

Той беше единственият бял там и срещу него седеше Каранджа, облечен в бледо синя риза и маскировъчни панталони, на масата пред тях имаше разгъната карта.

— Джъмбо — каза той, когато взех стол и седнах до него. — Сега закуси добре и после тръгваме.

— Какво се говори, че ван Делдън откраднал Ленд Ровър? — попитах.

— Информация идва от Генерален щаб вчера. В Нарок е изчезнал Ленд Ровър. Някой откраднал през нощта.

— Тогава, не си сигурен, че е бил ван Делдън?

Той се ухили, зъбите му блеснаха.

— Ще го видиш. Никой краде Ленд Ровър от армията, само Тембо прави това.

— И къде е Нарок?

— Там е работата — каза Ейб.

— Нарок е на около 90 км почти на запад от тук. — Той завъртя картата, за да мога и аз да виждам къде сочеше пръстът му. — Мащабът е 1:20 и това го праща някъде на около 150 километра на север от Хотела.

От Нарок чакълест път водеше на север до Накуру и главен път до водопадите Томсън и Нанюки връзка с магистралата на север до Марсабит.

— Тогава той не отива към крайбрежието?

— Не, ако го прави ван Делдън.

Донесоха ни закуската — бекон с яйца, препечен хляб, масло, мармалад, кафе, жълти резени тропически банан, лимон и захар по желание.

— Няма проблем с плащането тук — каза Ейб и Каранджа се ухили. — Всичко е от черния пазар за богатите, които се занимават с доставка на стоки.

— А ти не си от тях?

Той поклати къдравата си глава.

— Аз съм тук само когато има гости на Правителството. Вие сте негови гости тази сутрин, заповед на г-н Кимани.

Ейб се поклони в знак на признателност.

— Много щедро от негова страна да те освободи, за да ни придружаваш.

Каранджа се разсмя.

— Г-н Кимани си има причини.

Ейб повдигна вежди, но не каза нищо и Каранджа продължи:

— Тези снимки на Конференцията, някои хора мислят, че аз съм подготвил всичко.

— Това ли си мисли и Кимани?

— Не знам. Може би. Но да ме изпрати с вас е добро извинение. — И той внезапно избухна в смях без видима причина, вероятно да прикрие смущението си. — Той не ме иска тук в Найроби.

Мисля, че и Ейб чувстваше същото, което и аз. Това че Каранджа беше в много раздразнено състояние, на ръба на нервите си и той бързо смени темата.

— Този Ленд Ровър, колко бензин е имало в него, знаеш ли?

— Никой не ми казал. — Той вече не се смееше, гласът му помръкнал.

— Може ли да зареди в Накуру?

— За бензин трябва разрешително.

— А на черния пазар?

— Може би.

— В Накуру?

Каранджа поклати глава.

— В Накуру полицията търсеше онзи Ленд Ровър. Във всички градове и военните патрулираха на магистралата. Мисля, че той ще мине по малките пътища.

Той проследи с пръст тънка червена линия на изследователската карта и продължи на север от Нарок, за да свърже с мрежа от пътища на запад от Накуру.

— Може би някой фермер ще му продаде бензин, за да стигне до Баринго. Но след езерото Баринго…

Той поклати глава.

— А ние? — попитах. — Къде ще заредим?

— В Самбуру. Сега това е Северният щаб на Армията.

Той обърна картата на обратно, като посочи зелено парченце малко на север от Исиоло. Беше отбелязано като животински резерват Самбуру.

— И след Самбуру? — попита Ейб.

Каранджа поклати глава.

— Не знам. Може би има няколко войници в Маралал или Барагой. По-вероятно е да има в Барагой. Виждате ли долината Хор между планините — там.

Той забоде ножа си.

— Това е единственият път за камиони идващи на юг от Етиопия, този път и магистралата през Марсабит. И където има войници има и бензин, — като добави категорично — Ще попитаме в Самбуру.

