Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (5)

5

— Господи, тук човек може направо да замръзне.

Двамата се бяха върнали в колата и Алисън вече бе потеглила към разкаляното пространство непосредствено до брега на морето. Бристолският канал се простираше напред в тъмнината чак до светлините на Кардиф от другата му страна. Мигащата червеникава навигационна лампа на един нефтен танкер проблясваше към пристанищния док отляво. Лицето на Джордж бе леко осветено от бледата светлина на задния стоп.

— Какво е станало в края на краищата?

— Джеванджи бил мъртъв, а момичето се възстановило, но се наложило да претърпи сериозна операция. Била само на деветнайсет години, а така разнебитена след преживяното, изобщо не можела да си намери съпруг сред азиатската общност. Една година по-късно се самоубила.

— Бедното дете.

— Но Куин разпознал Бонифейс и приятелите му, които бил зърнал в мерцедеса. След като години наред се бил гаврил най-безцеремонно с правосъдието, Бонифейс най-накрая бил арестуван. Куин бил главният свидетел по време на съдебния процес.

— Признат ли е бил за виновен?

— Да, за убийство. Бонифейс бил ангажирал най-добрите адвокати в района. Със сигурност можел да си го позволи. Но свидетелските показания на Куин разбили цялата му защита. Получил доживотна присъда с препоръка да излежи ефективно не по-малко от двайсет и пет години в строг тъмничен затвор, като се охранява непрекъснато от четирима надзиратели.

— Не би могъл да навреди на никого, докато е вътре, нали така?

— Вече не е вътре. Бонифейс излежавал присъдата си в най-добре охраняваното крило на затвора „Дърхам“, но оттам се съгласили да бъде прехвърлен в „Паркхърст“ на остров Уайт. Там затворът също бил със строг режим, охранявал се добре, а и старата му майка можела да го посещава. Полицейската камионетка, с която го местели, се сблъскала с някакъв камион, двамата придружаващи го надзиратели пострадали сериозно, а Бонифейс изчезнал.

— Кога е станало това?

— Преди три месеца. Оттогава никой не го е виждал.

— Дали е тук, в Бристол?

— Готов съм да се обзаложа, че е побързал да се качи на самолета и само след няколко часа вече е отпътувал нанякъде, откъдето няма да могат да го екстрадират. Може би е заминал за Северен Кипър — семейството му е оттам, той е кипърски турчин. Но все още е твърде богат и би могъл да купи всичко, каквото си пожелае. Имал е за какво горчиво да съжалява. Толкова му е било приятно да се изявява в ролята на местния Робин Худ — а тази присъда е била наистина тежък удар за него.

— Искаш да кажеш… Не, Джордж…

— Говори се, че Бонифейс се е заклел да пипне Куин, а също и прокурора в този процес, съдията и някакъв детектив от полицията на име Бригъм, който всъщност го е арестувал. Бригъм вече бил мъртъв, получил сърдечна криза преди няколко години. За останалите не знам нищо.

— Не, всичко това ми изглежда твърде невероятно.

— Какво невероятно има този човек да търси отмъщение? Нима никога не си чела за това в Стария завет?

— Това са глупости, Джордж, прилича ми на сценарий на стар каубойски филм.

— Според мнозина Бонифейс си е бил точно такъв — един истински каубой.

— Много мило, скъпи, че откри всичко това, но трябва да ти призная, че не вярвам да има някаква връзка. Всичко е станало толкова отдавна… освен това, ако Куин се е чувствал заплашен, нали веднага щеше да побърза да ми обясни това? — Джордж я погледна и неуверено поклати глава. — Наистина е странно, че изобщо дори не спомена за този случай. Дори напротив, по друг повод подхвърли, че последния път, когато се бил срещал с адвокат, било при покупката на къщата му. Гаден лъжец — каква роля играе, дявол да го вземе?

Приятелят й кимна енергично.

— Напълно права си, Али. Може би твоят клиент се страхува от нещо и би искал да го скрие дори от собствения си адвокат? Сигурна ли си, че искаш да поемеш този случай? Не можеш ли да го зарежеш, да се измъкнеш от него?

— Не — нали знаеш старото добре известно правило. Вече твърде много съм навлязла в този случай, независимо дали това ми харесва или не. — Тя включи двигателя и обърна колата в обратна посока.

