Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (20)

20

Ребека Сейърс се бе отпуснала в ръцете му и неудържимо ридаеше. Джордж я потупа успокоително по главата.

— И винаги ли беше по същия начин? Празненство, което се превръща в щур купон със секс и кокаин? — Тя кимна ужасено с глава. — Но защо го правехте, госпожо Сейърс? Защо? Не разбирахте ли, че всички поемате риск — при това страхотен риск?

— Предполагам, че именно в това бе част от удоволствието. Опасността превръщаше тези сбирки в нещо необикновено вълнуващо. А освен това изобщо не ме интересуваше. Мислех си, че Артър щеше да си получи заслуженото, ако ме хванат — може би всички, които се събираха там, са имали по някой свой Артър, на когото биха искали да отмъстят, всъщност нямам представа. — Повиши глас и гневът й като че се върна. — Как би могъл да разбереш ти това, за бога? Първо, ти си мъж. Бях добра съпруга и майка в продължение на трийсет години — трийсет години не преставах да се старая Артър и момчетата да получат всичко, каквото им бе необходимо, грижех се за удобството им, за кариерите им, за удоволствията им. Пропилях целия си живот в тези безкрайни усилия за тях — можеш ли изобщо да си представиш как се чувствах? Никой друг не желаеше да участва. Е, знам, естествено, че Артър ни е издържал, но той е един скучен съпруг, никога не разговаряме, никога не сме правили вълнуващ секс. Само някаква студена тишина и съвсем по младежки непохватен секс с мъж, който ме смята просто за част от мебелировката — можеш ли да си представиш всичко това? И преди всичко нищо за мен самата. Абсолютно нищо. — Лицето й се изкриви от горчивина, докато тялото й се тресеше от безпомощен гняв. — Не бях истински човек, докато не попаднах в групата. Там за пръв път срещнах хора, които искаха да се чувстват живи. Научих се отново да се смея, почувствах се оценена, започнах да изпитвам гордост от тялото си, научих, че притежавам сексапил, беше наистина чудесно.

— Любихте ли се с Ники?

Тя поклати тъжно глава.

— Не, за съжаление. Ники не прояви интерес, а бях длъжна да уважавам това. Сега ми се иска да бяхме го направили. Това шокира ли те?

— Не, не, разбира се. Ники продължи ли със стриптийза?

— О, да, беше наистина много добра. Същинска професионалистка. Упражняваше се в моята къща — имаме огромно огледало върху целия вграден гардероб в спалнята — а аз й давах разни указания. Започна дори да получава поръчки от разни места. Няколко затворени мъжки клуба я ангажираха да се съблича на маса пред членовете. Това й харесваше — доставяше й не по-малко удоволствие, отколкото на тях. Вземаше по сто лири на сеанс. — Госпожа Сейърс престана да плаче и го изгледа изпитателно. — Е, нима е кой знае колко по-различно, отколкото да си седи и да си бъбри?

— И съпругът й не знаеше нищо за това? Дори не се досещаше?

— Предполагам. Той непрекъснато работеше. Но все пак на нея й се искаше той да разбере. Но нямаше намерение да му казва сама — предпочиташе да се изнерви, да го измъчват разни подозрения, а след това да открие истината и да се почувства силно наранен.

— Все пак той вероятно се е чудел къде скита по цяла нощ?

— Ами и него често го нямаше през нощта, непрекъснато го викаха на разни адреси. Невероятно е наистина, че един твърде зает човек може да приеме толкова много посещения при приятелки от училище, срещи в училището на децата, пътувания при роднини в други части на страната и какво ли още не. Не забравяй, че до неотдавна имаше и едно момиче, което гледаше децата.

— Онова по програмата „О Пер“ ли?

— Да, някаква югославянка на име Весна. Тя напусна преди известно време, за да си потърси по-добра работа в Лондон, но знам, че Ники се надяваше скоро да се върне.

Джордж си записа нещо.

— Да уточним още някои неща около купоните. Колко струваше всичко това?

— Плащахме само по петдесет лири и отделно за наркотиците; лично аз съм опитвала само кокаин.

За да се стигне до онези невероятни, достойни за „Оскар“ оргазми, помисли си Джордж.

— А какво друго се предлагаше? Екстази? Наркотици, предизвикващи халюцинации?

— Нямам представа, но предполагам, че са задоволявани претенциите на всички.

— И кой организираше всичко? На кого плащахте?

— Парите давахме на трима души, които се занимаваха с доставката на всичко. Имената им бяха Селим, Джудит и Том. Но никога не съм знаела кой всъщност организира купоните. Всичко се пазеше в дълбока тайна. Селим или Джудит трябваше да дадат съгласието си, преди да бъде доведен някой нов човек… След като веднъж те приемеха, вече те смятаха за един от групата и те информираха кога ще е следващата сбирка. Никакви телефонни разговори, нищо, написано на хартия.

