Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (6)

6

— И какво стана след това? — попита Алисън и престана да си води бележки, като се замисли какъв невероятен преход бе направил от онази юнска идилия до голата стая за срещи в затвора.

Куин сви рамене.

— Нещата се развиха както става обикновено. Когато се върнахме в Бристол, я поканих да излезем. В началото като че не възразяваше, че прекарвах толкова много време в болницата — дори ми се струваше, че намира лекарската професия за доста вълнуваща. Само че познанията й за нея бяха единствено от телевизията, нямаше ни най-малка представа за реалността: счупените крайници при автомобилни катастрофи, болката, неразположенията, стресът и непрекъснатото дяволско изтощение.

— Обичаше ли я?

— Хиляди пъти съм си задавал този въпрос. Особено през последните шест месеца. Да, мисля, че я обичах. Беше толкова красива и жизнена. — Той погледна зеленикавите стени, осветени от флуоресцентната лампа, и набърчи нос. — Трудно е да го обясня на друга жена, особено в подобна обстановка.

— Опитай.

— Прекарах петнайсет години, стараейки се да стана добър хирург, и никога не ми е оставало време за нещо друго. Имал съм и други момичета, разбира се, повечето случайни медицински сестри. Но никога не бях преживявал нещо подобно. — Куин се огледа объркано. — Може да изглежда смешно, но животът ми до този момент бе твърде еднообразен. Бях работил като луд още от единайсетгодишен, за да направя кариера, и ето че изведнъж нещата се бяха развили толкова добре. Всичките жертви, които бях направил… Обичах я наистина — беше като приказка. Преуспелият лекар и обожаващата го жена, която се любеше като тигрица. Смятах, че имаме всичко.

— И се оженихте след четири месеца?

Той кимна утвърдително.

— Смятам, че си давах сметка, че може би се заблуждаваме за някои неща, но се опитвах да отхвърля тези мисли от главата си. А после дойде големият ден — тържествена церемония в църквата в селото, където живееха родителите й, после банкет направо на моравата пред дома им. Майка ми беше във възторг.

— Ами баща ти?

— Той не е жив.

— Съжалявам. И защо не останахте да живеете там?

— Предполагах, че нещата ще тръгнат по-добре, ако направим промяна. Купихме къщата в Абътс Лейг с ипотека. Тя очакваше детето — не моето, разбира се — само след няколко месеца и нещата изглеждаха така, сякаш вече си имах дом и семейство. — Спря за миг и се усмихна едва-едва. — Поне бе доста по-различно от това да живееш в наети от болницата апартаменти.

— И кога започнаха проблемите?

— Почти веднага. Ники направи спонтанен аборт, изгуби детето и изпадна в депресия. Започна да плаче всеки път, когато тръгвах на работа.

— Затова ли премина на обща практика?

— В основни линии, да. Не успях да получа няколко от консултантските места и вече бе напълно ясно, че ако намеря работа другаде, ще трябва да се преместим. Тя категорично отказваше да замине, беше се вкопчила в майка си, която всъщност доста ни помогна.

— Ами това не беше ли също една саможертва? Толкова дълго си работил, за да вземеш специалност? И почти си го бил постигнал?

— Разбира се, че беше жертва, дяволски голяма жертва при това. Имах чувството, че съм се провалил, но нямах кой знае какъв избор.

— Все пак това е било преди десет години, Джеф. Ако бракът ти се е оказал несполучлив още от самото начало, как си могъл да издържиш толкова дълго?

— Е, в началото не беше чак толкова лошо. Всъщност нещата се нормализираха, щом се появи Джес, а след това и Том. Ники беше чудесна майка, така че следващите години никак не бяха лоши — живеехме си дори доста щастливо. — Отново замълча и лекичко се усмихна.

— Продължавай — насърчи го Алисън.

— Току-що си помислих, че като си спомням тези ранни години, имам чувството, че слънцето като че непрекъснато грееше… Тогава по-често си вземах почивка през уикендите и обикновено водехме децата във вилата в Дорсет, разхождахме се с лодка, забавлявахме се. Том и Джес успяха да ни сближат.

— И кога нещата отново се влошиха?

— Дори в най-щастливите ни периода Ники ненавиждаше това, че работя, но според мен нещата се влошиха, когато децата тръгнаха на училище, така че й оставаше доста свободно време и тя ужасно се отегчаваше. Истинските проблеми започнаха преди три-четири години.

— Все още ли се отнасяше добре с децата?

Куин се замисли за миг.

— Не, имам чувството, че нещата се бяха променили. Все още ги обичаше, естествено, и проявяваше интерес към успехите им в училище и всичко друго там, но не й се искаше да се отегчава с грижи за тях.

