Сесилия Джемисън
Филип и Деа (20)

XX. Неволен престъпник

След няколко сериозни съвещания мадам Айнсуърт разреши на Филип да ходи на уроци по танци с Люсил и гувернантката й. И ето веднъж малката наследница се върна от урок в много лошо настроение, макар че гувернантката й внушаваше из целия път, че едно възпитано момиченце не трябва да показва лошото си настроение, на каквото и да се дължи то.

— Аз го показвам въпреки желанието си — каза тя на гувернантката.

Люсил се отправи веднага към стаята на баба си. Мадам Айнсуърт пишеше нещо, но изведнъж захвърли перото и уплашено погледна пламналото, гневно лице на малката наследница.

— Какво има, скъпа моя? — попита тя. — Какво се е случило?

— Пак това непоносимо момче, бабо! Не мога да го търпя вече.

— Защо? Какво стана? Пак ли те оскърби?

— Не, съвсем не ме оскърби, но беше толкова глупав, че разказа всичко за себе си. Беше ме срам заради него. Той страшно ме унизи, и то пред Глейдис Бликер.

— Но какво е направил, Люсил? Какво е казал? — и гласът на мадам Айнсуърт затрепери от негодувание.

— Това беше съвсем излишно. Ние с Глейдис стояхме заедно, докато се подреди котильонът. В това време към нас се приближи Филип, и бях толкова глупава да й го представя като мой братовчед. Какъв братовчед! Но той беше толкова мил, като се приближи, че нямаше повод да се срамувам заради него. Глейдис държеше в ръце букетче теменуги. Щом Филип ги видя, взе цветята от ръцете й и започна да ги гледа, сякаш искаше да ги изяде, а после каза толкова силно, че всички можеха да го чуят: „Колко обичам теменужките! Аз ги продавах по цели кошници в Ню Орлиънс!“ — „Какво искате да кажете? — попита Глейдис. — Вие сте продавали теменуги? Навярно се шегувате!“ — „Не, не се шегувам — отговори той. Аз изкарвах много пари за мамичка.“ Глейдис прихна и ме погледна подигравателно. О, бабинко, стори ми се, че ще припадна!

— Да, било е ужасно, мила моя! — сърдито каза мадам Айнсуърт. — Но, може би Глейдис все пак е помислила, че той се шегува?

— Не, не бабо, уверена съм, че му повярва. Бях толкова разстроена, че не можах да остана до края на урока и помолих мадмоазел веднага да си тръгнем за къщи и… и… аз не мога вече да се показвам с такова невъзпитано момче.

— Няма да се случва повече, миличка. Ще поговоря с майка му… Няма да му позволя да ходи вече с тебе. Не бива да те разстройва така.

След един час между мадам Айнсуърт и снаха й имаше неприятно обяснение, което свърши с прекратяване уроците по танци за Филип.

— Трябва да го накажете строго, Лора — настояваше мадам Айнсуърт. — Той не е трябвало да огорчава Люсил. Бедното дете едва не се разболя.

— Как мога да го накажа само за това, че е казал истината! — оправдаваше момчето мисис Айнсуърт. — Той не е знаел, че това е неприлично!

— Трябва да му се внуши, че невинаги може да се говори истината — сърдито отговори мадам Айнсуърт.

— Не мога да го накарам да разбере това. Искреността е негова отличителна черта. Аз мога да прекратя уроците му по танци, но не мога да го наказвам за истината.