Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (14)

14

За пръв път, откакто бе поела случая на Куин, Алисън се събуди с ясното съзнание накъде вървят работите. Не й стигаше напрежението по това дело, ами през следващите два дни имаше и други рутинни случаи, всички извън Бристол. Беше взела под наем един роувър, като се надяваше, че застрахователите ще покрият щетите, преди да й се наложи да си купи нова кола. Така че побърза да поеме с наетия роувър към Таунтън, а след това щеше да продължи към Екзетър и Труто. Любезният и винаги засмян учител, който живееше в съседния апартамент, щеше да храни Хамиш. Макар че й се искаше веднага да се заеме с обобщаване на всичко, което вече бе научила, в известен смисъл изпитваше облекчение, че за малко ще се измъкне от невъзможните за разрешаване проблеми на Джефри Куин, да не говорим за Джордж Кристиянсен.

След като си бе тръгнала от затвора „Мери Чърч“ миналата вечер, Алисън прекара около час с Джордж, за да направят план за по-нататъшните му проучвания и проследявания на хора. После той я бе завел на вечеря в един от любимите й ресторанти — „Мюсет“, който се намираше в Клифтън. Храната беше наистина превъзходна, но настроението й се развали, защото той пи твърде много, преди да я откара до апартамента й. Обикновено й беше приятно двамата да се притискат един към друг, обичаше усещането за топлота и интимност. След това то се прехвърляше в леглото. Смееше се и въздишаше дълбоко, когато я докосваше. Близостта на нечие чуждо тяло до нейното винаги я наелектризираше, а проникването му дълбоко в нея й доставяше неописуемо удоволствие.

Наистина имаше нужда от него. Това й създаваше по-голямо самочувствие като жена, да не говорим каква опора й бе, за да се справи с този ужасен случай с Куин — това се превръщаше в най-важния случай в живота й досега, защото можеше да утвърди или напълно да унищожи кариерата, която бе градила цели десет години. Изпитваше нужда безрезервно и без срам да отдаде тялото си на мъжа, когото обичаше и от когото се възхищаваше. Джордж й бе протегнал приятелска ръка и й бе върнал самочувствието и самоуважението след трагедията с Дейвид. Но снощи поведението му бе направо отвратително. Вонеше на бира още преди тя да бе успяла да отпие от чашата си с вино. Хилеше се, почукваше по чашите — този ужасен Джордж, толкова мил и приятен, но понякога така дяволски ненадежден.

Джордж седеше зад бюрото си в скромния си кабинет. До него се стигаше по стъпала от улицата, където бе поставена и метална табелка с надпис:

Джордж Кристиянсен и съдружници

Частни разследвания и охранителна дейност

Лиз, неговата секретарка, както и двамата детективи, които бе наел, бяха в една по-голяма стая, която гледаше към улицата. Тесният кабинет на Джордж бе отделен от тях с дървена преграда и стъклена врата. Махмурлукът ужасно го измъчваше, така че изражението му бе доста тъжно, приличаше на куче, което току-що е било изритано встрани. Някой ден със сигурност щеше да я ядоса здравата, дано вече не бе успял да го направи, и като нищо щеше да го напусне, а тя беше толкова ценна за него, че просто не бе готов да я изгуби. Нямаше представа дори къде ще отседне през следващите две нощи, за да може да се обади и да й се извини. Но както и да е, трябваше да се заеме с Куин. Загледа се в подчинените си от другата страна на стъклената врата. Джоан, която бе напуснала на трийсет години Английската женска спомагателна служба на военноморските сили с някакъв доста нисък чин, сега се занимаваше главно със семейни скандали и побои. Това бе истинска почивка за нея, след като бе преподавала две години в едно от най-строгите средни училища в града. Пийт бе на петдесет, вече бе започнал да оплешивява. Наскоро се бе пенсионирал от полицията. На бюрото му бяха натрупани купчина случаи за разследвания за разводи и за застрахователни измами, но може би все пак щеше да поеме и някоя допълнителна задача. Джордж много искаше да се добере до съществена информация преди завръщането на Алисън.

Но Джоан и Пийт категорично отказаха да му помогнат, така че накрая той сам се поразходи из Абътс Лейг след обяда. Потропа на не по-малко от петнайсетина врати, но не научи нищо полезно.