— Бяхте ли наели жена, която да ви помага?

— Да, Ники намираше непрекъснато все нови и нови гувернантки, ползваше се от програмата „О Перс“, последната беше някаква млада жена от Босна.

— Как се казваше?

— Весна Василевич.

— Господи, какво е това ужасно име?

— Пише се точно както го чуваш.

— Бегълка ли беше?

— Тя самата твърдеше, че е бегълка, но всъщност не беше точно така. Беше пристигнала с туристическа виза и просто бе останала тук, без да иска официално политическо убежище. От гледна точка на властите тя бе нелегално пребиваваща, което според мен бе доста неудобно. Но така или иначе тя си живееше с нас и децата я обичаха. Беше някъде около трийсетгодишна, много земна и приятна и като че нямаше нищо против истериите на Ники. Присъствието й доста ни помогна да не се побъркаме през последните дванайсет месеца.

— Джеф, да не би двамата с нея…

Той се усмихна едва-едва.

— Не, не съм го правил, макар че ми минаваше подобна мисъл, особено когато Ники ставаше твърде зла. Весна беше приятна на външен вид, не бих казал красива, но правеше впечатление — с дребно лице, дълга черна коса, пламтящи тъмни очи. Дива и романтична, като циганка.

— И къде е тя в момента?

— Нямам представа. Преди няколко месеца в града имаше акция за залавяне на нелегални емигранти. Полицията арестува двайсетина души — доколкото знам, след това всички са били депортирани. Весна си прибра нещата и замина да си търси работа в Лондон, където смяташе, че по-трудно може да бъде забелязана.

— Нямаш ли новия й адрес?

Куин поклати отрицателно глава.

— Не, не смятам, че се е обаждала след това. Дори не съм очаквал да го направи. Наистина беше ни помогнала, ние също й помогнахме, но тя си беше нелегално пребиваваща, човек без документи и социална осигуровка, официално изобщо не съществуваше. Според мен желанието й бе просто да изчезне.

— Значи допреди няколко месеца Весна се грижеше за децата, а Ники се бе захванала с нещо друго? Според теб тя е имала любовна връзка с друг мъж?

— Да, така смятах, но тя упорито отричаше.

— Е, това е напълно естествено, какво друго би могла да направи?

— Може би е казвала истината?

— Но несъмнено е криела нещо от теб?

— О, да, и това й доставяше огромно удоволствие. Радваше се, като ме гледаше объркан и напрегнат. Това си беше голямата тайна на Ники.

Алисън кимна с разбиране.

— Голямата тайна на Ники — но ти наистина нямаше представа за какво става дума?

— Така ми се искаше да имах. Това би могло да обясни защо в края на краищата се озовах затворен тук.

— Кажи ми, Джеф, през всичките тези години нито веднъж ли не се опита да получиш някаква работа по специалността си?

— Не. — Отново гледаше уплашено. — Не, никога.

 

 

В Лондон на Алисън сигурно би й се наложило да пътува цял час, а дори и повече, за да се консултира с някой полицейски началник по даден случай. А в Бристол бе достатъчно да измине само неколкостотин метра пеша от кантората си по Кей Стрийт, и вече беше в центъра. Изпитваше известни съмнения, дали би трябвало да разговаря директно с Манинг, но случаят бе започнал да става толкова объркан… а и с какво би могла да навреди на клиента й една подобна среща?

Манинг бе известен като доста естествен и непринуден човек, така че се бе съгласил да я приеме веднага след като му бе позвънила по телефона. Кабинетът му по-скоро приличаше на офис на банков директор, само дето бе по-обширен, а и на стената висеше голяма карта, върху която бяха отбелязани полицейските участъци в града. Като се замислеше човек, той всъщност сам приличаше на банков директор — изискан сив костюм, тъмносиня копринена вратовръзка. Очилата му за четене бяха оставени върху някакви документи на бюрото му. Наистина трудно бе да си представи човек, че е просто едно ченге.

— Моля седнете, госпожице Хоуп — обърна се напълно официално към нея, което бе съвсем естествено, като се имаше предвид, че тя бе поела защитата на човек, арестуван от него по обвинение в убийство. — Какво бих могъл да направя за вас?

— Прекарах доста време в разговори с доктор Куин, господин началник.

— Това е напълно нормално, след като сте поели защитата му — отвърна той, като я изгледа през бюрото, без да показва каквито и да било емоции. Не проявяваше открита враждебност, но и явно не бе особено приятелски настроен.

— Чудя се дали продължавате да работите по този случай?

