Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (2)

2

Куин не си спомняше почти нищо от следващите няколко дни. Щом пристигнаха в полицейското управление, веднага го поведоха през някакъв притъмнял двор и го накараха да се изкачи по циментови стъпала, като главата му през цялото време бе покрита с одеяло. Наистина не искаше главата му да е покрита, тъй като и без това нямаше кой да го види, но бе убеден, че полицаите следват стриктно всичко онова, което са виждали при истински убийства, показвани в телевизионните новини. Оставиха го съвсем сам в една килия часове наред, поне на него му се стори, че остана там цяла вечност. Седеше ужасѐн в самия край на тясното метално легло, като трескаво се опитваше да не се докосва до дюшека и до скъсаното одеяло, което вонеше на урина.

Беше отчаян. Имаше чувството, че мозъкът му направо ще се пръсне, раздиран от ужасен страх, гняв и пълно объркване. Не му пукаше особено, че Ники е мъртва, нито дори, че някакъв детектив в сив костюм смята, че той я е убил. Единственото нещо, което имаше значение за него, бяха Томас и Джесика. Виждаше лицата им, които ту се появяваха, ту се размиваха и изчезваха в мъглата от сълзи, изпълващи очите му. И тези лица съвсем не бяха невинни и радостни, каквито си ги спомняше, а направо изкривени от ужас. „Дали са мъртви? — Мисълта за това го изпълни с нетърпима болка. — Не, трябва да са живи.“ Явно онзи, който бе убил майка им, ги бе отвел със себе си. Някой трябваше да ги намери. Той самият трябваше да направи това. Нямаше кой друг да го свърши. Започна да удря с юмрук по вратата на килията, докато малкото прозорче се отвори и в четвъртития отвор се появи непознато лице.

— Да?

Куин направо не бе в състояние да подреди думите.

— Аз трябва… трябва да видя някой от началниците. Веднага! Става дума за децата ми, разбирате ли, те са в опасност… сигурно са отвлечени, отведени са някъде… вероятно преживяват нещо ужасно… ако някой не отиде да ги потърси, може да стане твърде късно. Бихте ли… моля ви… веднага трябва да се срещна с някого.

— Спокойно, Куин. Съвсем скоро ще бъдеш разпитан.

— Не, вие не разбирате. Става дума за моите деца. Безпокоя се за децата си. Трябва да говоря веднага с някого, те със сигурност са в опасност — направете нещо, за Бога!

— Използвай звънеца, ако искаш още нещо — отговори пазачът и затвори малкото отворче.

Куин се огледа объркано. Явно изобщо не му повярваха. Смятаха го за убиец, а може би също така и за побъркан. Започна да удря отново с юмрук по вратата, като в същото време натискаше с другата си ръка звънеца, който бе непосредствено до нея. Ясно чу продължителното звънене в дъното на коридора. Този път вратата се отвори и пред него застанаха двама полицаи по ризи с къси ръкави, единият имаше сержантска нашивка.

— Няма ли да престанеш с това удряне? Наоколо има хора, които се опитват да спят.

— Наистина трябва да се срещна с някого от началниците — става дума за децата ми, не знам какво е станало с тях, със сигурност са в опасност и са примрели от страх.

— Предупредих те да млъкнеш! — извика сержантът и пристъпи застрашително към него. — Запази си приказките за шефа, Куин. Млъквай сега, лягай и се опитай да поспиш, защото утре ще ти трябват доста сили.

Куин винаги бе смятал полицаите за хора, готови всеки момент да ти помогнат. Сега бе шокиран, защото си даде сметка, че те всъщност са му врагове, при това доста сериозни врагове.

— Да поспя ли? Как смяташ, че бих могъл да заспя, дяволите да те вземат? — Целият се тресеше от гняв и гласът му се повиши. — Две безпомощни деца са в ужасна опасност — искам да знам какво се прави, за да бъдат открити. Аз съм техният баща, нима не можеш да разбереш?

— Да, бе, да, всички ти вярваме. Я вземи, че си почини малко, Куин, остави всичко това за утре сутринта.

— Не, ти явно наистина не разбираш! — извика той, като дори се опита да го изблъска и да тръгне по коридора. — Става дума за нещо много сериозно, за Бога!

Когато сержантът и другият полицай се опитаха да го спрат, Куин започна да се бори и да раздава удари наляво и надясно. Юмрукът му се заби в мека тъкан, след което последва болезнен вик.

— По дяволите! Ама че глупаво копеле. Дръж го! — извика сержантът, от чийто нос течеше кръв и вече бе изпоцапала бялата му риза. Появи се още един полицай. Мъжете сграбчиха здраво Куин, който продължи да рита яростно с крака, но скоро усети силен удар в бъбреците, а нечие коляно се заби в слабините му. Останал без въздух, той се присви и почти веднага белезниците щракнаха около китките му. Силни пръсти притискаха в същото време гърлото му, усещаше непоносима болка във врата и не след дълго загуби съзнание.