— Значи наистина не знаете кой е организаторът?

— Не. Давах си сметка, че би било опасно да се опитвам да разбера това, всички бяхме наясно, че наркотиците са нещо незаконно.

— Но не става дума само за наркотиците, нали? — изгледа я въпросително Джордж. — Имаше и още нещо, нещо, което не ви харесваше особено — и което не сте ми казали?

Уплахата отново се появи на лицето й.

— Да, но в началото изобщо не знаехме, смятахме купоните за безобидна веселба. Е, малко разюздани наистина, но без нищо непочтено.

— Без нищо непочтено ли?

Госпожа Сейърс се изчерви.

— Сигурна съм, че знаеш какво искам да кажа. Наистина не знаехме, че съществува тази друга, тъмна страна. Кълна се, че изобщо не сме се досещали за това.

— За кое, госпожо Сейърс?

Тя отклони поглед, за да не срещне неговия.

— Ами онова, което сигурно вече си научил — то не беше почтено.

— Значи отново ми говорите за „почтеност“, госпожо Сейърс? — Джордж въздъхна. — Струва ми се, че имате предвид, че е имало и нещо, което не би могло да се нарече точно секс — независимо дали хомо или между мъж и жена, не е било между възрастни хора, които са били в състояние сами да вземат решения за себе си?

Тя се взираше в пода.

— Да — отвърна едва чуто, явно все още можеше да изпитва срам от нещо, макар че не й се искаше да му го покаже. — Нещо такова.

Когато погледна към него, в очите й се четеше ужас. Бе засегнал една явно доста чувствителна тема и веднага се виждаше, че това е нещо, което отдавна я измъчва и я кара да се страхува. Беше наясно в какво всъщност се е забъркала; направо се разкъсваше след смъртта на Ники. Наясно беше и с последиците, ако нещо се объркаше. Вътрешно направо стенеше от ужас и Джордж знаеше защо. Представяше си как би се чувствала една уплашена жена на средна възраст, ако бъде изпратена в затвора, заобиколена от разярена тълпа, за която тя ще е просто участничка в насилие върху деца. Ясно виждаше как пускат водата в банята, за да не могат надзирателите да чуват, как пъхат бутилки във влагалището и в ануса й, как я удрят през лицето и стискат гърдите й, как бодат с остри предмети очите й, докато накрая я оставят почти безжизнена или направо мъртва върху плочките, където са се забавлявали с нея. Господи, тя знаеше, че я дебне такава опасност.

— Там имаше и деца, нали, госпожо Сейърс? — попита съвсем тихо Джордж. Нямаше смисъл да я притиска повече.

— Да — едва чуто прошепна тя. — Имаше деца, но изобщо не съм подозирала това доста дълго време, почти до самия край — лично аз не съм се занимавала с тях, кълна се, че нямам нищо общо.

— Значи деца са били принуждавани да извършват сексуални сношения, върху тях е бил упражняван физически и психически натиск? На колко години бяха те всъщност, госпожо Сейърс?

— Нямам представа. Никога не съм ги виждала. Кълна се, че никога не съм участвала във всичко… това.

Джордж се опита да прикрие отвращението си, седна до нея и й заговори:

— Разбирам ви, но нали сте били под същия покрив?

— Не, никога! Сигурна съм, че това не е ставало, когато и аз съм била там — започна отчаяно да вика тя, после забеляза решителното изражение върху лицето му и разбра, че е наясно, че лъже. Отново започна да плаче.

— Вие сте били под същия покрив. И не сте направили абсолютно нищо, за да го спрете. Не сте съобщили на полицията, макар да сте знаели, че това е сериозно престъпление. Можете да отидете в затвора за няколко години заради това. Едва ли ще се отнесат особено снизходително към вас.

Тя потрепери.

— Знам, о, Господи, знам!

— Значи ще се опитате да ми помогнете, госпожо Сейърс, в противен случай ще се погрижа още до довечера да се окажете в затворническата килия. При това нещата наистина са сериозни — изобщо не се надявайте, че съпругът ви ще може да ви измъкне под гаранция.

Тя изглеждаше напълно безпомощна, като само му кимна едва-едва. Продължаваше тихичко да ридае.

Джордж трескаво размишляваше. Все още не можеше напълно да подреди мозайката, нещо не се връзваше. Снимката, която Дугъл бе направил на Ребека в леглото с другата жена, беше от скромна къща в предградията, а не на някое от местата, за които му бе разказала. Той посегна и хвана ръката й. Тя се тресеше, а очите й го гледаха умолително, с надежда, че ще се съгласи да й помогне.