Загледах се в долния ъгъл на картата. Езерото Баринго беше на височина 1000 метра с планини извисяващи се навсякъде около него и само един път отиващ на север и скоро след това разделящ се на малки червени пътеки в обширната пустош на Тясната долина, която се спуска надолу до езерото Рудолф.

Ако е стигнал до Баринго тогава няма да има избор, освен да тръгне по пътя на изток към планината и ако е тръгнал към Марсабит това означава да завие на север през Маралал, Барагой и долината Хор.

— Чели ли сте разказа на фон Холен на експедицията на Телеки до езерото Рудолф? — попитах Ейб.

Той поклати отрицателно глава.

— Да, аз съм я чел и освен, ако не намери достатъчно гориво не виждам как ще стигне нито до Марсабит, нито как ще мине през планината и пустинята.

— Добре, значи си чел за това. Но той е живял там, спомняш ли си? Това е неговата страна.

Той избута чинията си на страна и посегна да вземе кафето си.

— Какво ще кажеш за това Каранджа? Ти познаваш областта.

— Ако няма гориво за Ленд Ровъра… — Каранджа направи пауза, челото му се набръчка замислено. — Много лошо за сафари пеша. Много лоша суша, никаква вода в Балеса Кулал.

Той посочи тънка синя линия на картата в основата на източния склон на планината.

— И ако езерото Калама също е пресъхнало…

Той сви рамене.

— Може да има малко дъжд сега.

Но той не беше убеден.

— Може Самбуру не изяли всичките камили. С камили е не повече от два, три дни от Долината Хор до Марсабит.

— И в Долината Хор има вода? — попита Ейб.

— Да, в Южен Хор. Винаги вода в Южен Хор.

Той погледна нагоре, когато един войник дойде до нашата маса. Поговориха малко и после той каза:

— Автобусът е тук. — Извади плик от джоба си и ми го даде. — Ти се подпиши, моля, и аз ще го оставя на бюрото на Господин Кимани.

Беше писмо написано на пишеща машина даващо право на Американския Консул да предаде на Министъра на Земеделието пакет с моя филм, при условие че ние бъдем откарани до Езерото Рудолф и върнати безопасно в Найроби. Погледнах Ейб, но той си палеше цигара, избягваше моя поглед. На пътя отвън виждах минибус паркиран на сянка, по покрития с прах бус все още имаше зеброви ивици от дните, в които е имало туристи, но сега бяха избледнели и беше набразден от ръжда. Каранджа ми подаде химикал.

— Ако не подпишеш може би Господин Кимани може да помисли, че и това съм измислил аз — и той пак се разсмя пискливо и без никакъв хумор.

Аз все още не бях склонен, но сега всички делегати си бяха тръгнали, времето за отказ беше отминало. Взех химикала и подписах, Каранджа отиде с него на рецепцията.

— За момент си помислих, че ще се откажеш.

Ейб се усмихваше, може би с успокоение.

— Какво щеше да стане, ако бях отказал?

Той сви рамене.

— Предполагам щяхме да си имаме неприятности, и двамата. Кимани поема някакъв риск, това е. Районът, в който отиваме, е под контрола на Армията.

Аз кимнах, усещах горещото слънце на гърба си, притеснявах се.

— По-добре да си събера нещата и да се отпиша.

Нямаше какво друго да направя и той се усмихна и каза:

— Ще се видим в автобуса.

Във фоайето видях Каранджа, който разговаряше с красивата малка африканка на рецепцията, и когато я попитах за сметката, той каза, че всичко е уредено.

— Ти и Господин Финкел сте гости на Правителството. Аз ти показвам какво правим за нашите хора, как Правителството им помага. Страната ни също е много интересна. Не много бели мъже ходят там, където отиваме ние и си вземи по-добри филми, много по-добри, с кадри на езерото и племето Ел Моло.

