Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (28)

28

Втория ден нещата не вървяха добре. Фенъл бе призовал една от колежките на Куин, която го описа като работохолик и говори доста за разклатения му брак. Беше жена с остри черти на лицето, към която Алисън веднага изпита неприязън. По време на кръстосания разпит й зададе само няколко въпроса.

— Кажете, докторе, колко пъти сте се срещали с госпожа Куин?

— Веднъж, струва ми се, но…

— Веднъж ли? — прекъсна я веднага тя. — Само веднъж? За какъв период от време?

— Какво имате предвид?

— Откога работите заедно с доктор Куин?

— От пет години.

— Значи сте се срещали със съпругата му само веднъж за пет години?

— Доколкото си спомням.

— И колко време продължи тази среща?

— Ами май около десетина минути. Тя се бе отбила в болницата заедно с двете деца, за да го вземе от работа.

— Десет минути за пет години? Значи средно по около две минути на година? — Свидетелката нищо не отвърна. — Смятате ли, че това ви дава основания да коментирате изобщо състоянието на брака му?

— Смятам, че познавам много добре колегите си.

— Колко висока бе тя — имам предвид госпожа Куин?

— Ами, струва ми се, около метър и шейсет и пет. Но не разбирам…

— Не — прекъсна я отново рязко Алисън. — Била е около метър и седемдесет и пет, доста над средния ръст за една жена. А вие дори не сте забелязали това? Кажете ми, докторе, след като не сте забелязали нещо толкова очевидно като високия й ръст, как смятате, че съдебните заседатели биха могли да повярват на вашите предположения — защото всъщност става дума само за предположения — за състоянието на брака на семейство Куин?

— Моля ви, милорд — скочи на крака Фенъл. Алисън побърза да си седне на мястото. Нека той си възразява колкото си иска, важното бе, че успя да каже онова, което бе сметнала за необходимо.

 

 

След почивката съдията отдели малко време, за да се направи преценка за евентуалния ход на процеса; запозна се също така с представените снимкови доказателства. Фенъл оспори приемането на писмените показания на Ребека Сейърс.

— Съжалявам, че тази госпожа вече е мъртва, надявам се, че останалите свидетели на госпожица Хоуп все пак ще доживеят до деня, в който би трябвало да дадат показанията си. — В залата се разнесе лек смях. — Но твърденията на госпожа Сейърс нямат нужната стойност, след като тя не може да се яви в съда, за да бъде подложена на кръстосан разпит.

Алисън възрази, а съдията помоли съдебните заседатели да напуснат залата и следващият час премина в остри юридически спорове. Останалите в галерията зрители със сигурност са били ужасно отегчени и когато погледна след малко през рамо, Алисън установи, че банките почти се бяха изпразнили. Най-накрая Игън се съгласи, че тя би могла да направи онова, което бе предложила; а след това, естествено, бе дошло вече време за обяд.

— Съдебното заседание ще продължи в два часа следобед — обяви съдията, който бе известен с това, че обикновено хапваше набързо само един сандвич и изпиваше чаша кафе. Алисън го смяташе за умен и съвсем добросъвестен човек: бе завършил най-обикновена гимназия в Портсмут, не разчиташе на някакви особени връзки, беше пълен въздържател. Отказваше се дори от безплатната чаша червено вино, която се полагаше на всеки от съдиите в съдийската стая. Само един Господ знае как бе успял да стигне до този пост.

Следобед на свидетелската банка застана сестрата на Ники, която също говореше за проблемите в брака им. По време на кръстосания разпит все пак потвърди, без особено желание, естествено, че Куин наистина е пристигнал в дома й през онзи фатален уикенд, като обяснил, че търси Ники и децата. Семейният зъболекар се бе пенсионирал и бе наминал за Австралия, но заелият мястото му негов колега потвърди, че това наистина е зъболекарският картон на Ники; обясни също така, че документацията се съхранява в заключени шкафове, така че съвсем не е лесно някой от картоните да бъде измъкнат оттам. Последваха разни други технически разяснения и съдебната зала почти потъна в дрямка.