Когато се събуди, кръвта пулсираше в слепоочията му, а устата му бе пресъхнала. Даде си сметка, че са го приспали с натиск върху сънната артерия — все още усещаше болка във врата, там, където го бяха притискали. Може би след това са му инжектирали и някакво успокоително. Китките му отново бяха свободни. Часовникът също не бе свален от ръката му, така че можеше да го погледне. Установи, че е спал цели десет часа. Мокрото одеяло бе заменено с друго — червено на цвят и по-чисто.

Джефри Куин съвсем не беше страхливец. В живота си често се беше сблъсквал със заплахи и трудни ситуации и бе успявал да ги преживее. Някак си бе смогнал да държи главата си над водата дори през последните шест месеца, макар че този път наистина го бяха притиснали. В момента обаче бе уплашен, смъртно уплашен. Само преди един ден беше лекар, уважаван и свободен човек. В момента не само се намираше заключен в затворническа килия, но и мъжете и жените отвън вече го бяха обявили за убиец, смятаха, че е причинил смъртта на съпругата си и на децата си. Ненавиждаха го, дори го бяха пребили и му бяха дали успокоително, без да искат съгласието му. Ако сега им кажеше истината, едва ли щяха да му повярват.

Бяха му нужни само няколко секунди, за да си даде сметка какво бъдеще го очаква. То беше наистина ужасяващо. Никой нямаше намерение да започне да търси Джес и Том. А собственият им баща най-вероятно скоро щеше да получи присъда, която би го приковала до края на живота му в някаква килия, подобна на тази. Нямаше смисъл да моли за помощ. Седеше в края на леглото, подпрял глава с ръцете си. Всеки момент беше готов да се разридае, макар че упорито се опитваше да се пребори с отчаянието и самосъжалението, които го изпълваха. Всъщност ясно разбираше какво би трябвало да се направи — трябваше да се свърже с някой човек отвън, при това колкото се може по-скоро.

След около час бе откаран в стаята за разпити и мъжът в сивия костюм отново се представи като началника на полицейското управление Манинг. Двамата седяха на твърди столове пред неголяма маса. Стаята бе ярко осветена, но без прозорци. Двама униформени полицаи по ризи с навити ръкави стояха в ъглите. Дали го смятаха за толкова опасен? Все пак бе започнал да се приспособява, вече не бе така шокиран, нито се налагаше да му се дава успокоително. Пред него беше врагът; трябваше просто да се опита да се успокои и да проследи всяка изречена дума. Някаква жена в цивилни дрехи се присъедини към тях на масата.

— Това е детектив Кързън.

Манинг включи касетофона и започна да говори пред микрофона:

— Централно полицейско управление в Бристол, десети септември, присъстват…

— Един момент — прекъсна го Куин и дори сам се учуди на твърдия си тон. — Не съм подготвен да отговарям на въпросите ви, преди да е пристигнал адвокатът ми.

Полицаят въздъхна и изключи касетофона.

— Много добре. Това е ваше право. Кой ще бъде вашият адвокат?

— Все още не съм си наел.

— Нима наистина нямате адвокат? — подхвърли началникът със същия подигравателен тон, с който му говореха и другите полицаи снощи. — Вече имахте дванайсет часа, за да помислите върху това. Нали си давате сметка, че не се намирате тук, защото сте нарушили правилника за движение по пътищата?

— Отлично знаете, че почти през цялото време съм бил в безсъзнание в килията си.

Манинг имаше гладко, младолико лице, макар че по прошарената му коса Куин съдеше, че вече е надхвърлил петдесетте.

— Вярно ли е това? — обърна се началникът към един от полицаите, застанал в ъгъла.

— Да, сър.

— Трябваше да ме информирате — процеди през зъби и очите му пламтяха гневно, когато се обърна към Куин с фалшива усмивка. — Добре… Ще предявя срещу вас обвинение в убийство до един час, освен ако дотогава не сме започнали разпита. Желаете ли да ви бъде назначен служебен защитник или предпочитате да позвъните на някого?

 

 

Куин бе придружен по коридора от двамата мълчаливи полицаи, които го охраняваха, и за пръв път от арестуването си видя дневната светлина през страничните прозорци, които бяха с изглед към централната част на града с пресичащите я жълти автобуси. Навън беше слънчево. Един от охранителите му отвори вратата на малък кабинет и му посочи телефона върху бюрото. И двамата полицаи останаха на вратата, като не сваляха очи от него: явно нямаше да може да поговори насаме с никого.

Той се настани на стола зад бюрото, като се опитваше да не им обръща внимание и трескаво размишляваше на кого да позвъни. Не познаваше никакви адвокати, нямаше и близки приятели, към които да се обърне. Беше наистина смешно, дори абсурдно; или по-скоро щеше да е така, ако не бе изправен пред опасността да го обвинят в убийство. На кого ли наистина би трябвало да позвъни човек в подобна ситуация? Не можеше да си позволи да се обади в болницата и да помоли някой от колегите си да му помогне. Те със сигурност вече са разбрали; вероятно ще му изразят съчувствие и подкрепа, но почти сигурно е, че ще повярват, че е виновен. Както и всички останали. Съпрузите винаги убиват съпругите си. Проблемите в брака му бяха публична тайна, така че едва ли някой ще се изненада. Вдигна слушалката, поколеба се за миг, а след това я остави обратно на вилката.