Той каза нещо на момичето, нейните зъби блестяха в широка усмивка, той взе куфара ми и ме остави да нося камерата, отидохме в минибуса.

Ейб вече седеше на предната седалка до шофьора, две пушки и мех с вода до него и кутии с амуниции в краката му.

— Ще се сменяме — каза той, когато влезнах покрай него.

Вътрешността на минибуса беше бъркотия от екипировка за лагеруване, торби и картонени кутии, туби за бензин бяха подредени от двете страни и двама войници седяха на купчина от запаси, държаха пушките си, главите им почти опираха тавана. Каранджа седна до мен на напречната седалка и затвори вратата зад себе си.

— Минибус по-удобен — каза той, без да е много сигурен и аз си помислих, че с Ленд Ровъра щеше да е по-добре.

Минахме през центъра на Найроби и поехме по пътя на североизток към Тика, изкачвахме се непрекъснато в земята на старите заселници засадена с цитрусови палми навсякъде и разцъфтели Кейп орехови дървета. Имаше плантаторски къщи построени отзад в сянката на дърветата, олющени и изоставени, боята по верандите падаше, градините бяха покрити с боклук и осеяни с хижи, навсякъде имаше деца африканчета. По пътя почти нямаше движение, макадамовото покритие беше осеяно с дупки грубо запълнени с чакъл, който тракаше по шасито.

След Тика виждахме от време на време връх Кения, върхът му като огромна средновековна крепост, черна скала на фона на вечния сняг и студеното синьо небе. Бяхме в по-открита местност, отляво приближавахме Абердарес и точно преди обяд подминахме разклона за Ниеро. Там имаше пътен знак, който казваше Трийтопс, но когато Ейб попита Каранджа дали са останали някакви диви животни около това старо, любимо на туристите място. Той каза, че не знае.

— Хотел „Аутспан“, където туристите спирали за обяд, сега е административен офис за преселване на хора в района на планината Абердарес.

— И Трийтопс е изоставен?

— Не е изоставен. Лагер е на ловците работещи за министерството.

— За твоето министерство, а?

Каранджа кимна. Ейб се обърна към мен.

— Веднъж ходих в Трийтопс. — Очите му просветнаха зад очилата. — Присъствах на срещите на Конференцията за търговия и развитие в Найроби, на Обединените нации, която да предложи как богатите нации могат по най-добрия начин да помогнат за развитието на страните от Третия свят. Много скучно и след като приключи, аз реших да си взема почивка и да видя набързо дивеча, за който хората говореха. Бил ли си в Трийтопс?

Той не ме изчака да отговоря, но продължи да говори с бърз монотонен глас, който понякога беше трудно да се следи, защото беше непрекъснат поток от думи.

— Имаше бял ловец с пушка, който посрещна нашия автобус на мястото за почивка и ние изминахме последните 200 метра пеша с предупреждението да не говорим и ако срещнем опасно животно да се скрием в едно от осигурените убежища. Добри неща за туристи! Предполагам, че бях в цинично настроение. И тогава изведнъж един носорог на по-малко от 100 метра с рог на него като копие дълъг 50 сантиметра, душещ въздуха, малките му уши щръкнали и взирайки се късогледо към нас.

Той се ухили.

— Тогава не бях много сигурен за туристическите неща, но успяхме да стигнем до стълбите без той да ни нападне и след това ние се върнахме в света на тоалетните с казанче, който ние познавахме. Трийтопс вече не беше прославеното скривалище на дърво, беше уютен хотел построен стъпаловидно с кръгъл басейн от кална вода пред него и беше хвърлена сол, за да привлича дивеча. Но никакъв дивеч не дойде, носорогът беше изчезнал и ние трябваше да се примирим с това да заснемем маймуните павиани, подскачайки по покрива като клоуни в цирк. Привечер се появиха няколко бивола, изглеждаха толкова диви, колкото стадо черни говеда. Два от тях се изтъркаляха и това беше най-интересното. Беше ми адски скучно.