Заключенията на Фенъл по представените доказателства на случая привлякоха вниманието на всички. Той се изправи някъде към четири без десет следобед, като не преставаше да се усмихва най-сърдечно на съдебните заседатели. Единственият член на журито, облечен в костюм, който приличаше на пенсиониран банков чиновник, го зяпаше малко вдървено; а единствената жена над четирийсет между съдебните заседатели, облечена в плетена на ръка жилетка, му се усмихна в отговор. Съдията потропваше едва чуто с писалката по бюрото си.

— Един момент, господин Фенъл. Като се има предвид, че времето доста напредна, няма ли да е най-добре да отложим заключенията ви за утре сутринта?

— Нямам повече свидетели, които бих искал да призова, милорд, нито имам желание да разпитам отново някой от явилите се вече пред съда. Това са всички доказателства, с които разполага обвинението.

— Много добре. Тогава защитата ще започне утре в десет сутринта, госпожице Хоуп.

Алисън бе хваната неподготвена. Тя бе очаквала обвинението да продължи с представянето на доказателствата си поне още един ден и затова все още работеше по защитата си. Но сега явно трябваше да побърза. Изправи се с нежелание.

— Да, милорд. Ще се постарая всичко да е наред.

Но както разбра само един час по-късно, след като се завърна в кантората си, нещата съвсем не бяха наред. Работеше върху встъпителната си реч, когато Джон Форбс влетя в стаята.

— Алисън, съжалявам, че ще ти съобщя една доста лоша новина, но Джеванджи явно се е измъкнал от страната.

— Какво е направил?

— Ами просто е избягал. От няколко дни никой не го е виждал, частната му клиника е затворена, в къщата му в Уестбъри няма никого. Призован е да се яви в съда утре, но изобщо не вярвам, че ще го направи.

— Къде смяташ, че е отишъл?

— Някъде, където никой няма да може да го открие. Предполагам, че е разбрал, че нещата тук започват да се объркват, и е побързал да се измъкне към Индия. Доколкото знам, не е оставил нищо ценно след себе си — той не е притежавал някаква собственост тук, всичко е било под наем, а не се и съмнявам, че парите му са били прехвърлени на някое от райските кътчета за данъкоплатците.

Тя погледна отчаяно към прозореца.

— Сигурен ли си?

— Съжалявам, но да. Все пак ми се струва, че самият факт, че е избягал от страната, ще може някак си да бъде използван? — Високата му фигура се прегъна елегантно, докато се настаняваше на едно от близките кресла. — Не може да се твърди, че това е доказателство в юридическия смисъл на думата, но би могла да наблегнеш на този факт в аргументацията си. Що се отнася до истинските доказателства — с какво разполагаме всъщност? На първо място със самия Куин…

— Може би ще се откажа да го призовавам.

Той я погледна изненадано.

— Но защо?

— Бих могла да представя неговата история по-добре. Струва ми се, че Фенъл направо ще го разбие на парчета по време на кръстосания разпит. Нали знаеш как изглеждаше в затвора, бе напълно сломен още от самото начало.

— Да, но наистина е рисковано — като се има предвид как би могъл да използва всичко това Фенъл.

— Прав си, но все пак ще трябва да убеди съдебните заседатели в тезите си. А според мен дори би могъл да си навреди повече, ако започне да отправя обвинения срещу Куин за това, че не е свидетелствал. Нали си спомняш каква бе реакцията на съдебните заседатели по време на процеса срещу Джеръми Торп? Тогава трима от обвиняемите изобщо не бяха призовани като свидетели и всички те накрая бяха освободени.

Форбс поклати неуверено глава.

— Тази работа не ми харесва. Но нали все пак разполагаме с Мар, Джордж, Джина, Тейлър, патолога, когото си наела, и семейство Ланг.

— Семейство Ланг е призовано съгласно всички изисквания, нали?

— Ако не се появят, това ще се приеме за възпрепятстване на правосъдието и Игън ще изпрати полицията да ги арестува.

— А не могат ли да си намерят някакво извинение?

— Не се безпокой. Лично им занесох призовките, накарах ги да ги разпишат пред входа на къщата си. Макар че доста се страхувах да не насъскат кучетата си срещу мен!

— Трябваше да изпратиш Джордж да свърши тази работа.

— Не можах да открия и проклетия Джордж.

— Той наистина гледа да не се показва много-много през последната седмица. Срещнах се снощи с него — беше ходил единствено до Хамънд Хаус, за да види дали няма да разбере нещо за Дугъл.

