Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XIII. Изпитанието на Филип

На другия ден след знаменития обед Филип седеше на верандата и се забавляваше с „децата“ на отец Жозеф. Беше още много рано и Тоанет, заета с домашна работа, мислеше, че момчето учи нещо. Книгите и плочата стояха на масата до клетката, но Филип не ги и поглеждаше, той не можеше да учи, когато пред него весело скачаха и се въртяха милите животинчета.

„Не трябва да ги оставям да забравят това, което ги е научил отец Жозеф — мислеше момчето. — Трябва да се занимавам с тях всяка сутрин.“ И той започна да повтаря с мишките всичките им упражнения.

Паничката с царевична каша и млякото стояха до Филип, и Майорът и Певецът дойдоха да получат своя дял. Но момчето мислеше за храната толкова, колкото и за книгите. То бе дълбоко заинтересувано от започващата кавга между неговите любимци. Птиците като че ли го ревнуваха от „децата“ на отец Жозеф. Те летяха около клетката и яростно я кълвяха, а малките обитатели се мятаха на всички страни, търсейки спасение от страшните човки. Това се стори на Филип толкова забавно, че се разсмя високо и привлече на верандата Тоанет.

— О, мамичко! — извика Филип. — Погледни ги само. Майорът и Певецът ревнуват.

— „Децата“ са изплашени, гледай как бягат и треперят — с тези думи Тоанет взе шепа семена от едно сандъче и ги хвърли на развълнуваните птици. — Идете по-добре да си хапнете.

„Децата“ се изправиха на задни крачета и наблюдаваха най-сериозно птиците.

— Колко са мили! — каза Филип, като гледаше мишките. — Аз мисля, че те не тъгуват за отец Жозеф?

— И аз тъй мисля — отговори Тоанет. — Тъй става с всички, далеч от очите — далеч от сърцето! — и тя въздъхна като се отпусна на стария си стол-люлка и се облегна на изтърканото му облегало. — Често си мисля, миличък, че когато умра, много скоро ще ме забравиш.

— Ти няма да умреш, мамичко — твърдо каза Филип, — но дори да се случи това, няма да те забравя! Аз не мога да забравя дори да искам.

— Ти няма да искаш това, мили, но след известно време, без да забележиш сам, ще започнеш да забравяш своята мамичка. Някой друг ще заеме нейното място. Често си мисля за тези чужденци от север, те почти съвсем са те завладели. Не те обвинявам, мое дете, те са много добри, а художникът се занимава с тебе. След време те, може би, ще поискат да те вземат. Ще отидеш ли, Филип?

В нейния винаги равен и спокоен глас прозвуча ревнива нотка, и слабото й тъмно лице бе пълно с тревога в очакване отговора на момчето.

— Не, мамичко, разбира се, няма да се съглася. Няма да те оставя за нищо на света. Аз съм щастлив тук с моите птици, цветята и „децата“ на отец Жозеф. Не мога да обикна друго място и няма да обичам никого тъй, както обичам теб, мамичко!

Мрачните очи на Тоанет светнаха от радост.

— Колко ми е драго да чуя това от тебе, момчето ми! Аз съм прекарала с тебе целия ти живот. Стараех се да се грижа за теб, колкото можех, и да те уча само на добро. Ти имаш още време да се учиш. Аз не мога да те дам сега, не мога да се разделя с тебе, но аз съм стара… стара… и може би… Хайде, нищо, закуси и се потруди да почетеш малко, момчето ми, преди да отидеш у художника.

 

 

Мистър Айнсуърт разговаряше за нещо сериозно с жена си, когато в стаята влезе Филип.

— Ела при мен, миличък — каза мисис Айнсуърт, като постави ласкаво момчето да седне до нея и го прегърна с една ръка. — Искаме да поговорим с тебе. Ние смятаме скоро да заминем и ни е тежко да се разделим с тебе. Искаш ли да дойдеш с нас?

Филип се изчерви и очите му се напълниха със сълзи.

— О, аз не искам да заминавате! Не искам да се разделям с вас, но не мога и да тръгна с вас.

— Защо не можеш, мило момче? Ние всичко ще направим, за да бъдеш щастлив.

— Ще можеш да се учиш, ще рисуваш — добави мистър Айнсуърт.

— Ще пътуваш, ще видиш нови места. Ние ще прекараме лятото в планините. Ти ще имаш свое пони и ще ходиш на екскурзии с мистър Айнсуърт — уговаряше го жена му.

— Бих искал да пътувам, иска ми се да видя планините. Никога не съм ги виждал. И ужасно бих желал да имам пони — отговори Филип, като избърсваше сълзите си, — но не мога да замина. Не мога да оставя мамичка. Тя е стара и аз трябва да живея с нея и да се грижа за нея.

— А ако твоята мамичка се съгласи? Ако тя види, че тъй е по-добре за тебе? Ако тя сама поиска това? — продължи да пита мисис Айнсуърт.

— Мамичка няма да поиска — убедено отговори Филип. — А тук е и Деа, аз трябва да се грижа за нея, имам още „децата“ на отец Жозеф, които също не мога да оставя — добави той важно, с пълно съзнание на лежащите върху му задължения.

— Но, мое мило момче — продължи след кратко мълчание мисис Айнсуърт, — ако не беше мамичка, би ли тръгнал с нас? Обичаш ли ни толкова силно, че да се съгласиш да живееш с нас? — Нейното бедно сърце жадуваше за потвърждение на любовта на момчето.

— Ако не беше мамичка, бих дошъл — без колебание отговори момчето. — Аз искам да се науча да рисувам картини, и всичко да видя, и… и мие сте толкова добри към мен. Мъчно ми е, че заминавате… — и сините му очи пак се напълниха със сълзи. — Но вие виждате, че не мога, аз не мога да оставя мамичка.

— Виждам, че не можеш да заминеш с нас, миличък — ласкаво каза мисис Айнсуърт. — Но ние много те обичаме, и ти не ни забравяй. Идната зима ние ще се върнем тук и навярно ще те намерим все такъв мил.