Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

VI. Тоанет

Преди много години, когато красивите здания бяха още голяма рядкост във френския квартал на Ню Орлиънс, креолите от Урсулинската улица много се гордееха с къщата на Д’Етрава. Тя беше голяма бяла сграда, с украсени колони и големи прохладни веранди, съвсем закътани откъм улицата. Около постройката се простираха зелени полянки и алеи от рози, скрити от любопитните погледи на съседите с висока тухлена ограда с розова мазилка. От двете страни на голямата желязна врата във фантастичен стил се издигаха масивни колони, върху които почиваха лъвове. Между лапите на лъвовете имаше по едно ръждиво топовно ядро, донесено от полесражението при Чалмит от генерал Д’Етрава, който бе построил тази красива къща и бе се заселил в нея.

В продължение на много години вратите на дома на Д’Етрава бяха гостоприемно отворени за всички, и не една възрастна дама си спомняше сега за своя първи бал у Д’Етрава, като за най-забележително събитие в живота си. Поколение след поколение заместиха генерала, но малко по малко всички Д’Етрава измряха и остана като последен представител на това семейство, Шарл Д’Етрава, богат захарен плантатор, който предпочиташе да живее на село, в своите разкошни плантации.

Дълги години старият дом на Д’Етрава стоя заключен, необитаем, но една прекрасна зима той бе пак отворен при тържествен случай — за първото представяне пред обществото на единствената дъщеря на плантатора, прелестната Естел д’Етрава, току-що излязла от доминикански манастир, където бе се възпитавала. Този празник завинаги се запомни от онези, които имаха щастието да присъстват. Това беше последната зима преди гражданската война, последният весел сезон, след който настъпиха години на скръб и разорения.

Един от първите доброволци на Конфедеративната армия беше Шарл д’Етрава. Той замина със своя полк, за да не се върне вече, оставяйки жена си и дъщеря си в самотата на селската им къща. Скоро след заминаването на мъжа й госпожа Д’Етрава почина и Естел остана сама, като не смятаме няколко сродници, живущи във Франция, които тя никога не бе виждала. После се разнесе слух, че се омъжила, но за кого никой не знаеше. Толкова малко се интересуваха от нея в онова тежко време, че когато на Урсулинска улица избухна пожар, който унищожи голямата прекрасна къща на Д’Етрава, всички бяха поразени и потресени като научиха, че в пламъците е загинала и младата майка с детето си и с бавачката. Никой не подозираше, че в къщата живеят хора и че Естел, изгубила мъжа си в последното сражение при тяхната плантация, бе избягала от бойното поле да се приюти в изоставената си градска къща. Тя бе пристигнала в навечерието на пожара с детето и бавачката, и само един или двама търговци, които знаеха за пристигането й, съобщиха печалната вест за гибелта на цялото семейство.

Сред общото нещастие и разорение загина, както мислеха, цялото семейство. Рухна и красивата стара къща, от която останаха само жалки развалини и счупени колони. Ала скоро великият художник — природата украси и почисти развалините, като ги покри с дебела покривка от цветя и храсти, и любопитните, които надничаха през желязната врата, можеха да видят навсякъде разкошна зеленина, сред която лъкатушеха пътечки.

През пролетта питоспорумът, за който едно време толкова много се грижеха, протегна своите бели, покрити с цветове клони през стените, а непокорната лоза обви вратата и почти закри бялата дъска, на която беше написано с черни букви: „Продава се или се дава под наем“. Много слънчеви и дъждовни дни видя тази дъсчица, но никой не се явяваше да наеме пристройката, която беше зад къщата и бе оцеляла от пожара. Не се намираха също желаещи да купят имота, който бе станал собственост на един неизвестен сродник на Д’Етрава във Франция.

Времето минаваше и от година на година къщата ставаше все по-глуха и изоставена. Живописните полянки и цветни лехи обраснаха с буренак, храстите се превърнаха в дървета, виещите се рози и лозите разпуснаха на всички страни клоните си и обвиха всичко, което можеше да се обвие. В гъстия клонак безброй птици виеха гнезда и отглеждаха своите малки. Старата овощна градина беше още много хубава, но тъмен облак висеше над нея, споменът за ужасната драма през онази съдбоносна нощ. В околността се носеха глупави слухове, и съседите мислеха, че старата, мрачна врата и мълчаливите лъвове пазят някаква страшна тайна, и сякаш никой не се осмеляваше да се посели в самотната, но удобна пристройка, която в дните на миналото величие служеше за жилище на прислугата.