— Що се отнася до нашето участие, госпожице Хоуп, работата ни е приключена. Представили сме доклада си пред Кралската прокурорска служба и клиентът ви ще бъде съден. Случаят не е от сложните, така че процесът ще се гледа още при следващото заседание на съда — очаквам, че това ще стане до месец-два.

— И вие сте напълно убеден във вината му?

— Ако не беше така, нямаше да му предявявам обвинението в убийство.

Алисън погледна през рамото му към прозореца. Улицата беше задръстена от автобуси и други коли, но през двойните стъкла вътре не достигаше никакъв шум.

— Да, напълно ви разбирам, но все пак съм длъжна да ви информирам, че според мен той е напълно невинен.

— Това е ваше професионално задължение, госпожице Хоуп.

— А вие нямате ли някакви съмнения, господин началник?

Манинг се поразмърда на стола и отклони очи от нея, като погледна за миг към прозореца.

— Неофициално — предупреждавам ви, че категорично бих отрекъл, че съм го казвал, ако се опитате да използвате това мое мнение — той може би не е планирал да я убие, но нямам никакво съмнение, че точно той е причинил смъртта й, а след това се е опитал да унищожи тялото по особено жесток начин. Така че обвинението в предумишлено убийство е напълно основателно.

— Но обвиняемият категорично отрича да го е направил и ако наистина не се отнася за инцидент, той няма и никакъв мотив за подобно престъпление. А в същото време участието му като основен свидетел в процеса срещу Саймън Бонифейс преди осем години дава основание да се вярва, че други са имали мотив да навредят както на него, така и на семейството му.

Манинг снизходително й се усмихна.

— Работех и по този случай, освен това знам, че Бонифейс се е измъкнал от затвора. Ако се опитвате да намеквате, че съществува някаква връзка между бягството и убийството на жената на Куин, веднага ще ви заявя, че това са пълни фантазии. Забравете го, госпожице Хоуп. Опитайте се да направите най-доброто за вашия клиент — предявете някое от вашите искания за смекчаващи вината обстоятелства, в които сте твърде добра, точно както постъпихте с онзи ваш измамник наскоро. — Изведнъж в тона му започна да се долавя една неочаквана острота. — Трябва да знаете, че работих цели пет години по онзи случай, госпожице Хоуп.

След това негово изявление настъпи пълна тишина.

— Съжалявам, но просто си върша работата, за която ми се плаща — обади се след малко тя. — Точно същото правя и в момента. Може наистина да няма връзка с Бонифейс и с убийството на Джеванджи, но наистина вярвам, че някой друг, освен доктор Куин е замесен в тази история. Просто бих искала да ви помоля да направите някои допълнителни разследвания, това ще е в интерес на правосъдието. Всъщност затова дойдох при вас.

Манинг се засмя:

— Та ние с вас сме от различни лагери, госпожице Хоуп. Ваше право е да направите каквото смятате за необходимо за защитата на Куин. А аз от своя страна съм свършил всичко, което е трябвало, за да приключа този случай. Ако се доберете до някаква важна информация за престъпни деяния — но не подобни глупости, за които намекнахте днес пред мен — ваше задължение е да докладвате за разкритията си и тогава можете да сте напълно сигурна, че ще се отнесем към тях сериозно, наистина много сериозно.

„Ама че надуто магаре“ — помисли си тя, но на глас каза само:

— Продължавам да мисля, че разследването ви не би трябвало да се прекратява. Като твърдите категорично, че доктор Куин е убиецът, вие бихте могли на практика да позволите на виновника за убийството на съпругата му — а може би и на други хора — да се измъкне.

Манинг се изправи и й посочи голямата четвъртита табелка на вратата.

— Все пак бих искал да ви напомня, госпожице Хоуп, че от доста години съм ченге и съм преминал през всички постове в йерархията — от обикновен полицай до началник на полицейското управление, а след две години ме очаква пенсиониране. Не се стремя към известност или по-висок пост в кариерата си, а освен това би трябвало да знаете, че не съм имал случай, в който да съм пратил невинен зад решетките. Но в този град стават толкова престъпления — в момента текат разследванията на около трийсет сериозни случая и съм длъжен да се занимавам с всичките. За бога, наистина не разполагам нито с хора, нито с време, за да свърша също и вашата работа. Според събраните от моите хора доказателства Куин е виновен, а нещата, които ми разказахте току-що, смятам просто за опити да се пречи. Ако в момента на вашия стол седеше някой от колегите ви, бих могъл дори да си помисля, че това се прави съзнателно.

— Не правя нищо подобно!

— Не казвам, че го правите, госпожице Хоуп.