На следващата сутрин опита отново. Господи, това бе наистина ужасно място — почти непрекъснато валеше, така че стана вир-вода още преди да мине и шест къщи. Дори когато дъждът престана, водата продължи да се стича по клоните на дърветата, а също и от козирката на шапката му. Преминавайки покрай църквата „Света Мария Богородица“, побърза да се вмъкне през малкия вход на изградената с червени тухли сграда и остана десетина минути вътре, за да се поизсуши.

След това отново продължи нататък, като вече бе стигнал в имитиращата провинциален пейзаж част от квартала, където бе живял Куин. Когато почука на първата врата, пред него застана около осемдесетгодишен мъж, облечен с раздърпана жилетка и стари пантофи. Джордж му показа разрешителното си.

— Добро утро, сър. Аз съм частен детектив и работя за адвокатите, които са поели защитата на вашия съсед, доктор Куин.

— Дъщеря ми я няма. По-добре е да дойдете по-късно — отвърна твърде високо старецът, който явно не чуваше добре. Джордж опита отново, но бе направо безнадеждно; човекът не можеше да чуе и дума от онова, което се опитваше да му обясни. — Да не би да си от Свидетелите на Йехова или от някоя друга секта? — изкрещя старецът. — Аз съм привърженик на торите и съм атеист!

Джордж бе принуден да се откаже. Тръгна си, докато старото момче се хилеше победоносно.

След десетина минути, след като бе преминал през две други врати, на които никой не му отвори, той се приближи към голямата къща, леко скрита зад висок жив плет, която се намираше непосредствено до дома на Куин. На вратата се появи енергичната жена, с която бе разговаряла и Алисън: онази с жълтия лабрадор, който се наричаше Оскар.

— Да?

— Аз съм частен детектив — обясни отново едрият мъж. — Работя за адвокатите, които са поели защитата на доктор Куин, вашия съсед, обвинен в убийство. Нали не бихте възразили да ви задам някои въпроси?

— Какви по-точно въпроси?

— Ами например със сигурност би ни помогнала информация за това, което евентуално сте забелязали в деня на предполагаемото убийство. — Тя го наблюдаваше с неприкрита враждебност. — Нали си бяхте у дома в периода между пети и девети септември?

— Полицията вече ни разпитва за това, предполагам, че знаете — отвърна доста рязко жената, като недвусмислено му показваше, че е най-добре да се маха. Джордж си помисли, че вероятно обичаше да унижава и мачка всички около себе си. В същото време имаше прекрасна кожа, искрящи сини очи и красива коса. Като млада със сигурност е била невероятна и все още бе запазила приятния си външен вид.

— Имате ли изобщо право да ми задавате подобни въпроси?

— Разбира се, мадам. Макар че и вие имате право да не ми отговаряте.

— Ами, какво да ви кажа, ние — съпругът ми и аз — бяхме вкъщи на датите, които споменахте. Естествено, излизахме, не сме стояли непрекъснато вътре. Съпругът ми ходи на работа, а аз — да пазарувам.

Посегна напред, сякаш бе готова да затвори вратата, но Джордж я задържа.

— Познавахте ли доктор Куин и съпругата му?

— Не съвсем. Трябва да знаете, че хората в Абътс Лейг живеят доста изолирано.

Да, болките в краката и празният бележник ясно подсказваха на Джордж, че това е самата истина.

— Но сте ги виждали да излизат и да се прибират, имате представа как изглеждаха?

— Разбира се.

— Може ли да вляза само за десетина минути, госпожо…

— Сейърс. Ребека Сейърс. Да, ако наистина се налага — съгласи се с нежелание и го поведе към спретната всекидневна, обзаведена с викториански старинни мебели и с няколко красиви картини по стените. — Но не мога да ви отделя много време.

— Много ви благодаря — отвърна Джордж, като се настани на самия ръб на твърде висок стол. Свали си мокрия каскет и го постави в скута си. — Ще ви бъда особено благодарен, ако успеете да си припомните онези пет дни, както и всяко движение, което сте забелязали през тях в къщата на семейство Куин. Всеки човек или машина, които са пристигнали там, всеки човек или машина, които са излезли от нея. Може ли да започнем с пети септември?