— Но от него няма и следа, нали?

Тя поклати глава.

— Е, според мен за утре ще ни е нужна и една карта. Предлагам ти най-напред да разпиташ Мар, след това Джина и Джордж: така ще можеш да използваш Джордж за попълването на всичко онова, което другите пропуснат. Той ще обясни подробностите около клуба, ще може да говори за нещо, което е видял.

— Май си напълно прав — засмя се Алисън. — Не си ли се замислял някога да станеш пълноправен адвокат, Джон?

Той я погледна смутено.

— Знаеш, че съм се замислял.

— Ще бъдеш дяволски добър. — Тя въздъхна и кимна към кръчмата отсреща, чиито светлини се виждаха от прозореца. — Защо не пийнем по някоя и друга бира, за да се ободрим?

 

 

Ели Фридмън живееше в малка селска къща, строена някъде през шестнайсети век и разположена сред градина от около акър, съвсем близо до морския бряг, по пътя след Портисхед. Макар и да не бе на кой знае какво разстояние от града, мястото винаги се бе смятало за доста отдалечено. Джордж напусна осветения път в крайния квартал и пое по крайбрежната алея, която се виеше ту нагоре, ту се спускаше надолу непосредствено до тъмните морски води. Преминаваше и през една доста гориста местност, така че бе наистина опасно да се кара с висока скорост: пътят бе съвсем тесен и най-неочаквано изникнаха резки завои. След като пое по отклонението към Кливдън, слабото зимно слънце най-накрая се скри зад крайбрежните хълмове, като последните му червеникави отблясъци им придаваха вид на изцапана с кръв счупена чаша. Домът на Ели се намираше зад следващия завой. Той посрещна сърдечно Джордж в дома си.

— Влизай, влизай, Джордж. Естър не си е вкъщи, но нали мога да ти предложа някакво питие или може би кафе?

Докато пресичаше притъмнялата градина, домакинът с гордост му показа осветения ъгъл, където бяха изградили кладенец в старинен стил. Дълбоката изкопана шахта бе покрита с червени тухли, а в дъното се виждаше спокойната повърхност на водата.

— Хубаво е, нали? Все едно си в стара Англия.

— Да, красиво е — потвърди Джордж, като потрепери от студ. — Направил си го майсторски — човек би могъл да си помисли, че си е бил тук вече стотици години.

— На практика е така, защото по тези места е имало доста такива кладенци. Но явно ви е трябвал някой чужденец, който да оцени красотата на страната ви. — Фридмън се изсмя твърде високо, един малко циничен смях, който със сигурност би се приел като нещо напълно естествено в някое кафене на Будапеща, където можеше да е в момента и Фридмън, ако животът му бе протекъл по различен начин. Най-накрая Джордж бе поканен в добре затопления кабинет — малко помещение с тъмнозелени кожени кресла и красиво старинно бюро. На него се виждаше отворена бутилка с унгарско червено вино. — Как вървят работите, Джордж?

— Не особено добре. Но все пак ти благодаря, загдето ми помогна да се добера до клуба. Проблемът е, че ме разкриха… и според мен са убили Дугъл.

— Убили ли са го? Да не се шегуваш, просто не мога да повярвам?

— Никога не съм бил толкова сериозен, приятелю. Той изчезна точно преди да успея да избягам, а после, когато се върнах заедно с полицията, вече бяха разчистили абсолютно всичко наоколо. Ченгетата го обявиха за изчезнал и уж го търсят, но истината е, че изобщо не ми вярват. Не бих могъл да им се сърдя за това — онзи, който е убил Ники Куин, е дяволски добър в покриването на всички следи, предполагам, че това е резултат на високите залози в цялата тази работа.

— Да, наистина са високи, Джордж.

— Така ми се иска да знаех какво точно се крие зад всичко. И на Алисън също. Процесът за убийството вече е в ход, а тя все още не е наясно с цялата история.

— Както вече ми спомена преди, явно са замесени оръжия и наркотици, а това означава много пари.