 

 

Алисън беше в кантората си още в осем часа на следващата сутрин. Щом влезе, веднага се запъти към прозореца и го отвори. Малкото гробище отвън създаваше обикновено някакво чувство на спокойствие със своите големи четвъртити гробове, обрасли с мъх и трева, докато в същото време слънчевите лъчи се промъкваха и осветяваха пространствата между тях. Разполагаше с два часа преди началото на делото си в съда, така че се настани на перваза на прозореца, сякаш за да събере достатъчно енергия, нужна й за изучаването на документите по него.

Кантората й бе доста просторна, обзаведена с голямо, отрупано с папки и книжа бюро, кафяво кожено канапе и две кресла в същия стил. Стените бяха боядисани в синьо, като по тях бяха закачени дипломи в рамки. Като се имаше предвид колко ужасно консервативна бе професията й, цялото това обзавеждане имаше за цел да покаже, че тя е адвокат, на когото човек би могъл да се довери, независимо че е жена.

Уморено разтвори тънката зелена папка, в която бе подредила всичко, с което разполагаше до този момент във връзка със случая на Джефри Куин. Този безполезен Диксън всъщност бе събрал само няколко незначителни неща, преди да бъде изхвърлен. Повечето от тях бяха напълно предвидими и в същото време съвършено ненужни. Куин произхождаше от работническо семейство от Норуич. Майка му е била доста упорита и настойчива жена, така че и трите й деца получили добри професии. Единият син бе лекар, брат му разполагаше със собствена строителна фирма, а сестрата бе социален работник. Всъщност не точно, тя бе директор на социалната служба в един от големите райони на Лондон.

Алисън внимателно прехвърли изписаните на машина листове и бележките, водени на ръка по време на телефонни разговори. Куин бе завършил гимназия, след което постъпил в медицинския факултет в „Сейнт Томас“ в Лондон. Практикувал е една година в Гана. Следваше блестяща болнична кариера. Отначало бил домашен лекар, после станал специализант. По-късно постъпил в Бристолската кралска болница като старши специализант и се подготвял за консултант в областта на ортопедията. Хирург.

Защо, по дяволите, бе захвърлил всичко това и бе станал общопрактикуващ лекар? Всичко като че съвпадаше с женитбата му за Ники преди около десетина години. Съпругата му Никола Гардинър бе от стара бристолска фамилия. Откри някаква избеляла снимка в папката. Била е удивително красива. Висока и стройна хубавица, с тъмна къдрава коса, почти като тази на Алисън, но много по-изискано подстригана и нагласена. Дългите й крака се очертаваха под късата поличка. Направо да му се замае главата на човек.

Алисън въздъхна. Ако беше ченге, със сигурност също би го арестувала. Всичко изглеждаше толкова правдоподобно. Дали наистина не я бе бутнал по стълбите и не й бе пречупил врата? Ако бе станало това, колкото по-скоро разбереше истината, толкова по-добре щеше да е за нея. Дали ще успее да го представи като убийство по непредпазливост по време на процеса? Явно после се е уплашил, опитал се е да унищожи тялото в пещта на парния котел, като в същото време е избягал някъде надалеч. От друга страна, ако разказваната от него история се окажеше вярна, оставаше да се разяснят още толкова неща. Трябваше да открие друг евентуален убиец. Човек, който да има мотив за престъплението. Някой, който е мразел Куин. Не й се искаше твърде много да се доверява на разкритията, направени от Джордж — но защо някой би ненавиждал Куин? За пръв път попадаше на клиент, живял доста скучно, но и с полезна за околните професия. Обикновено се налагаше да защитава разни платени злодеи. Сега нещата бяха съвсем различни. Но защо Куин не бе достатъчно откровен с нея? Все пак бе твърде рано да започне да го разпитва за миналото му. Длъжна бе преди това да се опита да спечели доверието му.

Бил Тейлър пристигна в дванайсет. Искаше й се да се запознае с него още от мига, когато за пръв път бе помолена да се заеме със защитата на Куин. Той веднага се отзова, след като Дънкан, помощникът, когото ползваше заедно с още осем други адвокати, се свърза с него по телефона.

— Ще се радвам да поговоря с госпожица Хоуп в кабинета ми, в клуба ми в Клифтън или в нейната кантора, оставям на нея да определи мястото. Кога ще й бъде удобно?