— Значи нямаш нищо интересно от Трийтопс. — Чудех се дали за това беше историята.

— О, но аз заснех нещо — помърмори той. — Това беше невероятно. Снимах нещо толкова красиво…

Той замълча, втренчил се в пътя пред нас, дългия склон на планината, след това отново се обърна към мен и ме попита дали съм любител на балета. Поклати глава като чу моя отговор.

— Тогава не съм сигурен, че ще разбереш, живея близо до Линкълн Център — в Уест енд и гледам много балет.

— Харесва ми, наистина го обожавам. — Той поклати глава и се усмихна. — Трудно е да се обясни, ако не можеш да оцениш красотата на движението. Ние все още вечеряхме, когато някой каза:

— Там отвън има слон.

Дългата маса за хранене се изпразни светкавично и там беше този слон, сиво-бял на светлината от прожектора, заобиколен от биволи. Тя просто стоеше там, мърдайки само върха на хобота си деликатно над земята, докато най-накрая тя хвана едно парче сол, което си беше харесала. Бях сигурен, че е млада женска, тя беше толкова женствена, толкова нежна във всичките си движения и биволите стояха намръщено срещу нея, отстоявайки позицията си. Тя поклати глава, разпервайки ушите си и направи няколко несигурни стъпки сякаш щеше да нападне. След това се завъртя рязко и слезе от сцената като балерина, която се озовава сред група селяндури.

Той се изви още и хвана ръката ми.

— Знаеш ли Колин, тя беше най-хубавото нещо, което съм виждал. Не, това не е думата. Предполагам, че не можеш да опишеш толкова голямо животно като хубаво, но тя беше красива — толкова лека на краката си, толкова грациозна.

Той поклати глава, смеейки се на себе си, след това се пресегна към джоба на своето памучно яке и извади портфейла си.

— Винаги съм се чудил дали ще я видя отново и тогава аз получих това назначение… — Той извади избеляла снимка и ми я подаде. — Снимах черно-бяло, разбира се, в този размер предполагам, не се вижда толкова добре. Но увеличената снимка вкъщи наистина е нещо добро. Аз снимах три ленти с нея, така че имах много, от които да избирам.

Тя показваше слон облян в светлина, призрачно бяло, ушите разтворени като крила на пеперуда, хоботът навит, и сякаш танцуваше, единият крак вдигнат, тялото леко извито сякаш хванато в момент на пирует, и от лявата страна на снимката имаше носорог ровещ земята в облак прах, главата беше наведена, така че дългия рог изглеждаше като копие. Беше невероятна снимка, всеки детайл отчетлив и цялата снимка толкова перфектно балансирана беше сякаш импресия на художник.

— Хубаво, нали? — каза той. — Знаеш ли аз много се гордея с тази снимка. Компенсира всички тъжни неща, който съм снимал по време на пътуванията ми за медията.

Той се наведе и неговия пръст посочи лявото ухо на животното.

— Виждаш ли тази дупка там. На увеличената снимка можеш да го видиш много ясно. Невероятна форма на сълза, като политаща патица. По това те разпознават слоновете, като етикет е.

— Какво го е причинило?

— Най-вероятно рог на носорог. Това ми казаха. И тя ще носи този белег до края на дните си.

— И ти засне три филмови ленти за това кратко време?

— О, не. Останах буден половината нощ, за да я наблюдавам. Разбираш ли, тя се върна. Към полунощ. Имаше носорози, също така и бизони. И един от носорозите започна да пръхти и да имитира нападение. Винаги беше на същото място, същото парче сол и тя ще го пренебрегне и ще се оттегли сякаш не я интересува, ще направи бавна, величествена обиколка на езерото и ще се върне обратно на същото място. Тогава цялата нелепа пантомима ще започне отново, носорогът ще пръхти и Сали…

Той ме погледна със сериозен, тъжен поглед.