Беше наистина смешно. Единственото, от което се нуждаеше, бе човек, който би могъл да му доведе адвокат, при това добър. Бил беше най-подходящият човек за това. Той работеше в управлението на неголяма строителна компания и имаше доста връзки сред финансовите и юридическите среди в града. Бил щеше да знае към кого да се обърне — освен това беше може би най-близко до представите на Куин за добър приятел. Бил Тейлър му беше съсед в Абътс Лейг; не бяха кой знае колко близки, но заедно бяха наели яхта. Беше най-обикновена делова сделка, а и никой от двамата не използваше яхтата много често. Куин просто не можеше да се сети за друг, на когото би могъл да се обади.

— Може ли да ми дадете телефонен указател? — помоли той, след което намери номера на Бил и решително го набра.

Обадиха се от централата и той помоли да го свържат с Тейлър. Само след секунда се чу любезен женски глас:

— Кабинетът на директора.

Куин нямаше представа дори, че Бил е на такъв ръководен пост.

— Мога ли да разговарям с господин Тейлър, моля? Името ми е Куин.

— Бихте ли ми обяснили за какво става дума?

— Ами… разговорът е личен.

— Един момент, господин Куин.

Последва продължителна пауза, след което се чу мъжки глас:

— Бил Тейлър, с какво мога да ви помогна?

— Обажда се Джеф Куин.

Настъпи гробна тишина, след това Тейлър каза:

— Господи, Джеф, къде се намираш?

— В централното полицейско управление съм. Арестуваха ме. Трябва ми дяволски добър адвокат. Можеш ли да ми помогнеш?

— Да, Джеф. Чух по новините тази сутрин какво се е случило. Аз… наистина съжалявам. Разбира се, че ще ти помогна, просто не знам… искаш ли да дойда веднага? Намирам се само на няколко минути от управлението.

— Не съм го направил, Бил. Явно става дума за някаква ужасна грешка. — Изведнъж почувства, че го обхваща същата невъобразима паника от предишната нощ, и сълзите започнаха да напират в очите му.

— Разбира се, че е така, Джеф — каза приятелят му с тон, с който искаше да го убеди, че му вярва. — Нито за минута не съм си помислил… Виж, веднага ще дойда.

— Защо не го отложим за по-късно? Това, от което се нуждая в момента, е адвокат. Искат да започнат да ме разпитват. Познаваш ли някого?

— Твърдят, че Роджър Диксън е най-добрият в града. А по неговите дела в съда пледира една жена адвокатка, която обикновено се занимава с подобни случаи. Искаш ли да му се обадя?

— Да, моля те. Обясни му, че се нуждая от адвокат, и то веднага. А, Бил…

— Джеф?

— Обясни му, че наистина не съм го направил.

— Разбира се, че ще му кажа. Можеш да бъдеш напълно сигурен в това.

Куин се изправи, вече се чувстваше малко по-добре.

— Адвокатът ми ще се появи съвсем скоро и нямам намерение да разговарям с когото и да било преди пристигането му. Ясно ли ви е?

Полицаят кимна.

— Тогава ще ви отведем в килията ви, за да го изчакате — започна той и като че се поколеба. Куин си помисли, че може би се чуди дали да добави „сър“, но вместо това му направи знак да протегне ръце, за да му постави белезниците. След това го поведе по коридора под любопитните погледи на останалите арестанти. Дори за Бристолския централен затвор убийството не беше събитие, случващо се всеки ден.

 

 

Тейлър пристигна след около четирийсет и пет минути. Беше дребен, с оредяваща червеникава коса човек. Оказа се доста енергичен и решителен. Куин с удоволствие разбра по-късно, че Тейлър се бе държал наистина като приятел, на когото би могло да се разчита. А след като се оказа, че май това е единственият му приятел, готов да се застъпи за него и на когото би могъл да разчита, това наистина бе от голямо значение. Макар че години наред се бе придържал към някакви норми на благоприличие, Бил Тейлър този път не скри от секретарката си къде отива и само след минути новината се разнесе из цялата сграда на строителната фирма. След това той премина през града заедно с Роджър Диксън, двамата се изкачиха бавно по стъпалата и влязоха през главния вход на централното полицейско управление.

Макар че бе допуснат вътре, Тейлър не получи разрешение да се срещне с Куин. Диксън бе преведен през вратата, която се затвори автоматично след него.

— Настоявам да се срещна веднага с клиента си — обяви той, щом попадна в тесния коридор, сякаш говореше и на шестимата души едновременно.

Един от полицаите се приближи към него.

— Вие сте?

— Господин Диксън, адвокат на доктор Куин.

— Аз съм дежурният от охраната. Ще проверя при началника.

След десетина минути Диксън влезе в килията. Куин вдигна очи и видя някакъв висок, добре изглеждащ млад човек, с малко момчешка красота, който, независимо от това внушаваше доверие.

— Аз съм Роджър Диксън — засмя се той. — Вече не сте сам.

Джефри Куин въздъхна с облекчение и в следващия миг избухна в сълзи.