Той почука на вратата и влезе усмихвайки се точно в момента, в който църковните камбани удариха дванайсет.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Тейлър — усмихна му се от своя страна Алисън. — Моля, седнете.

Дънкан донесе кафе, а в това време тя внимателно изучаваше госта си, като се настани в другото кресло срещу него. Не бе висок, червената му коса бе започнала да оредява; но лицето му бе открито и честно и по него почти не се виждаха никакви бръчки. От прочетеното в папката вече знаеше, че е на четирийсет и пет години, син на таксиметров шофьор, израснал в един от най-бедните квартали в града, но в деня, в който завършил училище, започнал работа като сътрудник в строителната фирма и ето докъде бе стигнал трийсет години по-късно: бе вече директор на строителната фирма и член на Клифтън Клъб. Костюмът му в сиво на едва доловими райета бе с чудесна кройка и със сигурност му бе струвал поне шестстотин или седемстотин лири. Този човек наистина бе преуспял.

— Другият адвокат на доктор Куин също трябваше да е тук — започна да обяснява Алисън, — но явно нещо го е задържало. Както и да е, може би ще е по-добре да прехвърли случая на някой по-опитен колега от фирмата си.

Тейлър сви рамене.

— Да, разбрах, че са възникнали търкания между двамата, госпожице Хоуп, но с радост ще поговоря само с вас, ако не възразявате. Джеф е забъркан в ужасна каша и предполагам, че нямаме никакво време за губене.

— Да, честно казано, напълно сте прав. — Тя отвори папката с материалите по случая и погледна някои от бележките. — Добре ли познавате моя клиент, господин Тейлър?

— Наричайте ме Бил, моля ви. Казваха ми Бил, когато започнах работа преди трийсет години като най-обикновено момче за всичко, а след като съм все още на същото място, едва ли има някакво основание за промяна.

— Добре, Бил — съгласи се Алисън, като продължи да го гледа. Все още очакваше отговор на въпроса си.

— Не бих могъл да кажа, че го познавам кой знае колко добре. Срещнахме се за пръв път преди шест или седем години — бяхме членове на един и същи яхтклуб в Портисхед.

— Да не би да е бил „Динги Сейлинг“?

— Е, един от онези „Скорпиънс“ или „Мирърс“, нещо от този род. По-късно двамата си купихме малка яхта за разходки по крайбрежието, като си разделяхме и разходите по поддръжката й.

— Нима можехте да си позволите подобен лукс?

— Господи, разбира се. Беше от най-малките, при това я купихме на старо, макар че беше доста запазена. Платихме шест хиляди за нея. Нарекохме я „Черният сокол“ макар че, честно казано, „Куцата патица“ със сигурност би било по-подходящо. Проблемът бе, че и двамата работехме твърде много, така че никой от нас нямаше време да я използва. Държахме я на пристана на Уест Бей близо до Бриджпорт в Дорсет. Лично аз не съм ходил там поне от три месеца.

— А пътувахте ли някога с нея?

— Само няколко пъти в началото, наскоро след като я бяхме купили, но не и напоследък. Ако един от двама ни искаше да я използва, просто се обаждаше на другия, за да го предупреди.

Алисън постави бележника си на страничната облегалка на креслото.

— Нека тогава да изясним — всъщност колко често се срещахте с доктор Куин?

— Предполагам, че веднъж в месеца или поне на два месеца. Преди го правехме по-често, участвахме в регатите по Бристолския канал, но той не се е включвал през последните години.

— Докато вие продължавате да участвате?

— О, да. Независимо от това двамата с Джеф се срещахме най-редовно в моя клуб или в едно малко заведение близо до офиса ми. Уточнявахме подробностите, свързани с яхтата — разни текущи такси, поправки и други неща от този род.

— Но не сте си гостували по домовете?

— В миналото сме го правили, дори доста често, бих казал, но след това нещата доста се измениха.

— В какъв смисъл?

— Ами в началото бяхме две щастливи двойки. — Замълча за миг, сякаш се колебаеше как да продължи. — Съпругата ми почина преди три години.

— Съжалявам.

Тейлър кимна.

— Беше болна от рак, състоянието й рязко се влоши, беше наистина ужасно, добре, че нямахме деца. Както и да е, след това се срещах доста по-рядко с Джеф.

— А поддържахте ли връзки със семейството му?

