Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (11)

11

Алисън прекара целия ден в съда във връзка с един случай, станал в Бат. Десетгодишната й практика като адвокат я бе научила да се концентрира изцяло върху даден проблем в продължение на час-два, дори за цял ден, когато бе необходимо, за да може да изучи всички важни факти, да ги структурира и да ги представи във възможно най-благоприятна светлина. Това бе нещо като да практикуваш йога или пълна медитация — всички останали центрове като че бяха затворени, дори подозрителният доктор Джеванджи, скъпият Джордж и създаващият толкова проблеми Джефри Куин.

Докато пътуваше обратно, възникна проблем, който ангажира изцяло вниманието й. Колата започна да й прави разни номера. Всеки път, когато спираше, за да даде предимство или на червен светофар, моторът й бързо изгасваше. След това й се налагаше да прави огромни усилия, за да запали отново двигателя. При това натоварено движение предизвикваше истински задръствания, клаксоните свиреха нетърпеливо около нея, а услужливи минувачи й предлагаха да я изтикат в края на платното, за да не пречи на останалите. С големи усилия успя да се добере до дома си, като последните сто метра по улицата до дома й колата се движеше по инерция, след като моторът за пореден път бе изгаснал, а тя бе направо бясна и пот се стичаше по гърба й.

Когато излезе от колата, с мъка успя да се въздържи да не тегли един як шут по вратата или да не хвърли запалена клечка кибрит в резервоара. Веднага щом влезе вътре, позвъни на сервиза, който се намираше на съседната улица и Денис, техническият гений, благодарение на който колата й бе в движение, се съгласи да дойде и да прибере ягуара й рано на следващата сутрин.

— Нека остане при мен през деня, госпожице Хоуп. Сигурно има някаква повреда в запалването — но не се съмнявайте, че до обяд ще оправя всичко.

Алисън се надяваше наистина да успее. Беше доста привързана към звяра, но ако се окажеше, че има някаква сериозна повреда, със сигурност щеше да й излезе по-евтино да смени колата.

Беше вече прекалено изтощена, за да се концентрира, когато Джордж й се обади по телефона.

— Появиха се нови неща за доктор Джеванджи, цветенцето ми. От най-сигурен източник. Тук е от двайсет години. Репутацията му е доста съмнителна. И онова, което е наистина тревожно…

— Карай направо, скъпи — прозина се Алисън.

— Ами журналистката на свободна практика Хана Брейтуейт е натрупала доста богат файл за него.

— Да, ти вече ми спомена.

— Казват, че отишла при него и му обяснила с какво точно разполага, преди да го предостави на някакъв национален таблоид. Оттогава никой не я е виждал.

— Какво искаш да кажеш?

— Изчезнала е. Стаята й, която е била наела в Хотуел, е празна. Няма и следа от нея. Била някъде около четирийсетгодишна. Живеела сама, явно няма семейство или близки роднини, затова и не се е вдигнал никакъв шум.

— Не бих казала, че този Джеванджи ми харесва особено, Джордж.

— Пообиколих мястото, където е живеела, дори влязох вътре. Няма никакви документи, нито компютър или дискети. Всичко е старателно прочистено.

Тази вечер Алисън не искаше да ходи на кръчма. Единственото й желание бе да си остане вкъщи сама, на спокойствие, за да се опита да събере мислите си. Защо Куин така упорито я лъжеше, дяволите да го вземат? Защо бе напуснал болницата точно когато е бил толкова близо до успешна специализация и консултантско място? Защо изобщо не й бе споменал за убийството на Ахмед Джеванджи в Ейвънмаунт? И какво общо има този дяволски негов чичо с цялата тази история? С каквото и да се бе занимавала Ники, със сигурност мъжът, който все още е живеел с нея, би трябвало да има някаква, дори и най-обща представа за него, или поне да е подозирал за какво става дума.