— Едва ли ще мога да ви помогна с нещо, освен това вече разказах всичко на полицията. Имам чувството, че го видях да излиза с колата някъде около осем сутринта. След това тя заведе децата на училище с другата им кола към осем и четирийсет и пет. През останалата част от деня не си бях вкъщи. Прибрах се, след като вече се бе стъмнило.

— Каква марка кола кара той?

— Една от по-малките модификации на „Пежо“, ако не се лъжа. А съпругата му имаше „Фолксваген Голф“.

— А какво ще кажете за шести септември?

— Доколкото си спомням, същото се повтори сутринта. Не съм забелязала някой да е идвал или излизал от къщата, след като те тръгнаха сутринта, дори не си спомням да я видях да се връща, но следобед бях на посещение при едни приятели и се върнах много късно вечерта.

— Добре. Следващият ден беше събота, нали така?

— След като вие твърдите това. Ще ме извините ли за момент да си взема дневника, за да проверя?

— Това със сигурност би ми помогнало.

Тя стана и започна да рови между книжата върху старинното бюро в дъното на стаята, след това излезе за малко в коридора.

— Сигурно съм го оставила в кухнята — подхвърли през рамо.

Джордж се изправи, за да пораздвижи гърба си, и погледна към бюрото, но тя почти веднага се върна.

— Да, наистина е било събота. Двамата с Артър излизахме и се прибирахме по различно време, но изобщо не си спомням да съм забелязала някакво движение в къщата на семейство Куин. Истината е, че не забелязах никакво движение около къщата до понеделник, когато пристигна полицията.

— Благодаря ви, госпожо Сейърс, наистина много ми помогнахте. — Джордж се изправи и се насочи към коридора, където бе закачил палтото си. — Между другото, вие срещали ли сте се някога лично с доктор Куин и съпругата му?

— Разминавали сме се по улицата. Но никога не сме имали по-близки контакти.

— Благодаря ви.

Джордж пое бавно надолу към пътя, а след това покрай зелената трева и високите тъмни дървета към вратата на следващата ограда. Всичко наоколо бе така добре поддържано и изглеждаше толкова луксозно, че се чувстваше съвсем не на мястото си. Но Ребека Сейърс знаеше каква точно кола бе карала Ники, назова модела й. Освен това бе напълно сигурен, че на моменталната цветна снимка, наполовина скрита под някакво съобщение от банката, бе видял Ники Куин, широко усмихната, явно е била снимана по време на някакво празненство. Странно наистина, да притежаваш снимка на човек, за когото твърдиш, че почти не си го познавал.

Последната къща бе най-луксозната, с висока стена около нея и плувен басейн в задната част, върху който можеше да се спуска и покривало. Вратата отвори някаква жена в синя престилка, вероятно беше от прислугата.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Да, скъпа — избоботи Джордж. — Чия е тази къща.

— На господин Алън Мар, сър.

— Бихте ли занесли визитката ми на господин Мар. Съобщете му, че го моля да ми отдели няколко минути.

— Разбира се, сър. Моля влезте вътре и изчакайте.

Джордж пристъпи върху белия килим в четвъртитото преддверие. Веднага се виждаше, че са дадени доста пари за къщата и обзавеждането й. Мар ли? Изведнъж като че си спомни откъде му бе познато името. В същия миг домакинът се появи: красив, снажен мъж на около четирийсет години, с добре оформена черна коса. Джордж веднага го позна: той бе известен местен бизнесмен, който притежаваше верига от супермаркети, няколко вестника и местната радиостанция.

— Алън Мар — протегна му той ръка с приятелска усмивка. Имаше едва доловим шотландски акцент. — С какво мога да ви помогна?

Когато Джордж му обясни за какво става дума, домакинът го поведе навътре към голяма с тая, обзаведена като кабинет, с изглед към плувния басейн.

— Ще се радвам да ви помогна, господин Кристиянсен — започна веднага, като посочи на Джордж модерно черно кожено кресло, а сам се настани зад бюрото си. — Честно казано, отдавна се надявах, че някой ще се обърне с молба за информация към мен. Познавам Джеф Куин, свестен човек е и съм напълно сигурен, че в никакъв случай не е убиец. Точно същото казах и на полицаите, но копелетата изобщо не искаха и да чуят.

Джордж се засмя и се отпусна. Може би най-накрая бе попаднал на следа.