Той поклати отрицателно глава.

— Доста рядко.

— Какви бяха отношенията на Джеф с Ники?

— Както вече ви обясних, не се срещахме достатъчно често напоследък, за да мога да съдя за това. — Отново се поколеба за миг. — Но според мен Джеф не беше толкова щастлив в брака си както в началото.

— Защо?

— Просто така ми се струва, като имам предвид нещата, които говореше — според мен бе доста отегчен от Ники, а на нея й бе дошло до гуша от него — непрекъснато работеше или бе така уморен, че не би могла дори да размени някоя дума с него. Доста често срещана ситуация.

— Смятате ли, че той я е убил?

— Не, не и Джеф, просто не мога да си го представя. — Тейлър не се опита да избегне изпитателния й поглед. Тя прецени, че това е отговор на честен човек и верен приятел: може би дълбоко в себе си не бе чак толкова сигурен.

— Хората извършват ужасни неща, когато са ядосани или объркани, Бил. Защо смятате, че Джеф не би го направил?

— Просто някакво вътрешно чувство. Не мога да си представя, че Джеф е способен да извърши насилие срещу когото и да било. А освен това нали и децата са били там…

— Какво според вас е станало с децата, Бил?

— Ами не ми се вярва да са живи. Искам да кажа, че едва ли някой би си направил труда да се опита да унищожи напълно тялото на майката, а след това да поведе със себе си две плачещи хлапета. Какво ще ги прави?

— Може би сте прав.

— Джеф много обичаше децата си. Джес и Том бяха всичко за него. Той бе силно привързан към тях. Явно изпитваше към тях чувства, каквито не храни към нито един възрастен човек. Неспособен бе да ги нарани по какъвто и да било начин, да не говорим да ги убие, напълно съм сигурен в това.

— Разкажете ми за тях.

— Джесика беше на девет години, струва ми се. Беше една такава сериозна, доста приличаше на баща си. Том беше на седем, красиво момченце, което явно щеше да стане висок и добре сложен като майка си. Независимо от напрежението в отношенията между Джеф и Ники децата изглеждаха напълно щастливи. Ники беше недоволна от всичко друго, но несъмнено беше много добра майка — при това явно бе доста близка с децата си.

Алисън си записа още нещо в бележника.

— Благодаря ви за помощта, Бил. Ще се съгласите ли да се явите като свидетел, който познава обвиняемия, когато се стигне до процес?

— Разбира се.

 

 

В два следобед се отправи отново към затвора, с мъка се придвижваше с колата под започналия силен дъжд. Премина през рутинната процедура. Почука на желязната врата, подписа се в регистъра, после пресече безкрайните боядисани в зелено коридори, покрай заключени решетки по вратите, като следваше плътно дежурния надзирател, чиито ключове подрънкваха на колана му.

Куин пристигна в стаята за срещи облечен точно по същия начин, както и първия път. Изглеждаше още по-отчаян. Може би вече бе осъзнал, че тя не е чак толкова симпатична, макар че засега все още не е споменала нищо за Бонифейс и за Джеванджи.

— Да забравим всичко, което си говорихме преди два дни — започна рязко Алисън. — Днес искам само истината. Преди да ми кажеш каквото и да било, нека изясним каква е версията на полицията. Според тях сте се скарали със съпругата ти, след което ти си я ударил, тя е паднала по стъпалата към мазето и си е счупила врата. Вратът й със сигурност е бил счупен — лично се уверих в това в моргата, където внимателно разгледах остатъците от кости, измъкнати от парния котел. Може и да не си я блъснал нарочно, възможно е тя сама да се е хвърлила към теб и случайно да се е подхлъзнала. След това си изпаднал в паника. — Той се опита да възрази, но тя го спря с ръка. — Остави ме да довърша, Джеф, не за пръв път се занимавам с подобни случаи, а ти нямаш ни най-малка представа какво става на процесите. Значи ти си изпаднал в паника. И така, ако нещата са се развили горе-долу по този начин, колкото по-скоро си признаеш пред мен, толкова по-добре ще е за теб. Обвинението би могло да се ограничи до убийство по непредпазливост. Пак ще отидеш в затвора, но не за толкова дълго. — Алисън се изправи и заобиколи масата, за да застане точно пред него, като постави ръка на рамото му. — Помисли, преди да ми отговориш.