— Но те се чувстват толкова сигурни, убедени са, че могат да се измъкнат при всякаква ситуация. Опитаха се да убият Алисън. Смятам, че са убили и Дугъл, а преди това ликвидираха някаква бедна журналистка, която се бе докопала до данни за тях. Сметнали са, че Ники може да им създаде неприятности, и веднага побързаха да се освободят от нея, като подредиха нещата така, че всички подозрения да паднат върху съпруга й. Опитаха се дори и него да убият в затвора, а ако бяха успели, с това кръгът щеше да се затвори. Самоубийството, което уж щеше да извърши, би се приело като признание за собствената му вина. Тогава нямаше да се стига до процес. И с това историята приключваше.

— Напълно си прав, приятелю. И все още не съм убеден, че приятелката ти ще успее да го измъкне. Как върви процесът?

— Ами какво да ти кажа. Ребека Сейърс трябваше да е главният ни свидетел, но тя е мъртва. Джеванджи бе официално призован като свидетел, но се измъкна от страната.

— Това наистина е лошо. Спорел мен той е бил в дъното на цялата тази незаконна дейност и ако твоето момиче би могло да го докаже, може би съдебните заседатели биха повярвали на разказа на Куин.

— А ти откъде знаеш толкова много за него, Ели?

— Имам някои приятели в полицията, нали знаеш, слуховете не могат да се спрат. А и те често се съветват за разни неща с мен. — Той потърка носа си с десния си показалец и се засмя, като показа позлатените си зъби. — Няколко пъти се опитваха да пипнат Джеванджи като снабдител на наркотици. Но се говори, че движи също така и търговия с оръжия и експлозиви, бил замесен в износ за Иран и Ирак. Според мен полицията има доста улики срещу него, но не го арестували само защото го е смятала за дребна риба, очаквала е той да ги отведе към по-едрите риби.

— А Чарлс Ланг от едрите риби ли е?

Старият евреин напълни отново чашите им с вино и поклати глава.

— Според моите източници Ланг няма нищо общо с това. Отвратителната му жена го е забъркала в разни скандали с наркотици и Джеванджи сега го изнудва, за да получи гаранции за сигурността си.

— Но той не би могъл да му гарантира никаква сигурност.

— Така е, само че Джеванджи не е наясно с това. Ако беше разбрал, не се и съмнявам, че на Ланг като нищо щяха да му откъснат топките и вероятно щеше да свърши в реката като много други. Той със сигурност ще почувства силно облекчение, когато разбере, че Джеванджи е духнал — засмя се Фридмън. — Убийството е нещо съвсем естествено за този индиец, а и вашата полиция се оказа доста глупава, дето му позволи така да се измъкне след всичко, което направи.

Джордж си запали цигара и бавно издуха дима от нея.

— Знаеш ли какво си мисля, Ели — каза след това.

— Кажи ми, Джордж.

— Според мен Джеванджи наистина е придвижил няколко оръжейни сделки, но оръжията и експлозивите със сигурност са били предназначени за приятелите му в Пенджаб, той няма нищо общо с Иран и Ирак — това не са страни, които го интересуват. Все пак случаят се отнася за корумпирани представители на правителството — защо на тях ще им е нужен някакъв си лекар в малко градче като Бристол? Джеванджи просто си е създал тази легенда, за да се защити. Може би наистина има някаква връзка с онзи Фронт за освобождение, но той му е служил и като удобно прикритие, също както и самия Ланг, за да се създаде представа за някаква важна международна престъпна мрежа, каквато на практика изобщо не е съществувала. Полицията само е дебнела около него в очакване да се докопа до някоя едра риба, а в същото време той е натрупал солидно богатство от търговия с наркотици и успя да се измъкне безнаказано, след като извърши вече толкова убийства.

— Може и да си прав, Джордж.

— Сега най-накрая изгуби самообладание и изчезна, като остави цялата тази невероятна каша след себе си. А Ланг е просто един идиот, който не може да контролира нагона си. Може да е боклук, но не е замесен в нищо сериозно — нито в търговията с наркотици, нито с оръжие.

— Не съм съвсем съгласен с теб.

Джордж изтръска пепелта от цигарата си в един голям стъклен пепелник.

— Но има едно нещо, което доста ме озадачава.

Фридмън го изгледа въпросително.

— Откъде Джеванджи бе така добре информиран за всяка моя стъпка?