По дяволите. Всичко бе толкова сложно. Пикапът на Джордж също бе повреден, така че колкото и да не й се искаше, трябваше да поеме пеша към „Порт ъф Кол“, за да се срещне с него. Минаваше девет и се спускаше мъгла. Големият за мащабите на града квартал Даун приличаше на някакво изоставено място, сивкавата мъгла се стелеше бавно над него, сякаш призраци изскачаха от всички страни в тъмнината. Виждаше бледите светлини от къщите в далечината, но когато клоните на дърветата се свеждаха под напора на вятъра, дори тези светлини изчезваха и тогава се чуваше единствено мрачното пращене на приведените клони. Изведнъж почувства някаква грозяща я опасност и побърза да ускори крачките си. Съвсем скоро направо тичаше напред към осветената част на квартала.

 

 

Вечерта премина ужасно. Пийна повече от нужното, а след това дълго не можа да заспи. Лежеше сама в двойното легло, измъчвана от въпроси и съмнения. Когато най-накрая задряма, изведнъж я разбуди започналият отново силен дъжд, последван от шумни стъпки по паважа под прозореца. Някъде към пет призори лежеше с отворени очи под завивката, като броеше линиите, оформени върху тавана от светлините на уличните лампи отвън. Бе почти готова да стане и да се заеме с някаква работа, но след това отново потъна в дълбок сън, за да се събуди стресната едва към осем и десет. Някой упорито звънеше на входната врата. Явно изобщо не бе чула часовника, който трябва да бе звънял към седем. Ругаейки под нос, Алисън скочи от леглото, навлече халат и се затича към антрето.

На входа стоеше Денис, четирийсетгодишен веселяк, облечен в чиста синя престилка.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице Хоуп. Бихте ли ми дали ключовете от колата?

Алисън се върна и ги откри в кухнята, после остана на вратата, докато той запали. Трябваха му една-две минути, докато успее да включи двигателя, като звука при включването бе вече доста по-слаб. Явно акумулаторът се бе поизтощил след вчерашните й усилия. Наблюдаваше го как потегля внимателно. Колата първо се разтресе леко, но след това пое напред, мина покрай железопътните релси, после по уличката, от двете страни на която се издигаха солидни постройки, докато накрая зави надясно. Беше слънчева сутрин и птичките радостно пееха в клоните на дърветата. Едно пухкаво врабче долетя и кацна на стълбите точно до крака й.

Експлозията я стресна, но все пак не й се стори особено силна. В началото си помисли, че може би две коли са се сблъскали на магистралата, която минаваше покрай Даун. После забеляза пламъците в края на улицата, последвани от топлия въздух, който връхлетя върху нея, точно както става при преминаващ с огромна скорост влак. Докато изтича по каменните стъпала, като си счупи нокът, опитвайки се да ги прескача по няколко, колата буквално изчезна в кълбо от оранжеви пламъци, които се извиха яростно нагоре към небето. Ушите й заглъхнаха и вече почти нищо не чуваше. Имаше чувството, че наблюдава някакъв ням филм. Над пламъците започна да се образува гъст черен дим, а долу огънят бързо се разпространяваше към други паркирани коли и дори към някаква неясна фигура на случаен минувач по тротоара, който се опитваше да загаси пламналите си дрехи. В следващия миг ясно видя, че това бе пощальонът.

Следващите два часа преминаха като насън. Затича се към горящия човек, но когато успя да стигне до него, той вече бе мъртъв, тялото му бе почти напълно овъглено. Очите му гледаха право към нея, замръзнали в състоянието на страхотна болка и ужас, и от тази гледка стомахът й се сви. Все още се въртеше около него, когато пристигна първата пожарна. Мъжете в жълти противопожарни костюми бяха много любезни, двама я отведоха настрани от огъня, а останалите обляха цялото пространство наоколо с пяна. Алисън се свлече безпомощно на стълбите, неспособна да продължи нагоре, нито да каже каквото и да било, притиснала с ръце коленете си и зареяла разсеян поглед напред, без дори да усеща, че черният й халат се е поразтворил и бедрото й се е оголило. Полицаят, който най-неочаквано изникна над нея, се поизкашля и тя се изправи, като побърза да се загърне с халата.

— Ще влезем ли вътре, госпожо? Може би имате нужда от чаша хубав чай?

