Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (34)

34

Самолетът летеше в тъмнината над някакъв дълъг, тесен град. Безкрайни светлини, отблясъци от неоновите реклами на търговските центрове, които рязко контрастираха с едва забележимите светлинки в по-малки градчета, докато най-накрая се приземиха отново. Във вонящата на пот зала за получаване на багажа Джордж бе буквално обкръжен от човешкото множество, а горещината и мирисът на изгорели газове, които идваха от пистите отвън, бяха наистина непоносими. Шумът от виковете на хората около него и от излитащите и кацащите самолети направо го оглушаваха. Човекът, когото следеше, прибра двата си куфара от лентата и ги постави върху една количка. Джордж го наблюдаваше внимателно и без да се приближава твърде към него, но наоколо имаше толкова много хора, че не беше никак трудно да остане скрит. След като премина покрай паспортната проверка, неговият човек трябваше да свали багажа си от количката и побърза да си наеме носач. Носачът беше някакъв индиец, доста нисък на ръст, но Джордж все още ясно виждаше плоската черна шапка над главите на множеството, тя неизменно следваше стрелките към вътрешните линии. Кога ли ще приключи това дяволско пътуване? Колко време бе минало, откакто напуснаха Кардиф? Гърбът го болеше ужасно и Джордж прецени, че е прекарал в различни самолети вече близо седемнайсет часа.

Залата за заминаване бе дори по-пълна от тази за пристигане. Индийки с невръстни деца на ръце се бяха подредили около стените и протягаха ръце за милостиня. Всички останали като че ли говореха едновременно по мобилните си телефони. Шумът бе направо непоносим. Най-накрая стигнаха до мястото за вътрешните полети и мъжът с черната шапка отново се регистрира: полет до Пуерто Валарта, където и да се намираше това. Джордж го проследи, докато изчезна навътре, и веднага се затича към касата, където се продаваха билетите.

Когато пристигнаха на летище „Шарл дьо Гол“ в Париж, Джордж забеляза, че мъжът с черната шапка веднага се насочи към някакъв препълнен автобус, който трябваше да го откара към друг терминал. Направо щеше да получи удар, когато видя, че явно изнервеният и непрекъснато оглеждащ се мъж се регистрира на друго място. Полет АР-036 за Мексико сити. По дяволите. По дяволите. По дяволите! Трябваше да се досети, че Париж ще е само междинната му спирка. Джина вече със сигурност е разказала всичко на Алисън, но нали тя имаше нужда от него в съда, той трябваше да се яви и да свидетелства, а не да се мотае на хиляди километри разстояние след някакъв побъркан човек. В същото време напълно бе възможно ключът към загадката около нейния случай точно в този момент да се изнизва през изхода за заминаване на няколко метра от него. Не разполагаше с кой знае колко време за размисъл. Единственият начин да притисне това копеле, единственият начин да спаси Куин бе, като продължи пътуването си. Джордж набързо намери някакъв магазин, където си купи всичко необходимо — няколко ризи, чорапи, бельо. Не можа да открие телефон за международни разговори, пред който да не чакат много хора. Изруга тихичко и все пак застана на една от опашките, но съвсем скоро се чу последното повикване за неговия полет.

Излетяха точно в единайсет часа и десет минути, равинът се бе настанил до прозореца в първа класа, а Джордж отново бе скрит на едно от най-задните места в дъното на самолета. Полетът щеше да продължи тринайсет часа, така че помоли за възглавница и одеяло, сви се възможно най-удобно върху тясната седалка и заспа.

Събуди се около седем часа по-късно. Самолетът беше голям еърбъс, но само с една пътека по средата, за разлика от машините 747, така че бе достатъчно да се разходи до тоалетната, за да установи, че мъжът с черната шапка си седи точно на същото място, хапваше някакво пиле и гледаше телевизия на повдигнатия върху предната седалка екран. През прозореца не се виждаха никакви облаци под самолета. Летяха в чисто небе и Джордж ясно забеляза, че в момента преминават над някакво голямо езеро. От таблото в началото, точно над кабината на летците, разбра, че това бе Мичиганското езеро. Скоро щяха да прелетят над Чикаго, а след това над просторните равнини около реките Мисисипи и Мисури, нататък към Тексас, където щяха да се приземят за един час в Хюстън. Джордж имаше чувството, че главата му се върти: цялата ситуация му се струваше напълно нереална. Четвъртият ден на процеса щеше да завърши, а Алисън дори нямаше да знае къде се намира той. Сигурно щеше да побеснее: но тук нямаше телефон, а не би могъл да се приземи без парашут.

Независимо от това наблюдаваше с възхищение земята долу. Беше посещавал повечето от американските пристанища, но никога не бе навлизал навътре в страната. Май не бе останало кой знае колко от дивите прерии: долу се простираха безкрайни полета, добре подредени постройки, високи четвъртити складове за зърно и съвсем малко гористи местности, пресичани от широките извити сребристи ленти на двете големи реки. И всичко това, докато стигнат до поредния голям град, Сейнт Луис.