— Така я нарекох — Сали. Името на жена ми, разбираш ли. Тя беше в балетната група, когато се запознахме, такъв елегантен баланс и толкова нежност.

Той замълча за момент, усмивката му изчезна. Тогава сви леко рамене.

— Е, както и да е, този слон, тя ще помаха с уши към носорога, беше застанала права и внушителна — също като Сали — нейните предни крака, събрани заедно така, че да изглежда по-слаба, чудесна и величествена. Да, това е думата — величествена. След това тя ще пристъпи тихо и ще направи друг кръг около езерото, движейки се като сянка, докато изчезне. След известно време, изведнъж, тя ще се появи отново там като дух, абсолютно неподвижна, чакайки да се появи тържествено.

Той протегна ръка и взе снимката от мен, пъхайки я в портфейла си.

— Цялото това търпение, цялата тази тиха решителност за малко сол, беше урок по държание на животните и поведение. Носорогът също, това пръхтене, ровене и имитация на нападение не беше истинска агресия. Той не го правеше, за да се сбие. Само казваше: „За бога, дай ми малко повече място.“ И, въпреки че Сали можеше да го хване с нейния хобот, с неговите два тона и да го тръшне на земята и да коленичи върху него; всичко, което тя правеше отново и отново беше, за да се разходи около басейна.

Той се беше обърнал и гледаше през прозореца към планините, където облаци от пушек синееха на фона на зелената гора.

— Това е, което Трийтопс означаваше за мен — толерантността и красотата на дивите животни. И също — той допълни шепнешком — това ме принуди ме да прекарам няколко мига от моя живот в компанията на слонове.

Той кимна към огъня и просеката, в която дърветата бяха отсечени.

— Там ще има ерозия на почвата. — Той се обърна с лице към Каранджа. — Защо вашето Министерство не го спре? Освен ерозията на почвата ще има и намаляване на валежите. Никога ли не си мислил за бъдещето? Или това е всичко, което нашата цивилизация те е научила — похищение на земята, взимаш каквото можеш и бъдещето не те интересува?

Той се втренчи в объркания Каранджа, после погледна мен със саркастичната му малка усмивка, повдигайки краищата на устните си.

— Преди много време, сега — каза той — когато вашата кралица научи за своето наследство от наблюдателницата в Трийтопс. Много неща се случиха, светът е станал кисел към човешката раса и всичко стана по-сложно — каза го тъжно, след това запали цигара и замълча.

Бяхме точно на север от Екватора, близо под южните хълмове на планината Кения. Бял облак се беше формирал на върха и нашия разговор беше несвързан, топлината нарастваше. В Нанюки главната улица беше запустяла, магазините бяха празни. Ние спряхме пред един от тях. Избелели надписи информираха, че това е местен магазин „На заселниците“.

— А може би ще има бира — каза Каранджа. — Това е единственото място докато стигнем до Самбуру.

Той го помнеше като индийски магазин, където сафарита се зареждали с вино и алкохол, пресни зеленчуци и консерви, но е бил поафриканчен преди много време, и сега рафтовете бяха доста празни, продаваха се само местни продукти, чували с пшенично брашно, наричани „пошо“, презрели пъпеши, налазени от мухи, зеленчуци с корени, които никога преди не бях виждал. Бирата беше топла и изветряла от стара пластмасова туба. Ние купихме портокали и по съвета на Каранджа, чанта пълна с местни цигари, след това продължихме.

Сменихме си местата с Ейб, но отпред беше по-топло и по-малко удобно, като се изкачвахме в откритото пространство на северните склонове на планината.

— Тук е много пренаселено — каза Каранджа, посочвайки пространството под нас покрито с изсъхнала трева. Беше осеяно с групи от къщурки в изоставени обработваеми земи. — След заселниците земята се дава на хората от племената Меру и Самбуру.

Нямаше никакви признаци на живот, никакви хора, никакви говеда, никакъв дивеч.