Той вдигна изтерзаното си лице към нея и я погледна; явно беше ядосан и наранен, почти на ръба на отчаянието.

— Наистина ли вярваш в това? И ти ли?

— Искам само истината, Джеф. Тя ми е нужна, за да мога да ти помогна.

Куин поклати глава. Този път не се разплака. По никакъв начин не издаде чувствата си, макар че явно преживяваше нещо ужасно.

— Не. Нищо подобно не се е случвало. Всичко си беше точно както ти го разказах. Когато ги видях за последен път, и тримата бяха живи.

— Сигурен ли си, Джеф? Наистина ли бяха живи? Всичките?

— Да.

Тя се върна на мястото си и си извади бележника.

— Добре, вярвам ти. Но ако не успеем да посочим някой друг, който би могъл да го направи, съдебните заседатели едва ли ще ти повярват.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че ти си очевидният заподозрян. Твоята жена е мъртва, при това в твоята къща. Ако някой друг я е убил, кой е този някой? И защо го е направил? Ти би трябвало да имаш някакво обяснение, не е ли така? Имал ли си някакви врагове? Или може би тя е имала?

— Не и такива, за които да съм знаел.

— Я опитай отново. Не мога да повярвам, че си доживял до четирийсет и една години, без да си се спречкал с някого. — Той я гледаше разсеяно. — Или може би си имал контакт с човек, забъркан в престъпление… може дори това престъпление да е било и най-незначителното?

— Не, не мога да си спомня за нищо подобно.

Защо ли я лъжеше?

— Нищо, значи? Е, продължавай да мислиш по въпроса. Добре си помисли, Джеф — ще дойда отново утре, за да поговорим пак по въпроса. Ами Ники?

Куин отново поклати глава.

— Доколкото знам, всички, с изключение на мен я харесваха. Просто не правеше нищо, което би могло да й създаде врагове. Грижеше се за къщата и децата, беше секретар на родителското настоятелство в тяхното училище. — Беше вперил поглед в масата пред себе си, а пръстите му барабаняха нервно отгоре. — Много бих искал да можех да помогна.

— И на мен ми се иска. Предишния път ми спомена, че през последните шест месеца, може би дори и година, тя като че се е занимавала с нещо, което старателно е криела от теб?

— Да.

— Все още ли спяхте в едно и също легло?

— Обикновено.

— Добре, де, не се ли опита поне да поговориш с нея? Направо да я попиташ?

— Тя просто ми се изсмиваше.

— И не искаше да ти каже?

— Смееше се и казваше, че съм параноик. Понякога имах чувството, че може би е права.

— А тя нямаше ли обяснение?

— Смятах, че си има някой друг.

— Но тя го отричаше?

— Да, категорично.

Алисън се изправи и се протегна.

— Все пак всичко е съсредоточено около Ники и тази нейна голяма тайна, нали? Затова нека се върнем пак към началото. Когато я срещна за пръв път преди десет години — какво се случи всъщност?

 

 

Никола Гардинър беше отегчена. На двайсет и три години бе прекалено възрастна, за да прекарва уикенда си заедно с родителите си, пък дори и на тяхната яхта. Бяха потеглили с колата от Бристол в петък вечерта, пътуваха час и половина по магистралата до Екзетър, а след това по странични пътища до Старкрос.

Яхтата беше доста голяма, в нея спокойно можеха да преспиват по шест души, а освен това бе мощна и с нея можеше да се стигне чак до Средиземно море, макар че рядко напускаше традиционното си място на пристана на широкото устие на реката. Но в събота сутринта все пак поеха към крайбрежието на Девън, като пуснаха котва съвсем близо до Дарт, почти непосредствено до червените тухлени стени на военноморския колеж. Беше приятен юнски ден, времето беше достатъчно топло за слънчеви бани, така че когато останалите слязоха на брега, тя се изтегна на палубата по доста изрязани бикини, които добре очертаваха стройната й фигура. Жалко, че наоколо нямаше никого, който би могъл да оцени тази гледка.