 

 

Джордж си тръгна от къщата някъде към девет, след като бе изпил почти една бутилка вино, без да хапне нищо. Тихичко се наруга за това безразсъдство. Наистина се чувстваше съвсем във форма за шофиране, но ясно си даваше сметка, че това са само илюзии и че би могъл здравата да загази, ако го спрат полицаите. Ако загубеше разрешителното си, щеше да остане без работа най-малко за година, затова реши да поеме по безлюдния път към Кливдън, а след това да свърне на първия паркинг и да поспи няколко часа, преди да продължи.

Караше съвсем внимателно, като наблюдаваше стрелката на скоростта да не надхвърля четирийсет. Намаляваше и отклоняваше пикапа встрани, за да се размине с появяващите се рядко коли. В същото време в главата му непрекъснато се въртеше една мисъл — кой беше предателят, който издаваше всяка негова стъпка? През последните няколко дни у него се бе оформило твърдото убеждение, че някой, на когото напълно се доверява, е предупредил Джеванджи за плановете му да проникне и клуба, макар да бе напълно наясно, че в резултат на това съществува голяма опасност Джордж да бъде убит. Чувстваше се доста потиснат. Видя, че насреща се появи дълга бензинова цистерна, която се влачеше бавно по стръмния път. В следващия миг пикапът на Джордж бе вече в участъка от пътя, който бе покрит отгоре плътно от клоните на дърветата от двете страни, така че долу не проникваше никаква светлина от луната. Изведнъж стана тъмно като в рог и той превключи на дълги светлини. Но това не му помогна особено.

Забеляза зад себе си отблясъци от фарове, които бързо го приближаваха, и тихичко изруга, но страничното огледало показваше някаква ниска черна сянка, която не приличаше на колите, използвани от полицаите в Ейвън или в Съмърсет. Въздъхна с облекчение, но скоро светлините от фаровете се усилиха и се приближиха досадно близо зад него. Даде газ и ускори, за да не може следващата го кола да го задмине. Сметна, че това са някакви веселяци, които вероятно са пийнали дори повече от него, така че не му се искаше да ги пуска пред себе си. При разминаването можеше да стане някоя катастрофа, а това бе последното нещо, от което имаше нужда в момента.

Те продължиха да карат плътно зад него, като му подсвирваха нервно, докато го принудиха да увеличи скоростта до шейсет. Но при тази скорост едва успя да вземе последвалия завой, усети как задните колела се поднесоха и с мъка стисна волана, за да удържи контрола върху колата. Дявол да ги вземе тези вандали, добре че до Кливдън има само още няколко километра. Там ще може да се измъкне от тях. Бе вдигнал вече до седемдесет, изтощеният мотор боботеше силно, а Джордж бе целият в пот, явно в резултат от страха, физическото усилие и поетия алкохол. При следващия завой задните гуми се поднесоха, но все пак успя да поеме напред, по тесен път, който водеше направо към морето. Пикапът отново бе ускорил скоростта си и той инстинктивно натисна спирачката, щом усети острия наклон надолу. Неочаквано бе заслепен от силна светлина. Фаровете на задната кола бяха включени на дълги светлини, а в същото време бе запален и някакъв силен прожектор. Отблясъците от него се отразяваха в огледалото му и напълно го заслепяваха.

Забеляза дългия камион, когато бе само на няколко метра от него. Беше се проточил точно напряко на пътя, без никакви предупредителни светлини. Кабината му беше от дясната страна извън пътя, а задните колела — в тревата на отсрещния край. Солидната му метална каросерия бе точно на височината на пикапа му и Джордж летеше към нея като комета. Независимо от ужаса, който го изпълваше в тези последни секунди, той изведнъж разбра кой го бе предал. Как можа да прояви такава глупост? Това дребно унгарско копеле. Изруга и се опита да извърти волана; пикапът се завъртя рязко и Джордж усети, че колата вече е излязла извън контрол и се движи с бясна скорост извън пътя, като минаваше през храстите по стръмния склон.

Точно преди да се сблъска с камиона, Джордж успя да събере сили, махна предпазния си колан и скочи встрани. Усети силна болка при приземяването си. Главата му се замая и в същия миг чу невероятния шум от сблъсъка, наоколо се разлетяха късчета от стъкла, нещо го удари по главата и той потъна в пълна тъмнина. Изобщо не чу експлозията на цистерната с бензин, нито видя пламъците, които се издигнаха нагоре.