— Къде сега са те? — попитах и трябваше да надвикам шума от двигателя и ударите на чакъл по калниците.

Той изглеждаше нещастен и повдигна раменете си.

— Сушата е много лоша.

Стигнахме до висока точка от пътя и изведнъж се оказахме на края на северната граница на района, изгорена кафява равнина преминаваща в пустиня, в която големи канари от бледо червен камък стояха като замъци разрушени от вятъра и пясъка. Картата показваше, че сме на близо 2000 метра, пътят се извиваше като змия по склона на планината Кения и излизаше в безкрайна равнина от пясък и скали. Малки вихрушки се въртяха и не се виждаше хоризонта, мъртвилото на местността се губеше в мъгла, земя и небе в еднакво непрозрачно изгоряло от слънцето бяло, и в ляво от нас замъглени очертания на планини издигащи се като призраци на прага на видимост. Беше уникално, отнемаше дъха. Ейб се наведе, гласът му в ухото ми.

— Обетованата земя!

Той се обърна към Каранджа.

— Мислиш, че слонове могат да преминат това и да стигнат до планините?

— О, да — кимна той. — Не е пустиня като Чалиби. Гледаш, виждаш дървета, много сухи храсти, и те знаят къде има вода.

Спуснахме се по инерция в страхотната жега в по-ниското, и завихме на север, от където идваше пътят към Меру, всичко проблясваше, акациите вдигаха плоските си върхове над стъклената огледална топлина, дървета с бодили стърчаха над тях, кичури чупливи шубраци плуваха в миража на водата и върховете на хълмовете потрепваха в далечината. Малкото селище Исиоло се появи като проблясваща нагъната ламарина, примигваща на слънцето. Пътят минаваше покрай него и макадамовото покритие внезапно изчезна. След това вървяхме по чакъл, шумът беше оглушителен и зад нас се вдигаха облаци прах и точно там видяхме първите признаци на див живот, два жирафа стояха до едно трънесто дърво, вратовете им се полюшваха встрани и любопитното изражение на лицата им като ни гледаха абсолютно неподвижни.

Шофьорът ги видя пръв и натисна спирачките, викайки възторжено и сочейки към тях. Войниците отзад се пресегнаха за пушките. Жирафите бяха на почти сто метра от нас, но докогато ние спрем те вече бяха тръгнали, галопирайки с този неестествен, но и грациозен бяг, който им позволяваше да държат главите си на постоянна височина.

— Това са мрежести жирафи — каза Каранджа, сякаш беше екскурзовод на група туристи. — Този вид вирее тук на север.

— Хубаво е да видиш нещо, което е оцеляло — каза сърдито Ейб, погледът му беше прикован върху двамата войници, чието разочарование се появи на лицата им, когато продължихме.

— Доста трудно е да застреляш жираф — обади се Каранджа, сякаш за да сподели разочарованието на войниците.

Сега разглеждах местността с едно различно любопитство, но не видяхме нищо друго, освен някакъв щраус, а след още петнадесет километра свихме вляво по един път, който ни отведе до едни кръгли, сламени колиби, които някога са били входа на животинския резерват „Самбуру“. Сега това беше военен пост. Каранджа показа пропуска си и ни махнаха с ръка да продължим, покрай някакви разузнавателни коли, чиито екипи бяха заспали под сянката на бронята, пътят излизаше в една открита савана, нещо като плато с изсъхнала трева, граничеща с красиви, хубави акации, тъмни чадъри на фона на парещото небе и синеещи в далечината планини. Пътят беше превърнат в сив, ситен прах и в далечината тъмнозелените очертания на армейските палатки се мяркаха над блещукащата трева, един ветропоказател висеше, а прахът от самолета, който току-що беше кацнал, се разпростираше като кълба дим над импровизираната писта. Нищо не помръдваше, слънцето блестеше, беше голяма жега.