Един ден съседите забелязаха стара, прилично облечена квартеронка, водеща за ръка прелестно бяло дете. Те вървяха бавно по улицата и се спряха пред вратата на градината на Д’Етрава. Жената беше нисичка, миловидна, с проста черна рокля, с бяла забрадка върху побелелите коси. Детето облечено просто, но чисто, изглеждаше беличко и свежо като лилия. Дълго стоя жената, притиснала лице до желязната решетка на вратата, и когато най-после се отдръпна назад, на страните й се виждаха сълзи.

Няколко дена след това един съсед отсреща забеляза тънка струйка дим, излизаща от комина на къщичката. Очевидно, домът на Д’Етрава бе дочакал най-после обитатели. Старата дъска изчезна и скоро на нейно място бе поставена друга:

Цветя за погребения и сватби и разсадник за цветя.

Продават се на най-износни цени.

Мина се доста време преди любопитството да бъде удовлетворено, а когато научиха, че новата обитателка е същата онази квартеронка, която преди известно време гледаше през вратата, всички бяха учудени и разочаровани. Въпреки старанията си съседите успяха да научат само, че жената се казва Тоанет, че е много изкусна цветарка и че е бавачка и настойница на бялото момче, което се казва Филип. Виждаха я много рядко — само когато влизаше и излизаше от вратата, а детето можеше да се зърне само случайно, когато тичаше по сенчестите пътечки, между грамадните дъбове и магнолии, или притискаше кръглото си розово личице до желязната решетка на вратата и гледаше тясната прашна улица с широко отворени от учудване очи.

Малките креоли от улицата всякак се мъчеха да преодолеят неговата свенливост, но всичките им усилия бяха напразни. При първото им приближаване то избягваше и се скриваше в храстите или в листака на лозата, дето седеше чак докато неканените другарчета си отиваха.

То беше здраво, жизнерадостно дете, обожаваше цветята и птиците. Всички безсловесни твари имаха към него голямо доверие. То беше постоянно заобиколено от своите любимци и сякаш между тях имаше някакво тайно разбирателство. На Тоанет понякога се струваше, че си имат условен език, понеже когато Филип подсвирваше тихо, кардиналите и присмехулниците долитаха при него и вземаха храна от ръцете му. Твърде рано той се опитваше да рисува птици и животни, и Тоанет му купи хартия и сандъче с бои и много се зарадва, когато чу от отец Жозеф, добрия свещеник, който живееше наблизо, че момчето има дарба за рисуване.

Когато Тоанет позастаря и не можеше нищо повече да научи Филип, тя предложи на отец Жозеф да се занимава с него, и всяка сутрин, зиме и лете, в шест часа веселото румено момченце, след като изпиваше млякото си, тичаше при свещеника, който в това време винаги пиеше кафето си, заобиколен с книги.

Филип обичаше отец Жозеф, но обожаваше Тоанет. Тя беше винаги готова да направи за него всичко, и той й се отплащаше с безгранична любов.

Като поотрасна малко, Филип започна да й помага според силите си: поливаше цветята, разсаждаше теменуги, събираше падналите листа и с най-голямо търпение плевеше тревата от пукнатините на покритата с плочки алея.

Когато веднъж Тоанет му позволи да отиде да продава цветя на улицата, той изпадна в неописуем възторг. Тогава беше шестгодишен и съвсем не бе толкова срамежлив, както в ранното си детство. С цялата си фигурка той и сега приличаше на малко диво животинче, което го правеше още по-привлекателен. Това може би спечели веднага сърцето на Селин, когато за пръв път се отзова на многолюдната улица.

Обикновено Филип предлагаше цветя сутрин на чиновниците, които отиваха на работа. Той имаше много редовни купувачи, които слагаха монета в ръчичката му колкото за цветята, толкова и за ясната усмивка и за ласкавия утринен поздрав. Когато разпродаваше цветята, той не се спираше да зяпа по улиците, а тичаше при Тоанет, щастлив като чучулига и й помагаше да разсаждат теменуги и цветя.

Веднъж Филип разказа на своята „мамичка“ за Деа, и добрата стара жена, без да е видяла малкото момиченце, започна да му съчувства и да дава на Филип повече храна, за да има и за двамата. Всеки ден, когато момчето се връщаше вкъщи, тя най-напред го питаше не дали е продал цветята, а дали е могла Деа да продаде някоя от статуйките си.