През следващите два часа маршрутът на полета преминаваше по крайбрежието на Мексиканския залив в началото на Карибите. Намираха се на една и съща ширина с Флорида и Куба, но под тях не се виждаха морета или тропически гори, а единствено равното, кафеникаво крайбрежие. Тексас преминаваше в Мексико, виждаха се блатисти местности и влажни лагуни, потънали в гъста мъгла: всичко бе съвсем пусто, никакви хора, никакви лодки. Слабото слънце на хоризонта също като че ли се губеше в мъглата. Джордж изпита известно разочарование, че Североизточното крайбрежие на Южна Америка изглежда толкова скучно.

Полетът на северозапад продължи около час и половина. Джордж отново бе заел място отзад, на около петнайсетина реда зад човека, когото следеше. Навън бе станало тъмно, но можеше да се ориентира, че преминават през никаква пуста планинска област. Предположи, че това е планината Сиера Мадре. От време на време се виждаха слаби, едва забележими светлини, явно прелитаха над някое малко селце, но през по-голямата част от полета навън не се виждаше почти нищо, освен черна празнота, пронизвана единствено от лунната светлина, която блестеше по голите върхове на планината. Каквато и да бе целта на този приятел, когото следеше, явно бе избрал най-подходящото място, където да изчезне. Не му беше необходима никаква виза, за да остане в страната, а хаосът на летището в Мексико Сити бе типичният за страна без никакви имигрантски ограничения. Джордж бе попълнил някаква митническа декларация, която му дадоха при качването в самолета в Париж, но сега бе напълно сигурен, че измъченото момиче, на което я предаде, я е хвърлило направо в кошчето за боклук. Това бе страна, в която направо можеш да се изгубиш, точно както бе станало с великата шайка, ограбваща влаковете. Само че след като се бяха позабавлявали тук известно време, те бяха направили грешката да се върнат у дома. Ако човек има достатъчно пари, той би могъл да изчезне в тази страна завинаги.

Терминалът в Пуерто Валарта бе с въздушно охлаждане, което работеше. Джордж остави своя човек да чака пред лентата за багажа си. Явно щеше да му се наложи доста да се позабави тук — в тази страна всичко се вършеше много по-бавно. Реши да използва времето, за да потърси място за наемане на коли. За щастие „Ейвис“ имаха представителство тук и кредитната му карта се оказа достатъчна гаранция, за да може да наеме един шевролет — в момента изглеждаше доста шик с тази кола, макар че съвсем скоро щеше да дължи на фирмата вече хиляди. Чиновникът дори не го попита за шофьорската му книжка.

Горещината и влагата се стовариха с всичка сила върху него, когато излезе навън. Намираха се на тропическото тихоокеанско крайбрежие, така че само след минути ризата му бе вече мокра от пот. Настани се в колата, която не му се стори особено удобна, включи двигателя и се загледа към изхода от терминала, пред който се бе наредила дълга колона от таксита в червено и бяло. До тях в тъмнината се открояваха силуетите на няколко палми, а в далечината се виждаше ярка светлина. Някакъв човек мина покрай колата и се загледа с любопитство в Джордж: беше мъж на средна възраст с лице цялото в белези от прекарана шарка. Приличаше на шефа на местната мафия.

След десетина минути неговият човек се появи с двата си куфара, поставени на количка. Най-накрая си бе свалил шапката и перуката, така че вече ясно се виждаше лицето му. Шофьорът на поредното такси постави багажа му отзад и почти веднага потегли, а Джордж тръгна след тях на около стотина метра разстояние. В началото пътуваха през тъмно, безлюдно пространство, след това неочаквано се озоваха на някаква доста оживена улица, преминаваха покрай ярко осветени луксозни хотели. През отворения прозорец се долавяше солен мирис, което му подсказваше, че морето е съвсем наблизо. Редицата от хотели като че ли се бе проточила на цели километри разстояние. По едно време пресякоха някаква река и преминаха покрай пристанище, където се виждаше дълъг бял лайнер с ярко запалени светлини. Когато стигаше до морето, пътят се отклоняваше покрай някакви хълмове край брега и светлините на града за миг изчезваха. Джордж следваше внимателно таксито и дори му се наложи да натисне рязко спирачките, когато забеляза, че то също спря, за да пусне някакви крави да преминат по пътя.

След двайсетина минути таксито зави към входната врата на заобиколена с висока ограда къща. Джордж отмина вратата и спря малко по-напред, под сенките на близките дървета, след което се върна пеша. Взирайки се около вратата, забеляза някаква вила вътре, цялата бяла под бледата лунна светлина и заобиколена от другата страна от морето. Човекът, когото бе проследил от Кардиф, бе застанал под лампата на верандата и тъкмо плащаше на шофьора.

— Господи! — извика тихичко Джордж и побърза да се притисне към стената, защото точно в този момент таксито пое обратно към града.

Когато бе безопасно да погледне отново навътре, той видя, че неговият обект прегръща някаква млада жена. Тръгна бавно покрай оградата, като му се искаше да разполага поне с малко фенерче, защото наоколо бе ужасна тъмнина. В долния край оградата поемаше надолу към морето и Джордж продължи покрай нея, като стъпваше на пръсти, за да не би да го чуят. Видя насреща просторен пясъчен плаж с издаден напред пристан, на който бе акостирала една яхта. Оградата преминаваше в циментови стъпала, по които можеше да се слезе долу до морето. Мъжът и жената бяха застанали на балкона и гледаха към океана, притиснати един към друг. Сигурно съвсем скоро щяха да са в леглото, така че поне до следващата сутрин нямаше повече работа тук.