— Искаш ли да плуваш?

— В реката?

Можех да я видя, отбелязана на картата.

— Не, не в реката. В Бъфало Спрингс.

Той упъти шофьора към едно кръстовище.

— Много хубава вода, много чиста. И няма крокодили.

Той се засмя.

— Ами дивечът? — попита Ейб. — Останал ли е някакъв дивеч?

— Не знам — каза той несигурно. — Мисля, само Армия знае.

— Кога за последно си идвал тук?

— Четири години, може и пет.

— И какво беше тук тогава, когато беше резерват?

— Имаше стада от елени, зебри, бизони, също така и газели и орикси. Тук, в тревата, имаше дропли и лъвове, чак до египетските палми край реката винаги имаше и някакви слонове. — И след това, ободрен, той каза: — Ето тук е Бъфало Спрингс. Плувай сега.

Шофьорът намали скоростта. Два товарни автомобила на Армията бяха паркирани под сянката на някакви изкривени дървета. Чуваха се викове, смях и когато спряхме, видяхме голи блестящи черни тела, струпали се в малко езерце сред скалите.

— Водата е много хубава, прохладна.

Гласът на Каранджа звучеше несигурно и когато нито един от нас не отговори, той внезапно каза:

— Добре. Сега отиваме право в хотела — и рязко каза нещо на шофьора.

Хотелът беше близо до реката. Той още притежаваше нещо от първичния си чар, но сега Армията го държеше. Всичко, освен големите дървета беше премахнато, за да се направи път на превозните средства и да се разположат палатки и тоалетни. При палатка на охраната оставихме двама от нашите войници и ефрейторът ни насочи към брега на реката, където бяха паркирани четири големи контейнерни камиони. Реката беше много плитка, дърветата върху брега бяха увиснали от жегата и главата на крокодил се виждаше зелена в бавните води.

Аз слязох сковано и Ейб ме последва.

— Тези приличат на хладилни камиони — каза той. Сивите плочи отстрани бяха боядисани в цветове на флага на Федерацията, слон на ярък фон и отдолу с по-тъмни букви, бяха изписани думите: „К-С Гейм Контрол Кой“. Ленд Ровърът паркира в зоната на паркинга, вдигайки прах.

— Ще останем през нощта нали? — попитах Каранджа.

Той поклати глава.

— Ние сме цивилни, не военни. Не можем да лагеруваме тук.

— Тогава за какво дойдохме? — попита Ейб, горещината придаваше острота на гласа му.

— Нуждаем се от военно разрешение също и бензин. Имам да се погрижа за една работа, предмет на комуникация.

— Е добре и докато ти правиш това, може би трябва да попитаме дали майор Кърби Смит е тук. Изглежда, че е превърнал това в своя база.

Той отиде до най-близкия камион и застана там и започна да го оглежда.

— Подборният лов на животни трябва да бъде доста печеливша дейност — промърмори той. — Тези неща не са евтини.

Камионът беше по-голям от всички превозни средства на Армията и изглеждаше доста нов, изображението на флага отстрани беше по-ярък от разнищения флаг, който се развяваше на Конференцията за Дивата природа. Чу се шляпане на джапанки в прахта и един ирландски глас зад нас каза:

— Не казвайте, че имаме туристи сега.

Беше шофьорът на Ленд Ровъра, доста дребен, окъсан човек с руса коса и парцаливо парче копринен плат вързано около врата му. Той държеше в ръката си очукано куфарче и голите му пръсти на краката бяха посивели от мръсотия.

— Ваш ли е този минибус? Не съм виждал такъв години наред.

Като погледна към него, в очите на Ейб се появи един неочакван проблясък на интерес.

— Вие трябва да сте пилота на онзи самолет, който видяхме да каца, нали?

Другият кимна.

— Харесва ли ви новият ни флаг? Хубав е, нали?

— Златен слон с бивници от слонова кост.

Ейб се засмя иронично.