 

 

Алисън разказа накратко на детектива от полицията какво се бе случило, седнала безпомощно на един стол край масата в кухнята, докато някакъв енергичен полицай на име Сам приготви чая, който тя наля в големите чаши, които вече бяха наполовина напълнени от него със захар и мляко. Алисън бе твърде шокирана и твърде благодарна в същото време, за да им обяснява, че не пие чай и изобщо не слага захар в кафетата.

Едва сега беше осъзнала ужасната реалност. Този случай на Куин не само беше невероятно заплетен. Той се бе оказал и доста опасен. Съвсем неочаквано и най-съзнателно някой се бе опитал да я убие. Едва бе успяла да се докосне до някаква частица от истината по този случай, и те веднага се опитаха да я убият, сякаш ставаше дума за нещо толкова незначително, като да се смачка досаден комар например. И ако колата й не се бе повредила, всъщност вече щяха да са успели. Някой смяташе, че разполага с опасна информация или се готви да предприеме действия, които биха били заплаха за него. И което беше дори още по-ужасно — тя на практика не знаеше нищо, не и нещо ясно, което да я насочи в действията й. Нямаше представа дори защо са се изплашили.

В същото време изпитваше и гняв — към Куин, към Джордж, към Джон Форбс. Защото съвсем не бе попаднала сама в тази каша. Не, всичко беше толкова несправедливо, просто да не повярваш. Само че не се бяха опитали да вдигнат във въздуха Джон или Джордж. Може би Куин все пак бе казал истината, те действително се бяха опитали да убият и него… но каква бе ролята на Джеванджи в цялата тази история, дяволите да го вземат? Явно някой се опитваше да скрие нещо колосално. То беше достатъчно важно, за да убие Ники Куин, а може би и онази журналистка на свободна практика. Достатъчно важно, за да се опитва да влияе върху случая с Куин дори с цената на още едно убийство, така че останалите адвокати да получат съвсем ясно предупреждение, а и разследването да се проточи и да минат доста месеци, преди да се стигне до съд… Месеци, през които може би отново ще се опитат да се докопат до него, да го убият, а с това да ликвидират и опасността. Все още усещаше миризмата от горящата кола: дъха на изгоряла гума и на бензин, и не можеше да се освободи от образите на Денис и на пощальона. И двамата бяха нейни приятели, съвсем случайни хора, които нямаха нищо общо с това. Имаха семейства, които ги обичаха. Беше толкова тъжно и така несправедливо. Само че нямаше да успеят да я уплашат. Изобщо не възнамеряваше да се откаже от случая на Куин. Нито да допусне да го пречупят.

 

 

След първоначалното задоволство от възхищението на Дейвид и от заразяващия му смях, Алисън все пак се позамисли. Ежедневната работа с разни мошеници и престъпници я беше научили на доста неща; съвсем не беше някаква наивна глупачка. Гордееше се с онова, което бе постигнала сама, и бе склонна да защитава свободата и независимостта си. Когато се сближеше с някой мъж, скоро започваше да изпитва клаустрофобия, чувстваше се като хваната в капан, докато накрая ставаше раздразнителна, ядосваше се и се стигаше дотам, че скъсваше с него.

Само че този път нещата се развиваха доста по-различно. Изобщо не се отегчаваше от Дейвид, а и той обикновено искаше от нея единствено онова, което бе готова да му даде. Остана си такава, каквато си беше, твърд адвокат, само дето понякога чувстваше слабост, но това доста й харесваше. Естествено, тази връзка бе до голяма степен физическа, напълно физическа. Първоначалната възбуда и вълнението си бяха останали; продължаваше да ги изпитва дори когато стоеше до прозореца в кантората си и си представяше удоволствието, докато е гола в ръцете му.

Приятно й беше да се събужда до него сутрин, както ставаше обикновено, да лежи притисната до топлото му тяло, заслушана в спокойното му дишане в тъмнината. Никога нямаше да забрави, когато за пръв път бяха заедно. Беше пропуснала да включи отоплението в спалнята и вътре бе невероятно студено, докато двамата се събличаха подобно на два бели призрака. Алисън се извърна с гръб към него, за да откопчае сутиена й. След това изтича гола по стълбите, за да включи централното отопление, а когато се върна, запали нощната лампа до леглото, доволна, че под бледата й светлина тялото й изглеждаше с чудесен тен.