— Ако ви предоставя доказателства, ще направите ли разследване по тях?

— Ако става дума за нещо ново и сериозно, естествено, че да. Но вашият клиент ще бъде изправен пред съда, нямам никакво намерение да оттеглям предявеното обвинение срещу него.

— А какво ще кажете за децата, за Бога? Те са само на седем и на девет години и са изчезнали вече от седмици!

— Вашият клиент не е обвинен в убийството на децата си, отнася се единствено за убийството на съпругата му.

— Все пак продължавате ли да търсите децата?

— Разбира се, госпожице Хоуп, надяваме се поне да открием телата.

— Значи сте убеден, че са мъртви?

— Почти съм сигурен, че е така, но все пак не съм ги включил в повдигнатото обвинение.

— Настоявам отново да ми кажете дали продължавате да ги издирвате. Сериозно ли?

Той въздъхна.

— Не следите ли средствата за информация? Отправихме молба за помощ чрез пресата, по местното радио, по време на регионалните новинарски емисии на телевизионните станции — дори получихме вече доста обаждания от граждани. За съжаление нито едно от тях не съдържаше информация, която да ни помогне да открием децата. Но със сигурност ще ги намерим. Винаги успяваме, макар и понякога да са ни нужни година или две.

След пет минути бе отново на улицата, придвижваше се бързо между колите към кантората си. Не биваше да го прави — беше само загуба на време. Манинг няма да направи нищо повече — а след като той, който разполагаше с целия полицейски състав, не бе в състояние да открие децата на Куин, бе направо нереалистично да си мисли, че сама би могла да успее. Трябваше да съсредоточи усилията си върху събирането на нови доказателства за защитата на Куин по време на процеса. Дали щеше да успее да убеди съдебните заседатели? Изглеждаше доста невероятно.

 

 

Срещна се с Джордж рано вечерта в едно заведение близо до кея. Всъщност те рядко се срещаха някъде другаде вечер, освен в кръчмата — може би именно затова непрекъснатите й усилия в областта на джогинга даваха толкова незначителни резултати. Обикновено й казваха, че е позакръглена, но доста често й се искаше гърдите й да бяха поне малко по-големи, а бедрата — по-тънки и стройни.

„Ландоджър Троу“ бе едно от най-старите заведения в Бристол, разположено бе близо до пристанището и буквално на минути път от центъра на града. Напоследък на пристанището рядко можеха да се видят кораби, като се изключат пътнически лодки, които правеха разходки наоколо, както и някои моторници. Но все пак тук се бе запазила особена атмосфера. Вечерта беше топла, така че двамата седнаха отвън непосредствено до водата и тя веднага започна да му говори за Куин.

Джордж Кристиянсен можеше да бъде направо отвратителен. Когато беше пиян, ставаше раздразнителен, неспособен да води дори най-елементарен разговор. Но в други случаи бе толкова любезен, добър в леглото и изненадващо умен. Само че бяха нужни огромни усилия и много време, за да го накара човек да се изяви — и може би в това бе чарът му. Тази вечер бе в страхотна форма и докато го наблюдаваше, Алисън си мислеше колко различен би могъл да бъде, ако не бе напуснал училище още на петнайсет години: достатъчно бе да се подстриже прилично и да се приведе в по-добър вид и можеше да се окаже по-добър адвокат от нея.

— Какво ли би могъл да крие Куин, а, Джордж? Какво може да е това нещо, което да е толкова ужасно, че мълчи за него дори сега, когато го заплашва доживотна присъда? И когато толкова много се нуждае от мен? — Беше си взела халба бира. — Наркотици, пари, измама? Какво би могло да го компрометира повече, отколкото сегашното обвинение в убийство?

— Да не би да е нещо, което би направило по-сигурно осъждането му? Или пък да удължи срока му на престой в затвора?

— Но нали ти сам твърдеше, че участието му като свидетел в процеса срещу Бонифейс го е превърнало в местен герой? Просто не ми изглежда логично.

— Може би твърде много преувеличаваме този факт със свидетелстването му, скъпа. Не смяташ ли, че е възможно изобщо да не му е дошло наум, че сегашната история може да има нещо общо с онзи случай? Дали самият аз не греша?

— Глупости, ти изобщо не вярваш на това.

— Наистина ми се стори доста важно, когато Фридмън спомена за това, но все пак е възможно и да е грешна следа.