— Има още нещо, нали? Кога Ники беше в клуба за последен път?

— Преди около шест месеца.

— А вие?

— Също.

— Какво се случи тогава? Защо спряхте да ходите?

Настъпи тишина, която продължи около минута. После домакинята преодоля колебанието си и започна с монотонен глас:

— Дадохме си сметка какво става всъщност. — Отново замълча и го изгледа тъжно. — Не, не бих искала да ме разбираш погрешно. Наркотиците и сексът ни харесваха. Обаче бяхме разбрали, че някои от участниците прекрачват всякаква граница — вече бяха замесени и деца. И двете се почувствахме ужасени и уплашени.

— И какво направихте?

— Не бързай, нещата и без това са толкова объркани. Дотогава Ники си имаше един постоянен приятел, двамата бяха силно влюбени един в друг. Казваше се Чарлс, съпругата му беше много готина, но предполагам, че Ники му е доставяла удоволствие — тя беше невероятна.

— Чарлс кой, каква му е фамилията?

— Нямам представа.

— Така ли?

— Всичко се пазеше в дълбока тайна, всеки от нас бе поел сериозен риск, така че Ники се придържаше към правилата. — Тя се поколеба за миг. — Струва ми се, че беше член на парламента. В началото Ники беше много щастлива, но след това разбра за участието на деца в купоните и веднага започна да го разпитва.

— И?

— Той се ядоса и й каза веднага да забрави всичко. Но тя продължаваше да настоява, че това е жестоко и нечовешко, че е нарушение на закона, така че непрекъснато си мисли дали да не отиде в полицията. — Ребека едва-едва се усмихна. — Всичко това се бе случило, докато двамата са били в леглото във вилата му в Уилтшир. Накрая тя направо побесняла — трябва да знаеш, че Ники беше наистина сърцата жена — и най-демонстративно си тръгнала. Дори не се спряла, за да се облече, това би развалило ефекта. Просто сграбчила някакви дрехи и избягала гола от къщата, като ги навлякла чак навън, на полето. Само по джинси и риза вървяла около дванайсет километра под проливния дъжд, докато стигнала до Троубридж. Позвъни ми оттам и аз отидох да я докарам.

— И какво последва, разделяне на пътищата, а?

Тя поклати глава.

— О, не, за съжаление. Щях да се радвам, ако бе станало така. Ники се беше разприказвала доста, това здравата ги уплаши. Страхуваха се, че ще разкаже цялата история на пресата или на полицията.

— Вие откъде знаете?

— Още на следващия ден някакъв непознат се е появил в къщата на Ники, когато била сама. Казал й да забрави за Чарлс, да забрави за всичко. Заплашил я, че разполагат с документи, които могат да разорят съпруга й, да го пратят в затвора, а освен това да направят така, че тя да изгуби къщата, да изгуби всичките си приятели и да се озове в някакво тясно апартаментче под наем без никакви средства. Направо й казал, че тя не е нищо друго, освен една проститутка и разполагат с документи, за да я изобличат. И накрая я предупредил, че ако само посмее да се приближи до полицията или до пресата, те ще я убият.

— Как се отнесе Ники към това?

— Беше ужасена. Не се съмняваше, че онези никак не се шегуват.

— И ви разказа всичко това?

— Да.

— Но не спомена нищо пред съпруга си?

— Не, сигурна съм, че не е продумала пред него. Направо не знаеше какво да прави, не беше на себе си. Намираше се все още в шок, когато… я убиха.

— Те са я убили?

Робска кимна, като го гледаше уплашено.

— А кой друг?

— Значи вие през цялото време си седяхте тук и наблюдавахте как арестуват съпруга й по обвинение, че я е убил?

— Опасявах се, че може да убият и мен.

Джордж се изправи. Изпитваше съжаление към нея, но то бе примесено и с отвращение.

— Бих искал да дойдете с мен до агенцията ми, където може би ще свършим за не повече от час. Ще ми трябва списък на всички онези хора, които са участвали в сбирките, а също и адресите на тези, които знаете.

— Не мога да го направя. Те ще ме убият.

— Съмнявам се, госпожо Сейърс — опита се да я успокои, но сам би искал да можеше да повярва на тези думи. — Все пак ако към вас бъдат предявени обвинения и ви изпратят в затвора дори само до насрочването на процеса, нали знаете какво ще направят с вас останалите затворници?

Тя кимна, очите й отново бяха изпълнени с ужас. Когато й донесе палтото, Ребека почти автоматично го навлече и го последва навън.