Господи, как бе искала да го целуне, да усети докосването на тялото му до нейното, това я караше да се чувства така жива, така желана.

Да, сексът бе наистина добър. Но онова, което ценеше най-много в края на краищата, бе чувството, че е желана, без това да създава някакви затруднения: това бе една приятна близост, „една общност на взаимопомощта и спокойствието“, както се казваше в молитвеника на крал Джеймс. И нищо не можеше да наруши искреното взаимно уважение — дори дребните разправии по незначителни поводи. Съжителството с Дейвид дори й помагаше да се справя по-успешно в работата. Започна да го води със себе си на празненства, организирани от колегите й, като изпитваше удоволствие, докато наблюдаваше как се отнасят жените към невероятния му чар и изисканите му маниери. Започна дори да мисли за женитба и за деца. Всичко продължаваше вече осем месеца, а наближаваше Коледа. Бяха решили да прекарат празниците заедно във Фулхъм. Алисън никога не се бе чувствала толкова щастлива. Човек наистина би могъл да има всичко, ако е късметлия — добра кариера и партньор, който да те кара да се чувстваш превъзходно.

 

 

Вече беше четири часът следобед, когато Алисън най-накрая събра сили да напусне апартамента. Първата й мисъл бе да отиде при началника на полицейското управление Манинг. От една страна, несъмнено се нуждаеше от защита. От друга — този опит за убийство със сигурност би трябвало да даде нова насока на случая. Но в края на краищата все пак реши да посети най-напред Куин. Сама. Разпоредбите позволяваха това, ако вторият адвокат, който само даваше съвети на обвиняемия, без да има право да пледира в съда, в момента бе възпрепятстван. Форбс щеше да е възпрепятстван, защото просто нямаше намерение да му казва, че ще посети Куин. Така или иначе тези разпоредби бяха до голяма степен формални, като главната им цел бе да се гарантира достатъчно добре платена работа както за адвокатите с право да пледират в съда, така и за останалите.

След опита му за самоубийство Куин бе държан на силни успокоителни в продължение на седмица, което доста го бе променило. Изглеждаше по-приятелски настроен и в същото време различен: за пръв път долавяше в него нещо повече от сянката на красив и привлекателен мъж. В същото време му бе ужасно ядосана. Отвори бележника си, поставен върху масата, и го погледна, без да му се усмихва.

— Днес е денят, в кой то трябва да престанем с увъртането, Джефри. — Той вдигна объркано очи към нея. — Още в самото начало ти обясних, че ще мога да те защитавам само ако си честен с мен.

— Наистина бях — нима вярваш, че съм ги убил?

— Не, смятам, че си невинен по обвинението в убийство. Но защо се опитваш да скриваш от мен толкова важни други неща, по дяволите? Неща, които биха могли да се използват в твоя защита пред съда? Дойде ми до гуша — или ми разказваш всичко, което би трябвало да зная, сега, още днес, или ще ти се наложи да си търсиш друг адвокат.

Той като че се стресна.

— Не можеш да го направиш. Не е професионално.

— Така ли смяташ? Тогава трябва да знаеш, че заради лъжите ти ми се наложи да направя някои проучвания, които явно доста са разтревожили някакви гадни хора. Тази сутрин се опитаха да ме убият. Бяха поставили бомба под колата ми. Един мой добър приятел загина, а също и друг съвършено невинен случаен минувач.

— Не ти вярвам.

— Най-добре ще е да започнеш да ми вярваш, Джеф, защото това е истина — а дори безкрайната ми отдаденост на клиентите си има своите разумни граници. Едва се отървах да не бъда разкъсана на парчета, така че най-добре ще е да започнеш да говориш. Защо не си ми разказал за убийството на Джеванджи преди осем години? Не ти ли е хрумвало, че участието ти тогава в онзи процес със сигурност има нещо общо с кашата, в която се намираш в момента? Защо дори не ми спомена за процеса срещу Бонифейс? Или за заплахите, които е отправил към вас? В какво по-точно се е забъркала Ники през последната година, дяволите да я вземат? Не обиждай интелигентността ми с тези твои твърдения, че нямаш ни най-малка представа за какво става дума. Защо се опитваш да играеш разни игрички?