— При това положение едва ли ще успея да направя нещо повече за него. Срещнах се с Манинг, но за него случаят е приключен; не иска и да чува за разни версии, които биха го усложнили, така че ние ще трябва да свършим неговата работа. Дори днес са преместили Куин в затвора „Мери Чърч“, който е извън града. За тях е много удобно, по-добре да е по-далеч оттук. „Хорфийлд“ бе поне по-близо. — Тя сбръчка нос и се закашля, когато Джордж си запали цигара. — А Куин е в такова ужасно състояние. През по-голямата част от времето седи сам в килията, забол поглед в стената пред себе си като някакво зомби. Паметта му като че съвсем е отслабнала, дори когато се опитва, с мъка си спомня само отделни подробности, но не успява да сглоби цялата картина. Ето, оказва се, че му се губи цял ден, докато е пътувал в провинцията в деня на убийството. Просто не си спомня къде е обикалял с колата. Имам нужда от помощ, Джордж. Разполагаш ли с време? Условията са същите, както и преди.

Той пресуши халбата си.

— Значи искаш да се поразшетам малко из подземния свят, а, мадам? — изрече доста високо и гласът му привлече вниманието на няколко случайни минувачи, които започнаха да ги оглеждат с любопитство. — Сред великите комбинатори? Големите играчи?

Когато говореше така, я дразнеше. Беше дяволски фалшив. Истинският Джордж изобщо не беше такъв.

— Престани, Джордж. Да не би да искаш целият свят да разбере за какво си говорим?

— Седемнайсет и петдесет на час плюс разходите. Специална намалена тарифа. Това е, ако се намерят съответните фондове, от които да ми се плати — ако не, ще го направя само за да имам тялото ти, скъпа моя.

 

 

Тръгнаха си от кръчмата към девет часа и поеха, хванати за ръка, по покритата с чакъл алея към Кинг Стрийт. Вече се беше стъмнило и светлината от уличните лампи се отразяваше във водата. Група тийнейджъри яростно ритаха празни кутии от кока-кола, като по този начин като че се освобождаваха от натрупаното напрежение. Добре облечените двойки, които се разхождаха наоколо, бързаха да се отдалечат по-скоро от тях.

Когато наближаваха колата, Алисън хвърли поглед към първата страница на „Ивнинг Поуст“ на павилиона, покрай който минаха, и направо се закова на място. Веднага купи вестника и двамата се взряха в първата страница под лампата, точно където бе паркирана колата й.

— Защо трябваше да го разбера по такъв гаден начин, по дяволите! — изсъска вбесено тя. — Истински кошмар.

Историята на първа страница бе съвсем кратка. Просто снимка на току-що разкопан гроб в гориста местност и няколко думи за откритите части от телата на две деца, на които попаднал горски работник. Гробът бил открит в Лейг Уудс, близо до къщата на Куин. Алисън погледна объркано към Джордж.

— Манинг дори не ми спомена за това. Предполагам, че би трябвало да са те, а?

— Разбира се, че не е принцесата от кулата, хлапе.

— При това положение всичко е загубено. Три трупа и никакво убедително алиби — това направо ще го унищожи. О, дявол да го вземе! — извика след това, като забеляза квитанцията за глоба за неправилно паркиране върху предното стъкло на колата й. — Смятах, че имам право да паркирам тук, не е ли така?

Джордж мълчаливо кимна към поставения наблизо временен забранителен знак.

— Съжалявам, Али, аз също не съм го забелязал.

— Господи, едно зло никога не идва само, просто не мога да повярвам! — объркано добави тя, когато иззвъня телефонът в колата.

— Остави го да си звъни, скъпа. Да се прибираме у дома.

— Не — твърдо заяви тя и вдигна слушалката. — Алисън Хоуп. — Тялото й се напрегна като струна, докато слушаше гласа отсреща. — Как е той? — Джордж не можеше да чуе какво й обясняват от другата страна, но то явно никак не й харесваше. — Разбирам, ще дойда веднага.

Остави слушалката и се обърна към него:

— Беше един от заместник-директорите в затвора „Мери Чърч“. Куин се е опитал да се самоубие.

— Как?

— Изострил металната част на леглото си и си прерязал вените на ръката. След това е останал сам в килията си повече от шест часа, така че е изгубил ужасно много кръв. Бил в безсъзнание, когато са го открили.

— Дали е разбрал за децата?

— Не ми се вярва. Не ми спомена нищо за това, а почти цялата сутрин бях при него. Дори ми се стори малко по-уверен и в по-добро настроение. Просто не мога да повярвам, че се е опитал да се самоубие само час или два, след като съм си тръгнала. Изглежда ми лишено от всякакъв смисъл. О, Джордж…

Двамата седяха мълчаливо в колата.

— Нали няма да го изоставиш в това състояние, Али?

— Не… дори изведнъж напълно му повярвах. Има нещо гнило в цялата тази работа.