— Много подходящо.

— Бихте ли станали природозащитник тогава?

— От телевизията — отвърна Ейб.

— Е, ако търсите снимки на сушата, мога да Ви кажа, че има достатъчно материал за Вас на север от тук, труповете на мъртвия едър рогат добитък се срещат наоколо, около всеки пресъхнал гьол. — Жилавото му лице се преобрази в хилеща се гримаса. — Но това не е причина, поради която ние също трябва да умрем от жажда. Елате и си вземете нещо за пиене. Името ми е Пат Мърфи.

Представихме се и Ейб каза:

— Пилотираш с разузнавателна цел, нали?

— Така е. Аз и Бил Медокс, на смени правим това, за да наглеждаме северната граница.

— И да докладвате за каквито и да било неразрешени придвижвания.

— Докладите ни включват всичко — племена, животни, състоянието на езерата.

Той се вгледа внимателно в нас, една жилка потрепваше около ъглите на клепачите му.

— Те са секретни, разбира се. За някаква история ли сте тук или просто за снимки на околната среда?

— Сега точно, търся Кърби Смит.

— Е, тогава нямате късмет. Той не е тук.

— Това са неговите хладилни камиони.

— Той си тръгна тази сутрин. Те ще го последват, когато нареди. А сега, искаш ли тази напитка, защото аз определено „да“, а и вчера докараха камион с пиво.

Ейб не каза нищо и когато започнах да отговарям, неговата ръка сграбчи моята и с ярък блясък в очите му ме накара да замълча.

Мърфи се беше обърнал към бара. Той плати напитките и след това ни подаде бирата.

— Не смятайте, че ще минете през Баринго.

Той се засмя.

И със стар минибус като този, едва ли ще минете по пътя през Баринго.

Бирата беше леденостудена от хладилника, и докато пиехме, Ейб каза невинно:

— Ти си летял натам тази сутрин, нали? Видя ли нещо интересно?

Мърфи се поколеба, изгълтвайки останалото от бирата си, докато ни гледаше.

— От телевизията сте, казахте. Ние не сме имали хора от телевизията тук преди, така че трябва да сте били на Конференцията. — Той остави чашата си и запали цигара. — Има един старомоден човек, Корнилиъс ван Делдън, който влезнал без покана на Конференцията. Това е, което чух. Бихте ли ми дали повече информация?

Ейб му разказа набързо какво се беше случило.

— И сега той изчезна. Щипнал един Ленд Ровър от Армията и изчезнал безследно.

Мърфи се колебаеше.

— От Кърби Смит или от ван Делдън се интересувате?

— Слонове — каза Ейб и ирландецът се засмя.

— Разбира се, ще ги намерите. Но вие сте тук заради някаква история и това означава ван Делдън. — Той приключи с бирата и поръча още три. — Летял съм доста до сега. Сафарита, нефтотърсачи, правителствени длъжностни лица — срещал съм много хора. Сега много от тях са си тръгнали. Белите хора, имам предвид.

— Така че, познаваш ван Делдън?

Мърфи кимна.

— Разбира се знам стария дявол. Аз бях този, с който летя от Марсабит след аферата в Ендърби. Чули сте за това?

— Говори конкретно — каза Ейб. — Видя Ленд Ровъра, нали?

Мърфи се усмихна.

— Да, забелязах един Ленд Ровър.

— По пътя от Баринго?

— Може би — и добави — Вчера Бил летя с Алекс, за да огледат пролома Южен Хор. Така че днес аз правих обход на запад по ръба на Сугута.

— И там ли го видя?

— Трудно е да се каже. Може просто да е паркиран.

Той говореше тихо, за да не го чуят африканските офицери.

— Няма да подам доклада си до сутринта, ако това е от някаква помощ и дължа нещо на ван Делдън.

— Можеш ли да ни покажеш мястото на картата?

Той кимна и се протегна за куфарчето си.