Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XXXI. Те отиват все напред

Нашите малки пътешественици не останаха дълго във Вашингтон. Алчността на негърчето към сладки неща и страстта му към зрелища скоро изпразниха кесията им, която съвсем не увеличаваше обема си от представленията с белите мишки, както се надяваше негърчето. Филип се опасяваше да не би клетката с мишките да ги издаде, затова я държеше винаги прикрита и много рядко показваше мишките. Той реши занапред да избягва големите градове — в тях имаше много съблазни за Лилибел — а да се движат по междуселски пътища, покрай глухи села.

И ето те пак тръгнаха на път. Невинаги попадаха във вярна посока, но все пак, макар и бавно, напредваха към целта си. Рядко им се падаше случай да се повозят, но храна и покрив никога не им отказваха. В малкото ведро на Лилибел, което бе издържало всички превратности на пътешествието, винаги имаше нещо за ядене, за да се подкрепят при нужда. Когато някоя добра жена им даваше повече, отколкото можеха да изядат наведнъж, те прибираха останалото за запас.

Колкото отиваха по̀ на юг, времето ставаше все по-топло, и те по-малко страдаха от студа. Още в началото на март Лилибел беше принуден да се раздели с обувките си, което не го огорчи особено, тъй като краката му бяха загрубели и ходилата му бяха станали като волски подметки. Но Филип, който винаги бе носил меки обувки и сега остана бос, страдаше нетърпимо от пришки и рани, които се увеличаваха от непрекъснатото ходене по неравни пътища. Понякога не можеше да направи ни една крачка и сядаше на земята в пълно отчаяние Тогава Лилибел се стараеше да го ободри, уверяваше го, че вижда дим или чува шум от влак, следователно наблизо има селище или станция, където ще могат да си починат и да се подкрепят с храна. И Филип с усилие се изправяше и вървеше бледен напред. Но понякога силите му съвсем го напускаха и Лилибел го вдигаше грижливо на гърба си и го носеше бодро и леко, което беше чудно за неговата възраст.

Филип беше много слаб и лек. Той сякаш се топеше всеки ден и един път с усмивка каза на негърчето, че по него нищо не е останало, освен дрехите, които също бяха започнали да олекват. Ако мадам Айнсуърт би могла да го види след шестседмичното му пътуване, неговата външност напълно би потвърдила убеждението й, че той е скитник.

Най-малко страдаха от пътуването „децата“ на отец Жозеф. Хранеха ги добре, беше им топло, за тях се грижеха нежно, а освен това повече им харесваше да странстват на открито и да виждат светлото слънчице, отколкото да живеят постоянно в затворена скучна стая. Животинчетата бяха весели и много охотно показваха изкуството си, за да увеличат капитала на момчетата, който Лилибел засмян събираше в шапката си.

Тъй, ту весело, ту тъжно, те пътуваха напред. Един ден им се случваше да се наядат много изобилно, а след това по няколко дена да не си дояждат. Нощуваха ту на открито, ту под някой гостоприемен покрив.

Веднъж нощта ги свари в планините на щата Тенеси. Беше април, но в планината имаше остър студ. Звездите ярко блестяха. Сухите клони и листата пращяха и шумоляха под краката им. Те вървяха по път, който се издигаше стръмно нагоре, и не знаеха къде отиват, но бяха уверени, че ако вървят все напред, пътя ще ги заведе някъде. Най-после седнаха в тъмнината, изтощени и треперещи от студ и глад. За нещастие, котлето на Лилибел беше празно.

Като си отдъхнаха няколко минути, момчетата нахвърлиха листа и клончета под едно дърво, поставиха в средата клетката с „децата“ и се простряха на леглото си. Когато заспиваха изведнъж чуха в храстите някакви стъпки, които предпазливо се приближаваха към тях, и равномерно дишане. Някакво живо същество се отзова край тях. Лилибел в ужас скочи, и бялото на очите му засвяткаха в тъмнината.

— Мечка! Това е мечка! — извика той като се покатери на дървото. — Станете, бягайте по-скоро! — викаше той на Филип. — Качете се на дървото, иначе ще ви изяде.

— Не мога, невъзможно ми е да се кача на дървото с „децата“, а не искам да ги оставя — отговори Филип.

— Сигурно е мечка! Чух я как ръмжи — настояваше Лилибел.

— О, не вярвам! — каза Филип. — Аз имам кибрит, ей сега ще видя кой е тук.

В този миг се очерта грамаден тъмен силует, и над самата буза на Филип премина топъл дъх. Той запали клечка кибрит, почака я да се разгори и радостно извика:

— Крава! Това е само крава! Слез, тя няма да ни закачи.

— Запалете огън — каза Лилибел като слизаше по-бавно, отколкото беше се покачил. — Когато стане светло, ще я издоя! Аз зная да доя крави.

Но Филип нямаше повече клечки и те решиха да чакат до сутринта. Кравата легна наблизо. Това съседство придаде на Филип смелост и спокойствие и той скоро би заспал, ако Лилибел не бе почнал да плаче от студ.

— Аз съвсем замръзнах. Наистина ще умра!

— На, вземи моето палто — предложи Филип. — Мен не ми е много студено.

— Не, не искам, мистър Филип. Вие сте болен. На вас също ви е студено. Няма да взема вашето палто.

Вероятно Лилибел почувства сладостта на самопожертвуванието, защото престана да се оплаква, а се зарови по-дълбоко в листата и скоро заспа дълбоко.

Филип съблече палтото си — той имаше под него и куртка — и покри негърчето, като подпъхна грижливо палтото от всички страни. След това легна до него, прегъна с две ръце клетката с „децата“ и се унесе в тревожен трескав сън.

Той се събуди на разсъмване, вдървен от студ, краката и ръцете го боляха непоносимо, виеше му се свят, и цяла минута не бе в състояние да се изправи. Най-после с грамадни усилия се изправи на крака и надви слабостта си. Кравата беше още край тях и Лилибел надои пълно ведро топло мляко, което изпиха до капка. Когато се наситиха, Лилибел надои още едно ведро за запас.

Прясното мляко подкрепи Филип и той беше готов да продължи пътя в по-весело настроение, но като обърна клетката, видя, че бедната „Снежинка“ лежи вкочанена, мъртва. Тя винаги беше по-нежна от другите и, въпреки името си, не понасяше студа. Това беше първото нещастие с „децата“, и Филип горчиво заплака за бедното малко създание. Той не се реши да го остави тук, а го пъхна в джоба на куртката си с надежда, че топлината ще го съживи. Като завиха добре останалите „деца“, момчетата тъжно и угрижено продължиха пътя си.