Ники лежа така дълго, дори подремна под топлите слънчеви лъчи, но през повечето време си мислеше за това колко би искала животът й да не е толкова объркан. Даваше си сметка, че е ужасно разглезена, това не беше никак чудно, след като беше по-малкото дете в семейството на преуспяващ финансист. Бе преживяла доста спокойно годините в най-престижните училища на Бристол, а след това прекара трите години в политехническия факултет като един безкраен купон. От време на време се спираше за малко, за да си отдъхне. Тъй като не успя да защити степен по социология, последователно се захващаше да работи на разни тъпи места, като се занимаваше преди всичко с маркетингови проучвания. Но ето че вече близо година умело успяваше да избягва всякаква работа.

Баща й й осигуряваше добра издръжка, а и току-що бе сменил предишната й спортна кола с нова. Плащаше и наема за малкия апартамент, който бе наела в Редланд. Майка й не спираше да говори за кариери и съпрузи, но първата тема ужасно я отегчаваше, а втората бе старателно избягвана от нея. Том бе подходяща кандидатура — вече бе съдружник в една от най-старите агенции за недвижими имоти в града, но и двамата не направиха достатъчно усилия, за да укрепят връзката си. Той се бе отдръпнал, за да й даде възможност да се почувства свободна. В момента си живееше страхотно, но непрекъснато беше недоволна, все нещо не й достигаше. Искаше й се да си има личен живот.

А и на всичкото отгоре се появи този шок — разбра, че е бременна, и си даваше сметка, че съвсем скоро трябва да направи нещо по въпроса. Сигурно бе станало по време на партито в клуба по ръгби, когато прекара само някакви си десетина минути в колата на Джеймс, докато проклетите колани направо се бяха забили в гърба й. След това той дори не искаше и да знае за нея, а и не че това особено я интересуваше. Можеше да направи аборт. Вероятно щеше да е най-добре, ако замине за чужбина. Въздъхна и затвори очи. Слънцето изглеждаше червеникаво през притворените й клепачи, но след това постепенно стана лилаво, а после и черно, докато се унасяше в сън.

Събуди се от някакъв шум наблизо. Чу, че някой се изкачва по стълбите към палубата. „Погледни кого срещнахме в Дартмаут!“. Ники отвори очи в момента, в който жената стъпи на палубата, изглеждаше невероятно дебела в късите си панталонки и оранжевото сако. Това беше майка й, човек не можеше да сбърка отвратителния й глас, подобен на магарешки рев. Баща й още не се виждаше, но един след друг на палубата се появиха двама млади мъже.

Познаваше Робърт, той бе един от помощниците на баща й. Беше смотаняк и досадник. Другият беше висок и хубав. Тясното му интелигентно лице и кичурът преждевременно побеляла коса веднага привличаха погледа.

Ники седна, когато го видя да й се усмихва. „Здрасти, аз съм Джеф. Ти сигурно си Ники?“. Забеляза, че оглежда с възхищение тялото й, и протегна крак напред. Усети, че цялата настръхва от този поглед. Животът й я бе направил доста цинична, но този мъж й се стори по-различен от отегчителните смотаняци, с които бе свикнала.

Следващият час мина бързо. Седяха отпуснати на палубата с бутилка вино пред себе си. По време на разговора им установи, че е лекар. Предложи да вечерят в Дартмаут, точно както се бе надявала, а родителите й с усмивка отвърнаха, че биха предпочели да останат на яхтата. Двамата мъже бяха дошли, за да оглеждат някаква лодка, която Робърт се канеше да купи. Тя обаче се бе оказала истинска развалина и вече смятали да си тръгват, когато срещнали майка й на кея. Нещата се уреждаха направо чудесно. Робърт все пак трябваше да поеме с колата си към къщи; имаше жена и две деца под три годинки, които го очакваха. Убедиха Джеф да остане и да се върне заедно със семейство Гардинър в неделя вечерта.

Към осем часа вече хвърляше предизвикателни погледи на заинтригувалия я лекар под меката светлина на свещите на масата им в „Кард Енджъл“. Той като че изобщо не забелязваше трескавите й усилия да си припомни как да води дори някакъв що-годе интелигентен разговор, а тя направо бе запленена от поведението му, което внушаваше такова доверие. Беше забавен, непрекъснато я разсмиваше. И несъмнено я харесваше. Когато се върнаха на яхтата, дълго се притискаха голи един към друг, макар че в края на краищата всеки спа в отделна каюта. Не й се искаше родителите й да са наблизо, когато се любят; щеше да крещи, да се върти, да се отдава напълно на чувствата си. Това бе единственото нещо, в което наистина я биваше.