Куин като че се ядоса:

— Не съм сигурен, че самият аз разбирам какво става. Споменах на Роджър Диксън за процеса срещу Бонифейс още преди ти да се появиш. Той като че не се заинтересува особено, но все пак предполагах, че ти е дал бележките си.

— Да, така е, но двамата след това сме разговаряли часове наред и ти нищо не ми каза.

— Смятах, че и ти си решила, че това няма значение, че едва ли е свързано със сегашния случай. Какво ли ти пука всъщност — ти не стоиш затворена в някаква дяволска килия по двайсет и три часа в денонощието. Не дишаш мръсен въздух, от който главата непрекъснато да те боли, не ядеш отвратителна храна, от която да ти се повръща или да те присвива стомахът, не се превръщаш постепенно в някакъв получовек или побъркан, без на никого да му пука за това. Съжалявам, бях толкова шокиран, когато ме арестуваха, просто не можех да мисля разумно, не бях на себе си от тревога за децата си…

— Все още сме на същата начална позиция, Джеф — изгледа го изпитателно тя. — Все пак трябваше да ми кажеш — особено ако си излъгал под клетва по време на процеса срещу Бонифейс.

— Какво… — Изглеждаше наистина шокиран.

— Ами не постъпи ли по този начин?

— Откъде ти…

— Прилежно си подготвям домашното, Джеф, като всеки добър адвокат. Жалко е, че ти си толкова мързелив клиент. Но всъщност съвсем не става дума само за Бонифейс и за Джеванджи, нали? Нито за онова, в което се е забъркала Ники? Има още нещо, което се опитваш да скриеш от мен, признай си. И точно там е ключът. Да не би да е свързано с напускането на специализираната болница преди десет години? Защо се случи това, Джеф? Ти си бил само на крачка от получаването на работа като специалист, това би било върхът в професията ти. Какао се обърка? Да не би да са те изхвърлили, задето си се задявал с медицинските сестри или за финансови злоупотреби?

Лицето му потъмня и доброто му настроение в миг изчезна.

— Не се опитах сам да се убия преди известно време, вярваш ли ми за това?

— Да, напълно. — Но дълбоко в себе си Алисън като че не бе напълно убедена. — Джон ми каза, че си му обяснил, че са те нападнали.

— Да, бях нападнат. Опитаха се да ме убият. Тук, вътре. В самия затвор.

— Кой се опита да те убие?

— Нямам представа. Наистина е така, но от месеци ми отправяха заплахи. Знам, че това може да ти прозвучи налудничаво, Алисън, но аз не съм луд. Съвсем честно ти казвам, че нито знам кой го правеше, нито защо.

— Не ме прави пак на глупачка, Джеф. Никой не би те заплашвал, ако не е сигурен, че знаеш за какво става дума — кажи ми какво е станало?

— Вероятно смятат, че знам нещо компрометиращо — и че съм го споделил с теб. Защото се опитаха да убият и двама ни.

Тя си пое дълбоко въздух. Чудеше се как да го притисне.

— Само че не им провървя и се провалиха. Добре, мога да приема, че в това има някаква логика. Но не бих могла да те защитавам на тази основа. Трябват ми още някои факти.

— Иска ми се да ги знаех.

— На мен също. Да започнем тогава с онова, което наистина знаем. По какъв начин те заплашваха тези мистериозни твои врагове, имам предвид, преди да бъдеш арестуван? С насилие ли?

Той поклати глава.

— Не.

— Тогава как точно, с разобличаване ли?

Куин избегна погледа й; може би в края на краищата се приближаваше към истината.

— Все пак ще е най-добре да ми кажеш, нали разбираш? Така или иначе аз съм единственият човек, който все още е на твоя страна, а в момента си изправен пред риска и мен да изгубиш. — Алисън замълча за миг, протегна ръка и стисна неговата. — Кажи ми, Джеф, все още не е прекалено късно, а и това е единственият изход.